Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (6)

5.
Г-н Монк се научава да споделя

Открихме огнебореца Джо Кокран, седнал върху преобърната кофа в задния двор, да налива прясно мляко в купички и да оставя котките да се катерят до премаляване по цялото му тяло. Беше едър мъж в началото на трийсетте, който излъчваше сила и издръжливост — качества, които изглеждаха несъвместими с нежността, която проявяваше към котките. Той ги галеше, притискаше муцунките им към покритите си с набола брада страни и им мъркаше. За миг се улових, че ми се иска да можех да си сменя мястото с някоя от тези котки.

Тази мисъл ме сепна. Имала съм връзки с няколко мъже, откакто Мич почина, но нито една от тях — сериозна, и нито една — напоследък. Бях успяла дълго време да не мисля за мъже, и бях малко смутена от откритието колко близо до повърхността всъщност са били тези чувства. Само един поглед към недодялан и суров, но същевременно мил и нежен пожарникар, беше достатъчен, за да ги върне обратно до едно.

Боже мой, кого баламосвах? Всяка жена би се почувствала по същия начин. Той приличаше на оживяла рисунка от корицата на любовен роман. Само се надявах, че когато заговори, няма да има висок, писклив глас или да фъфли ужасно.

Отвратен, Монк се закова на място.

— Как може да прави това?

— Очевидно е човек, който обича животните — казах.

— Аз не съм такъв — каза Монк.

— Наистина ли? — възкликнах с престорена изненада.

— Ти иди да говориш с него — каза Монк. — Аз ще стоя тук.

— Не искате ли да му зададете някакви въпроси?

— Мога да чета по устните.

— Наистина ли? — попитах.

— Този момент е толкова подходящ, колкото и всеки друг, за да се науча — каза Монк.

Както вече доказах, едва ли можеше да се твърди, че притежавам естествена дарба за тази детективска работа. От друга страна, нямаше ли да е хубаво да говоря с Джо, без Монк да е там?

— Мога да го помоля да се приближи — предложих несигурно.

— Не — каза Монк. — Котките биха могли да го последват. Мога да умра от кихане. Това е ужасен начин да умреш.

— Чудесно — казах, поглеждайки отново към Джо. Сърцето ми пърхаше. Струваше ми се, че преживяванията от гимназията отново се повтарят. — Ще ме посъветвате ли нещо?

— Не забравяй да изговаряш ясно думите.

Поех дълбоко въздух и се отправих към готиния пожарникар. Готин. Ей такива работи си мислех. Как щях да задавам изпитателни, проницателни въпроси на огнебореца Джо, когато умствено се бях превърнала в пубертет?

— Джо Кокран?

Той вдигна поглед към мен.

— Да, мадам.

Мадам. Беше мускулест и вежлив. И, Боже Господи, каква усмивка.

— Аз съм Натали Тийгър — казах. — Работя за Ейдриън Монк, детектива.

Посочих към Монк, който ми помаха.

Джо се изправи на крака и помаха на Монк. Котките отскочиха от него.

— Защо не дойде тук?

— Това е дълга история — казах. — Причината, поради която сме тук, е че дъщеря ми Джули е ученичка в един от класовете в средното училище, които посещавате всяка година. Чула за случилото се със Спарки.

Щом споменах името на кучето му, очите на Джо се навлажниха. От това ми стана още по-мил.

— На децата им е толкова мъчно? — попита той.

— Толкова много, че тя нае господин Монк да открие убиеца му.

— Извинете. — Той ми обърна гръб и се отдалечи на няколко крачки, след което изтри сълзите от очите си. Не мога да ви опиша колко много ми се искаше да го прегърна, и да го утеша, и да избърша сама тези сълзи.

Преглътнах с мъка и зачаках. След миг той отново застана с лице към мен.

— Простете, госпожице Тийгър.

— Няма нищо. Наричайте ме Натали, моля ви.

— Стига вие да ме наричате Джо. — Той преобърна друга кофа, сложи я до своята и ми предложи да седна. Приех.

Монк подсвирна и раздвижи пръсти във въздуха. Схванах посланието.

— Имаш ли нещо против да се обърнем? — попитах, обръщайки се така, че да съм с лице към Монк.

— Защо? — попита Джо.

— Господин Монк трябва да вижда лицата ни — казах. — Той чете по устните.

— Глух ли е?

