Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране
viki-kati (2013)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2013)

Издание:

Джил Барнет. Лудетина

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2010

Редактор — Правда Панова

Коректор — Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-072-5

История

  1. — Добавяне

Епилог

Изминаха три години до раждането на първото им дете — три дълги години, като се има предвид, че по характер Клио не беше от търпеливите. Но в един светъл пролетен ден, когато алените макове цъфтяха по стърнищата, на бял свят се пръкна Едуард Артур Юлиус дьо Бокур.

Неговата майка настоя да разгледа пръстчетата на крачетата му. Мерик никога не беше чувал за подобно нещо… да разглеждаш пръстчетата на бебето. Клио ги обяви за съвършени, досущ бащините му, което допълнително обърка Мерик, защото, доколкото му бе известно, Клио никога не го беше наричала „съвършен“.

Обаче знаеше, че любовта им е съвършена, доколкото е възможно на тази грешна земя.

През следващите десет години се появиха още петима синове, всички — „с пръстчета на войници“, както се изразяваше майка им.

Втори беше Роджър Джон — с черна коса и зелени очи, също като батко си. Те бяха силни момчета, пъргави по ум и сърцати по дух. Щяха да станат двама от най-великите рицари в историята на Англия.

Следваха Уилям Август и Джералд Филип — русокоси, със сините очи на Мерик и дар словото на майка си. Те бяха умниците. Падаха си повече по експериментите и изобретенията, отколкото по конете и битките.

Последните синове бяха Томас Марк и Грифин Дейвид. Или както на майтап им викаха в Камроуз: Белята и Голямата Беля. Те бяха различни като деня и нощта, но в главите им се въртяха великолепни идеи… най-вече лудории.

Години по-късно, когато зрението на Мерик отслабна, а ръцете му не бяха толкова силни, когато косата му побеля — нещо, за което обвиняваше най-малките си синове — и когато внуците му тичаха из коридорите на Камроуз, той още помнеше подаръка, направен му толкова отдавна. Все едно сам Господ го беше запечатал в паметта му.

Обърна се към жена си и видя пламъка в нейните очи, усмивката на устните й, тайната верига, която още ги свързваше, начинът, по който още я целуваше, и се чувстваше пиян без пиво.

Той бе най-щастливият сред мъжете, защото разбираше какъв дар му е направил Всевишният. Беше го дарил с нещо по-ценно от злато, богатство или власт, беше го дарил с най-великолепното от всички неща.

Беше го дарил с жена.