Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (19)

XIX

Пролетта свършваше в Манхатън, когато „Файори & Сие“ извикаха Ани да се върне в Холивуд да позира за вестникарска реклама на „Кантийл & Бийл“.

Ал Кантийл я посрещна като родна дъщеря и настоя да отиде в дома му на вечеря, където жена му Шърли, навремето изключително хладна, се отнесе към нея като към племенница, пред която може да се оплаче от собствените си разглезени деца.

Голямата новина на седмицата беше, че Бет и приятелят й Майкъл най-сетне се бяха сгодили. Ани се зарадва и за двамата, въпреки че губеше удобната квартира в Долината и се налагаше да търси жилище. Щеше да й липсва смехът на Бет и съчетанието от надеждност, дружелюбие и дистанцираност, което я превръщаше в идеалната съжителка.

Радваше се за Ал Кантийл и Джери Бийл, но нямаше представа как да свърже техните реклами с някаква друга работа. Преходът изискваше широк спектър от находчивост и въображение, които в момента бе твърде уморена да постигне.

През седмицата се видя два пъти с Ник. Когато я посрещна в „Мусо и Франк“ на булевард Холивуд с роза в ръка и я прегърна мечешки, й се стори загорял и щастлив.

Но колкото по-внимателно разглеждаше лицето му, толкова по-измъчено й се струваше. Каза, че в момента обсъждат участието му в сериал на новоизгряващ продуцент на име Боб Ромеро, работа, която можела да „доведе до някъде“, ако добре изиграе картите си. Но не изглеждаше възторжен или горд с постиженията си.

Апартаментът му беше в стара сграда в неомавритански стил във Флатс, на няколко пресечки южно от Санта Моника. Беше доста приятен, с малка климатична инсталация, която бучеше на прозореца, но не по-малко мизерен от жилището му в Ню Йорк.

Ани работеше неуморно с Мартин Файори, като се мъчеше да се отърси от угнетяващото чувство, което я разяждаше отвътре. Всички вибрации наоколо й се струваха странно зловещи. Опитваше се да погледне в очите факта, че трябва да се върне в Ню Йорк и да продължи да търси възможности, които все не се появяваха.

И тогава стана неочакваното.

 

 

Гласът, записан на телефонния секретар на Бет, беше приятно познат.

„Миличка, говореше Хал Пари, сложи си балните обувки. Тъкмо слизам от самолета. Отседнал съм в «Бевърли Уилшър». Отиваме на купон. Голям купон, пиленце! В дома на Хари Голд — един от най-големите продуценти в занаята. Всеки, който е някой, ще бъде там, тъй че гледай да изглеждаш фантастично, което значи, че можеш да дойдеш и както си в момента. Утре в осем ще ти изпратя шофьора си. Обади ми се.“

Когато му се обади, той потвърди поканата. Благодарение на новата си популярност в Ню Йорк беше станал много търсен. Предлагаха му да направи няколко различни сериала и телевизионни филми. Говореше се дори за нов вариант на един от известните му мюзикли, в който трябваше да възстанови собствената си хореография.

Върху Хал се сипеха пари и това го опияняваше.

 

 

Взе я с голяма наета кола и облечен в ливрея шофьор, който нито веднъж не се усмихна, докато Хал прегръщаше Ани и изливаше възторга си от щастието, връхлетяло го напоследък.

— Пийни с мен, миличка — подкани я той с лъчезарна усмивка и вдигна бутилката „Джак Даниълс“, която извади от барчето между седалките.

— Не, благодаря. — Тя поклати глава. — Добре ще е и ти да внимаваш, Хал. Искам тази вечер да се грижиш за мен.

— Глупости. — Той сви рамене и си напълни чашата. — Ани, холивудските купони не са нещо особено. Трябва просто да се движиш в кръг. А и съм сигурен, че няма да си самотна. Не и с този тоалет.

Очите му се замъглиха от възторг, когато се загледа във воднистозелената рокля. Тънките презрамки и дълбоко изрязаният корсаж откриваха белите ръце и рамене. Малък медальон от нефрит украсяваше гърдите й, допълван от обици в същия стил. Косата грациозно струеше по гърба.

— Надявам се да не приличам на глупачка — рече тя. — Не познавам никого.

— Толкоз по-добре — отвърна Хал и яко дръпна от чашата. — Ще ти бъде забавно да наблюдаваш туземците. По-лесно е да гледаш как си ръфат месата, ако не им дължиш нищо. Но помни — добави по-сериозно, — на холивудските купони всичко е бизнес. Всяка дума, всяка усмивка. Ясно ли е? Тези хора не се събират да се забавляват. Всички търсят договори или с кого да се чукат, за да си пробият път до тези договори. Такъв е нашият град, миличка.