— Не — казах.

— Добре — каза Джо. — Добър детектив ли е?

— Най-добрият — казах. — Но е ексцентричен.

— Ако успее да намери кучия син, който е убил Спарки, не ме е грижа дали обича да тича гол из парка Голдън Гейт, припявайки си мелодия от някое телевизионно шоу. — Той веднага се овладя и бузите му се зачервиха от смущение. — О, Боже мой. Той наистина ли може да чете по устните?

— Съмнявам се — казах и помахах на Монк.

Той направи знак на одобрение. Джо въздъхна шумно, изпълнен с облекчение, и вдигна една от котките.

— Какво имаш нужда да узнаеш, Натали?

Харесваше ми да чувам как изрича името ми. Споменах ли, че гласът му изобщо не беше писклив?

— Познаваш ли някого, който би искал да нарани Спарки?

Лицето му се изопна, но той продължи да гали нежно котката.

— Само един човек, Грегорио Дюма. Живее през няколко къщи от пожарната. Така със сигурност би му било по-лесно да знае кога отрядът се е отзовал на повикване за пожар и дали сградата е празна.

— Какво има той против Спарки?

— Любов — каза Джо. — Спарки беше влюбен до уши в Летиша, френския пудел на Грегорио.

— А господин Дюма не одобряваше връзката?

— Летиша е куче, което участва в изложби — каза Джо. — Грегорио се боеше, че Спарки ще й провали кариерата. Предупреди ме, че ако отново хване Спарки в двора си, ще го убие.

— Някой друг има ли проблем с кучето ти?

Джо поклати отрицателна глава.

— Спарки беше умно, мило, доверчиво животно. Водех го в раковото отделение на детската болница и той беше толкова добър към децата, към най-мъничкото, най-беззащитното дете. Всички го обичаха.

— Някой не го е обичал — казах, и веднага съжалих за думите си.

Очите на Джо отново започнаха да се наливат със сълзи, но този път той не се опита да ги скрие от мен.

— За мен той не беше просто едно куче, Натали. Той беше най-добрият ми приятел. Знам колко сантиментално звучи това — „момче с кучето си“. Но тази работа, и многочасовите смени, не се отразяват добре на поддържането на връзки, ако разбираш какво искам да кажа.

За нещастие, разбирах. Да бъда самотна майка, която работи за детектив с обсесивно-натрапчиво разстройство, също не спомага за воденето на кой знае какъв социален живот.

— Прекарвам много време сам. Но не бях истински сам, не и със Спарки — каза той. — А сега съм. Той беше всичко, което имах. Чувствам се празен и напълно изоставен. Познато ли ти е това усещане?

Взех ръката му, стиснах я и кимнах.

— Да, познато ми е.

Внезапно изпитах смущение. Отдръпнах ръката си и се изправих.

— Господин Монк ще открие онзи, който е извършил това, Джо.

— Откъде можеш да си сигурна?

— Защото той е Монк.

— Казаха ми, че той има дълга история — рече Джо. — Бих искал да я чуя някой път.

— Това са телефонните ми номера — казах, като ги записах на лист хартия. — Моля те, обади ми се, ако по-късно се сетиш за нещо, което би могло да помогне на господин Монк в разследването. — Поех си дълбоко въздух. — Или ако искаш да чуеш тази история.

— Ще го направя — каза той с усмивка.

Не знаех какво друго да кажа, затова просто му се усмихнах в отговор и се отправих обратно към Монк, който не се беше отделил и на една крачка от мястото, където стоеше.

— Колко от разговора разбрахте? — попитах.

— Само онази част за клизмите, Астротърф, и косата на Уейн Нютън…

— Не е станало дума за нито едно от тези неща.

— Разбирам — каза Монк. — Сигурно съм чел подтекста.

Определено имаше подтекст, но със сигурност не беше такъв.

 

 

За вечеря приготвих за Джули, Монк и себе си пилешки гърди по дижонски, дребен грах и картофено пюре. Монк ми помогна, като преброи грахчетата върху чиниите ни (в порцията на всеки имаше точно по двайсет и четири зрънца) и ги подреди в редици. Освен това сервира картофеното ни пюре с формичка за сладолед, така че то беше с формата на изящни топки, които той внимателно заглади с нож за масло.

Джули наблюдаваше всичко това с внимание, примесено с възторг. Гледката отвлече ума й от тъгата, това поне е сигурно.

