Бевърли Бартън
Любов и омраза (23)

23.

Рийд спря пикапа на паркинга срещу съдебната палата. Ела го видя от прозореца на кабинета си — бе застанала там в очакване на появата му — и глупавото й сърце радостно трепна в гърдите й. Тя свали робата си, захвърли я върху канапето, преметна чантата си през рамо и забързано напусна кабинета си. Затича се по коридора, излезе през страничната врата на сградата, прекоси улицата и стигна до паркинга задъхана и разтреперана от нетърпение. Рийд бе оставил двигателя на стария пикап да работи. В мига, в която я видя да се приближава, се наведе над седалката и отвори дясната врата на кабината. Ела се настани на свободното място и преди още да е успяла да закопчее колана си Рийд превключи скоростите и се включи в рехавото движение по Котън стрийт.

— В онази кесия има сандвичи и пържени картофки. — Рийд кимна към торбата от амбалажна хартия, сложена на седалката между тях. — А в жабката има бутилирана минерална вода.

— Когато ми се обади и ме покани на обяд…

— Предполагах, че ще ми откажеш — прекъсна я той и насочи пикапа по еднопосочната улица, която водеше към парка на Спринг Крийк. — Проявяваш голяма смелост като се возиш през града заедно с мен.

— Щом ще ти помагам да откриеш истинския убиец на Джуниър Блалък, предполагам, че хората, така или иначе, няма да спрат да ме одумват. Освен това, не е нужно някой да разбира колко дълбоко сме обвързани на лично ниво.

— Единственото, което трябва да направят, е да ме погледнат в очите, когато се намирам близо до теб, и всичко ще им стане ясно — възрази Рийд. — Имам чувството, че никой не би пропуснал страстния пламък, който постоянно тлее в очите ми.

Ела се усмихна.

— Тази сутрин се обадих на Марк и му казах, че възнамерявам да обсъдя случая с убийството на Блалък, както и процеса ти, с татко и с Франк Нелсън.

Рийд отби от пътя, който обикаляше около парка, и пое по един тесен черен път, който свършваше няколко метра по-нататък под огромните, преплетени клони на два вековни дъба. Изгаси двигателя, отвори вратата на шофьора, после се наведе над Ела и отвори и нейната врата.

— Имаме нужда от малко течение, за да се поразхладим — заяви той и понечи да я целуне.

— Не тук. Може да ни види някой.

Рийд се разсмя.

— Никой не идва от тази страна на парка. Освен това, може да се окаже невъзможно да запазиш репутацията си непокътната, при приложение, че продължаваш да се размотаваш с мен.

— Защо казваш това? Да не би да знаеш нещо, което аз не зная? — попита Ела.

Рийд отвори жабката на пикапа, извади две изпотени бутилки с вода, отвори капачката на едната и я подаде на Ела, а втората постави между бедрата си.

— Брайли Джо ми каза, че чул някакви типове да си говорят за нас.

— Какви типове?

— Не е важно. Трябва обаче да знаеш, че рано тази сутрин някой е видял колата ти зад сервиза. А тези типове знаят, че още вчера се пренесох в стаята над сервиза.

— Ясно.

Рийд вдигна хартиения плик от седалката, отвори го, извади един опакован сандвич и го предложи на Ела. Тя го взе, разви го, но не отхапа, а остана така, загледана в печеното говеждо и ръженото хлебче.

— Предполагам, че бих могла да кажа, че съм оставила колата ти пред сервиза просто защото се е налагал някакъв ремонт. — Ела отхапа от сандвича.

Рийд извади и втория сандвич, сложи го в скута си и разви капачката на бутилката с минерална вода.

— Да, би могла, но се съмнявам, че някой ще те разпитва по този въпрос. По-скоро ще продължат да клюкарстват зад гърба ти.

— Не мога да рискувам да дойда отново в стаята ти — заяви Ела. — А за теб е направо невъзможно да дойдеш у дома.

— Можем да се срещнем в парка. Тази вечер. Точно тук. Не са много хората, които идват чак до тук, и аз съм почти сигурен, че никой няма да ни види. — Рийд отпи голяма глътка вода и избърса уста с опакото на ръката си.

