Бевърли Бартън
Любов и омраза (8)

8.

Дан Гилмор изпрати Ела до входната врата. Тя си помисли, че би трябвало да го покани да влезе поне за няколко минути. След концерта в парка той й бе намекнал, че би искал тя да отиде в дома му заедно с него. Не, всъщност, въпросът му беше нещо повече от определен намек. Той почти я попита дали не би искала да прекара нощта с него.

— Не смяташ ли, че е време отношенията ни да преминат на друго, по-интимно ниво? — попита я той. — Излизаме заедно вече почти цяла година и…

— И ти смяташ, че е настъпил моментът да правим секс.

С леко заекване той я увери, че много държи на нея и че плановете му в дългосрочен план включват брак с нея. Изтъкна обаче, че самият той не бърза кой знае колко със семейното щастие. Не и след първия му брак, завършил така катастрофално.

— Нашата връзка ми харесва такава каквато е — отвърна Ела. — Съжалявам, Дан, но все още не съм съвсем готова за следващата стъпка.

Страхливка, наруга се тя сега, когато срещата беше вече към края си и той я бе изпратил до дома й без изобщо да се опита да протестира. Трябваше да му кажеш, че никога няма да си готова да преминеш към следващата стъпка с него. Трябваше да му кажеш: „Харесвам те много, но не те обичам и нямам никакво намерение да правя секс с теб — нито сега, нито някой друг път“.

Ела извади ключовете си от дамската чанта. Дан я прегърна през кръста. Хайде, целуни го за лека нощ и приключвай с това, каза си тя. Той очаква да го целунеш.

Дан я привлече към себе си и покри устните й със своите. Тя се постара да откликне, но всъщност просто му позволи да я целуне. Нищо повече. Част от нея желаеше да изпита някаква чувствена наслада, надяваше се ласките му да запалят в душата й някаква искрица. Един брак с Дан щеше да направи родителите й много щастливи. Особено майка й. Но само защото беше на тридесет години и подходящите млади мъже не се редяха на опашка пред вратата й, не означаваше, че е чак толкова отчаяна, че да се обрече до края на живота си на връзка с мъж, когото не обича. Пък бил той и идеалният кандидат в очите на майка й.

Дан сложи край на целувката, след което стисна ръката й в своята.

— Да вечеряме заедно утре?

Кажи не! Сложи край на тази връзка още сега. Освободи и двама ви от тези мъки.

— Разбира се. Би било чудесно.

— Да те взема в шест?

— Мм… — Усмихна се насила и кимна.

Той отвърна на усмивката, пусна ръката й, след което застана до нея, очевидно в очакване на нещо.

— Искаш ли да отключа вратата вместо теб? — Погледна към връзката ключове, които тя продължаваше да стиска в лявата си ръка.

— О, не, благодаря ти. Ти тръгвай. Аз ще си отворя сама.

Изпрати го с поглед докато вървеше надолу по алеята към колата си. Когато се настани зад волана на своя лексус, той й махна с ръка и затвори вратата. Ела му махна в отговор. Насилената усмивка беше като залепнала за лицето й. В момента, в който колата зави надолу по улицата, тя прибра ключовете обратно в чантата си, слезе по стълбите и заобиколи къщата. Отвори градинската порта и влезе в задния двор.

Чувстваше се неспокойна, странно неудовлетворена и дори леко меланхолична. Нощта беше топла. Полъхваше влажен летен ветрец. Върху ясното небе блестеше почти пълна луна, заобиколена от безброй звезди. Ела стоеше сред джунглата от избуяла растителност. Глициниите обвиваха с цветовете си цялата ограда и се катереха нагоре по дървената арка, която разделяше застлания с тухли вътрешен двор от каменната пътека, отвеждаща към беседката, изпълнена във викториански стил. От двете страни на пътеката растяха всевъзможни цветя: астри, бегонии, хемерокалиси, мушката, хортензии, латинки и рододендрони. Навсякъде се виждаше изобилие от розови и лилави цветове, подредени в изящни геометрични форми. Изискана симетрия. И експлозия от багри и цветове.

Захранваните с електричество викториански фенери придаваха допълнително очарование на личната им градина. Къщата на родителите й е била построена в началото на двадесети век от бабата и дядото на баща й, но за модел е била използвана първата фамилна къща, която била изгорена до основи. Нейната баба обаче, първата Елинор Портър, е била и първата градинарка в семейството, която в края на тридесетте години, малко след сватбата си, се заела да създаде градината по свой собствен проект.