Докато се хранехме, я осведомих какво сме научили досега: на мен не ми звучеше особено съществено, но тя, изглежда, се заинтересува. Прегърна Монк и се върна в стаята си да изпраща онлайн съобщения на приятелите си.

Веднъж й казах, че когато съм била на нейните години, не сме можели да контактуваме с приятелите си онлайн, а сме използвали нещо, наречено телефон. Знаете ли какво ми каза?

— Радвам се, че живея в съвременната епоха.

Почувствах се като динозавър.

Монк настоя да измие съдовете след вечеря, и аз не му възразих. Докато той работеше, аз седнах на масата и се отпуснах с чаша вино в ръка. Реших, че определено има известни ползи от това, да имаш наемател, който е маниак на тема чистота. Зачудих се какво ли ще ми струва да го накарам да изпере нещата ни. После обаче си го представих как се опитва да отдели сутиените и бикините ни, без да ги докосва, или дори без да ги гледа, и разбрах, че никога няма да се получи. От друга страна, може би щеше да е забавна гледка.

Телефонът иззвъня. Какво ли щеше да се опита да ми продаде тази вечер някакъв анонимен тип от Бангладеш? Изкушавах се да оставя Монк да вдигне телефона и да подложи Раджид на адския тормоз, който заслужаваше, но се показах милостива и сама вдигнах слушалката.

— Ало? — казах.

— Натали Тийгър? Обажда се Джо Кокран. Надявам се, че не те безпокоя.

Безпокоеше ме, но в добрия смисъл. Посегнах към чашата си с вино и отпих обезсилваща глътка вино, за да накарам сърцето си да бие по-бавно. Не подейства.

— Ни най-малко — излъгах.

— Чудех се дали би те заинтересувала една покана за вечеря с мен някой път — каза той.

— Би било хубаво — казах, като се опитвах да звуча небрежно, когато, всъщност, ми идваше да закрещя от радост.

— Утре твърде рано ли е? Свободен съм от дежурство чак след два дни.

— Утре ме устройва. — След десет минути също би ме устройвало, но не исках да изглеждам твърде нетърпелива. Уговорихме се за часа и му дадох адреса си.

Когато затворих телефона, Монк подсушаваше съдовете и ме гледаше.

— Какво? — попитах.

— Излизаш на среща с огнебореца Джо?

— Така изглежда — казах, като се усмихвах дяволито.

— Кой ще се грижи за Джули?

Не бях толкова загрижена за това, колкото кой щеше да се грижи за него. Трябваше да дам на Джули подробни указания.

— Надявах се, че вие ще я държите под око вместо мен — казах. После излъгах: — Ще бъде трудно да намеря детегледачка толкова бързо. Имате ли нещо против.

— Ще има ли някакви подвеждащи действия?

— Не мисля — казах.

— Ще трябва ли да организирам някакви мероприятия?

— Вероятно тя просто ще си стои в стаята — казах. — На такава възраст е.

— Аз също — каза Монк.

* * *

В неделя сутрин двете с Джули обичаме да навлечем най-размъкнатите си стари пуловери, да грабнем метнатия на прага брой на Кроникъл и да отидем до кварталната пекарна, където си поръчваме маслени кексчета с пълнеж от боровинки, кафе за мен и горещ шоколад за нея и прелистваме вестника.

Джули, разбира се, обича да чете комиксите и кратките обзори на филми в „Книгата за срещи“, позната също като „розовия раздел“ заради пъстрите си страници. Всеки обзор се придружава от рисунка, изобразяваща дребен мъж с цилиндър, седнал в кресло като тези в кината. Когато филмът е страхотен, той скача от креслото си, пляскайки с ръце, с ококорени очи и политнала от главата му шапка. Ако филмът не струва, той се е свлякъл в креслото си, дълбоко заспал.

Понякога, с течение на седмицата, си представям как този тип седи в креслото си и разглежда живота ми, който се движи като на филмова лента пред него. През повечето време той седи напълно изпънат в креслото си, доста заинтригуван, което обозначава филма като посредствен. В редки случаи си го представям как изскача от стола си, обзет от екстатична радост след наблюдаване на моите преживявания.

