Бевърли Бартън
Любов и омраза (28)

28.

— Като че ли си изненадана да ме видиш, а, скъпа? — Керълин Портър остави вратата отворена след себе си и се приближи до Ела. — Чичо ти Джеф Хенри спомена, че имаш намерение да дойдеш на хижата, за да прекараш уикенда с Рийд.

Керълин беше облечена с розов памучен панталон и летен пуловер с къси ръкави в същия цвят. През едното си рамо беше преметнала малка сламена торба с избродирани върху нея розови рози.

— Майко? Аз… аз не разбирам. Та ти вървиш! — Ела стоеше неподвижно и се взираше слисано в майка й, която бавно пристъпваше към нея. Пристъпваше уверено, без никакво колебание. И дори не накуцваше!

— Да, така е. — На лицето на Керълин изгря изумителната й усмивка, която винаги бе очаровала поклонниците й и бе всявала страх и подчинение в останалите.

— И кога се случи това? — Ела се преизпълни с щастие. Това чудо вероятно се бе случило съвсем скоро. Колко прекрасно, че майка й бе дошла лично да й каже тази невероятна новина. — Татко с теб ли е? Той ли те докара до тук?

— Не, скъпа, татенцето ти не знае нищо за това — отвърна Керълин и спря точно пред Ела. — Виола ме докара до тук. Тя е отвън, на верандата. Трябва само да я извикам, ако имам нужда от помощ.

Ела сграбчи ръцете на майка си.

— Защо не поседнеш малко? Сигурно си се претоварила с идването до тук. Не бива да се натоварваш толкова много преди отново да си свикнала с ходенето.

— Колко мило от твоя страна да се тревожиш толкова много за мен. — Керълин с все сила стисна дясната китка на Ела. — Но аз съм напълно добре. И отдавна съм свикнала с ходенето.

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш…

Топлата усмивка на Керълин стана още по-широка, после изведнъж потъмня и се превърна в студена и заплашителна гримаса. Ела тръсна глава, опитвайки се да прогони образа, появил се в главата й. Та това беше нейната майка, жената, която я беше отгледала и я бе обичала с цялото си сърце.

— Обичах те като моя собствена дъщеря — заяви Керълин. — Толкова много години. За Уеб беше много важно двамата да имаме дете. Заради него се съгласих да те осиновим. Бях готова на всичко, за да го задържа при себе си и да не му позволя да ме изостави.

— Майко, зная всичко това. Татко съвсем наскоро ми разказа за случилото се през онзи ден, в който си претърпяла фаталната злополука.

— А каза ли ти, че съжалението и чувството за вина са единствената причина, поради която продължава и до днес да е женен за мен?

— Не, майко, зная, че той обича…

— Не обича мен, а Джуди Конуей. Винаги е обичал само нея. Но това няма значение. — Керълин заби нокти в меката плът на китката на Ела. — Виждаш ли, аз също не го обичам вече. Но никога няма да му позволя да си иде. Без значение колко жени е имал през живота си — любовници и свалки за по една нощ — той ще остане мой съпруг до края на живота ни.

В душата на Ела се прокрадна необяснима тревога. Обхвана я мрачно предчувствие за надвиснала опасност. Никога не бе виждала майка си да се държи по този начин, никога не я бе чувала да говори по този начин. Защо точно сега, когато най-после бе възвърнала способността си да върви, тя се държеше като напълно непозната?

Керълин се вгледа изпитателно в очите на Ела.

— В началото ти беше истинска утеха за мен. Такова добро бебе и прекрасно малко момиченце. Скоро обаче осъзнах, че Уеб с всеки изминал ден започва да те обича все по-силно и по-силно. Освен това ти обръщаше прекалено много внимание. Само че вече беше безвъзвратно късно да те върна и да се отърва от теб, затова реших да се възползвам максимално от присъствието ти в къщата. Правех всичко за теб. Бях добра и любяща майка, нали? Но през всичките тези години те ненавиждах до смърт, скъпа моя.

Ела дръпна ръката си. Майка й обаче я държеше здраво. Гневно блесналите им погледи се преплетоха. Сърцето на Ела започна да бие с тревожно темпо. Коя е тази жена? Коя е тази непозната, обсебила тялото на майка й?

— Уеб така и не можа да оцени по достойнство съпругата, която беше готова на всичко, за да го задържи при себе си и не би се посвенила да направи каквото е нужно, за да запази репутацията му непокътната — продължи Керълин. — През всичките тези години се правех, че не зная за многобройните му любовници. Простих му дори за връзката с Джуди Конуей и за копелето, което беше създал.

— Ти знаеш за Реджина?

— Зная от много години.