Ела въздъхна. Тази нощ бе само за романтични изживявания. Нощ за влюбени, които се разхождат преплели пръстите на ръцете си, люлеят се на люлката в беседката и си разменят страстни целувки. Нощ, в която влюбените събличат дрехите си и се потопяват съвсем голи в басейна; после се излягат под звездите и се любят докато луната бавно избледнее и новият ден ги поздрави с първите лъчи на слънцето.

Отново въздъхна. Ама че романтична глупачка! Не я очакваше никакъв принц от приказките, който да й открадне сърцето. Нито пък я ухажваше някой галантен и старомоден южняшки джентълмен. Единственият мъж в живота й беше Дан Гилмор. Приятен и съвсем обикновен мъж. Мъж, който я отегчаваше до смърт.

Във въздуха се носеше тежкият аромат на цветя. Ела дълбоко си пое дъх, наслаждавайки се на сладкото ухание. После влезе в беседката, протегна ръка и лекичко залюля бялата плетена люлка. В продължение на няколко минути остана загледана в нея, а след това седна и затвори очи. Това беше най-любимото й място на света. Толкова много щастливи спомени бяха свързани с него. Неведнъж бе седяла часове наред в люлката, потънала в разговори с баща си. Двамата обсъждаха най-различни теми. В някои случаи мненията им се разминаваха, но много по-често двамата постигаха пълно единодушие по повечето въпроси. С това място бяха свързани и най-ранните й детски спомени. Често седеше сгушена в скута на леля й Сибил, която по цял следобед й четеше детски приказки. Неведнъж бе идвала тук и съвсем сама — да си почине, да се разтовари, да избяга от реалния свят, който съществуваше отвъд стените, ограждащи имението на семейство Портър.

Мечтаеше, фантазираше, преструваше се. Тук, скрита в закътаната беседка, тя можеше, макар и за няколко кратки мига само, да си представи, че е такава, каквато иска да бъде, да отиде там, където си пожелае, и да направи онова, за което копнее. Тук можеше да си представи, че е слаба и красива. Тук можеше да повярва, че е непокорна и свободолюбива. Пак тук посрещаше мечтания от нея любовник, който бе готов да сподели живота й и да й предложи всички онези неща, които тя търсеше у един мъж. Страст, вълнения и безгранична, непресекваща с годините любов.

Някакъв шум привлече вниманието й. Тя рязко отвори очи. Огледа се наоколо, но не видя нищо. Катерички? Птички някакви? Или просто вятърът бе разлюлял върховете на дърветата? Ослуша се, но долови единствено звуците на нощта. Тихото, монотонно жужене на летните насекоми, потрепването на листата, разлюлени от влажния ветрец, ромонът на водата във фонтана.

Ела разкопча трите най-горни перлени копченца на роклята си и я разтвори, така че ветрецът да охлади сгорещената й плът. Затвори очи и погали шията си с пръсти. Кожата й беше гореща и влажна. Бавно спусна пръсти надолу към цепката между гърдите си, а след това пъхна показалеца си между тях. През цялото това време се опитваше да си представи, че не тя, а някой мъж изследва тялото й с топлите си ръце. Големи и силни ръце. Мускулести и ласкави. Ръце, които я правят своя завинаги.

Отново долови същия шум. Човешки стъпки? Да не би баща й да се е върнал от Бирмингам по-рано от очакваното? Не, той щеше да им телефонира ако бе настъпила някаква промяна в плановете му да играе голф с мениджъра на кампанията му. Може би Виола е излязла, за да поеме глътка чист въздух? Не, Виола едва ли би оставила Керълин сама по това време на нощта. А икономката не живееше в къщата им. Така че ако в градината наистина имаше още някой, той по всяка вероятност беше натрапник, проникнал без разрешение в двора им.

Сърцето й ускори ритъма си. Свеж приток на адреналин запрепуска из кръвта й. Истината бе, че нямаше от какво толкова да се страхува. Нивото на престъпност в Спринг Крийк беше успокояващо ниско. А и звукът, който бе чула, може да е предизвикан от някое куче или котка, промъкнали се през триметровия жив плет, който ограждаше далечния край на градината. Ела повторно се огледа с надеждата да забележи някое животинче да се промъква на четири крака. Погледът й се спря на големия клен, извисил снага само на пет-шест метра от беседката. Някаква тъмна фигура се спотайваше близо до дървото. Човешка фигура. Ела сподави вика, надигнал се в гърлото й. Фигурата помръдна. Висок ръст, широки рамене, дълги крака. Мъж. Висок и силен.

