Джаклин Брискин
Хроника на страстта (154)

3

Докато караше по булевард Уилшир към Лос Анджелис, Кингдън си спомни забележката на Лайа, че винаги спирала на алеята зад къщата, и реши да направи същото.

Квадратното бунгало изглеждаше празно. Слезе от колата и извади ключа, който му бе дала Лайа.

Докато се изкачваше по стълбите, на задната врата се появи един униформен полицай.

Кингдън бе шокиран. Полицаят бе не по-малко изненадан.

— Какво искате? — попита полицаят.

— Отбивам се при господин Фултън — отговори Кингдън, като се опитваше да се усмихне.

— Вие сте капитан Ванс, нали? — разпозна го усмихнат полицаят.

— Виноват — отвърна Кингдън.

— Филмите ви са страхотни. С жена ми сме ги изгледали всичките.

— Благодаря. Какво става тук?

— Влезте, капитане. Сигурен съм, че лейтенантът ще иска да говори с вас.

— Може би грешите. Може би той не е мой фен.

Полицаят доби делови вид. Отвори вратата и го покани да влезе. Остави Кингдън да чака в кухнята.

Зашеметен, Кингдън си задаваше въпроси. Лайа знаела ли е, че полицаите са тук? Ужасът й бе истински, но дали е бил предизвикан от убийството? Лайа ли е убила Дейвид Манли Фултън? Не. Не. Британският режисьор бе трамплин за голямата й кариера. Ами ако той се е бил отказал от филма балет? Или е бил решил нечия друга съпруга да играе главната роля? Дали Лайа го изпрати само да вземе вещите й? Спомни си малкото изкривено от ужас лице. „У нея няма дълбока мисъл. Всичко е на повърхността. Сигурно, е казала истината. Пристигнала е, намерила е своя бисексуален партньор мъртъв, изпаднала е в шок и както винаги е дошла при мен да я спасявам. Да, убийството е извън нейните емоционални възможности. Тя не би могла да убие Фултън, както не може да изпее горно до.“

Дочу гласове отвън и зае небрежна актьорска поза.

— Капитан Ванс, аз съм лейтенант Дюпрей. Поклонник съм на авиаторите от хиляда и деветстотин и десета. Дъхът ми спира, като гледам ваши филми. Не използвате дубльор, нали?

— Не. Лейтенант, какво става тук?

— Близък приятел ли ви е господин Фултън?

— Холивуд е едно голямо весело семейство — отговори Кингдън. — Откровено казано, минах насам да обсъдим една роля. Но, по дяволите, какво става?

— Бихте ли дошли с мен, капитан Ванс — помоли мустакатият лейтенант.

Всичко наоколо бе облицовано в черно. Леглото също бе покрито с черно кадифе, а на него нещо бяло привличаше окото. Проснато лежеше стройно тяло в бял халат от сатен. На гърдите се открояваше червена рана. Бяла хавлиена кърпа покриваше част от лицето. Едната ръка се простираше встрани, а на другата се виждаше пръстен със сапфир.

Кингдън долови шум, който привлече вниманието му. Един полицай ровеше в чекмеджето, откъдето изпаднаха снимки на голи жени. Всичките бяха снимани в една и съща поза, седнали на черната табуретка и вдигнали глава за снимка. От далеч различи няколко актриси. Чудеше се дали в купа имаше снимки на Лайа.

— Капитан Ванс, можете ли да идентифицирате трупа? — попита лейтенант Дюпрей.

— Предполагам, че не — разтърка очи Кингдън.

Във Франция Кингдън бе виждал много мъртви войници. Нито едно от онези мъртви тела не изглеждаше като този англичанин, който лежеше безжизнен върху черното кадифе. Смъртта е безмилостна. Кингдън сведе поглед към невиждащите очи и мислено изрече: „Иди си от земята, о, християнска душа.“ Не изпита враждебност към този англичанин, който приживе се бе възползвал от неговата репутация като прикритие на собственото си сексуално чистилище.

— Това Дейвид Манли Фултън ли е? — попита лейтенант Дюпрей.

— Да — потвърди Кингдън и се обърна. — Застрелян ли е?

— Да, стреляно е два пъти. Няма мотив за кражба. — Лейтенантът замълча в очакване Кингдън да проговори. — Пръстенът е много скъп.

— Предполагам.

— Защо сте тук?

Кингдън се намръщи, озадачен, че този въпрос има значение пред лицето на смъртта.

— Има ли нещо общо с жена ви?