— Но защо…

— През първите години след инцидента исках Уеб да остане мой съпруг, защото го обичах с цялото си сърце. С времето обаче любовта ми премина в омраза, а аз реших, че ще го задържа при себе си, за да го накажа.

— От колко време можеш да вървиш? — попита Ела, макар че се боеше да чуе отговора.

— От доста време — призна Керълин. — След операциите чувствителността в долните ми крайници започна постепенно да се възвръща. Виола работеше с мен неуморно и най-накрая, преди около осемнадесет години, аз успях да се изправя сама. Но трябваше да минат още три години преди да успея напълно да си стъпя на краката и да започна да ходя.

— И защо го пази в тайна цели петнадесет години? Защо трябваше да наказваш не само татко, но и себе си?

— О, мила моя, по онова време аз бях почнала искрено да се забавлявам от ролята си на инвалид. Всички около мен, включително ти и баща ти, изпълнявахте всяка моя прищявка. Трябваше да бъда пълна глупачка, за да се откажа от това. Освен това, ако баща ти беше разбрал, че мога да ходя, той веднага щеше да поиска развод.

— И затова в продължение на петнадесет години си крила от нас факта, че можеш да ходиш?

— Хмм… представям си какви мисли минават през главата ти в момента, Ела. Започваш ли най-сетне да разбираш какво става? — Керълин внезапно пусна китката на Ела.

Ужасните мисли, които се въртяха в главата на Ела, постепенно оформяха страховитата истина, която просто не смееше да приеме.

— Не мога да повярвам, че ти би…

— Повярвай. — Керълин застана точно пред Ела. — Джуниър Блалък беше противен, безполезен човек и заслужаваше да умре. А Джуди Конуей заслужаваше да страда. Моят съпруг обичаше нея. Беше баща на детето й. Какъв по-добър начин да накажа и двамата, като накарам Уеб да осъди сина й за убийство, което не е извършил?

— В думите ти няма никакъв смисъл. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че…

— Аз убих Джуниър Блалък.

— Не!

— Да. — Керълин отстъпи крачка назад. — Онова безполезно и противно копеле разкри малката ми тайна. Видя ме да вървя сама и когато се опитах да се престоря на Сибил, той въобще не ми повярва. По онова време, естествено, изобщо не подозирах, че той е един от любовниците на Сибил.

Ела започва да отстъпва назад, опитвайки се да се отдалечи от Керълин. Тя я последва веднага и след малко и двете се озоваха притиснати до бар плота, който разделяше трапезарията от кухненския бокс.

— Извадих дяволски късмет, когато намерих джобното ножче на Рийд, изпаднало от джоба му докато налагал Джуниър. — Очите на Керълин блестяха все по-силно и тя с удоволствие разказваше събитията, случили се през онази съдбоносна нощ преди петнадесет години. — Онази вечер имах среща с Джуниър. Отидох да му платя парите, заради които ме изнудваше, но за моя изненада попаднах на заварения му син, който го преби почти до смърт. След като Рийд си тръгна и остави Джуниър да лежи в безсъзнание на земята, аз изведнъж осъзнах факта, че съдбата ми бе предоставила възможност, която не беше за изпускане.

— И ти преряза гърлото на Джуниър Блалък с джобното ножче на Рийд? Но нали по него бяха намерени само отпечатъците на Рийд?

— През онази нощ носих ръкавици — отвърна Керълин. — Една дама винаги слага ръкавици, когато излиза. Особено пък ако не желае отпечатъците й да останат по предметите, които би могла да докосне случайно.

Ела наблюдаваше като хипнотизирана Керълин, която извади чифт бели памучни ръкавици от джоба на панталона си и ги надяна на ръцете си. Внезапно, преди Ела да успее дори да си поеме дъх, Керълин бръкна в малката чанта, която висеше на рамото й, и извади от там тънък и остър нож.

Ела се напрегна.

— Колкото и да не ми се иска да направя това, ти сама разбираш, Ела, че се превърна в бреме за мен. Ти опозори семейството си, когато реши да се любиш с онзи бял боклук, прекарал половината си живот в затвора. Мога само да гадая как това ще се отрази на кариерата на баща ти. Разбира се, след като Рийд те убие, целият щат ще се преизпълни със съчувствие към Уеб и мен. Нашата бедничка и заблудена дъщеря, убита от любовника си.

— Майко, ти не можеш… не би… аз съм твоя дъщеря! Ти ме обичаш… А също и татко. Татко ме обича. Ако нещо се случи с мен, това ще разбие сърцето му.

— Да, зная. Това, разбира се, е просто допълнителна премия. За мен ще е огромно удоволствие да наблюдавам Уеб, съсипан от смъртта ти. Кой знае, току-виж решил да отнеме живота на Рийд с голи ръце.

