Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to the Firehouse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Лий Голдбърг. Г-н Монк отива в пожарната

Американска. Първо издание

ИК „Intense“, София, 2007

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-062-2

История

  1. — Добавяне

1.
Г-н Монк и термитите

Казвам се Натали Тийгър. Никога не сте чували за мен и в това няма нищо лошо, защото истината е, че не съм нищо особено. С това искам да кажа, че не съм прочута. Не съм извършила нищо, нито пък съм постигнала нещо, заради което да ви е известно името ми. Аз съм просто поредната анонимна, тръгнала на пазар жена, която бута количката си по пътеката в „Уол-Март“.

Разбира се, имах по-големи планове за себе си. Когато бях деветгодишна, мечтаех да бъда една от Ангелите на Чарли. Причината не беше в желанието ми да се боря с престъпността или да тичам наоколо без сутиен — очаквах с нетърпение деня, когато гърдите ми ще се налеят достатъчно, за да нося такъв. За съжаление, още чакам. Възхищавах се на Ангелите, защото бяха силни, независими и имаха дръзко държание. Най-много от всичко ми харесваше начинът, по който тези жени се грижеха за себе си.

Предполагам, че в този смисъл мечтата ми се сбъдна, макар и не точно по начина, по който очаквах. Превърнах в професия грижата за себе си, за дванайсетгодишната си дъщеря Джули и за още един човек — Ейдриън Монк.

Не сте чували за мен, но ако живеете в Сан Франциско и гледате новините или четете вестника, вероятно сте чували за Монк, защото той е прочут. Той е блестящ детектив, който разкрива убийства, хвърлили в задънена улица полицията. Това ме удивява, тъй като той е напълно неспособен да се справи дори с най-елементарните аспекти на всекидневния живот. Ако това е цената на гения, тогава се гордея, че не съм гениална.

Обикновено полагането на грижи за Монк е просто ежедневна работа; това обаче се промени в деня, когато в обитаваната от него жилищна сграда бяха намерени термити. Намери ги Монк, разбира се. Той забеляза миниатюрна дупчица, колкото главичка на топлийка, в част от външната стена, и разбра, че дупчицата е прясна. Разбра, защото следи за всички нередности във външната стена.

Когато го попитах защо прави това, той ме погледна учудено и попита:

— Не го ли правят всички?

Ето такъв е Монк.

Тъй като сградата, в която живееше Монк, щеше да бъде обвита с платнище и дезинфекцирана, неговият хазяин му каза, че ще трябва да отседне при приятели или да отиде на хотел за ден-два. Това беше проблем, защото единствените приятели, които Монк има, са капитан Лелънд Стотълмейър и лейтенант Ранди Дишър от Полицейския участък на Сан Франциско и аз. Но аз всъщност съм повече негова служителка, отколкото приятелка и като се има предвид колко малко ми плаща, за да го карам насам-натам и да изпълнявам поръчките му, едва ли съм дори и това.

Отидох първо при Стотълмейър, тъй като едно време той е бил партньор на Монк в полицейския отряд, и го попитах дали би го приютил. Стотълмейър обаче заяви, че съпругата му ще го напусне, ако заведе Монк в дома си. Стотълмейър каза, че той също щял да напусне дома си, ако Монк се появи. След това отидох при Дишър: той обаче живее в апартамент с една спалня, затова няма място за още един човек, макар да имам усещането, че щеше да намери място, ако аз бях тази, която се нуждаеше от място, където да отседне. Или която и да е жена под трийсетгодишна възраст, която още има пулс.

Така че двамата с Монк започнахме да търсим хотел. За повечето хора това не би било особено голям проблем, но Ейдриън Монк не прилича на повечето хора. Вижте го само как се облича.

Той носи ризите си плътно закопчани чак до врата. Те трябва да са от сто процента памук, искрящи от белота, с точно осем копчета, с яка шестнайсети размер и ръкави с размер трийсет и две. Все четни числа. Забележете това: важно е.