Ела се опита да се размърда. Изправи се! Бягай! Заповедите на мозъка й си останаха неизпълнени. Тя продължаваше да стои като замръзнала на мястото си, приковала поглед върху заплашителната тъмна фигура, която бавно, но неотклонно се приближаваше към нея. Най-накрая тялото й се подчини на разума и тя рязко се изправи. Дланите на ръцете й бяха мокри от пот. Тръпки на ужас пробягаха по гръбнака й.

В този момент той излезе от тъмнината и застана в светлия полукръг, очертан от слабата светлина на един от градинските фенери. Ела инстинктивно вдигна ръка към устата си, за да сподави неволния вик, изтръгнал се от гърлото й. Разпознала мъжа, тя изпита силен прилив на облекчение, което обаче веднага бе изместено от още по-силен страх.

Рийд Конуей!

Той спря на половината път между клена и беседката. Стоеше гордо изправил рамене и я гледаше. Ела не можеше да види очите му в тъмнината, но почувства изгарящия му поглед. Ела мигновено бе завладяна от неподправената мъжка сила и неуловимото чувство за опасност, които сякаш струяха от него.

Бягай! Викай! Предупреди го да не се приближава! Разумът й продължаваше да нашепва командите една след друга. За бога, направи нещо!

Само че тя просто не можеше да се помръдне и продължаваше да стои като каменна статуя в средата на беседката. Рийд бавно се приближаваше. Пристъпваше леко и самоуверено. Изглеждаше като човек, който не се бои от нищо. Би трябвало да го попита какво прави в частната им собственост. И да го накара да си тръгне незабавно.

Но не направи нищо.

А Рийд продължаваше да се приближава. С всяка направена крачка фигурата му ставаше все по-огромна и заплашителна. После изведнъж се спря на самия вход на беседката и погледна право в нея. Погледите им се срещнаха. Всяко мускулче в тялото й се напрегна. Нервите й се опънаха до скъсване. Стотици обезумели пеперуди затанцуваха из стомаха й. Стори й се, че двамата с Рийд стоят един срещу друг и се гледат така вече цяла вечност. Дори и в слабо осветената градина успяваше да различи кристалната яснота на невероятно сините му очи.

Дала си сметка, че не може да понесе още дълго зареденото с електричество напрежение установило се помежду им, Ела първа отклони очи и сложи край на непоносимото изпитание. В момента, в който погледна настрани той влезе в беседката. Тя започна инстинктивно да отстъпва назад и се спря едва когато гърбът й се блъсна в дървената люлка.

Макар че нощта бе пропита от типичната за американския юг влага, Ела веднага почувства топлината, която се излъчваше от тялото му и която ставаше все по-силна с всяка негова крачка. Рязко и шумно си пое дъх. Рийд се изправи до нея. Беше с цели петнадесет сантиметра по-висок от нея. Застанала до този огромен и широкоплещест мъж, Ела се почувства като джудже, макар че с нейния ръст от сто седемдесет и осем сантиметра едва ли можеше да се нарече дребничка. Женската й същност, чувствата, страстите и емоциите й сякаш не можеха да не откликнат на суровата и неподправена мъжественост, която струеше от него. Рационалната част от мозъка й се опита да я предупреди, да отрече неоспоримото привличане, което изпитваше към този първичен и завладяващ мъж. Но през всичките си тридесет години Ела нито веднъж не бе изпитвала такъв неутолим копнеж. Чувствата, които разкъсваха душата й, бяха ирационални, нелепи и немислими. Рийд Конуей беше последният мъж на земята, който би трябвало да разпалва такива крайни чувства в сърцето на една здравомислеща и рационална жена като нея.

— Май си съвсем сама тази вечер, госпожице Ела? — попита той с дълбокия си и дрезгав глас.

Тя видимо потрепери. На устните му заигра едва доловима усмивка. Проклет да е този мъж, който очевидно съзнаваше, че присъствието му я плаши, но и интригува. И това му даваше власт над нея, която не би трябвало да притежава. Ела дълбоко си пое дъх, опитвайки се да възвърне душевното си равновесие, а той отмести поглед от лицето й и го сведе надолу към гърдите й, които се издигаха и спускаха в забързания ритъм на развълнуваното й дишане. Гъста червенина изби по шията и лицето й. Ела мислено благодари на бога, че това се случва посред нощ и то в полумрака на слабо осветената градина.

— Какво правиш тук? — попита тя. — Навлязъл си без разрешение в чужда собственост, а това е нарушение на закона.

Усмивката му стана по-широка. Направи една последна крачка и се изправи точно пред нея.

— Дойдох да се видя с теб.