Ела просто не можеше да проумее какво точно става. Майка й можеше да върви. Не от вчера, а от преди петнадесет години. Майка й бе убила Джуниър Блалък и бе приписала убийството на Рийд. А сега възнамеряваше да убие и нея. Не и ако мога да го предотвратя, за бога! Ела се опита да заобиколи Керълин, но Керълин реагира веднага и размаха ножа пред лицето й.

— Майко, моля те, не прави това! — Сърцето й просто отказваше да приеме, че майка й бе в състояние да изпълни плана си до край и наистина да отнеме живота й.

— Ааа… — На устните на Керълин се появи тъжна усмивка. — Опитах и други неща, но просто не се получи. Писмата и телефонните обаждания. Розите и змията. Виола нае човек, който да влезе с взлом в къщата докато двамата с баща ти бяхме в Гълф Шоурс. Така и не можах обаче да докажа по безспорен начин вината на Рийд. Което наложи по-драстични мерки. Единственото, което исках, бе този мъж да се върне обратно в затвора, за да не разрови отново стария случай за убийството на Джуниър.

— О, боже, ти си стреляла по татко!

— Хмм… Виола успя да открадне пистолета на Брайли Джо от сервиза, а останалото беше лесна работа. Трябваше само да изчакам подходящия момент, да дръпна спусъка, да се промъкна обратно в къщата и да се кача по стъпалата до спалнята си.

— Можеше да го убиеш!

— Да, давам си сметка, че можех да засегна някой жизненоважен орган, но наистина исках само да го раня.

— А Рой Моузес? Кой го уби? Ти или Виола?

— Аз — отвърна Керълин. — Онзи глупак Джим Пендълтън мина от там и ме видя, но си е помислил, че е Сибил.

Ела не можеше повече да отрича истината. Майка й си беше изгубила ума. Нямаше друго обяснение. А лудите хора вършат откачени неща. И понякога убиват собствените си дъщери.

— Рийд ще дойде всеки момент — рече Ела. — Ще завари теб и Виола тук и ще…

Ледени тръпки пробягаха по гръбнака на Ела, когато в стаята отекна зловещият смях на Керълин.

— Рийд ще се забави. Обадих му се и се представих за Сибил. Казах му, че ще се срещнете тук в единадесет часа. Така че когато пристигне, ти вече ще си мъртва. После ще го заварят тук заедно с трупа ти. А по оръжието на убийството ще бъдат намерени само неговите отпечатъци.

— Никой няма да повярва, че Рийд би посегнал на живота ми. Ние се обичаме!

— Да, но виждаш ли, ще се наложи да призная в полицията, че ти си ми доверила опасенията си, че Рийд те използва. Ще им кажа, че си го помолила да се срещнете в хижата, за да сложиш край на връзката ви. Рийд, естествено, разярен от намерението ти да го отблъснеш, те е убил.

— Помислила си за всичко, нали?

— Убедена съм, че е така.

Тя наистина ще те убие, ако не направиш нещо, каза си Ела. Не можеш да се предадеш без борба. Ти си по-едра от майка си. Би трябвало да си в състояние да я надвиеш. Но Керълин имаше оръжие и съучастница, която търпеливо чакаше да й се притече на помощ, ако се наложи. Ела си даде сметка, че бягството е единственият й изход. Но дали щеше да успее? Опита се отново да се отдръпне от Керълин, но тя и този път не й позволи. Ще се наложи да бягаш, каза си Ела. Излез през задната врата възможно най-бързо и се опитай да стигнеш до колата си. Не, не, не можеше да направи това. Ключовете на колата й лежаха на кухненския плот. И нямаше как да си ги вземе. Би могла да изтича към пристана. Моторната лодка на баща й беше закотвена там. Трябва само да успее да се добере до лодката и да запали двигателя.

— Опитваш се да измислиш някакъв начин за бягство, нали? — Керълин размаха ножа под носа на Ела, подобно на учителка, която се заканва с пръст на непослушно дете. — Ако хукнеш да бягаш, двете с Виола ще те настигнем. Не можеш да избягаш и от двете ни. Зная, че не е честно, защото сме две срещу една, но пък аз винаги съм предпочитала залозите да са в моя полза.

Ела погледна към отворената врата. На прага стоеше Виола — послушната и лоялна служителка на Керълин. Ела никога не бе харесвала медицинската сестра на майка си и сега си даваше сметка, че още като дете бе почувствала злото, вродено в тази жена. Ако само инстинктите й я бяха предупредили да внимава и със собствената си майка…

— Виждаш ли, не можеш да излезеш през входната врата, защото Виола те очаква — заяви Керълин.