— Тази вечер? Но ние прекарахме заедно цялата предишна нощ, а също и сутринта.

— Да не би да ми казваш, че това ти е достатъчно? Че нямаш желание за повече?

Тя гневно прикова поглед върху него. Шокът в погледа й премина в ярост, когато той отново се разсмя.

— По дяволите, Рийд! Доставя ти удоволствие да ме дразниш, нали?

Той бързо протегна ръка, прегърна я и я притегли към себе си. Притисна устни към нейните, целуна я бързо и настойчиво и също така бързо я освободи.

— Така е, но повече от всичко на този свят обичам да те любя.

— Рийд?

— Хайде яж, скъпа. Трябва да се връщам в сервиза. Обедната ми почивка е само четиридесет и пет минути.

— Не бива да си губиш времето в този сервиз. Марк ми каза, че си завършил колеж докато си бил в затвора. Ще се опитам да ти намеря някоя по-подходяща работа.

— Просто ми помогни да докажа, че не съм убил Джуниър — настоя Рийд. — А щом веднъж изчистя името си, ще съумея и без твоя помощ да си намеря по-подходяща работа. Някъде далеч от Спринг Крийк.

— Не смяташ да останеш тук?

— За нищо на света.

— Но майка ти и сестра ти живеят тук.

— Ще се справят и без мен. Пък и винаги могат да ми идват на гости.

— Ами…

Остави изречението си недовършено, но Рийд очевидно веднага разбра какво се канеше да го попита.

— Ти също би могла да ме посещаваш — заяви той.

Видя го, че се смее и го перна закачливо по ръката.

— Всички момичета в гимназията до едно си падаха по теб. Знаеше ли го?

Рийд само сви рамене.

— Ами ти, госпожице Ела? И ти ли си падаше по мен?

Тя отрицателно поклати глава.

— Всъщност, не. Но те намирах за интересен и интригуващ. Особено след като отиде в затвора и ми изпрати онези писма.

— Ама писмата бяха страхотни, нали? Обзалагам се, че са ти изкарали акъла.

— В определен смисъл, да, но… също така събудиха нещо у мен. Искреното ми любопитство по отношение на секса.

— Нека се срещнем тук тази вечер — отново предложи Рийд. — Ако не завали отново, ще разпънем едно одеяло и ще се любим под звездите.

— В колко часа?

— Работното ми време в сервиза свършва към залез-слънце.

— Надявам се, че когато те видя отново тази вечер, вече ще съм успяла да убедя баща си, че греши по отношение на теб. Ако успеем да го спечелим на наша страна и да си подсигурим подкрепата му за преразглеждане на убийството на Джуниър, нещата за нас ще станат далеч по-лесни.

Сърце не му даде да й каже за конфронтацията с Уеб рано тази сутрин. Рано или късно и сама щеше да научи. Спринг Крийк гъмжеше от клюки. Всеки в този град знаеше по нещичко от личния живот на съгражданите си.

— Не разчитай на помощ от страна на баща си.

— А ти недей да бъдеш толкова сигурен, че баща ми не може да си признае, че е сгрешил — възрази тя. — Татко вярва на моите преценки. Ако успея да го убедя, че вярвам в твоята невинност, тогава мисля, че съществува напълно реалната възможност да го накараме поне да се усъмни в безспорната ти според него вина.

 

 

— По дяволите, момиче, не разбираш ли, че този мъж те използва? — Уеб нервно крачеше напред-назад из беседката. — Сега разбирам защо искаше да проведем този разговор на толкова уединено място, защо настоя да дойдем точно тук.

— Смятах, че ще подходиш по-рационално към проблема — заяви Ела.

— Искаш да се държа рационално, когато дъщеря ми има връзка с осъден убиец? С мъж, когото лично аз съм изправил пред съда. Мъж, който се закле да ми отмъсти. Не разбираш ли, че това е най-удачната форма на отмъщение? Вместо да те нарани, той те принуждава да му повярваш и да се обвържеш с него?