Мили боже, помогни ми! Затвори за миг очи, опитвайки се да се изолира от неустоимия копнеж, който съзря в очите му. Ти нещо си въобразяваш, убеждаваше сама себе си тя. Рийд едва ли е дошъл да те съблазнява. Но дори и да е така, ти си достатъчно умна, за да не позволиш това да се случи. Този мъж е съден за убийство. Той е опасен. Прилича на диво животно, освободено от клетката си. Кажи му да си върви. Кажи му да те остави на мира.

— Не те искам тук, господин Конуей. — Гласът й прозвуча неуверено дори и в собствените й уши. — Тръгни си веднага и аз няма да…

— Няма да кажеш на татенцето. — Рийд се изсмя, но в смеха му, кой знае защо, не се долавяше веселие. — Има нещо, което би трябвало да знаеш, госпожице Ела. Аз не се страхувам от баща ти.

— Тогава значи си глупак. Ако баща ми научи, че си бил тук посред нощ и се ме тормозил по този начин, той ще…

Рийд я сграбчи за раменете. Тя извика, неспособна да предвиди следващото му действие. Той заби пръсти в плътта й. Ела премигна от болка и той мигновено отслаби натиска на ръцете си. Тя вдигна очи, за да срещне погледа му и в един миг, който като че ли продължи цяла вечност, й се стори, че сърцето й просто спира да бие.

— Чувам, че си получила още едно писмо — подхвърли той. — А също и няколко телефонни обаждания.

— Да. — Едва успя да проговори заради огромната буца, която сякаш бе заседнала в гърлото й.

— И ти веднага изтича да се оплачеш на баща си, нали?

Рийд плъзна едната си ръка по рамото й, след което бързо я хвана за врата.

Ела преглътна мъчително.

— Да. Предупредих те, че ако ми изпратиш още едно писмо, няма да ми оставиш друг избор и ще трябва да кажа на баща си.

Той я привлече към себе си, принуждавайки я да го погледне право в очите. Лицата им бяха толкова близо, че носовете им почти се докосваха.

— Аз пък ти казах, че не съм ти писал никакви писма. Но ти не ми повярва, нали?

— Исках да ти повярвам.

— Казала си на Уеб, а той насъскал Франк Нелсън срещу мен.

— Пусни ме. — Страхът започна да надвива желанието и копнежа, които изпитваше. — Ако не ме пуснеш веднага, ще започна да викам.

— Наистина ли мислиш, че съм дошъл, за да те нараня?

Леко изви глава и допря лице до нейното. След това погали меката й буза с острата четина на наболата си брада. Коленете на Ела омекнаха. Рийд зарови лице в шията й, после докосна ухото й с устни. Ела потрепери и си даде сметка, че той няма как да не е усетил тръпката, пронизала цялото й тяло. Как ли щеше да я възприеме? Като признак за страх или за силна възбуда? Защото тя, дори и с цената на живота си, не би могла да каже какво точно изпитва в момента.

— Ти се боиш от мен, нали? — прошепна Рийд. — И така трябва. Защото аз съм много опасен, госпожице Ела. И лесно мога да съсипя целия ти живот.

Близостта на този неустоим мъжкар, притиснал тяло към нейното, изтръгна чисто физическа реакция от женското начало у Ела. Най-интимното кътче от тялото й запулсира неистово, окъпано от топлата влага на сексуалната възбуда. Почувства силен, неизпитван досега трепет, който сякаш подпали огън в слабините й.

— Ако ме нараниш, баща ми…

Рийд допря пръст до устните й. Тя ахна. Той погали първо горната, а след това и долната й устна. Движенията му бяха нежни и изкусителни. И тогава Ела с огромно изумление изведнъж проумя, че Рийд Конуей няма да я нападне и че няма никакво намерение да я наранява физически. Той просто си играеше с нея. Тормозеше я с опасната си сексуална игра.

— Щом не си писал писмата и не си се обаждал по телефона, значи няма от какво да се притесняваш — останала без дъх промълви тя. — Не можеш да пострадаш заради нещо, което не си извършил.

Той вдигна глава и я погледна право в очите.

— Наистина ли си толкова наивна? Госпожице, та аз прекарах петнадесет години в затвора „Доналдсън“, осъден заради убийство, което не съм извършил. Така че не ми казвай, че не мога да пострадам заради нещо, което не съм извършил.

— Съжалявам. — В мига, в който изрече думата, й се прииска да можеше да си я вземе обратно. Сега той ще си помисли, че наистина му вярва и го смята за невинен. А това не отговаряше на истината. Или?