— Вече ви казах. Да обсъждаме една роля.

Лейтенантът изкомандва полицая, който преглеждаше фотографиите, да излезе от стаята и затвори вратата след него.

— Вашата съпруга е Лайа Бел.

— Да — потвърди Кингдън.

— Тогава може би е по-добре да ви кажа. Името й е изписано на гърба на компрометиращи снимки.

Проявената мъжка симпатия бе опасна.

Кингдън се стресна. Адреналинът му скочи. В паметта му възкръсна изживян в детските години ужас, когато бе чул металното изсъскване на една гърмяща змия, свила се на кълбо и готова да се нахвърли върху него. Казваха, че трябвало да замръзнеш на мястото си. Но той не замръзна, а инстинктивно бе сграбчил змията под главата и с рязко движение я бе захвърлил, смазал тялото й. Тази жестокост, или поне така му се струваше, бе останала в същността на спомена.

„Хвани се за истината“ — каза си Кингдън.

— Лайа често е готова на всичко за кариерата си — започна той и седна на един стол. — Надяваше се господин Фултън да я вземе за следващия си филм. Предполагам знаете, лейтенант, че определена част от бизнеса в Холивуд минава през спалнята. Е, Лайа сподели, че не е била достатъчно дискретна и господин Фултън разполага с някои нейни вещи. Дойдох тук, за да преговарям с него да й ги върне.

— Бяхте ли тук по-рано?

— Не. А и нямам причина да го убивам.

— Току-що ми изтъкнахте такава, капитан Ванс.

— Ако това беше причина, то много от мъжете в Холивуд щяха да са убити досега. Случаят не трябва да се разглежда едностранчиво. Тя приема моите флиртове, аз нейните. Взаимно се възприемаме. — „Не ги приемам — мислеше Кингдън — и никога не съм ги приемал. Винаги съм мечтаел за искреност и доверие.“

— По наша преценка господин Фултън е починал между три и седем часа сутринта. Къде бяхте по това време?

„Спях“ — помисли Кингдън, но не каза нищо. Искаше да защити Теса, дори в мислите си не можеше да допусне да я свържат с леките жени от снимките.

— Не съм бил тук.

— Има ли някой, който би го потвърдил?

Кингдън извади цигара.

— Знаете ли къде е била жена ви?

— За Бога. Лайа не го е убила. Та тя тежи около четиридесет килограма. — Кингдън стискаше здраво златната си табакера.

— Капитан Ванс, мога да ви покажа четиридесеткилограмови майки, които убиват шестдесеткилограмови синове, слаби малки момичета, които съсичат съпрузи. Водеща е страстта за убийство, а не теглото на човека.

— Щеше да помогне за кариерата й. На Лайа й бе нужен жив и в най-добра форма.

— Сам ли бяхте снощи? — попита лейтенантът. — Е?

— Виждал съм Фултън веднъж. Миналата година през септември при един дилър на коли. Оттогава не съм го виждал.

— Да говорим открито. Тук сме случайно. Филипинецът дошъл днес по-рано от обикновено и ни извика. Сигурен съм, че нямате нищо общо с… — погледна към трупа. — С удоволствие бих се отказал от месечната си заплата само да не бяхте влезли през задното стълбище. Но сте тук. И аз трябва да ви разпитам. Капитан Ванс, възхищавам ви се и аз не съм единственият. Вие сте не само филмова звезда, вие сте голям пилот и герой от войната. За мен ще е удоволствие да ви пусна да си отидете от тази къща. Само ми подайте някаква сламка. Някого, с когото сте били. Момиче. Ще бъде конфиденциално.

Кингдън погледна ръцете си. Вените бяха изпъкнали като въжета от напрежението.

На вратата се почука. Някой пошепна нещо на лейтенанта. Той се обърна към Кингдън, извини се и го остави сам.

Вратата се затвори. Кингдън не се помръдна. Би могло да се помисли, че лейтенантът го остави нарочно сам с трупа в тази безмълвна стая. Но идеята бе твърде театрална, за да се роди в главата на един полицай.

Кингдън гледаше костеливата ръка на Фултън. Сапфирът блестеше. Оформените нокти лъщяха. На палеца имаше остатък от розова пудра. Безполезно, всичко щеше да посинее и да спре да расте. Докато гледаше трупа, Кингдън изпита странното чувство, което го спохождаше, когато слагаше ръка на лоста по време на пикиране.

Беше усещането за това колко близо е животът до смъртта.

Разтреперан, той зарови лице в дланите си.