Джил Барнет
Лудетина (32)

31

„Днес аз ти ставам законна съпруга,

ти пред мен полагаш своя свят обет.

Каквото ще правиш прави, струвай,

но не предавай ти обета приет.“

Древна уелска балада.

Клио стоеше пред полираното месингово огледало — малка, но безценна част от булчинския й откуп. Струваше й се непривично да гледа отражението си в нещо, закачено на стената, вместо във водите на сребристия ручей.

Тази сутрин Дулси беше измила косата й с роса, събрана преди изгрев-слънце от по-предишния ден. После, докато косата беше още влажна, Дулси я намачка със сладко бадемово масло — Старата Гладис гарантирала, че така тя ще блести по-силно даже от всички звезди на лятното небе и Клио щяла да плени сърцето на своя мъж.

Прислужницата беше станала по-романтична, откакто един красив млад трубадур с червена коса и славеев глас беше пристигнал да пее на изисканата графска венчавка. Миналата вечер Клио видя Дулси и младежа да изчезват зад тъмния ъгъл на зимника. Чуваше се кискането на Дулси.

Клио извърна поглед от замечтаните очи на прислужницата и се втренчи в своето отражение. И тя ли изглеждаше така в чуждите очи?

На Мерик? Не знаеше какво точно да мисли за младото и сериозно лице, което отвръщаше на втренчения й поглед. Не предполагаше, че изглежда така.

Косата й беше великолепна, даже тя не можеше да го отрече. Цветът беше много блед и нетипичен. А тя открай време смяташе, че косата й прилича на жълт лен. Ала не, не беше като жълт лен. По-скоро като безценното бяло брашно, което тя искаше за сватбената торта.

Тя изучаваше чертите си — малкото носле, дълбоката трапчинка на брадичката. Дали някой не я е ударил, когато е била бебе? Баща й имаше същата дупчица на брадичката си. В съзнанието й изникна един позабравен спомен: тя е малко дете и седи в скута му. Пита го защо си има дупчица на брадичката. Той се смее и казва, че един викинг го е мушнал там с ножа си, после я прегръща здраво, понеже тя го докосва по трапчинката и се разплаква заради него.

Ама че странно лице имаше… Отделните му части оформяха нейното наследство. Брадичката на баща й. Носът на майка й. Косата и очите на баба й. Инатът на дядо й. Спомените възкръснаха — забележки, подхвърлени на шега преди много години, когато родителите й бяха живи.

За един кратък миг Клио се почувства самотна и закопня баща й да бъде тук в този ден, както вчера бе копняла за майка си.

Хлопането по вратата я изтръгна от унеса.

— Да?

Дулси влезе. Хвърли поглед на господарката си, която още седеше по тънка долна риза и с разпусната, леко влажна коса, и зацъка с език, все едно беше кокошка, която кътка пиленцето си.

След миг Дулси прокарваше гребена през косата й с такава сила, все едно със същия този гребен гонеше дявола.

— О-ох! Дулси, смили се над мен! Съмнявам се, че на Мерик му е потрябвала плешива булка.

— Господарке, почти няма време. Трябваше досега да сте долу, готова да яхнете коня с булчинското покривало. Чух, че графът вече е в параклиса.

— Недей да се кахъриш чак толкова. Графът ще очаква да закъснея. — Клио се прозина и разкърши рамене.

— Ако се женех за графа, аз нямаше да закъснявам.

— Ако ти се женеше за графа, снощи аз щях да се наспя добре.

— Не спахте ли добре?

Клио сви рамене.

— Страх ли ви е, господарке?

Клио се тресеше като желе, главата й беше празна. Да, нещо й ставаше.

— Трябва ли ви… съвет?

— Съвет ли? — намръщи се Клио.

— За довечера. — Дулси не я гледаше в очите. — За онождането.

Клио се взря в сериозната, почервеняла физиономия на камериерката и прихна. Дулси пак започна да разресва косите й, сякаш това бе най-важната работа на света.

— Дулси! — Клио стисна ръката с гребена и я накара да престане.

Момичето най-сетне я погледна.

Клио се помъчи да си придаде строго и шокирано изражение като на сестра Агнес.

— Ти си неомъжена. Да не би да има нещо, което трябва да ми кажеш?

Дулси така се изчерви, че лицето й заприлича на лъскава есенна ябълка.

— Чувам разни работи, които хората няма да кажат на фина дама като вас.

— Какво си чула?

— Много работи. Работи, които ще ви шокират, господарке.

— Ясно. — Донякъде любопитството й се възбуди, но се съмняваше, че Дулси знае повече от нея за онождането. — Спала ли си с мъж?

Дулси ужасено се прекръсти.

— Не, господарке. Кълна се, че съм мома.

Какво толкова можеше да каже една мома на друга? Това не беше ли като да питаш ангел що е грях? Клио реши да я провери:

— Чувала ли си, че мъжете целуват с език?

Камериерката се зачерви още повече и заби поглед в краката си.