— Не виждам Виола — излъга Ела.

Керълин бързо погледна през рамо, но този кратък миг осигури на Ела възможността, от която имаше нужда. Спусна се край майка си и се затича към задната врата, която водеше към верандата с изглед към реката.

— Спри! Глупачка такава, не можеш да избягаш! — извика Керълин и се спусна след Ела.

Ела сграбчи бравата и я натисна. Вратата беше заключена. Тя бързо свали резето и отново натисна бравата. Рязко отвори вратата и в този момент Керълин стигна до нея, протегнала напред едната си ръка. Ножът разряза гърба на роклята й, малко над талията. Острието одраска кожата й и острата болка принуди Ела да спре. Но само за миг. Силната болка се разпространи по цялото й тяло. Нямаше представа колко сериозно е ранена, но в момента нямаше време да се притеснява за това. Трябваше да продължи да се движи. Единствената й надежда беше да не забавя темпото и да не позволи на майка си да забие ножа в гърба й.

Ела изтича на верандата, рязко отвори летящата мрежеста врата и хукна надолу по стълбите. Керълин тичаше след нея и викаше на Виола да заобиколи къщата и да пресрещне Ела от другата страна.

Тичай. Тичай. Тичай! Не обръщай внимание на болката в гърба. Продължавай да тичаш. Не забавяй крачка.

Ела се насочи към пристана, но видя, че Виола, кой знае как, бе успяла да я изпревари. Стоеше на пътеката и блокираше достъпа й до лодката. До тук с тази алтернатива за бягство.

Само се дръж, повтаряше си Ела. Измисли начин да се скриеш от тях. Рийд би трябвало да пристигне всеки момент и… Рийд нямаше да дойде. Не и преди единадесет. А тя, ако не успее да избяга, щеше да е мъртва много преди това.

Ела се затича право към гората, която заобикаляше двете страни на хижата. Би могла да намери някое закътано местенце и да се скрие. Керълин и Виола нямаше да успеят да я открият в тъмнината, заобиколена от дървета и храсталаци. Продължи да тича докато остана без дъх, а болката в гърба й стана непоносима. Спря, подпря се на един висок бор и плъзна ръка по гърба си. Пръстите й напипаха раздраната рокля и лепкавата влага на собствената й кръв.

— Излез! Излез, където и да си! — кресна Керълин с влудяващия си, престорено чуруликащ гласец.

Продължавай да се движиш. По дяволите, не можеш да й позволиш да те хване. Чу стъпките им, които шумоляха из изсъхналите листа и гниещите коренища, и си даде сметка, че Керълин и Виола я следват по петите. Отчаяно си пое дъх, отблъсна се от дървото и отново се затича. По-навътре в гората. В пълния мрак, който господстваше между високите дървета.

 

 

Рийд закова колата на Сибил Карлисъл на алеята зад ягуара на Ела. През целия път от Спринг Крийк бе карал със сто мили в час. Сибил, седнала на седалката до него, се обади по клетъчния си телефон в полицията и ги предупреди, че Ела е в опасност. Рийд не знаеше какво да очаква, когато изхвърча от колата и се затича към отворената врата на хижата. Влезе вътре, огледа просторното помещение, но не видя нито Ела, нито пък някакви следи от борба. Задната врата зееше широко отворена. Сърцето на Рийд биеше като обезумяло. Излезе отвън и разгледа всеки квадратен сантиметър от замрежената против комари веранда. На пода забеляза няколко големи капки от някаква тъмна течност. В полумрака не можа веднага да разбере какви са. Коленичи и докосна с пръст едно от петната. В този момент Сибил, останала без дъх, се показа на задната врата.

— Какво е това? — попита тя.

Рийд поднесе пръст към носа си и помириса влагата. После я опита и на вкус.

— Кръв — отвърна той.

— Ела! Къде е тя?

— Ще претърсим къщата и ако не я намерим…

Някъде вляво от тях, навътре в гората, която се простираше успоредно на речния бряг, долетя глас, който викаше името на Ела. Сибил сграбчи ръката на Рийд.

— Да, чух — прошепна той.

— Този глас…

— Женски е — рече Рийд.

— Това е гласът на Керълин.

— Какво?

— Керълин. Сестра ми Керълин. Какво прави тя тук?

— Сестра ти трябва да е била жената, която ми се обади и се представи за теб. Тя е, която…

Пронизителен писък разцепи смълчаната и влажна лятна нощ. Рийд и Сибил се затичаха надолу по стълбите на верандата и навлязоха в гората, ориентирайки се по ехото на отекналия преди малко ужасяващ писък.