Ела потрепери. Баща й грешеше. Ужасно грешеше. Нямаше друг начин. И на нея, естествено, й бяха хрумнали същите подозрения, но тя бе побързала да се освободи от тях. Страстта на Рийд не беше престорена. В това поне беше напълно сигурна. Любеше я така, сякаш беше единствената жена на този свят.

— Нито веднъж ли не си се усъмнил във вината на Рийд? Сега или пък в миналото? — Ела положи ръка върху гърба на баща си и почувства как той мигновено се напрегна.

Уеб наведе глава.

— Наистина ли мислиш, че исках това момче да се окаже виновно? Е, не исках. — Обърна се и я погледна и неволно свали ръката й от гърба си. — Не мога дори да твърдя, че го обвинявам за стореното. Джуниър заслужаваше да бъде убит. Стократно заслужи смъртта си заради ужасния тормоз, на който подлагаше Джуди, заради побоите над нея и Рийд. И заради онова, което се опита да стори на Реджина.

— Ако винаги си смятал така, защо тогава…

— Ако само беше пребил Джуниър до смърт, положението щеше да е съвсем различно — както от юридическа, така и от лично моя гледна точка. Но Рийд се е върнал, след като пребил Джуниър и му прерязал гърлото. Убил човек, изпаднал в безсъзнание и неспособен да се защити. Както и да го погледнеш, Ела, това е убийство. И ти го знаеш.

— Някой друг е убил Джуниъл Блалък.

— Рийд е разполагал с мотив, с възможност, а също и с оръжието на престъплението.

— Само че той не е единственият, който е имал мотив и възможност, нали? — Ела се приближи и застана редом с баща си, който се взираше в цветната градина. — Има и други хора, които са мразили Джуниър достатъчно, за да го убият. Защо разследването се е ограничило само с ареста на Рийд?

— Полицаите бяха сигурни, че са арестували техния човек. А също и аз. — Уеб пъхна ръце в предните джобове на панталона си. — Бях напълно сигурен. По онова време не изпитвах никакви съмнения по отношение на вината му.

— А сега?

— Сега вече имам някои съмнения — призна Уеб. — Все още смятам, че Рийд е убил Джуниър, но… Той каза ли ти, че днес сутринта се отбих в сервиза?

— Не, не е.

— Исках да го размажа от бой. — Уеб излезе от беседката и погледна към започналото да притъмнява небе. — Предупредих го да стои далеч от теб.

— И той какво ти отговори.

— Каза ми, че ти сама можеш да вземаш решенията, отнасящи се за собствения ти живот.

— Бил е напълно прав. Мога.

Уеб пое дълбоко въздух и я погледна право в очите.

— Ударих го.

— О, татко, не трябваше да го правиш.

— Той обаче не пожела да отвърне на удара — продължи Уеб. — И знаеш ли защо не ме удари?

— Защо?

— Каза, че няма да ме удари, защото съм твой баща.

Очите й мигновено се напълниха със сълзи.

— Не мога да повярвам, че го е казал. Толкова отчаяно се опитва да бъде твърд, да не позволи на хората да видят чувствата му, да скрие от тях факта, че го е грижа за някого или за нещо.

— Ако се съглася да разговарям с Франк Нелсън за преразглеждането на случая, ще ми обещаеш ли да стоиш далеч от него?

— О, татко, знаеш, че не мога да ти обещая това.

— Вече си влюбена в него, нали?

Ела последва баща си в градината. Обви ръце около кръста му и се притисна към него.

— Не зная дали това е любов или… или… Зная само, че държа на този мъж и искам да му помогна.

— Ще се обадя на Франк още утре сутринта. И заради теб се надявам, че преди петнадесет години наистина съм осъдил един напълно невинен човек.