Панталоните му са с басти и маншети, с по осем дупки на колана (повечето имат по седем, затова неговите трябва да се правят по поръчка), талия осемдесет и шест сантиметра и вътрешна дължина на крачола осемдесет и шест сантиметра: след като обаче крачолите се подгънат, вътрешната им дължина е осемдесет и два сантиметра. Обувките му — дванайсет напълно еднакви чифта — са кафяви и са четирийсет и четвърти номер. Още четни числа. Това не е случайност или съвпадение. Тези неща наистина имат значение за него.

Той очевидно има някакъв тип обсесивно-натрапчиво разстройство. Не знам точно какъв тип, защото не съм медицинска сестра като предишната му асистентка Шарона, която го напусна неочаквано, за да се омъжи отново за бившия си съпруг (който, чувам, не бил чак толкова страхотен, но след като работих кратко време с Монк, разбирам защо това всъщност не би имало значение. Ако аз имах бивш съпруг, при когото можех да се върна, щях да го направя).

Не притежавам каквито и да било професионални квалификации. Последната ми работа преди тази беше като барманка, но съм работила също и като сервитьорка, инструктор по йога, домакиня и крупие, освен всичко останало. От разговори със Стотълмейър обаче знам, че Монк невинаги е бил толкова зле. Състоянието на Монк се влошило много повече, след като жена му била убита преди няколко години.

Мога истински да му съчувствам заради това. Съпругът ми Мич, пилот на изтребител, загина в Косово, и самата аз дълго време бях обзета от нещо като лудост. Не лудост като тази на Монк, разбира се — бях си нормално луда.

Може би именно затова двамата с Монк се разбираме по-добре, отколкото някой (особено аз) някога е смятал за възможно. Разбира се, той ме дразни, но знам, че много от чудатостите му са породени от дълбока и неотслабваща скръб, която никой, и имам предвид наистина никой, не бива да преживява никога.

Затова се отнасях с него доста меко, но дори аз си имам граници.

А това ме връща отново към намирането на хотелска стая за Монк. Преди всичко, можехме да оглеждаме само четиризвездни хотели, тъй като четири е четно число, а хотел със само две звезди не можеше по никакъв начин да задоволи стандарта на Монк относно чистотата. Той не би подслонил в хотел с две звезди дори кучето си — ако имаше куче, каквото не притежава, и никога няма да притежава, защото кучетата са животни, които се ближат и пият вода от тоалетните чинии.

Първото място, на което отидохме в онзи дъждовен петък, беше „Белмонт“ на Юниън Скуеър — един от най-хубавите хотели в Сан Франциско.

Монк настоя да посети всички свободни стаи, с които разполагаше величественият стар „Белмонт“, преди да реши коя да заеме. Разбира се, разглеждаше само стаите с четни номера на четните етажи. Макар че стаите бяха еднакво мебелирани и с едно и също разположение на всеки етаж, той откри по нещо нередно във всяка една. Например, една стая не му се струваше достатъчно симетрична. Друга беше прекалено симетрична. Трета пък беше лишена от всякаква симетрия.

Всички бани бяха облепени с някакви скъпи тапети на цветя от Италия. Но ако ивиците тапет не бяха поставени точно в права линия, ако цветята и стъблата им не си пасваха точно от двете страни, където беше изрязан тапетът, Монк обявяваше стаята за негодна за обитаване.

На десетата стая управителят на хотела вече обръщаше една след друга малки бутилчици водка от минибара, и аз се изкушавах да се присъединя към него. Монк беше застанал на колене, разглеждайки внимателно тапета под шкафчето в банята — тапет, който никой никога не би видял, освен ако не застане на колене под шкафчето в банята, — и сочеше „жизненоважно несъответствие“. Именно тогава се предадох. Не издържах вече, и направих нещо, което никога не бих сторила, ако не се намирах под изключителен емоционален и психически натиск.

Казах на Монк, че може да остане при нас.

