Джаклин Брискин
Хроника на страстта (116)

5

На следващия ден около два часа следобед Теса спря колата пред хотел „Холивуд“. Ръцете й в ръкавици ту здраво стискаха волана, ту го отпускаха. Седеше изправена и наблюдаваше една жена и малкото й момиченце да излизат от банката на отсрещната страна на улицата.

— Здравей!

Тя се обърна стресната. Беше облечен в същия костюм.

— Здравей — отговори тя, изненадана от силните удари на сърцето си.

Той опря ръце на отворения прозорец.

— Имам ужасен характер — подхвана той. — Майка ми е със силна ръка и доста бой съм изял, за да ми го избие. Съжалявам. — Усмихна се.

— Аз също — отвърна тя. — Извинявай за вчерашните ми безсмислени въпроси.

— Не виждам русата ти приятелка?

— Тя е в долината Сан Фернандо. Снимат някаква сцена. — Теса пое въздух. — Тук съм, защото обещах, че ще дойда.

— А, още малко информация за мен. Въпреки че съм роден в Лос Анджелис, родителите ми са заминали, когато съм бил почти бебе. В града съм от три дни и знам само този хотел. Роден съм тук, а ми трябва някой, който да ме разведе.

— Мога да ти покажа фермата с щрауси, или предпочиташ да видиш океана?

— Сега вече отговаряш по-добре. Предпочитам океана.

Той заобиколи колата, накуцвайки. Намигна й, качи се и седна до нея.

Направи обратен завой. Той се загледа в хотела.

— Май нямаш нищо общо с този хотел. Три дни ми бяха достатъчни и вече съм специалист по разните образи, които се мяркат тук. Мисля, че си сбъркала мястото.

— По какво съдиш?

— В теб има някаква невинност.

— Искаш да кажеш, глуповатост. Не трябваше да те питам за самолетите.

— Мисля, че се разбрахме. Не желая да говоря за това и ако си дошла, за да научиш нещо повече, просто не си попаднала на човека. — Говореше сърдито.

Ужасена, Теса усети, че плаче. Сълзите й бяха бликнали изведнъж.

— Спри — каза той тихо.

Тя зави вдясно и спря на първата пресечка южно от булевард Холивуд. Тук още не бяха разпродали някои от парцелите. Сълзите й спряха така внезапно, както се бяха появили.

— По-добре ли си?

Загледана в празното пространство, тя кимна.

— Не ми се струва да е така. Ще ти разкажа някои неща, докато се успокоиш напълно, за да продължим.

— Вече съм добре. — Тя си издуха носа.

— Не искаш ли да чуеш нещо за мен? — попита той. — Ще си разголя душата пред теб. — Прекара пръсти през черната си коса, изразът на лицето му се промени, на челото му се очертаха дълбоки бръчки. — Напуснах дома си на шестнадесет години. Въртях се около площадките на самолетите. Научих се да правя разни номера, въздушна акробатика. Изкарвах си хляба по строителството им. Човек би казал, че те са моят живот. — Облегна се назад, като масажираше лявото си бедро. — Всичко в тях излъчва някаква странна музика. А там горе се чувстваш страхотно свободен. Истинско щастие. Изключвам двигателя и оставам между земята и небето. Когато си горе, имаш всичко. Светът, дърветата, храстите, тревата, къщите, океанът ти принадлежат. Хората те поздравяват, защото знаят, че си техен владетел. Радостта е толкова пълна, че осъзнаваш какъв е смисълът да те има на този свят. — Той замълча. — Повечето време не го осъзнаваш, не е ли така? Отбележи си: обичах да летя дори в студените утрини. Няма по-голяма любов за мъжа от това чувство.

Теса се бе обърнала към него и го наблюдаваше. Иронията бе изчезнала от лицето му.

— През 1914 г. се записах в Чуждестранния легион. Не толкова, защото обичах французите, а просто исках да летя. Смятаха, че съм твърде висок, но бях по-добър от останалите и ме изпращаха да изпълнявам разни задачи. — Той сви ръка, като че ли стреляше. — Успях да ги убедя да дадат пари и сформирахме Ескадрилата Лафайет. Полетите ми по време на войната бяха нещо отделно. Никога не можах да свикна с мисълта, че трябваше да стрелям по някого само защото лети с фокер. Но ако аз не го улучех, той щеше да ме улучи, опасно беше. В някои от машините трябваше да си полуизправен и тогава си сигурна мишена. Другите казваха, че нямам нерви. Не е вярно, просто умеех да се владея, защото обичах да летя. — Пое дълбоко въздух. — Но всички хубави неща все някога свършват. Улучиха ме. Падането на горящата машина ми се струваше безкрайно. Усещах миризма на печено месо, само че месото бе собственият ми крак. Казаха, че по чудо съм цял. Не съм особено щастлив, защото сега ме е страх да полетя отново.