 

 

Още в ранния следобед целият град вече знаеше за конфронтацията между Уеб Портър и Рийд Конуей. Някои смятаха, че става дума за стара вражда — според тях Рийд твърдял, че е невинен за убийството на Джуниър Блалък и обвинявал Уеб за дългите години, прекарани в затвора. Други подхвърляха, че добрият сенатор обвинява Рийд в продължаващия от известно време психологически тормоз над дъщеря му и в убийството на ловните му кучета през изминалата нощ. До вечерта обаче вече навсякъде се говореше шепнешком за връзката между Рийд Конуей и съдия Елинор Портър. Предишния ден някой видял Рийд да влиза в кабинета на госпожица Ела. Говореше се, че двамата останали доста дълго насаме зад заключената врата. Друг пък твърдеше, че на зазоряване забелязал колата на съдията зад „Сервиза на Конуей“. Трети разправяше, че по обяд зърнал Ела да се вози в някакъв очукан пикап заедно с Рийд.

Не беше никак лесно да се повярва на грозната мълва за Ела, но човек не би могъл да се съмнява в онова, което бе чул със собствените си уши. Подслушването понякога се оказваше изключително полезно. Като гръм от ясно небе дойде новината, че Уеб всъщност възнамерява да помогне на Рийд Конуей като предложи на Франк Нелсън да преразгледат отново случай на убийство с петнадесетгодишна давност.

Това означаваше, че трябва да побърза. И да вземе по-сериозни мерки. Рийд Конуей трябваше да се върне в затвора, преди да е разкрил истината за убийството на Джуниър. Съществуваше един-единствен начин да се отърве от него — да го принуди да извърши още едно престъпление. Още едно убийство може би. Или поне опит за убийство.

За човек с достатъчно мозък в главата не би било особено трудно да се добере до пистолета, който Брайли Джо държеше в бюрото си в сервиза. Половината от жителите на Спринг Крийк знаеха, че Брайли Джо държи зареден един стар „Зауер“, тридесет и осми калибър — оръжието, което баща му бил взел от някакъв мъртъв немски офицер по време на Втората световна война — в отключеното си бюро. Обичаше от време на време да вади оръжието от чекмеджето, да го размахва наоколо, да се фука с него и да заплашва, че ще пръсне главата на всеки крадец, проявил глупостта да се опитва да краде от него. Вероятно не можеше да се направи така, че пръстовите отпечатъци на Рийд да се окажат върху пистолета, но планът можеше и да проработи, ако не бъдат намерени други отпечатъци, освен тези на Брайли Джо.

Времето се скъсяваше. Трябваше да бъдат предприети драстични мерки. Още тази вечер.

 

 

Ела цялата трепереше от вълнение, когато спря ягуара до стария пикап, който Рийд отново бе заел от братовчед си. Запита се дали бе споменал пред Брайли Джо, че има късна среднощна среща с местната съдийка. Искаше й се да вярва, че Рийд не би обсъждал интимните аспекти на връзката им с когото и да било, защото вярваше, че случващото се между тях е свято и неприкосновено.

Едва не се задави от напиращия в гърлото й смях. Свято? Я се стегни, Ела! Тук не става дума за любов, или за някаква умопомрачителна страст. Поне не и за Рийд. А така също и за теб. Знаеш какво ви свързва. Само секс. Просто и ясно. Но точно тук се криеше големият й проблем. Защото в чувствата й към Рийд нямаше нищо, което да е просто и ясно. Ако имаше и капка здрав разум, сега нямаше да е тук. Щеше да си бъде у дома. Възможно най-далеч от Рийд.

Чу го как затръшна вратата на пикапа. Сърцето й ускори ритъма си. Все още можеш да запалиш колата, да дадеш на заден и да си тръгнеш, каза си тя. Да избягаш, преди да е станало твърде късно. Само че вече беше твърде късно и Ела го знаеше. Искаше да бъде с Рийд. Да лежи в прегръдките му и да се взира с осеяното със звезди небе. Искаше отново да се люби с него.

Рийд почука на затворения прозорец на колата й и й даде знак да излезе. Слънцето вече бе залязло зад хоризонта и небето бе обагрено от всевъзможни цветове. На залез-слънце светът придобиваше някакъв странен златист покров, някаква сюрреалистична красота прикриваше грозотата и пошлостта, които се виждаха ясно на силната дневна светлина.