 

 

Ани бързо разбра колко е прав Хал за холивудските купони.

Хари Голд живееше в имение отвъд Стоун Каньон Роуд в Бел Еър — неоготическо чудовище с поне трийсет стаи, разпростряло се на двайсет декара, които изглеждаха тесни за него. На гигантската извита алея за коли стояха паркирани повече ролс-ройси, отколкото някога бе виждала на едно място. Взетата под наем лимузина мерцедес на Хал изглеждаше почти бедняшка в това обкръжение.

Ани влезе с пресъхнало гърло, побутвана от общителния Хал, който я преведе край домакинята на купона, стисна й окуражително ръката и веднага я заряза. Загледа безпомощно как малкото му кръгло тяло се понесе към някакъв непознат. Двамата изчезнаха в просторната градина и я оставиха сама.

Пое чаша шампанско от невероятно красив сервитьор и тръгна бавно из двата главни салона на приземния етаж. Мебелите бяха в стил „Луи XVI“, килимите — стряскащо меки и дебели, по стените бяха плътно накачени пейзажи и портрети от художници, които Ани разпозна от часовете по изкуствознание в колежа. Скулптури красяха пиедестали и лавици, потънали във величествено мълчание.

Гостите бяха не по-малко екзотични от обстановката. Всички бяха облечени в необичайни пастелни тонове и убити цветове: мъжете — с хубави костюми, жените — с тесни рокли или торбести панталони. Всичко бе по най-последна мода, тъканите бяха потискащо скъпи, аксесоарите — избрани с най-изискан вкус.

Ани се почувства като просякиня в хубавата си рокля. Демонстрираното наоколо великолепие я задушаваше. Зад всеки нюанс на приглушените цветове прозираше близостта на магазините и бутиците по „Родео Драйв“. От всяко изшумоляване на платили звън на бижу в стаите лъхаше на приказната страна на „Джорджо“, „Ван Клийф“, „Гучи“ и „Картие“.

Но най-странна й се стори тихата унесеност на гостите, въпреки че индивидуалните им разговори бяха достатъчно оживени. Всички имаха меки гласове и поразително контролирани жестове. Тези известни и почти известни хора открито демонстрираха богатството и безгрижието си и приличаха на някаква оранжерийна раса, твърде различна от човешката.

А загарът им! Присъстваше навсякъде като ролс-ройсите, бижутата „Хермес“ и чашите за шампанско „Уотърфорд“. Златист и равномерен, той затвърждаваше впечатлението, че по околните хълмове се е разпространила екзотична раса от спокойни, величествени същества, филогенетично подобрена от слънцето и парите.

Ани плахо се движеше сред тях, уплашена, че се откроява като скитник на галавечеря на Рокфелер.

Не можеше да не забележи обаче, че наред с безупречния загар, нежните маниери и безценните тоалети почти отвсякъде се дочува завален говор и се виждат странно блеснали очи, подсказващи съчетания от наркотици и алкохол, твърде сложни за възприемане, но невъзможни за отминаване.

Ани не беше чужда на психеделичните вещества, станали популярни в трескавата атмосфера на последните години. Много от нюйоркските й познати, включително и Ник, от време на време експериментираха с ЛСД, мескалин и пейот, а сладко-киселата миризма на марихуаната беше отличителен белег на купоните по таванските апартаменти на Манхатън.

Но за разлика от младите пушачи на наркотици, които познаваше и чиито „полети“ се отличаваха с глуповат смях, внезапни пристъпи на глад и мъртвешки сън под звуците на рок музиката, тези калифорнийци очевидно се дрогираха от сутрин до вечер, като вплитаха наркотиците в същността на живота си така, че оставяха следи в него, както слънцето оставяше отпечатък върху плътта им.

Ани погледна часовника си. За свое изумление установи, че са минали само два часа. Имаше чувството, че е там цяла година.

Беше неописуемо потискащо да се слуша езикът, на който гостите на Хари Голд се обръщаха един към друг. Хал беше абсолютно прав — зад всяка дума и усмивка се криеха леден страх и хищническо дебнене.

Едно приятно изключение се оказа Норма Крейн — хубава жена над седемдесетте, на която Хал представи Ани в усамотен солариум.

Приветливото й лице, набръчкано от възрастта и дългите години излагане на слънце, изглеждаше толкова познато, че Ани тактично заяви, че за нея е удоволствие да се запознаят, преди Хал да спомене, че е била звезда на нямото кино.

— Норма Крейн — заяви той — беше и си остава единствената дама в този потънал в невежество град. — Поопознайте се, милички.

За учудване и облекчение на Ани Норма се оказа глътка свеж въздух в клаустрофобната обстановка.

