Джил Барнет
Лудетина (29)

28

Беше стародавна друидска традиция да пъхаш билки в ключалката, за да ти върви по вода. Ако Клио имаше ясновидска дарба като Старата Гладис, навярно би натъпкала цял стрък бабина душица във вратата си онази вечер, преди изгряването на луната. Но всъщност седеше пред огнището с весело сърце и измъчена душа и преживяваше ласките на Мерик.

Въздъхна. Беше щастливка, че ще се жени за такъв великолепен мъж. Сякаш девическите й мечти се бяха претворили в реалност. Беше годеница на човек, чувствителен към чуждите потребности. Такива мъже възпяваха трубадурите. Беше видяла нежната му страна; милият любовник и бащински настроеният покровител, който прояви загриженост към Бух и му възвърна гордостта.

Да, Мерик дьо Бокур, Червения лъв, отскоро и граф Гламорган беше галантен кавалер и доблестен рицар.

Около час след вечерня той най-сетне отвори вратата на спалнята. Клио едва не изкрещя в знак на благодарност. Той бе тук. Нейният любим.

Тя не помръдна от мястото си край огнището. Радваше се, че се грее на силен огън от дъбови цепеници вместо на слаб мангал. Въпреки че, кой знае защо, не й бе студено, щом той се намираше в стаята.

Косата й бе влажна, защото я бе измила със специален сапун от маргаритки, който Старата Гладис бе приготвила по време на последното новолуние, заричайки се, че от този сапун косата й ще стане по-сияйна от слънчевата и лунната светлина, взети заедно.

Клио грижливо прокара гребен от слонова кост през дългата руса свила, мъчейки се да разчеше няколкото останали възела. Толкова се нервираше от пристигането на Мерик, че беше отпратила Дулси. Затова косата й още бе мокра и невчесана.

Тя се опита да не обръща внимание на звуците от ходенето му из стаята. Опита и не успя.

Чу го как се съблича. Дрехите шумоляха по снагата му. Стъпките му по килима, после по каменния под. С крайчеца на окото си го зърна да пресича стаята и да окачва на закачалката панталона и ризата си. Виждаше кожа, бронзова, матова кожа.

Гребенът се изплъзна от ръката й. Клио промърмори нещо неприлично.

Мерик стигна до нея с няколко дълги крачки. Вдигна гребена.

Тя се втренчи в голия му гръб. Стегнатите мускули блестяха. Клио забрави да диша.

— Обърни се. — Снизходителният му поглед сигурно щеше да я раздразни, ако не беше фактът, че тя наистина желаеше той да я среше. Да я докосва.

Тя застана с лице към огъня и зачака, мъчейки се да изтрие самодоволния израз от лицето си.

Ръцете му бяха нежни. Той уверено прокарваше гребена през косата й. Когато стигаше до заплетените краища, малко го повдигаше нагоре и ги разресваше с умение, каквото Дулси, уви, не притежаваше. Мерик отново й показа нежната си страна, своята грижовност. Намираше косата й за невероятна. Мълчеше съсредоточено, все едно бе зает с много сериозна задача. Единственият звук в стаята беше прохъркването на Циклопчо от леглото. Както и думкането на глупавото й сърце.

Тя притвори очи и леко отпусна глава назад. Мерик започна да масажира скалпа и слепоочията й. Клио простена, защото усещането бе прекрасно. Той рязко спря, заровил ръце във влажната коса.

Тя отвори очи и наклони глава, взирайки се в наведеното му лице. Даже от това положение ясно виждаше чертите му.

Изглеждаше измъчен, като ли че го бе ударила с юмрук.

Клио се изправи. Чак тогава съзря желанието, изписано на лицето му. Той се опитваше да го прикрие, да контролира страстта си досущ като нея. Май и той беше ударил на камък с маскирането на чувствата.

Клио внимателно го погледна и установи, че й харесва това, което вижда. Някога намираше чертите му за прекалено сурови, ала сега те я привличаха до премала.

Тъмни вежди и ясни, бистри очи. Челюст, която можеше да се стегне здраво от гняв, обрамчена от бакенбарди; бузи с дълбоки трапчинки. Широка уста, сега изопната от напрежение. Ала тази уста можеше да бъде нежна и да й достави неизпитани наслади.

Той извърна поглед, заставен от нещо, по-могъщо от тях двамата. Напосоки й подаде гребена и без никакво обяснение се отправи към един стол в другия ъгъл. Просна се там, сякаш тялото му беше омекнало. Зазяпа се в огъня, без да продумва. Сякаш беше отдалечен на хиляда мили.

— Какво има?

Той остро се изсмя. Клио не очакваше това.

— Какво ли? — Мерик поклати глава. — Нищо, като се изключи, че за мен утрешният ден няма как да настъпи твърде рано.

— Утрешният ден ли?

— Да. Утрешният ден.

— Да не би да заминаваш някъде? — Клио се възневидя заради немощния си гласец. Сякаш го умоляваше: „Не заминавай.“

Той се обърна и я погледна, този път истински. Думите й явно го изненадаха и озадачиха.

— Не, никъде заминавам. Утре тук пристига кралят.

— Кралят пристига тук? — повтори тя с писклив глас, който сякаш принадлежеше на някоя селска продавачка.

— Да.

Клио забрави да диша. Разбира се, той бе полудял. Абсолютно се беше побъркал. Кралят в Камроуз — как ли пък не! Как бе възможно да скрият подобна новина от нея? Тя зачака обяснение.

Чакаше напразно, той просто си седеше. Най-накрая Клио го попита:

— Какво ще рече това, че кралят пристигал тук?

— Кралят. Едуард — отговори Мерик, проснат на стола.

— Едуард? — глупаво повтори тя.

