Джил Барнет
Лудетина (28)

27

Клио се разхождаше из двора, а пазачите, трима от войниците на Мерик, се влачеха подире й като пораснали патета. Както и да е, в момента те не бяха главната и грижа.

Тя тайно издирваше граф Устни — великолепни, великолепни устни, — ала се мъчеше да не се издава. Ако откриеше какви са чувствата й, този мъж така щеше да се надуе от гордост, че главата му нямаше да мине през портите на замъка.

Клио се запъти към конюшнята. Познатият лъх на сено, примесен с острата миризма на оборски тор, изпълваше топлия въздух. Тя се спря и подаде глава вътре, където бе тъмно и усойно. Мина време, докато очите й се нагодят към тъмнината.

Един кон изцвили и отметна назад огромната си глава. Това беше бойният кон на Мерик. Тя се взира в конюшнята още известно време, ала не видя своя годеник и си тръгна.

В двора на конюшнята имаше още повече коне. Там бяха поставени нови огради. По време на един обяд с Роджър Мерик беше обяснил, че е осигурил новите заграждения в случай на нападение. Врагът можел да се добере до конете и бързо да ги яхне.

Все едно тя не можеше да се сети.

Клио закрачи към оградите, после спря. Нейните пазачи спряха на няколко метра зад нея, сякаш като марионетки бяха закачени на конци за пантофките и. Вървяха, когато тя върви, спираха, когато тя спре.

Това я унизяваше и тя се настройваше бунтовно спрямо Мерик. От къде на къде ще контролира всяко нейно движение? Тя се навъси и от яд изрита един камък.

Изрита още няколко камъка заради удоволствието да изрита нещо твърдо, дебело и тежко. В края на камъните не бяха много по-различни от кратуните, които мъжете носеха на раменете си.

Сетне погледна оградата. След кратък размисъл се качи на най-ниския прът, опря ръце на най-горния и съсредоточено заразглежда конете. Те си играеха, бутаха се и крачеха с вдигнати опашки около оградата, като ли че искаха да кажат: „Хубаво ме огледай, виж колко съм скоклив и буен.“ Клио учудено констатира, че повечето са жребци.

Тъкмо щеше да скочи на земята, но от дъното на конюшнята чу приглушени гласове.

Клио се усмихна. Всъщност вниманието й приковаха не арогантните жребци, а точно един арогантен „жребец“. Да, въпреки разстоянието позна гласа на Мерик и нещо изпърха в корема й.

Тя не слезе и не отиде вътре. Иначе нейните пазачи със сигурност щяха да осведомят Мерик, че е подслушвала. Освен това ако наостреше уши, и оттук се чуваше добре.

— Запомни, момко. Движи се с него — казваше Мерик. — Отстъпи му водачеството. Нека конят свърши работата.

Преди Клио да открие кого поучава Мерик, задните врати на конюшнята рязко се отвориха. Нейните пазачи образуваха защитен кръг и вдигнаха оръжия. Като ли че вратите можеха да я наранят. Но преди да е продумала, някакъв ездач се изстреля навън, към ярката слънчева светлина, и Клио здраво стисна пръта, направо не вярвайки на очите си.

Бух препускаше на грамаден черен жребец, чиято грива се вееше. Доколкото й беше известно, момчето никога не се бе качвал на друго, освен на мудните волове на мелничаря. Бух седеше приведен и стискаше юздите. Високо вдигнатите му колене пришпорваха жребеца точно както Мерик пришпорваше при нападението си над горските разбойници.

Бух, сладкият и простосърдечен Бух, яздеше като роден на коня.

— Не така, момче! — смеейки се, Мерик излезе от конюшнята. Той образува фуния с шепи пред устата си. — Наведи се ниско!

Клио скочи от оградата, разбута с лакти пазачите си, и повдигнала полите си, и хукна след Бух — хем възхитена, хем изплашена, че той ще се пребие.

Не я интересуваше, че пазачите тичат подире й; тя се страхуваше за момчето. Навярно се лъжеше. Когато заобиколи ъгъла на оръжейния склад, някой изтича до нея — огромен тип с познат кафяв кожен панталон. С дълги, мускулести крака.

Тя вдигна полите си още по-високо и се затича по-бързо, опитвайки се да догони дългите му крачки. Гърдите й щяха да се пръснат. Гърлото й гореше. От зачервеното й лице капеше пот.

Мерик зави по посока на ковача, защото Бух бе препуснал натам. Клио заразмахва ръце и крака още по-чевръсто, направи рязък завой при ковачницата… и налетя право в разперените ръце на годеника си. Той я вдигна, сякаш бе лека като перце.

