Джаклин Брискин
Хроника на страстта (188)

5

Кълбести облаци затъмниха залеза, а с падането на нощта дъждът започна да плющи, да залива хълмове и равнини, да барабани по покривите, да наводнява пресъхналата земя. Първият зимен дъжд. Само за един час водата заля улиците и те заприличаха на реки.

Кингдън не обърна никакво внимание на времето. Беше в „Клуб Върнън“, тъй като 3-те В бе на посещение в Грийнуд. В клуба се събираха хора от киното, половин дузина пилоти, включително Текс, които си говореха за авиацията. Кингдън многократно почерпи групата с яко пиене.

Около единадесет часа се изправи, залитайки.

— Искаш ли да те закарам? — попита Текс.

— Защо?

— Струва ми се, че идеята не е лоша — отвърна Текс.

— Мога и сам да се справя — каза Кингдън. Беше пиян. Често караше нетрезвен. Чистачката трудно насмогваше, фаровете осветяваха тъмния мокър пейзаж, който за замъглените му очи наподобяваше друга планета. Дъждът тропаше по металния покрив на ланчията.

Беше в новото разклонение на Западното авеню, когато колата поднесе. Рефлексите му, макар притъпени от алкохола, бяха добре тренирани от дългите години летене. Без да се замисля, намали скоростта, но без спирачки. Гумите продължиха да се плъзгат и под изпотените си длани усети как кормилото се изплъзва. Видя дървото, голямо и неизбежно. Инстинктивно вдигна ръка да запази очите си. Чу как лявата му китка изпука. Усети иглички по лицето си. Всичко замря. Дъждът се лееше през клоните и се сипеше на огромни капки. В този момент мозъкът му свободно се рееше, невредим. Помисли си колко лесно щеше да бъде, ако бе умрял.

Често си мислеше за самоубийство и неведнъж ръцете му потреперваха на лоста. Докато кръжеше към пистата на Фер-ан-Тарденоа в горящия „Нюпорт“, гласът му бе редил молитва. Но сега не го спря страх от болката. Не и страх от смъртта.

За него актът на самоунищожение не бе само грях. Беше малодушие.

Какво пък, ами ако смъртта дойдеше като катастрофа?

„Просто нещастен случай — мислеше си той. — Един нещастен случай ще сложи край на годините безполезни битки със самия себе си, на мъката, която причинявам на другите, тъгата, която изписвам по лицето на Теса. Нещастният случай не е израз на страх и малодушие.“

Дойде в съзнание. Болеше го лявата китка, а дясното му око пулсираше. Вратата на колата се отвори. Човек с качулка на главата го гледаше.

— Слава Богу, че сте жив. Какъв удар! Колата се смачка и си помислих най-лошото. А, но това е капитан Ванс, нали?

Човекът настоя да закара Кингдън вкъщи. Теса повика доктор Уолвю, който превърза лицевите рани и наложи окото. Прегледа лявата му ръка и каза, че китката е счупена.

Кингдън спа до късно следващата сутрин. Когато се събуди, Теса говореше по телефона от кабинета си. Мърморейки, стана от леглото. Заради превръзката на ръката не можеше да се изкъпе. Разгледа се в огледалото. Беше прежълтял. Твърде силно трепереше ръката му, за да рискува да се обръсне. „Какъв красавец си само“ — каза си той, докато си миеше зъбите.

Теса беше в стаята и гледаше пред прозореца. Валеше слаб дъжд.

— И по-лоши катастрофи съм имал — подхвърли той и пак си легна.

Тя се обърна. Забеляза, че е пребледняла като него.

— Не беше катастрофа — каза тя, гласът й трепереше.

— Добре де, добре. Известен пилот от филмите нарочно разбива кола в проливен дъжд. Снощи ме видя. Бях прогизнал.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо беше пил толкова много?

— Защото е забранено, защо иначе?

— Ако… ако толкова много те боли, че си женен за мене, аз… Те са прави. — Гласът й стана по-твърд. — Кингдън, не трябваше да се женим.

Намигна й със здравото око.

— Мила, махмурлия съм. Не съм във форма да обсъждам невъзможни неща. Ти и аз бяхме разделени в продължение на три години. Експериментът се провали. Колко пъти сме се опитвали да го направим?

— Пиеш, за да удавиш болката.

— Спри да говориш de profundis^[1], Теса. Пиенето ми е временен проблем, това е всичко. — Разтърка слепоочията си. — Какво каза на шефа ми?

— Че си се поднесъл с колата в дъжда.

— Истината. На което той отговори?

— Да не се безпокоиш. Твоите снимки в едър план са приключили, а за останалите ще използват Текс. — Пое въздух. — Помоли ме да те пазя от алкохола.

— Така ли? Излишно за писателското ти въображение. Защо да се мъчиш да търсиш сложни обяснения? Грешката е твоя. Оттук нататък ме пази от долнокачествена пиячка и аз няма да се блъскам в дървета през дъждовните нощи.

— Наистина ли беше катастрофа?

— Да — честно отговори Кингдън. — И още нещо. Върнах на Римини всичко, което му дължа. Така че той вече не ми е шеф.

— Приключваш с киното ли? — попита Теса.

— Веднага, щом като този филм се завърти, аз напускам. Не искам никога повече да играя. Ще си омъжена за беден честен авиатор.

Тя се усмихна.

— Така ще е по-добре — продължи той. — Чуй, но слушай внимателно. Блъснах се в едно дърво. Това е всичко. Не търси обяснения за действията ми. Аз те приемам каквато си. Приеми ме мен по същия начин. Разбра ли?

Очите й го пронизваха и имаше чувството, че го разбира по-добре, отколкото той самия себе си.

— Да — тихо повтори тя. — Било е катастрофа.

Отпусна се на възглавницата.

— Ако следващия път посегна да си налея второ питие, напомни ми за тоя махмурлук.

Целуна я нежно по челото.

— По-добре ли си?

— По-добре. Позвъни за кафе.

Кингдън, чувствайки колко много я обича, си спомни за ония няколко удара на сърцето си по време на катастрофата, когато се бе почувствал свободен. Помисли си колко просто нещо е смъртта.