Ела погледна през прозореца. Рийд носеше одеяло и малък касетофон. „Още джаз?“ — мислено се запита тя. Сигурна беше, че до края на живота й протяжният и сладък вой на саксофона щеше да й напомня за Рийд и за нощта, която бе прекарала в обятията му. Бързо отвори вратата, прибра ключовете в джоба на шортите си и слезе от колата. Преди да успее да затвори вратата, Рийд я прегърна със свободната си ръка през кръста и я привлече към себе си. Целуна я пламенно и почти я остави без дъх. Как ставаше така, че само едно докосване на този мъж й бе достатъчно, за да изгуби напълно здравия си разум?

— Хайде, скъпа, нека си потърсим някое закътано местенце, за да разпънем одеялото.

Ела затвори вратата на колата, хвана ръката на Рийд и тръгна след него. От другата страна на вековните дъбове имаше полянка, край която криволичеше малък поток. Някъде в далечината се чу пронизителната свирка на преминаващ влак. Беше тук, заедно с Рийд, от другата страна на парка, и се чувстваше така, сякаш бе пресякла някаква невидима граница и се бе озовала в неподходящата за нея част на града. От другата страна на горичката се намираше цял жилищен квартал, къщите, на който, в голямата си част, бяха стари и разнебитени. Самият Рийд бе израснал в една от тези къщи. А майка му и сестра му все още живееха в нея.

Рийд разстла одеялото на земята, сложи касетофона в единия му край и го пусна. Бавните и сладостни звуци на джаза тихо отекнаха в смълчаната вечер и им напомниха за отминалата нощ.

Защо беше толкова нервна? В края на краищата, двамата с Рийд не оставаха за пръв път насаме. Бяха се любили вече няколко пъти — предишния ден, през изминалата нощ, а също и рано сутринта.

— Разговарях с татко. Той се съгласи да се обади на Франк Нелсън и да поиска от него преразглеждане на случая с убийството на Блалък — информира го Ела.

— Шегуваш се. — Рийд се разсмя.

— Не, не се шегувам. — Ела седна на одеялото и кръстоса глезените си. — Когато се видяхме на обяд, ти пропусна да споменеш, че татко те е посетил тази сутрин.

— Изненадан съм, че изобщо ти е казал за това. — Рийд се излегна по гръб и скръсти ръце под главата си.

— Каза ми още, че те е ударил, но ти не си му отвърнал. Мисля, че си го впечатлил, демонстрирайки му, че си в състояние да контролираш буйния си нрав.

— Искрено се съмнявам, че съм успял да впечатля Уеб Портър — отвърна Рийд. — Ако наистина ти е обещал да помогне, той го е сторил само заради теб.

Ела се излегна до Рийд и погледна нагоре към небето. Сега, когато слънцето вече бе залязло, нощта настъпваше бързо. Небето притъмняваше, въздухът се захлаждаше. Появи се и луната — бледа и почти прозрачна.

— Мисли каквото си искаш — не се отказа Ела. — Но аз познавам баща си. Щом е казал, че ще говори с Франк Нелсън, значи ще го направи.

— Както кажеш, скъпа. — Той се надигна, подпря се на лакът и се надвеси над нея. — Точно в този момент не желая да говорим нито за шефа на полицията, нито за баща ти.

— А какво искаш да правим? — попита го тя, а тялото й потрепери от сладостно очакване.

— Искам да те целуна, госпожице Ела — каза й той.

— И само толкова? Искаш само да ме целунеш?

— За начало е напълно достатъчно. Сигурен съм, че след това ще измислим как да продължим.

— О, да. Сигурна съм, че ще измислим.

 

 

Уеб Портър седеше сам в кабинета си, поставил бутилка бърбън до стола си. В ръката си стискаше празна чаша. Фотьойлът му беше поставен край прозореца. Имаше време, когато нараняването на Уеб изобщо не стоеше на дневен ред. Само че това време вече бе отминало. Може би, ако много внимава и се прицели внимателно, куршумът няма да го убие, а само ще го рани. Преди двадесет минути Рийд Конуей беше сам в стаята си над сервиза, така че, по всяка вероятност, все още се намираше там. Сам. Без алиби. И независимо дали куршумът ще убие Уеб или само ще го нарани, мисията щеше да бъде изпълнена. Рийд щеше да бъде обвинен и изпратен отново в затвора. А всички опити за преразглеждане на случая за убийството на стария Блалък щяха да бъдат забравени.

