Джил Барнет
Лудетина (10)

9

Утрините в манастира започваха с мелодичния звън на камбаната. За гражданите и селяните денят започваше с привичното кукуригане на петел. Но в Камроуз новият ден започваше с непрестанното звънтене на ковашкия чук, с трясъка на длетото и със смеха на мъжете от свитата на граф Мерик.

Клио седна на новия си сламеник, изпъна високо ръце и се прозина. Циклопчо се беше долепил до хълбока й и дълбоко спеше, издавайки хрипове както обикновено. Паричко беше кацнал на железния фенер до леглото, повдигнал едното си жълто краче и скрил главичка под крилото си.

Когато Клио стана, котаракът изсумтя на няколко пъти, претърколи се по гръб и сви лапички във въздуха. Тя го почеса по пухкавото коремче. Той се размърка толкова силно, че сякаш в стаята зажужа пчела.

След малко Клио дръпна ръката си. Циклопчо внезапно отвори око и ядосано се втренчи в нея. Беше свикнал да й се налага. Досущ годеника й.

Шумотевицата от двора отекваше по стените на замъка както летен гръм в небето. На каменния перваз на прозореца бяха кацнали две бели гугутки, които сякаш подслушваха.

Клио отметна вълнените одеяла, преджапа по студените каменни плочи до прозореца и седна на едно грубо издялано дървено столче. Гълъбите загукаха и изведнъж литнаха в сутрешното небе като две пухкави бели стрели.

Птиците идеално си подхождаха — като двете папагалчета в златен кафез, които бе видяла при кралица Елеонора. Те бяха подарък от някакъв чуждестранен дипломат. Въпреки че престоят на Клио в кралския двор беше кратък и неприятен, тя не забрави папагалчетата. Фантазираше си, че нейният брак ще бъде като съюза на тези две птици: гукане, гушкане и сладки песни.

Клио сложи ръце на перваза и опря брадичка върху сключените си длани. Унесе се в предишните си мечти, когато мислеше, че е изоставена, но вярвате, че мечтите могат да станат реалност.

Досега не беше повдиган въпросът за сватба. Мерик не бе отварял дума. Той не живееше в замъка. Лагеруваше извън крепостните стени и надзираваше ремонта. Клио предполагаше, че за него замъкът е по-важен от сватбата.

От това я болеше дълбоко, макар че би предпочела да не чувства нищо.

Гордостта не й даваше сама да го попита за венчавката. Тя реши да се преструва, че това няма никакво значение за нея.

Само дето имаше.

Болеше я от копнежа за човешка топлина и разбирателство. Тя искаше да бъде ухажвана и обичана. Искаше съпруг, с когото да бъдат приятели. Искаше човек, с когото ще може да споделя най-мрачните си тайни и мечти, без да се притеснява, че ще я помислят за несериозна или глупава. Желаеше семейство, копнееше за обвързване. Смъртта на майка, баща, дядо, баба и дойка бяха оставили в нея пустота, заради която самотата болеше още по-силно.

Дълбоко в романтичното си сърце тя копнееше за рицар, който ще се закичва с маргаритки, за да спечели благоволението й. Когато даден рицар носеше емблема с две маргаритки на едно стъбло, той заявяваше на всеослушание, че обича дадена дама и тя също го обича.

Клио горестно въздъхна и насочи вниманието си към замъка долу. В двора цареше оживление. Слънцето едва се беше подало над хълмовете, където дърветата приличаха на черните зъби на трион и валма дим още се стелеха от огньовете на Старата Гладис.

Тя зърна Туп и Бух да вървят към конюшнята. Туп се втурна към дървената врата, като се препъна само веднъж, и я отвори широко.

Бух се движеше със собствено темпо. Зад него вървеше стадо прасета, които душеха земята със зурлите си. Клио се усмихна. Прасетата вървяха зад пастира си като предани кучета.

Тежката врата на спалнята се открехна с тихо скърцане и една млада прислужница наля прясна вода в каната върху масичката в ъгъла. Момичето не каза нищо и понечи да си тръгне.

— Дулси?

Прислужницата се обърна.

— Лорд Мерик да е питал за мен?

— Не, господарке.

Клио се намръщи. Това вече беше странно. Всяка сутрин той изпращаше някого да я доведе. Това повикване играеше съществена роля в тактиката й на размотаване. По него преценяваше доколко да закъснее. Вдигна поглед и установи, че Дулси чака на прага.

— Тази сутрин господарят не се е вясвал в замъка.

— О!

— Да изпратя ли някого да го потърси?

— Не! — тросна й се Клио. — Тоест не, нищо друго не ми трябва. Върви сега.

Дулси затвори вратата.

Клио се изми надве-натри и се облече в сива рокля, с която кожата й изглеждаше също сива. Тя сплете плитките си и ги нави на гигантски охлюви, после си сложи грозен светлозелен воал с обръч и кървавочервена шапчица със сребърни панделки. След като се увери, че изглежда просто ужасно, тя хукна надолу по стълбите. На излизане от голямата зала чу смехове и се спря. На една маса близо до нея закусваха едни рицари и се хилеха като глупави гъсарки. Клио беше стигнала до извода, че хората на Мерик прекаляват с пиенето. Доста лесно се превръщаха в хилещи се пияници.

Като ги пренебрегна напълно, тя излезе на двора и бързо се отправи към готварницата с онова полукръгло прозорче над вратата, което помнеше от детството си. Баба й беше цанила занаятчии да издълбаят рози над вратата за Добър късмет.

Беше останало толкова малко от Камроуз, какъвто Клио го познаваше. Животът й сякаш бе изместен от руслото си. Тя не се чувстваше тук като у дома си, докато не видеше плетеницата от рози.

Когато излезе от готварницата, понесла зелев лист, в който бяха увити горски ягоди, настроението и походката й вече бяха по-леки. Тези сочни ягоди неизменно й боядисваха устните.

Докато лапаше вкусните, сладки плодове, около нея пърхаха гъски. Каруцата на калайджията изтрополи към кухнята, където готвачките щяха да скъсат горкия човек от пазарлъци, докато накрая той не вземеше за лъскавите си тави и тенджери по-малка сума, отколкото би получил за тъпо джобно ножче на местния панаир.

Изведнъж Клио чу квичене и се обърна. Калайджията откарваше две прасенца във върбови кошове.

Тук имаше нещо гнило. Туп и Бух не биха се разделили ей така с две прасенца.

Клио се запъти право към конюшните. Конете на Мерик дъвчеха сено и овес от копаните. По-нататък, от другата част на постройката, която се беше превърнала в свърталище на оръженосците, се разнасяха високи гласове и звън на мечове.

Клио мина покрай добитъка и сви зад ъгъла.

Бух лежеше вързан на земята. По-големите момчета бяха наобиколили Туп. Бяха нахлупили на главата му тиган — като шлем, само че дръжката стърчеше над едното му ухо и при всяко движение тиганът захлупваше очите му. Около гърдите му бяха завързани парчета ламарина — като щит, а в ръката си Туп стискаше дълъг ръжен, с който се отбраняваше от набезите на двукратно по-големия оръженосец. На пода се въргаляше втори тиган, само че огънат от лявата страна.

Клио проби кръга на големите момчета, грабна изкорубения тиган и замери побойника, който издевателстваше над Туп.

Побойникът успя да се наведе.

Тиганът прехвърча над главата му. Много жалко, защото графът избра точно този момент да се покаже иззад ъгъла. Тиганът го уцели право в челото.