Джил Барнет
Лудетина (35)

34

На сутринта, малко след девет часа, Клио стоеше на стъпалата на замъка. Младоженецът бе на няколко крачки и тихо разговаряше с Роджър и крал Едуард, който се връщаше в Лондон.

Сегиз-тогиз тя крадешком поглеждаше Мерик, защото нещо я караше. Кажи-речи очакваше да премигне веднъж-дваж и да открие, че всичко е било сън.

Ала този път Мерик улови усмивката й и дяволито се усмихна само на нея. Клио се изчерви. Сведе глава, защото, откакто дойдоха в голямата зала снощи, всички ги закачаха. Повечето от коментарите имаха за предмет сламките сено, които стърчаха от ризата на младоженеца и от дългата коса на невестата.

За щастие в този миг вратите се отвориха и кралицата излезе, давайки указания на прислужниците и придворните дами. Щом приключи, тя накара Клио да се изправи от реверанса и се усмихна. Мургавата Елеонора изглеждаше величествена и достолепна в червената си рокля и наметка от кожа на катерица. Черните й испански очи наужким огледаха главата на Клио, после кралицата се наведе и прошепна:

— Виждам, че сеното го няма.

Двете се засмяха. Клио установи, че Елеонора наистина й е симпатична: искрена и в никакъв случай високомерна или жестока. Тази чужденка беше първата приятелка на Клио.

Тогава тя осъзна нещо много важно: ожени се за мъжа, когото обичаше; силен мъж, който я отрупа с богатства, които не можеха да се измерят с пари — богатства като любов, другарство, удоволствие. Беше щастливка, голяма щастливка.

— Вече се затъжих за теб — сподели Елеонора. Думите й като ехо отразиха мислите на Клио.

Прегърнаха се, после кралицата улови ръцете й:

— Обещай, че ще ми гостуваш в Кентърбъри. Искам да видиш Лийдс, който е нашият истински дом. Замъкът не е огромен и мразовит, а е невероятен. — Тя се наведе и прошепна. — Едуард още не го е разбрал, обаче съм замислила прекрасна мавърска градина, каквито си имаме в Кастилия.

— Нел? — извика Едуард с гороломния си глас. — Какво си шушукаш с новоизпечената графиня?

— Нищо. — Кралицата бе самата невинност.

За всички бе очевидно, че той не й повярва, затова тя му се усмихна и тихо добави нещо на кастилски. Кралят избухна в смях. Отиде при тях и погледна Клио.

Мерик тръгна с него и застана до булката си. Ръката му собственически се плъзна по гърба й.

Клио едва ли не се страхуваше да погледне красивото лице на мъжа си, защото не бе сигурна каква емоция ще види изписана там. Ала не се удържа и го стрелна с очи.

Неговите очи отговориха, че я желае.

Клио обожаваше този негов поглед.

— Чуйте това, графиньо — строго казваше кралят. — Ако не се грижите добре за моя кум лорд Мерик, ще се наложи да изпратя тук майка си, за да ви обучи как да изпълнявате добре съпружеските обязаности.

Другата Елеонора. Мили боже! Каква ужасна мисъл. Изведнъж на Клио й призля.

— Едуард! — смъмри го Елеонора. — Виж я само. Горкото момиче. Когато отвори дума за майка си, цветът се оттече от лицето й.

— Да — съгласи се кралят. — Мама оказва подобен ефект на мнозина.

— Графинята е млада булка и не бива да се тревожи за щяло и нещяло. Престани да се шегуваш.

— Няма да ви поболявам с майка си. Нямайте тази грижа. — Едуард обви ръка около раменете на кралицата. — Вместо това ще поканя майка да ни гостува в Лийдс.

Елеонора изруга на испански, което накара краля да се засмее гръмовно.

— Никой ли не иска милата ми майчица?

Настъпи съвършено мълчание, което бе по-красноречиво от всякакви думи: никой не искаше да припарва до Елеонора Провансалска.

Точно тогава Старата Гладис излезе от портите на замъка, измери с поглед всички, насъбрали се на стъпалата или яхнали коне на двора — крал, кралица, благородници, духовенство.

Майката на крал Хенри си беше намерила майстора.

Старата Гладис притисна гръб и ръце към портите, заемайки съблазнителна поза, все едно бе млада и хубавичка доячка, после залепи погледа си на Роджър. Усмивката й стана порочна, намигна му.

Кралят се обърна към Мерик:

— Какво й има на окото?

Мерик насмешливо погледна Клио.

— Нищо. Просто си е набелязала Роджър.

Кралят се обърна към Роджър Фицалан, един от най-силните и смели негови рицари.

Само че Роджър беше изчезнал.

Мерик стоеше до съпругата си и гледаше как кортежът пъпли по далечните хълмове — шарен керван от махмурлии, които бавно се точеха зад кралската стража.

