Джил Барнет
Лудетина (39)

38

В покрайнините на Черните планини, където Мерик беше вдигнал лагер, бе тъмно като в рог. Цялото разкарване се оказа за няма нищо. Като се изключат следи от хайки за диви гъски, не откриха никакви бунтовници. Патрулите бяха стигнали чак на север, до река Уай. Утре потегляха на юг към Камроуз.

Мерик провери караула, след което се прибра в шатрата си. Тобин спеше на койката, стиснал като одеяло тежката ризница на своя господар.

Мерик си съблече куртката и ленената риза, седна на своята койка и сам си изу ботушите. Духна единствената свещ и легна, като промуши ръце зад главата си и се загледа в нищото.

Щом затвори очи, видя жена си да плаче и да му се моли.

Аз никога не моля.

Спомни си гордото й самохвалство. Как само беше вирнала брадичка, за да покаже, че не я е страх от него!

Беше му неприятно, че сега го е молила, че я е унизил дотам. Май беше прекалил с упреците за ейла, макар и оправдани.

Ясно му беше защо се получи така. Неистово бързаше да се прибере при нея, като неопитен юноша, който за пръв път е осъзнал плътската си жажда. По тази причина се гневеше на себе си, че не може да озапти нуждата си по Клио. Нахока я така сурово, защото се бе побъркал от тревога дали ще я завари жива.

Понякога се държеше като глупак. Глупак, който обича жена си.

Клио се движеше крадешком. Пълзеше покрай бойниците от източната част на крепостната стена и се стараеше да е колкото се може по-безшумна, за да не я хванат.

Всички хора на Мерик, даже слугите и зидарите; всеки мъж, жена и дете в Камроуз бяха оковани или завързани, а после заключени в параклиса, включително ранените.

Беше видяла как местят сър Изамбард и едва не се бе развикала. Боеше се, че както го влачат по стъпалата, раната му отново ще се отвори.

Уелсците бяха плъпнали като мравки из замъка. Неистово търсеха нея, но намираха други. Непрекъснато крещяха. Не подозираха, че тя разбира езика им.

Водачът им Дейвид ап Груфид беше сключил спогодба с крал Едуард, после се беше отметнал от думата си и се бе врекъл във вярност на брат си Луелин ап Груфид, внук на Луелин Велики.

Уелсците крояха планове да завоюват ключови гранични крепости. Ап Груфид я искаше жива. Като съпруга на Мерик и графиня тя щяла да послужи за заложник и била средството, с което да поставят друг капан на Червения лъв и войниците му. Като зла поличба ледена тръпка пробягна по гръбнака й, когато чу главатаря да се заклева, че никога няма да отстъпи крепостта, даже да ги обсадят.

Сега, докато се гушеше в каменния парапет, Клио се надигна и отправи взор в далечината. В тъмното видя нивите около Камроуз и се помоли Мерик да е добре, а тя да оживее достатъчно дълго, за да му даде сигнал или някак да се промъкне край стражите и да отвори някоя порта.

Той бе нейният свят, нейният живот и тя трябваше да му покаже, че го обича. Трябваше отново да завоюва доверието му. Щеше да извърши каквото се наложи, за да не попадне той с войниците си в нов капан.

Ако просто можеше да се крие тук до завръщането им, току-виж успяла да им сигнализира и да отвори портите, преди уелсците да я заловят.

Камроуз наистина беше силен, какъвто Мерик го искаше. Той никога нямаше да проникне в крепостта без помощ отвътре. Щеше да се бие до смърт, но най-накрая уелсците щяха да го надвият.

Затова, щом вятърът довея дъждовни облаци и от небето прокапа, Клио се скри със съзнанието, че няма избор, защото тя е единственият му шанс за спасение.

Цяла нощ валя и все още ръмеше, когато лагерът на Мерик се приготвяше за тръгване. Слънцето едва-що се беше показало над забулените в мъгла източни хълмове и южният караул извика предупредително.

Мерик излезе от шатрата с изваден меч. Един кон галопираше към лагера, а едно прогизнало от дъжда момче се беше увесило на шията му. Някой сграбчи изпуснатите юзди и спря жребеца.

Мерик подхвана Туп — прогизнал и вмирисан на клозет. Момчето с мъка си пое въздух, примигна и се взря в него, сякаш не можеше да го види.

— Сър Мерик?

— Да. Аз съм, момко. Какво има?

— Уелсците превзеха Камроуз.

Мерик изруга.

— А лейди Клио? Тя добре ли е?

— Не зная. Май плениха всички. Избягах, откраднах коня и дойдох тук.

— Някой да се погрижи за момъка. Стягайте багажа. Трябва да тръгваме! — Мерик устреми поглед на югозапад по посока на Камроуз. И Клио! Главата му бучеше, сякаш го налагаха с чук, юмруците му трепереха. Той дълбоко си пое въздух и нададе вой — като гневен вълк, заклещен в капан. С две ръце заби меча в калната пръст и коленичи с наведена глава. Закле се, че ще даде живота си, но ще я спаси.

Клио се движеше колкото се може по-безшумно. Намираше се близо до параклиса и до витото стълбище, което водеше от парапета до покоите на капелана, в случая брат Дисмас. Беше тихо и с изключение на стража, наблюдаващ портите на параклиса, Клио не виждаше никого.

Стъпваше бавно, крачка по крачка, за да не би някой да я чуе. Тъкмо беше стигнала до средата, когато някой изкрещя:

— Ето я!

Клио рязко се завъртя. Трима уелсци се носеха към нея. Тя се обърна и побягна. Подхлъзна се и преди да усети какво става, пропадаше.

Главата й се удари в твърдия камък. Болката я проряза, докато тя се прекатурваше — надолу, надолу, надолу…

Чу писък. Страшен писък. Боже в небесата, май беше тя.

Това бе последната й мисъл.