— Ще го преодолееш.

— Едва ли. Ако от разказа ми ти се е сторило, че съм герой, просто го забрави. Обичах да летя, а сега се ужасявам при мисълта да се кача отново.

— Преди колко време беше това?

— Преди три месеца, но времето не е от значение. Дори глава не повдигам, щом чуя шум на самолет. Просто започвам да треперя, иска ми се да крещя. Аз съм един загубил вярата си католик, но не достатъчно, за да се погубя. Може би някой ден ще го направя.

— Не бива — обади се тя.

— Защо? Нека тялото се присъедини към духа, казвам аз. А що се отнася до вечния огън, ако има такова нещо, вече съм бил там.

Тя се пресегна и потърси ръката му.

— Никога не съм го разказвал. — Гласът му бе станал дрезгав, но той не отдръпна ръката си. — Така че моля те, не го споменавай пред други.

— Няма.

— Тя те нарече Теса. Сега, когато се познаваме по-добре, може ли да науча и презимето ти?

— Ван Влайът.

Той я погледна смаян.

— Откъде ми знаеш името?

— Защо, как се казваш?

— Ти току-що го каза.

Вгледаха се един в друг и спонтанно и в един и същи момент избухнаха в смях.

— От всички момичета в този град — започна той, като продължаваше да я държи за ръката — намерих на кого да разкажа живота си. На моята отдавна загубена за мен братовчедка. — Преди да пусне ръката й, я доближи до бузата си.

— Как е първото ти име?

— Кингдън. Също Ван Влайът. Но къде са ти копитата и рогата?

— Така ли говорят за нас?

— Майка ми. А какво говорят твоите родители за нас?

— Нищо.

— Нищо?

— Нямаше и да знам, че съществувате, ако дядо Хендрик…

— А, онзи дебел стар човек с холандския акцент!

Тя кимна с усмивка.

— Липсваха му три пръста — сети се Кингдън. — Не можех да откъсна очи от ръката му. Бях очарован и същевременно се страхувах.

— Когато бях малка, си мислех, че ръката му прилича на слонски хобот.

— Почина ли?

— Да, в началото на войната, през 1914 година. Казваше ми, че приличам на братовчедите си.

— Сигурно е имал предвид мен, защото двама ми братя Том и Ле Рой са руси холандци.

— Ние наистина си приличаме. И 3-те В, твоят татко, нали?

— Да, сиромашкият малък брат.

— Един ден започнах да разпитвам дядо за братовчедите ми, но той каза, че не е негова работа да ми разказва. Бях сама и много се радвах, че имам братовчеди. Когато запитах татко, той стана и излезе от стаята, а мама ме взе в скута си и каза, че вече съм голямо момиче и е време да науча, че имам чичо, леля и братовчеди, но не трябва да говоря за тях, особено пред татко. Татко се е бил с брат си и много е страдал. Винаги си представях някакъв гигант, който го е удрял с юмруците си.

— Баща ми — каза Кингдън — не е удрял никого през целия си живот. Повярвай ми, ако беше ударил някого, това щях да съм аз. А мама! О, когато изпадне в някое от състоянията си, е истинска кучка.

Теса почувства, че се изчервява. Никога не бе чувала някой да говори така за майка си.

— За мен бе трудно да повярвам — каза тя. — Баща ми е силен. Играе поло, ловец е. По това време го смятах за непобедим и безсмъртен. — Тя помълча. — Никога не успях да преодолея това чувство. Предполагам, че имам така наречения бащин комплекс.

— Но името Ван Влайът е известно в града. Поне в училището някой не ти ли спомена, че имаш роднини?

— Не съм ходила на училище.

— Тогава е разбираемо. А защо?

— Много боледувах. — Тя докосна белега на гърлото си. — Кингдън, трябва да е било ужасно в болницата?

— Ако настояваш да се върна на темата — гласът му се сниши тенденциозно с намерение да я нарани, — болницата е чудесно и подходящо място да си ампутираш живота.

Тя не отклони погледа си от него нито за миг. Хапещият му сарказъм вече не я безпокоеше. Разбираше го. Беше нещо повече от разбиране. Това, че бяха братовчеди, означаваше, че тя го бе включила в малкия кръг хора, с които се чувстваше едно цяло.

Кингдън извади пакет цигари и й предложи.

— Не пуша — отговори тя.

— Имаш ли нещо против да запаля?

— Не.

— С теб човек се чувства спокоен, братовчедке Теса — каза той, изпускайки кръгче дим. — Нали щеше да ми покажеш океана? Баща ми разказваше, че повечето от плажовете на Южна Калифорния някога са били притежание на прадедите ни.

— Старите скотовъдци са притежавали тясна ивица от брега, но тя не се е използвала, защото е била отдалечена от ранчото. Това пък ми го е казвал моят баща.

И двамата се усмихнаха.