Най-отзад вървеше групата на пътуващите артисти: актьори и музиканти, уморени бардове и прегракнали трубадури, акробати с кокили и хитри гадателки — всички с пълни джобове от веселието през изминалата нощ. Сега се бяха отправили към майския панаир в Йоркшир, който щеше да се проведе на една широка поляна.

— Ела. — Мерик прегърна Клио праз раменете и я поведе към замъка. — Много работа имаме.

Видът й посърна, сякаш единствената радост помежду им беше отминала с нощта и дългът оставаше единственото постоянно нещо в съвместния им живот.

— Пак ли си на обсъждане с отговорника на строежа? — Тонът й беше отсечен, походката — вдървена.

Мерик едва не прихна. Обаче не беше глупак. Вместо това затвори портите зад тях и един дълъг миг я изпива с поглед. После осъзна, че са сами в преддверието към залата. Наведе се и прошепна в ухото й:

— Господи, мислех, че никога няма да си заминат.

Тя така светкавично го стрелна с поглед, че главата му се замая. Мерик се ухили, стисна я за ръка и я поведе по стълбището.

Клио радостно се засмя и се затича, за да навакса на крачките му.

— Не е прилично да говориш така за своя сюзерен и най-могъщ човек в цяла Британия.

— Има време да си в компанията на крале и приятели, и време да си сам. — Той вървеше към спалнята. — Сега не е време за гости.

— Обожавам кралицата.

— Тя е добра жена и Едуард безумно я обича. Но най ме радва, че си тръгнаха.

Стигнаха до горния край на стълбището и изведнъж се заковаха на място. Пътят им запречваше камара сватбени подаръци, струпани в дневната.

— Мили боже… Само виж — промълви Мерик.

Имаше златни прибори за хранене и гравирани бокали. Имаше разкошни купи и сандъци с платове, скъпоценности и кожи; с гоблени и скъпоценна свила, фини ленени и памучни тъкани от Ориента. Сякаш бяха оплячкосали някой дворец.

— Това са страшно много неща. — Клио звучеше толкова изумена, колкото той се чувстваше.

Подаръците бяха предимно от двора и от краля, който бе настоял да даде на Клио допълнителна зестра с огромно количество злато и сребро.

Мерик едва не се засмя на висок глас. Преди години се биеше по турнирите, за да плаща надниците на своите войници. Имаше случаи, в които не можеше да им се издължи, но те въпреки това оставаха при него. Сега беше един от най-богатите люде в цялото кралство.

По една ирония обаче богатство и зестра вече не го вълнуваха. Нямаше нужда да го подкупват с тях, та да вземе Клио за жена, ако ще и заради Камроуз, което отначало му се струваше въжделена награда. На драго сърце би се сбил с който и да е рицар за привилегията да й стане мъж, дори ако тя имаше само една прокъсана дреха на гърба си.

Миг по-късно я грабна в прегръдките си и се насочи към спалнята, като отваряше и затваряше вратите с ритници.

Закръгленичката прислужница на Клио изохка ужасено, щом ги видя.

— Остави ни — нареди той и посочи с глава вратата. — Веднага!

— Мерик! — Клио хем го гълчеше, хем се смееше.

— Чакай! — Той се взря в съпругата си. — Погрешно ли разбрах твоето желание, жено? Искаш тя да гледа ли? А може би да се присъедини към нас?

Думите му бяха посрещнати с втрещено мълчание. Вратите мигновено се отвориха и затвориха с трясък. Мерик шумно се разсмя.

— Камериерката ти е по-бърза и от Роджър.

Клио го цапна по рамото:

— Ужасен си.

— Да, ама бас държа, че няма да ни безпокои, ако си мисли, че имам такъв апетит, че да желая тройка.

— Трима души ли? — изсумтя Клио. — Престани да се шегуваш.

Той само се усмихна. Този инат, жена му, в цялата си невинност смяташе, че я взема на подбив.

— Наистина ли ме имаш за толкова лековерна?

— Ами не. — Той се мъчеше да си придаде сериозен и смутен вид.

— Изобщо няма смисъл. Третият човек няма нищо за правене.

Мерик пусна Клио на дюшека и я прикова с тялото си, решавайки да прекрати разговора, който беше безпредметен. Искаше единствено нея и винаги щеше да е така.

Сведе глава и я целуна, както правеше цяла сутрин: бавно и без да бърза, с цялото чувство в сърцето си.

Дълго време Мерик смяташе, че никоя жена няма да бъде важна за него. Животът му се състоеше от войни, сражения и гордост. В него нямаше мекота. Нямаше жена, откакто навърши шест години и го взеха от майка му. Макар че го бе родила, тя представляваше само спомен. Ехо от миналия му живот с черна коса и нежен глас, ала нищо повече.

По-късно, докато любеше жена си и преживяваше чудо, което го изпълваше със смирение, той се опита да види доколко дълбоко може да проникне в нея. Стремежът му бе да докосне душата й с есенцията на онова, което бе той всъщност, да обвърже двамата навеки, защото съзнаваше, че преди нея не е живял истински.