Той пусна врата й. Плъзна другата си ръка по рамото и надолу към лакътя й. Сплете пръсти с нейните и погали с палец дланта й. Ела едва успя да сподави въздишката, надигнала се в душата й, а той продължи с влудяваща нежност да описва бавни кръгове по топлата й длан.

— И аз съжалявам — отвърна той. След това отстъпи назад, изгледа я продължително, обърна се и потъна отново в тъмнината на нощта.

Ела остана още дълго в беседката. Беше объркана и уплашена. И толкова възбудена, че изпитваше почти физическа болка. За в бъдеще ще трябва да избягва подобни конфронтации с Рийд Конуей. Ще трябва да направи всичко възможно, за да не му позволи никога повече да се приближи толкова близо до нея.

 

 

Керълин седеше до прозореца и наблюдаваше Рийд Конуей, който се отдалечаваше от Ела. Ако беше останал още малко в беседката, тя щеше да се принуди да се обади в полицията. И какво изобщо правеше той в дома й? Какво бе казал на дъщеря й? И защо Ела не бе избягала от него? Сигурна беше, че не тя го е поканила в беседката. За всеки страничен наблюдател двамата приличаха на влюбени, уговорили си среднощна среща. Керълин обаче знаеше, че това не е истина. Рийд Конуей беше боклук. И Ела никога не би се унижила дотолкова, че да се обвърже с мъж като него.

Някои жени изпитваха неустоимо привличане към мъже като Рийд, към лошите момчета, които знаеха всичко за живота. Сам господ беше свидетел, че тези грубияни, които често пребиваха жените си, много допадаха на собствената й сестра. Но Ела беше много по-добър човек от Сибил. Керълин бе възпитала дъщеря си като истинска дама. Сигурна беше, че Ела никога не би посрамила семейството си по начина, по който го правеше Сибил. Въпреки това по-добре щеше да е да вземе мерки веднага, за да не съжалява по-късно.

Дали да спомене пред Ела, че я е видяла заедно с Рийд? Дали да се обади на Уеб и да го информира за случилото се? Само че, ако се обади в хотела на Уеб в Бирмингам, само един господ знаеше кой точно ще вдигне слушалката. Някоя жена, която съпругът й е забърсал в местния кънтри клуб, или пък някое младо момиче, с което се е запознал в бара на хотела? Доколкото познаваше съпруга си — а тя го познаваше добре, той едва ли щеше да прекара нощта сам. Сърцето й беше разбито от мъка, когато за пръв път научи, че Уеб й изневерява, но с течение на годините тя обръгна и стана твърда като камък. Сега вече Уеб просто не можеше да я нарани.

Керълин реши да изчака и да види дали Ела няма сама да спомене за среднощното посещение на Рийд Конуей. Ако дъщеря й нямаше какво да крие, тя със сигурност щеше да й каже. А Уеб ще може да информира и по-късно. И то само ако се наложи.

— Готова ли сте да си лягате вече, госпожо Керълин? — попита Виола.

Керълин вдигна поглед към преданата си помощница и се усмихна.

— Да, готова съм.

Виола погледна през прозореца, а след това се обърна към Керълин.

— Виждам, че дъщеря ви се е върнала от срещата си.

— Да, прибра се преди известно време.

— Смятате ли, че ще се омъжи за господин Гилмор?

— Ако наистина имам някаква власт над нея, ще го стори. Дан е много добра партия. От него ще излезе чудесен съпруг. Не разбирам защо Ела не се радва повече на интереса, който той проявява към нея. В края на краищата, не може да се твърди, че дъщеря ми може да получи всеки мъж, който си пожелае. А Дан цени нейните положителни качества. Първия път се е оженил по любов за красиво младо момиче и виж какво стана с брака му. Предполагам, че този път той търси връзка с разумна и интелигентна жена.

— Човек би си помислил, че сега, когато получава тези ужасни писма и телефонни обаждания, дъщеря ви ще се обърне към господин Гилмор за подкрепа.

— Тя си има баща, който да я пази и утешава — отвърна Керълин. — Според Ела няма друг мъж на този свят, който да може да се сравнява с Уеб.

Виола хвана инвалидния стол на Керълин, обърна го и започна да го бута към леглото. Когато се наведе, за да вдигне пациентката си от стола, Керълин сграбчи ръцете й.

— Не забравяй, че Уеб и Ела трябва да продължат да смятат, че аз не зная нищо за писмата и обажданията по телефона. Двамата предпочетоха да не ми казват, защото искаха да ми спестят тревогите и притесненията. Не смяташ ли, че съм истинска късметлийка със съпруг и дъщеря, които толкова много се грижат за моето щастие и спокойствие?