— Аз съм тук за витрината — отбеляза тя и отпи от шампанското си. — При подобни случаи Хари обича да има подръка по пет-шест изхабени звезди за украса. А и ни дава на нас, старците, чувството, че още сме важни, макар и за една вечер.

Ани предпочиташе да изкопчи от Норма нещо за бурното й минало, но старата дама предпочиташе да упражнява остроумието си с настоящето.

— Огледайте се наоколо, Ани — заговори тя. — Това, което виждате, е гробище. Пълно е с трупове с двата крака в гроба, какъвто съм и аз. Всички сме надживели самите себе си и скърбим за свят, който спря да съществува преди двайсет години.

— Дали са прави онези, които твърдят, че телевизията е виновна? — попита Ани.

— Телевизията, да — кимна Норма. — Говорят за промяна на вкусовете след войната и за забраната на блоковите ангажименти след антитръстовото законодателство през четирийсетте години, поради която студиата вече не можеха да хранят зрителите като с лъжичка. Говори се и за лошото име, което получихме всички благодарение на черните списъци от времето на Макарти. Но простата истина е, че хората започнаха масово да остават вкъщи, когато стана по-евтино да се гледа телевизия, отколкото вечер да се излиза и да се ходи на кино. — Усмихна се. — Разбира се, телевизията не е наполовина толкова интересна за гледане, колкото хубавият филм, а рекламите я влошават допълнително. Но тя успя да свърши една работа — да убие киното, а заедно с него и Холивуд. Имам предвид стария Холивуд. Студийната система. — Засмя се тихо. — По дяволите, Ани, нашите студиа са само спомен. „Метро Голдуин Майер“, „Уорнър Брадърс“ и „Туентиът Сенчъри Фокс“ съществуват само да дават под наем помещенията си на независими продуценти на телевизионни филми и сериали.

Ани внимателно претегли истината в думите на Норма. От Холивуд беше изчезнал свят, който нямаше да се върне. Норма бе част от него и го носеше непокътнат в себе си като дух в бутилка. Само спомените можеха да го възкресят.

От друга страна, и днес се правеха филми, а заедно с тях и кариери. Звезди като Уорън Бейти, Дъстин Хофман, Фей Дънауей и Барбра Стрейзънд се издигаха блестящо върху разклатените основи на запустелия самотен Холивуд. Това се отнасяше и до шепа талантливи режисьори, писатели и продуценти.

Норма си тръгна рано, като се пошегува, че има нужда от своя сън за красота и ще стои спокойно вкъщи до следващия път, когато решат да я извадят от нафталина.

Обеща на Ани да й се обади и да я покани на обяд да се запознае с внучките й. Ани почувства, че това е единственото обещание тази вечер, което вероятно щеше да бъде изпълнено.

Когато Норма си отиде, в нервите на Ани се загнезди дълбока умора, която се задълбочаваше от усилията да води разговор с толкова много непознати хора.

Започна да избягва групите бърборещи гости и се заскита от един цветист салон в друг, като се любуваше на картините, скулптурите и антиките, с които се бе обградил Хари Голд, за да гарантира изключителната си почтеност, по подобие на Хал с неговия луксозен апартамент в Манхатън, наетата мебелировка и избата с вина.

Най-сетне влезе в библиотека с книги зад стъклени витрини. Потъналите в полусенки портрети й придаваха мрачна атмосфера като на гробница.

На маса от осемнайсети век в ъгъла имаше барче, както впрочем и във всички останали стаи. Между кристалните шишета с алкохол Ани забеляза съблазнителна бутилка със сода. Преди да се обърне да разгледа по-отблизо подвързаните с кожа томове, тя сложи в една чаша лед и лимоново резенче и сипа отгоре им малко от газираната течност.

И изведнъж замръзна, защото видя, че не е сама.

В коженото кресло до прозореца с книга в скута и порядъчно голяма чаша с чисто уиски на масата до себе си седеше не кой да е, а човекът, с когото се беше сблъскала на булевард Санта Моника и спасила от неминуем арест за пиянска свада.

Той не вдигаше поглед. Изглеждаше напълно погълнат от книгата. На пепелника до лакътя му бе изгоряла забравена цигара. Устните му бяха стиснати, присвитите очи се носеха по печатните редове.

Докато Ани го наблюдаваше, той бързо обърна страницата. Главата му, увенчана с къдрава прошарена коса, която не беше нито повече, нито по-малко чорлава от първия път, когато го видя, незабележимо кимна. Пръстите му бяха пожълтели от цигарите — „Лъки Страйк“, ако се съдеше по пакетчето на мраморната масичка.

Внезапно Ани изпита болезнено смущение, защото тишината в стаята, поддържана от интензивната съсредоточеност на непознатия, беше пълна. Очевидно не я беше чул да влиза, а тракането на леда не беше го отвлякло, въпреки че стоеше на по-малко от метър от него.

