Джаклин Брискин
Хроника на страстта (115)

4

Разделяха ги три плетени стола.

Беше облечен в износен сив спортен костюм, левият му крак лежеше върху единия от столовете. Позата му излъчваше особено напрежение, но понеже беше млад, излъчването му привличаше. Лицето му бе бледо като на възстановяващ се след болест човек. Черните му вежди въпросително литнаха нагоре.

Позна в него своя въображаем летец и се изчерви.

— Мисля… че… не.

— Начинът, по който ме погледнахте, ме накара да си помисля, че сме стари приятели — каза той подигравателно.

— Извинявайте, беше неделикатно от моя страна.

— Не, подканващо.

Той хвана крака си с две ръце, за да го свали от стола. Изправи се и се приближи до нея. Седна ядно на стола, който беше освободила Лайа.

— Приличате на… — Теса се колебаеше. — Е, на някой, чийто образ е в съзнанието ми.

— Така, сега да видим. Вие сте писателка, а русокосото бебче е актриса.

— Откъде знаете?

— Имам циганска кръв. — На изключително красивото му лице отново се появи иронична усмивка. — И подслушвам.

— О!

— Вашите очи са сини, а не кафяви. Черна коса, сини очи. Бихте могли да сте актриса.

Теса знаеше, че той се закача, но не знаеше как се реагира в такива случаи.

— Не съм достатъчно красива — отговори тя тихо и много притеснено. — И освен това съм много висока.

— Продали ли сте някой от сценариите си?

— Да, два, за къси филмчета. — Ужасно се притесняваше. С хората, които познаваше — семейството, слугите — Теса бе спокойна и уверена в себе си. Непознатите обаче я караха да се чувства нерешителна. Пък и този мъж с леко саркастичната усмивка беше прекалено красив. Изчерви се цялата и с престорена оживеност подметна:

— Вие пък сте авиатор.

Той се засмя и са закашля. Звукът на кашлицата не бе приятен. Тя се изчерви още повече.

— Май вие сте тази с циганската кръв.

— Моля?

— Искам да кажа, че познахте. Действително съм летец.

Наведе се към него.

— Как се чувствате, когато летите? Сигурно е вълнуващо! Също като птиците? Става ли ви лошо, искам да кажа, нещо като морска болест? Да бъдеш там високо. Не ми е ясно как… Къде се научихте да летите?

— Забравете това, което казах.

— Моля ви, трябва да знам. Разказът ви е много важен за мен. Не знам почти нищо.

— Тогава защо пишете за авиация? — Тонът му бе унищожителен, без капчица хумор. Беше стиснал устни.

Тя се облегна назад. От прозореца се чуваше музика. „Ето къде е ранен“ — помисли си Теса. Ръцете й трепереха и тя ги сви в юмруци.

— Съжалявам, много съжалявам.

В това време Лайа опря ръце на облегалката на стола.

— Били Битцър ли беше? — попита тъмнокосият мъж.

— О, здравей, господинчо — отговори Лайа, накланяйки усмихнатото си лице. — Не, но си забелязал колко много си приличат, нали? — Гласът й бе станал нетърпелив. — Теса, трябва да тръгвам.

— Добре. — Теса стана и изведнъж се обърна към младия мъж: — И утре ще бъда тук.

Той се изправи с изпънат крак. Учтиво, но не каза нито дума.

Когато момичетата се насочиха към колата, Лайа попита:

— Някоя важна клечка ли беше този?

— Не.

— А как е разбрал за Били?

— Подслушвал ни е.

— Скъпа, не е толкова страшно. Мъжете обичат да подслушват младите момичета — изчурулика Лайа весело, явно се забавляваше. — Би могъл да е някой! Привлекателен е, нали? Тъмен като Феърбанкс^[1].

Теса погледна към верандата. Мъжът беше изчезнал. Въздишката й бе заглушена от шума на двигателя. „Дали ще го видя утре?“

— Утре — каза Лайа, — нека се надяваме, че ще снимат и утре.

„Утре той няма да дойде — каза си Теса. — Е, аз също.“