Казах го само за да сложа край на непосредствените си страдания, без в този миг на изключителна слабост да осъзнавам пълните, ужасяващи последствия от действията си. Но преди да успея да го оттегля, Монк незабавно прие поканата ми, а управителят на хотела едва не ме целуна в знак на благодарност.

— Не искам обаче да чувам никакви оплаквания относно подредбата на къщата си, нито за това колко мръсна ти се струва или колко много „жизненоважни несъответствия“ има — обърнах се към Монк, когато заслизахме по стълбите към фоайето.

— Сигурен съм, че е съвършена — каза Монк.

— Точно за това говоря, господин Монк. Вече започвате.

Той ме погледна неразбиращо.

— Всичко, което казах, беше, че съм сигурен, че къщата ти е съвършена. Повечето хора биха приели това като искрения комплимент, какъвто исках да бъде.

— Но повечето хора нямат предвид „съвършено“, когато казват „съвършено“.

— Разбира се, че това имат предвид — каза Монк.

— Не, те имат предвид приятно, или хубаво, или удобно. Всъщност нямат предвид „съвършено“ в смисъл, че всичко ще бъде, ами, съвършено. А вие имате предвид точно това.

— Повярвай ми. — Монк поклати глава.

Зяпнах го невярващо.

— Та вие отказахте да отседнете в хотелската стая, която току-що видяхме, защото флоралните мотиви на тапета не съвпадаха под мивката.

— Това е различно — каза той. — Това беше въпрос, отнасящ се за безопасността.

— Как е възможно това да има връзка с безопасността? — попитах.

— То разкрива несръчна изработка. Ако са проявили такава небрежност с тапета, представи си каква е била останалата строителна работа — каза Монк. — Обзалагам се, че едно леко земетресение ще е достатъчно да срути цялата сграда.

— Сградата ще падне, защото тапетът не е равномерно сложен?

— Това място би трябвало да бъде определено за събаряне.

Стигнахме до фоайето и Монк се закова на място.

— Какво? — попитах.

— Би трябвало да предупредим другите — каза Монк.

— Кои други? — попитах.

— Гостите на хотела — каза Монк. — Те би трябвало да бъдат уведомени за ситуацията.

— За това, че тапетът е залепен накриво — казах.

— Това е въпрос, отнасящ се за безопасността — каза той. — Ще им позвъня по-късно.

Не си направих труда да споря с него. Честно казано, просто изпитвах облекчение да се махна от хотела, без да се препъна в мъртво тяло. Знам, че това звучи нелепо, но когато сте заедно с Ейдриън Монк, труповете имат начин да се появяват навсякъде. Но, както скоро щях да открия, това беше само временно облекчение.

Монк живееше в сграда с апартаменти в стил „Арт Деко“ на Пайн — район със средно скъпи жилища, който обхващаше северния край на Западния район със семейства от горните слоеве на средната класа, и югозападния край на Пасифик Хайтс с неговите отдавна натрупали парите си семейства, украсени със сложни орнаменти викториански сгради и пищни градини високо над града.

В тази слънчева съботна сутрин Монк ме чакаше на хлъзгавия от дъжда тротоар, наблюдавайки как униформените бавачки от Пасифик Хайтс и облечените в дрехи с марка „Джуси“ домакини от Западния район бутат бебета в колички „Пег Прего“ нагоре и надолу по хълма към парка Алта Плаза и разкриващите се от него изгледи към пристанището, залива и Голдън Гейт.

Монк стоеше с два големи, еднакви куфара, по един от двете му страни, с отчаяно изражение на лицето. Носеше кафявото си палто с четири копчета; ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете, което по някакъв начин го правеше да изглежда по-дребен.

Имаше нещо затрогващо в начина, по който изглеждаше — като тъжно, самотно дете, което за пръв път заминава на лагер. Прииска ми се да го прегърна, но за щастие и на двама ни, това чувство отмина бързо.

В този квартал паркирането през уикенда е невъзможно, затова оставих автомобила успоредно до паркираните коли пред неговата жилищна сграда, която беше толкова аеродинамична, че изглеждаше по-аеродинамична от колата ми.