— Не може да не си чувала за Едуард. За сина на Хенри и Елеонора; за човека, който носи кралска корона, седи на трона и управлява Англия. — Той се изправи и с подигравателен шепот добави: — Женен е за кралицата.

— Не си ми казвал, че кралят пристига — наежи се Клио.

— Така ли?

— Не. — Тя се изправи и го измери с поглед. — Не си.

— Сигурен бях, че съм ти съобщил за пристигането на краля.

Тя опря ръце на кръста си.

— Не си ми казвал, че кралят ще пристига.

— Нали ти казах, че само едно нещо бави сватбата ни. Онзи ден на парапета с бойниците. Съвсем ясно си спомням.

— Да, наистина така каза, но пропусна да ме предупредиш, че „нещото“ е английският крал.

— Е, сега знаеш — нехайно подхвърли той, сякаш ставаше дума за часа или цвета на небето, а не за важно събитие като кралската визита. — Той пристига утре — добави Мерик. — За нашата сватба.

— Нашата сватба ли?

— Да. — Той смутено я погледна. — Защо си толкова разстроена?

— Не си благоволил да ми кажеш, че утре ще се женим. Аз съм булката.

— Не си, понеже утре няма да се женим. А след няколко дена. Е, какво чак толкова?

— Защо не си ми казал?

— Мислех, че съм.

— Как е възможно да го мислиш, когато не е така?

Смущението на Мерик вече беше очевадно.

— Ами не съм сигурен как да ти обясня. Не те разбирам.

— Пред краля ли искаш да ме посрамиш?

— За какъв срам говориш, жено? Освен това кралицата ще придружава краля. Ще се намираш в нейната компания, а също и на придворните й.

Сега вече Клио напълно изумя. Нямаше как Мерик да е толкова загубен. Или?

— Ще се оженим както подобава — продължи той, все едно най-важната церемония в живота й въобще не я засяга. — Аз съм васал на краля, а ти си негова повереница. Лично архиепископът ще ни венчае — гордо допълни той.

— Всички придворни? Архиепископът?

— Да. Няма какво да се тревожиш. И те са хора като нас.

— Ти да не си полудял, бе? — Клио започна да крачи из стаята, като размахваше ръце във въздуха. Направо не бе за вярване. — Нищо не съм приготвила за тях. Къде ще спят? — Изведнъж тя се закова на място. — Боже господи, ами храната? С какво ще нагостим толкова гости?

— За утре съм организирал ловна хайка. Никой няма да умре от глад.

— Нещастник! Нищичко ли не вдяваш?

Мерик се наежи, погледът му помрачня.

— Ясно ми е, че тази сутрин ти не можеше да ми се наситиш.

Клио се изчерви.

— Също така ми е ясно, че ако още веднъж ме наречеш нещастник, бързо ще стана от този стол.

Клио не издържа и ревна.

— Защо плачеш? — Мерик се озова в небрано лозе. — Ти плачеш!

Клио се давеше от ридания и хълцане.

— Как можа?

— Какво толкова съм направил, за бога? — разкрещя се Мерик. — Не те разбирам. Всяка жена би се гордяла, че кралят е уважил сватбата и. Това е голяма чест.

— Зная — нададе вой Клио. — Но аз ще бъда посрамена. Камроуз не е готов за кралска визита.

— Как да не е! Вчера довършихме каменния мост над нов, по-широк ров. Кулите са укрепени. Вече си имаме две решетки — външна и вътрешна. На крепостната стена бдят най-добрите ми стрелци. Никакво зло няма да сполети краля, кралицата или придворните, докато ни гостуват. Трябва да се гордееш, жено. Вместо това ти почваш да ми правиш фасони!

— Не са фасони! — през сълзи отвърна тя. — Как можа да не ми кажеш, че кралят и кралицата идват?

— Мислех, че съм ти казал — прогърмя гласът му.

— Вън! — посочи вратата Клио.

— Какво каза?

— Казах вън!

— А ако откажа?

Тя отметна глава и решително тръгна към вратата.

— Да не си пипнала тази врата — предупреди я Мерик. Тя яростно го погледна и стисна бравата.

Мерик не помръдна. Сякаш не можеше да повярва, че тя му се е опълчила.

Безчувствен нещастник! Клио грабна портупея му с две ръце. Това нещо май тежеше повече от нея. Как ли мъжете го закачаха на кръста си?

Мерик я наблюдаваше с явна насмешка.

— Какво ще правиш с това? Черното ми сърце ли ще извадиш?

— След тази вечер, милорд, съм сигурна, че нямате сърце.

— Остави портупея, Клио.

— Не можете да ми нареждате.

— Ти си моя, жено.

— Не, още не съм. Забравяте, че не сме женени. — Тя блъсна вратите и те се отвориха. Мерик просто си седеше на стола.

Клио помъкна навън меча му. Смехът му я сподири:

— След като измислиш как да го вдигнеш, какво си намислила да правиш с него? Имам предложение: можеш да убиеш краля, за да не забележи той колко зле си водила домакинството.

Тя затръшва вратите с всичка сила, издърпа меча от ножницата и напъха закаленото острие през двете брави. Зачака.

След малко той бутна вратите, ала мечът бе здраво заклинен между железните брави и вратите не помръднаха.

— Какво, по дяволите…?

Настъпи дълго мълчание.

— Клио, отвори тази врата!

Тя бодро взе една факла от стената. Като си тананикаше, весело заслиза по стълбите.

— Жено!

Клио спря. Очите й бяха на едно ниво с процепа под вратата. През пролуката надничаше сянката на големите му крака.

— Да, милорд? — сладко изчурулика тя.

— Отвори тази врата.

— Страшно съм заета с работа. В края на краищата, Мерик, кралят ни идва на гости.

И си тръгна.