След закуска си правим дълга разходка нагоре по един много стръмен хълм до парка Делорес, откъдето разкриващият се изглед към Кастро Дистрикт, Сивик Сентър и Финансовия район е забележителен. Не този изглед обаче отиваме да видим. Обичаме да седим под една палма върху тревистото възвишение и да наблюдаваме хората. Виждаме всякакви хора от всички раси, във всички възможни съчетания.

Да вземем двойките, например. Виждаме мъже и жени, мъже и мъже, жени и жени, и хора, които са някъде по средата. Виждаме мимове, изнасящи представления, играещи деца, семейства, които си устройват пикници, свирещи оркестри, протестиращи групи — и всичко това на фона на живописния панорамен изглед от търговската част на града. Това е най-хубавото представление в града.

Обикновено стоим в парка около час, разговаряйки за изминалата седмица и за тази, която идва, а после, поели си дъх и напълнили очите си с гледката, започваме лесното слизане. Щом се приберем, около обяд, си взимаме душ, преобличаме се в чисти дрехи и се заемаме със задълженията и поръчките, които трябва да свършим.

Тази неделя обаче обичайното ни всекидневие беше разтърсено от две неща. Първо — времето. Градът беше обвит в гъста мъгла и подгизнал от ситен дъжд. А после, тук беше и Монк.

Той ме събуди в шест сутринта, с неспирното си търкане. Измъкнах се от леглото по тениска и шорти и го намерих в банята в края на коридора.

Монк, с пъхнати в ръкавици ръце, стоеше на колене във ваната и лъскаше канала за оттичане на водата. Беше с пижама от две еднакви части и пантофи от овча кожа, които щяха да са възхитителни, ако не беше възрастен.

Естествено, бях почистила банята преди пристигането му, но не до такава степен, че да са ви нужни слънчеви очила, за да издържите на блясъка на линолеума. Той бе направил именно това. На мивката имаше калъп сапун, все още неразопакован, чисто нова четка за зъби, запечатана в найлон, и нова туба паста за зъби. Електрическата му самобръсначка беше включена в контакта.

— Шест часът сутринта е, господин Монк — прошепнах, за да не събудя Джули.

— Не знаех, че ставаш толкова рано.

— Не ставам — казах. — Какво правите?

— Подготвям се да взема душ — каза той.

— Преди всеки душ ли правите това?

— И след него — каза той.

Поклатих глава и се затътрих към кухнята. Два часа по-късно той още беше в банята. Дотогава Джули вече беше станала и седеше на масата по хавлия, ядеше купа овесени ядки и поклащаше крака си.

— Ужасно ми се ходи до тоалетната, мамо.

— Сигурна съм, че господин Монк ще излезе след минутка — казах.

— Каза същото преди час — възрази тя. — Оттогава изпих две чаши портокалов сок.

— Това не беше много умно от твоя страна, нали?

— Не мислех, че ще стои вътре цяла вечност — каза тя. — Не можеш ли да почукаш?

— Толкова ли е сериозно?

— Толкова е сериозно — каза тя.

Така че и двете станахме и отидохме до вратата на банята. Почуках.

— Господин Монк? — казах. — Наистина имаме нужда да използваме банята.

— Налага ли се да е точно тази? — попита той иззад вратата.

— Тя е единствената в къщата — казах.

Той отвори вратата, все още с четката си за зъби в ръка. Банята блестеше по същия начин, както и в шест сутринта. По абсолютно нищо не личеше, че я е използвал. Джули подскачаше и пристъпваше от крак на крак.

— Колко добре познаваш съседите? — попита Монк.

— Не много добре — казах. — Ще трябва да си делим тази баня.

— Не виждам как ще стане тази работа — каза той.

Джули изпъшка раздразнено, промъкна се покрай Монк и тръгна право към тоалетната. Той забързано излезе от помещението, обзет от ужас, и затръшна вратата зад себе си, още преди Джули да успее да повдигне капака на тоалетната чиния.

Монк стоеше там и ме гледаше. Погледнах го.

— Има само една баня, а ние сме трима — казах.

— Това е варварщина — каза той. — Отделът по здравеопазването знае ли за това?

— Просто ще трябва да свикнете с този факт.

— Как можете да живеете така? — попита той.

— Ако ми плащахте повече — казах, — нямаше да ми се налага.

Това му затвори устата. Знаех си, че така ще стане.

Единственото нещо, по-силно от манията на Монк за чистота и ред, е стиснатостта му по отношение на парите.