Излязох и посочих към двата му куфара.

— Ще оставете само няколко дни, господин Монк.

— Знам — каза той. — Затова взех малко багаж.

Отворих багажника на своя джип „Чероки“ и след това посегнах да взема един от куфарите му. Едва не си изкълчих рамото.

— Какво носите вътре, кюлчета злато ли?

— Осем чифта обувки — каза той.

— Донесли сте си достатъчно обувки, за да носите различен чифт всеки ден в продължение на повече от седмица.

— Подлагам се на лишения — каза Монк.

— Не е възможни това да е всичко, което носите вътре. — С мъка поставих куфара му в багажника на колата си. — Прекалено е тежък.

— Опаковах също четиринайсет чифта чорапи, четиринайсет ризи, четиринайсет чифта панталони, четиринайсет…

— Четиринайсет ли? — попитах. — Защо четиринайсет?

— Знам, че е на ръба на недостатъчното, но това съм аз. Човек, който живее на ръба. Вълнуващо е — каза Монк. — Мислиш ли, че съм опаковал достатъчно дрехи?

— Имате много — казах.

— Може би е добре да взема още малко.

— Това е достатъчно — казах.

— Може би само още два чифта.

— От кое?

— Всичко — каза той.

— Мислех, че сте човек, който живее на ръба — казах.

— Ами ако ръбът се премести?

— Няма — казах.

— Щом така твърдиш — рече Монк. — Но ако това стане, в този ден ще има да се каем.

Аз вече се каех. А дори не бях сигурна какво означава „да се каеш“.

Монк стоеше там, с другия куфар до себе си. Посочих към куфара.

— Няма ли да го сложите в колата, господин Монк? Или смятахте да го оставите тук?

— Казваш, че искаш аз да сложа куфара в колата ти?

— Мислехте, че ще го направя вместо вас ли?

— Това е твоята кола — каза той.

— Е, и?

Той сви рамене.

— Мислех, че имаш някаква система.

— Моята система е сам да си сложите нещата в колата ми.

— Но ти взе единия ми куфар и го натовари в колата — възрази той.

— Беше проява на учтивост — казах. — Не показвах, че предпочитам сама да натоваря колата.

— Добре е това да се знае. — Монк вдигна куфара си и го плъзна в багажника до другия. — Проявявах уважение към личното ти пространство.

Мисля, че той просто проявяваше мързел, но с Монк човек никога не е сигурен. Дори и да беше така, не бих го упрекнала за това, защото ми е шеф и искам да си запазя работата. Освен това този факт ми осигури пролуката, която чаках, за да засегна една чувствителна тема.

— Разбира се, че беше така, господин Монк, и това наистина е страхотно. Оценявам го, защото двете с Джули имаме собствен стил на вършене на нещата, който не е точно същият като вашия.

— Например?

О, Боже мой, помислих си. Откъде да започна?

— Ами, първо, ние не изваряваме четките си за зъби всеки ден, след като ги използваме.

Очите му се разшириха.

— Това е толкова неправилно.

— След като си измием ръцете, невинаги използваме нова, стерилна кърпа, за да ги изсушим.

— На нищичко ли не са те научили родителите ти по въпроса за личната хигиена?

— Въпросът, господин Монк, е, че се надявам, че докато ни гостувате, ще сте в състояние да уважавате различията ни и да ни приемате такива, каквито сме.

— Хипита — каза той.

Ето една дума, която не бях чувала от десетилетия и която със сигурност никога не се е отнасяла за мен. Направих се, че не съм чула.

— Всичко, което искам, е тримата да се разбираме — казах.

— Не пушиш марихуана, нали?

— Не, разбира се, че не. Що за човек мислите, че съм? Чакайте — недейте да отговаряте на този въпрос. Това, което се опитвам да кажа, господин Монк, е че в моята къща аз съм шефът.

— Стига да не се налага да пуша трева.

— Не се налага — казах.

— Страхотно.

И с тези думи той се качи в колата ми и закопча предпазния си колан.