— Да. На последния майски панаир миячът на овце Давид напъха език в устата ми.

— Ами трубадурът?

Дулси рязко изправи глава и се поусмихна.

— Той също.

Помежду им се проточи напрегнато мълчание. Клио започна да къса някакви кончета от подгъва на долната си риза.

— Чувала ли си, че мъжът може да те целува с език и устни на други места?

— Какви места? — намръщи се Дулси.

— По гърдите.

Дулси енергично заклати глава.

— Те са за вашите бебета, господарке, не за мъжа ви. Някой ви е напълнил главата с глупости.

Клио сподави усмивката си и реши да не казва на Дулси за другите места, където Мерик с удоволствие я беше целувал. Прислужницата никога нямаше да повярва. В интерес на истината Клио също нямаше да повярва, ако някой й беше казал.

Обзе я онзи душевен мир, който се появява, когато разбереш, че не си толкова уплашен, колкото си мислел, че си.

Чувстваше се по-добре. Главата й не беше като олекнала, вече не й се гадеше. Особено като се сетеше, че като женени с Мерик ще имат свободата да се целуват, когато тя поиска.

Клио тайничко се усмихна, докато Дулси сплиташе косата й на плитки, а сетне събра плитчиците на тила със сребърна панделка. Тогава Клио се изправи, а Дулси нахлузи през главата й брокатена рокля със сребърни нишки, поръбена с бледосив хермелин. После двете извадиха навън косата й така, че да се стеле до под коленете.

На вратата се почука и Дулси отвори. Кралица Елеонора влезе вътре.

— Ах, виждам, че идвам тъкмо навреме. — Тя подаде на Клио прекрасен сребърен пояс със сложни украшения и бисер на токата. — Това е дар от Едуард.

— Прекрасен е — благоговейно рече Клио. Това беше най-красивият пояс, който бе виждала. Който го е изковал, трябва да е бил голям майстор.

— А това е от мен. — Елеонора закачи малък сребърен кинжал с филигранна ножница на една брънка отстрани на пояса. Скъпоценният кинжал висеше на верижка и изглеждаше доста дръзко.

Клио вдигна поглед и улови блясъка в очите на приятелката си.

— Колко безсрамно! — И двете се засмяха едновременно. Прислужницата сложи на главата й диадема с бисерчета, които приличаха на вълшебни сълзи. Дълги сребърни панделки висяха от задната част на диадемата и красяха разпуснатата коса.

— Господарке, вие сте самата прелест.

— Тя е права, Клио — усмихна се Елеонора. — Този ден всеки мъж, женен или не, ще пожелае да е на мястото на сър Мерик.

Клио се смути от похвалата и се опита да я обърне на шега:

— Само този ден ли? Няма ли да завиждат на моя съпруг през другото време?

— Не се прави на неразбрала. Нямах предвид това.

— Добре де, шегувам се. Не се чувствам по-различно. Аз още съм си Клио. Гиздавата премяна, скъпоценният кинжал и бисерната диадема не ме променят.

— Ти си булка. Днешният ден е особен, макар и само заради това. Това е нещото, за което всяка жена живее, чака, мечтае.

— Тогава защо не съм по-щастлива? Защо не ми се иска да изкрещя на целия свят, че днешният ден е по-особен?

— Струва ми се, че ти може би имаш… — кралицата замълча, търсейки точната дума — по-силна воля от обикновеното. Повечето жени биха се радвали, ако графът само ги погледне, а какво остава да се ожени за тях.

Клио се замисли какво ли щеше да е, ако Мерик се женеше за друга. Ръцете й се свиха на юмруци, лицето й се начумери. Тази представа изобщо не й допадаше. Беше започнала да смята Мерик единствено за свой.

— Реших, че това ще те накара да го оцениш — засмя се Елеонора. — Сякаш ти иде да убиеш някого.

— Така ли?

— Не се прави, че не знаеш.

Добре беше да се посмееш. Добре беше да си имаш приятелка.

— Клио?

— Да?

— Ще бъдеш щастлива. Сигурна съм.

Клио не беше сигурна. Ех, ако имаше увереността на Елеонора!

— Притеснява те, че си свикнала да разполагаш с известна свобода. Разбирам, че е страшничко да се обвържеш с мъж като Мерик. Той е силен воин, свикнал е да се налага.

— Да. Такъв е. Но аз също съм свикнала да се налагам.

— Не казах това. — Елеонора широко се усмихна, загатвайки, че точно това си е мислела.

— Че съм инат ли?

— И това не съм казала.

— Не, но Мерик го каза. При това не беше доволен.

— Ела. — Кралицата промуши ръка през лакътя й, повеждайки я към вратата. — Повярвай ми. Сега Мерик ще бъде доволен от теб.

 

 

Кралските глашатаи надуха тръбите. Изведнъж всички замлъкнаха, топлият въздух се изпълни с очакване.