— Мислех, че няма да ме настигнеш.

Тя се втренчи в него. Не можеше да му отвърне, защото не й стигаше дъхът. А той й се хилеше нагло. Даже не беше запъхтян.

Клио имаше чувството, че в гърдите й гори пожар. Устата й зееше.

Той улови заплетената й коса и доближи главата й до своята. Тогава я целуна. Тя не успя да каже дума или да си поеме дъх. Езикът му изпълни горещата й уста.

Целуваше я жадно и собственически, сякаш я дамгосваше като своя.

А Клио би могла цял живот да се опиянява от вкуса му. Тя цялата отмаля и той изстена. Целувката приключи твърде бързо, сякаш някой насила ги беше разтървал. Мерик я погледна изотгоре и прошепна:

— По-късно, жено.

Тя примигна, но докато мисълта й се избистри, той вече я носеше на ръце към полигона, откъдето се носеха смеховете на пажове и оръженосци.

Идеше й да го прокълне заради властта, която целувките му имаха над нея. Идеше й да се прокълне, защото беше безсилна пред магията им и ненаситно ги жадуваше.

— Ще поискаш да видиш тази гледка. — Той я пусна и я стисна за ръката.

— Какво си намислил, Мерик? Защо Бух язди? — Тя се помъчи да освободи ръката си, но той я стисна още по-здраво. — Пусни ме! Кой го е учил да язди? Как той успя да се понесе така?

— Като се има предвид как мълчеше допреди малко, езичето ти е много чевръсто.

— Какво си намислил?

— Повтаряш се.

— Само защото не ми отговаряш.

— Виж това. — Той посочи към полигона. Само че тя устреми яростен поглед към него.

— За бога, жено, голям си инат! — Той я завъртя за раменете. — Гледай, чумата да те тръшне!

Бух яздеше към чучелото, където оръженосците се редуваха да вадят скъпоценна кама от сламените глави, без да ги повалят на земята.

— Той ще се убие — измърмори тя, макар по всичко да личеше, че Бух знае какво върши. Но Клио просто не вярваше на очите си.

В същия момент Тобин де Клеър летеше устремно към ценната кама. Бух се носеше към нея от срещуположната посока. Земята се тресеше от ударите на конските копита.

Скоро целият полигон забеляза, че ездачите са двама. Сър Изамбард високо вдигна юмрук, сякаш в знак на насърчение, а Туп крещеше името на Бух и подсвиркваше.

Тобин видя Бух и още по-силно пришпори коня си.

Бух се приведе още по-ниско.

Тобин беше по-близо. Той нагло се усмихна и се приготви да грабне камата.

Жребецът на Бух се стрелна към целта. Момчето изпревари гордия Тобин едва с миг.

Клио беше като зашеметена. На гърба на коня милият и бавен Бух беше същинска фурия. Сподирян от ръкопляскания, той обиколи полигона, вдигнал камата високо над главата си. С една ръка държеше юздите, но си личеше, че ще се справи и ако въобще ги пусне.

Всички крещяха и аплодираха, с изключение на Тобин, който имаше вид на ударен с мокър парцал по главата.

Мерик я погледна с такова гордо и арогантно изражение, че тя изпита радостна тръпка.

— Ти си го научил да язди като вихър!

Той поклати глава.

— Такова нещо не се научава. Не и за час. То му е вродено; това е спойка между момчето и коня.

— Но Бух няма как да го е научил от само себе си. Той даже не може да оседлае жребец.

— Е, на оседлаването аз го научих. Отне ми цяла вечност — ухили се Мерик.

Тя му се усмихна. Страшно много искаше да му се отблагодари. Ала думите изглеждаха твърде слаби да изразят истинските й чувства. Той беше добър човек, различен от мъжа, за когото тя го мислеше. Разкритията от последния ден за неговия характер й идваха в повече.

Той, изглежда, разбра душевния й смут. Мекотата в погледа му го издаваше. Само за миг Клио си помисли, че той отново ще я привлече в обятията си. Устреми очи към устата й. Личеше си, че копнее да я целуне.

Тогава Бух изтрополи край тях.

— Господарю!

Мерик се обърна.

Бух се отдалечаваше. Всъщност момчето описваше широк кръг. Върна се обратно и Мерик застана пред Клио, за да я предпази.

— Спри, момче! Спри сега!

— Не мога да спра! Забравихте да ми покажете как! — Бух препусна в обратната посока.

Мерик изруга и хукна след него.