Трябва много да внимавам. Не мога да допусна Уеб да зърне сянката ми през прозореца. Трябва да изчакам подходящия момент… когато се обърне навътре към стаята. Трябва да успея с един изстрел. Не мога да си позволя да стрелям два пъти. Уеб би могъл да ме забележи. И да ме идентифицира, ако оживее. Поеми дълбоко дъх. Преброй до десет, след това се прицели и дръпни спусъка. Не може да не уцелиш от толкова близко.

 

 

Случило се бе нещо. Нещо ужасно. В мига, в който видя проблясващите светлини на полицейските коли, спрели на алеята пред къщата им, сърцето й сякаш се качи чак в гърлото й. О, господи, моля те, нека всичко да бъде наред.

Зави зад ъгъла и рязко спря в самия край на алеята. Франк Нелсън стоеше на предната веранда и разговаряше с двама униформени полицаи. Щом видя Ела да излиза от колата си, той слезе по четирите стъпала и тръгна по застланата с тухли алея, за да я пресрещне.

— Какво се е случило? — попита тя.

Франк я стисна за раменете.

— Случи се нещо лошо. Няма какво да те залъгвам. Баща ти беше прострелян, но все още е жив.

Ела ахна. Сълзите сякаш заседнаха в гърлото й.

— Как? Кога? Кой?

— Преди около час — отвърна Франк. — Майка ти и Виола чули изстрела и госпожа Керълин изпратила Виола долу да провери какво се е случило. Виола видяла простреляния Уеб и веднага позвънила на 911.

— Каза, че е лошо. Колко лошо?

— Ранен е в гърдите. Куршумът е минал съвсем близо до сърцето. Веднага го откараха в болницата в Брайънт. Едно от момчетата веднага ще те откара там.

— Благодаря ти, Франк.

Той кимна и пусна раменете й.

— О, боже! — изведнъж проплака Ела. — Майка! Тя сигурно се е побъркала от тревоги. Трябва да отида да я видя, преди да тръгна.

— Виола откара госпожа Керълин в болницата — информира я Франк. — Тя настоя да отиде. Разстроена е, но се държи. Сама знаеш колко силна жена е майка ти.

Ела кимна отново.

— Гудмън! — извика Франк и един тъмнокос полицай на около двадесет и пет години веднага дотича при тях.

— Да, шефе?

— Искам да закараш съдия Портър до болницата в Брайънт.

— Да, сър. — Полицай Гудмън се обърна към Ела. — Тръгваме веднага щом сте готова, мадам.

Тя незабавно го последва към полицейската кола. Той отвори вратата и Ела се настани на предната седалка. Полицаят изкара колата на улицата и двамата се понесоха към централната част на града. Цялата тази ситуация й изглеждаше абсолютно нереална. Само че беше реална и още как! Някой беше прострелял баща й. Но кой? И защо? Моля те, господи, не позволявай да умре. Самата мисъл за това беше непоносима. От най-ранно детство Уеб Портър беше центърът на нейния живот — предан и всеотдаен баща, който я наричаше принцеса и я караше да се чувства като такава.

Искаше й се да можеше да се обади на Рийд и да му каже, че отчаяно се нуждае от него. Странно, но той беше единственият човек, на когото искаше да позвъни в този момент. Но дори и Рийд да пожелаеше да дойде в болницата и да държи ръката й по време на това ужасно изпитание — нещо, в което Ела дълбоко се съмняваше, той едва ли щеше да е посрещнат добре от семейството й. Те дори сигурно щяха да го обвинят, че е прострелял баща й. И щяха да сгрешат. Защото никой не знаеше по-добре от нея, че това престъпление в никакъв случай не беше извършено от Рийд Конуей.