Продължаваше да чете, ръцете му стискаха книгата.

Ани се опита да измисли нещо да каже, не успя и беше готова да отстъпи на пръсти и да се измъкне незабелязано, когато той се засмя.

Беше къс, подобен на лай смях. Отбеляза с пръст мястото, докъдето беше стигнал, и отпи застрашително голяма глътка.

— Ей! — засмя се отново. — Божичко…

И тогава, докато посягаше да довърши уискито, видя Ани. За миг не реагира, само я загледа с вдигнати рошави вежди.

Изглеждаше доста трезвен в сравнение с вечерта, когато го беше спасила, но трескавият блясък в очите му подсказваше, че или е в състояние на нервна възбуда, или е под влияние на уискито. Зачуди се колко ли е пил.

Моментът се проточи. Той се вторачи в нея, без да се смущава. Ани не можа да измисли какво да каже. Бягството от гостите и покоят на стаята бяха приспали рефлексите й.

Най-сетне той отвори книгата, усмихна се и се изкашля. Започна да чете с развеселен глас:

— Много жени с напредването на възрастта изгубват красотата си и се мъчат да разберат дали от лицето, което им е останало, могат да сътворят ново. Те изместват центъра на тежестта му и пренареждат чертите си около новия център, като на петдесет години се опитват да постигнат нов вид красота като хората, които се стараят да се отдадат на нова професия след достигане на средна възраст или като засаждането с цвекло на лозе, което вече не ражда грозде.

Стрелна кисел поглед покрай Ани към вратата, зад която купонът на Хари Голд се вихреше с пълна сила. Ани разбра, че прочетеното се отнася за цялата категория гостенки, които беше видяла тази вечер.

— Пруст. — Вдигна дебелия том.

Ани колебливо се усмихна. Поведението му беше предизвикателно, но и пълно с искрена приветливост. Изглеждаше горд от остро сатиричните думи, които се бяха отронили от устните му, и я канеше да му стане съучастница.

— И все пак — добави той, като се смръщи замислено — това е писано дълго преди ерата на козметичните операции.

— Козметичните операции не биха го впечатлили — проговори Ани, която не беше чела Пруст, но прозря през прямото изражение на непознатия злата ирония на мислите му.

Като я чу, вдигна одобрително вежда. Под нея погледът му изрази приятна изненада и одобрение.

— Е — рече той, — вие поне още дълго време няма да мислите за пластични операции.

Усети подигравката в покровителствения му тон, но не я сметна за злонамерена. Приятелската й усмивка не трепна и видя, че той й отвръща с топъл проблясък в дъното на очите си.

Той се загледа в чашата си. Празнотата й сякаш го разтревожи. Понечи да стане, но разбра, че тежката книга и пакетчето цигари, от което извади един „Лъки Страйк“, му пречат. Обърка се, че трябва да прави толкова много движения едновременно, и погледна към Ани.

— Бъдете добра и ми я напълнете.

Доизпразни бързо чашата и й я подаде. Сега тя можа да забележи, че е кротко пиян, защото ръката му се движеше несигурно.

Занесе чашата до барчето и посочи въпросително кристалните шишета. Той вдигна ръце в красноречиво одобрение. Сипа му един пръст, забеляза укорителния поглед, сипа още един, видя, че устните му се свиха предупредително, и накрая я напълни догоре.

Върна се при него и му я подаде. Той отпи голяма глътка, преди да я остави на масата. За момент дълбоко се замисли. След това отново погледна Ани с нещо мефистофелско в пронизващите очи и рошави вежди. Погледът му бе едновременно далечен и интимен, сякаш я обладаваше през телескоп.

— Не бих желала да допринасям към… — започна тя.

Очите му се бяха замъглили. Думите й заглъхнаха, когато забеляза, че вече не я вижда.

След секунда той отвори книгата и се върна към четенето, напълно забравил съществуването й. Тя не си направи труда да се извини, че му е попречила. Обърна се и излезе от стаята, като се усмихваше на себе си.

 

 

Много по-късно, когато се канеше да си тръгва, видя непознатия царствено да минава през пренаселената стая, без да обръща внимание на гостите около себе си. Тя попита застаналия наблизо мъж кой е той.

— За бога, скъпа. Това е Деймън Райс. Единственият и неповторимият. Къде си живяла? Целият град е в малкото му джобче. Чувам, че готвел нещо ново, което щяло да е най-доброто досега. Всички говорят за това, но той не обелва и дума. Не може да не познаваш Деймън Райс! Кой би забравил това лице?

Въпросът кънтя в ушите на Ани през целия път на връщане.