Висок и напрегнат, Мерик стоеше пред портите на параклиса. С внезапна яснота почувства колко зрелищна и важна е церемонията, какво свято тайнство ще се извършва и за пръв път изпита неловкост, че е в центъра на вниманието. Почувства и уважение към Едуард, който така геройски се беше справил с коронацията си.

Мерик опита да се отпусне, ала не успя. Не успя даже след като си пое чист въздух през носа, а не през устата, за да не би някой да забележи. Чувстваше, че се задъхва, от челото и косата му капеше пот. Но от гордост се стремеше да изглежда хладен и спокоен.

Тази уязвимост направо го плашеше. Плашеше го, че реагира така на този ден, на тази жена. Той не можеше да контролира чувствата си. Това го объркваше; измъчваше го усещането, че отива на бой без броня.

Той беше рицар, воин, васал на краля. Та той беше граф, за бога! А се чувстваше като страхливец, който ще се обърне в позорно бягство при първия намек за конфликт. Идеше му да отметне шия назад и да нададе могъщ боен вик. Вик, който да разцепи неловката тишина, която сякаш продължаваше безкрайно.

Но тогава изневиделица се разнесе звукът, който Мерик подсъзнателно бе очаквал. Далечната песен на сребърни звънчета.

Тълпата ахна, а гърдите на Мерик се стегнаха, сякаш го бяха ударили.

Тя яздеше към него на снежнобял жребец, дар от краля и символ на нейната непорочност.

Да, помисли си той, тя още беше мома… но за малко да не бъде. Едва не се усмихна. Обзе го някакъв душевен покой, докато я гледаше. Вече не се чувстваше жестоко самотен.

Гривата на жребеца и опашката му бяха украсени със сребърни панделки и звънчета. Прозирен сребрист плат обвиваше коженото седло, а то самото бе избелено до цвета на облаците по небето.

Същата тълпа, която допреди малко се беше струпала около кралския двор, се раздели, образувайки път по средата на двора, който водеше право към Мерик, чакащ на стъпалата на параклиса, пред огромните арковидни порти.

Сребърните звънчета дрънкаха и изпълваха въздуха с радостни звуци. По същия начин птичките пеят в летните утрини, когато всичко в света е наред.

Мерик бе слисан и объркан, завладян от емоции, които не искаше да изпитва. Конят приближаваше. Звънчетата пееха по-силно и по-сладко. Сега лицето й ясно се виждаше.

Господи, колко хубава беше!

Не без чувство за хумор, донякъде егоистично, той си помисли, че тя изглежда по-уплашена от него.

Косата й, пригладена назад, беше украсена със скъпоценната диадема, която той бе поръчал за нея в Рим. Ситните бисерчета подчертаваха зелените й очи. Тези големи и усмихнати очи, които населяваха сънищата и дните му, както нямаше да се случи с никоя друга.

Роклята й беше от бял брокат с втъкани сребърни нишки. Сякаш Клио бе облечена в дирите, оставени от падащите звезди. Той си спомни онази нощ много отдавна в пустинята, когато звездите цяла нощ валяха от небето. Споменът за онази чудна, дивна нощ бе непокътнат в ума му, сякаш бе от вчера.

В този миг ветрецът подхвана дългата руса коса и я издуха напред, така че къдравите кичури нападаха по гърдите й и надолу по бялото седло. Мисълта, че тя ще бъде негова съпруга, само негова, едва не го парализира.

После Клио застана пред него, гледайки го с премрежени очи, в очакване техният съвместен живот да започне. Той пристъпи напред и обви ръце около кръста й. Погледът й омекна, тя вече не изглеждаше толкова уплашена. Мерик се усмихна, защото се гордееше от представата, че редом до него тя се чувства сигурна.

Докато я вдигаше от коня, тя се опря на раменете му. Само за миг очите им се срещнаха и цялото това чувство, тази бездна от нещо неназовано, ги обедини. Усещането бе толкова истинно и силно, че Мерик усети болка в една част от своето същество, за чисто съществуване никога не беше подозирал.

Леко замаян, той се съсредоточи, за да остави нежно годеницата си на стъпалата. Изчака, на два пъти си пое дълбоко въздух, погледна я и й протегна ръка. Заедно поеха към параклиса, където архиепископът ги чакаше, за да изпълни светите тайнства, които щяха да ги обвържат в брак.

Слънчевата светлина, отразена в един витраж, го заслепи, но това нямаше значение, защото той имаше очи само за булката.

Много години по-късно, когато зрението му отслабна, а ръцете му не бяха така силни, когато черната му коса беше побеляла, а внуците му кажи-речи бяха пораснали, Мерик щеше да си спомня онзи момент така ясно, сякаш божията ръка го бе запечатала в ума му.

Изразът на очите й, усмивката на устните й, тайната верига, която ги свързваше — в този кратък отрязък от живота си Мерик разбра какъв дар е направил Всевишния на Адам и колко е обичал човека, сътворен от Него. Беше го дарил с нещо по-ценно от злато, богатство или власт, беше го дарил с най-великолепното от всички неща.

Беше го дарил с жена.