Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (20)

19.
Г-н Монк и кърпичките „Ует Уанс“

Капитан Стотълмейър ни чакаше на Харисън Стрийт, където Магистрала № 80 се вливаше в центъра на града сред плетеница от входове и надлези. Воят на студения вятър и ревът на уличното движение отгоре създаваха силен, пронизителен шум. Звучеше, сякаш самата земя надаваше писъци от болка.

Магистралата минаваше през обрасъл с плевели участък, обграден от разядена ветроупорна ограда, късчета от която вече бяха почнали да се отлепват. Стотълмейър стоеше пред една от пролуките, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на палтото, и с вдигната яка, за да се предпази от острия вятър. Зад него съдебни техници в сини якета от плътна материя се движеха бавно из участъка в търсене на улики.

Участъкът беше осеян с изхвърлени дивани, зацапани дюшеци и груби конструкции от дървени изрезки, листове от гофриран метал и картонени кутии, издигнати върху дървени поставки за носене. Пред някои от импровизираните навеси, подобно на коли в алеи за паркиране, бяха паркирани пазарски колички, преливащи от торби за боклук.

— Съжалявам, че те мъкна тук, Монк — каза Стотълмейър.

— Къде са всички хора? — попита Монк.

— Какви хора? — попита Стотълмейър.

— Онези, които живеят тук. — Монк посочи към квартала от импровизирани домове.

— Разбягали се като подплашени плъхове, след като някой открил трупа — каза Стотълмейър. — Двама офицери с патрулна кола случайно минавали наблизо, когато станало масовото бягство. Това предизвикало любопитството им, затова проучили въпроса. Добре, че офицерите са били наблизо, иначе можеше да минат седмици, преди да открием тялото — ако изобщо го откриехме.

— Защо така?

— Не идваме често тук — рече Стотълмейър. — А дори и да идвахме, тялото е донякъде скрито.

Капитанът ни даде знак да минем през дупката в оградата, докато той държеше отворен края й. Монк се поколеба за миг, после се обърна към мен:

— Ще ми трябва костюмът — каза.

— Какъв костюм? — попитах.

— Онзи, който носех днес — каза Монк. — Имам нужда от него.

— Върнахме работния костюм на път за вкъщи — казах. — Вие настояхте да бъде изгорен.

— Знам — каза Монк. — Нуждая се от нов.

— Магазинът е затворен — обясних.

— Няма проблем — рече Монк. — Можем да почакаме.

— Затворен е за постоянно, поне за вас — казах. — Собственикът беше съвсем ясен по този въпрос.

— Ще остана в колата, а ти ще влезеш.

Стотълмейър изпъшка:

— Монк, късно е. Работил съм шестнайсет часа. Това е третото ми убийство за днес. Гладен съм, студено ми е, и просто искам да се прибера у дома.

— Чудесно — каза Монк. — Ще се срещнем отново тук на сутринта.

Той понечи да си тръгне, но Стотълмейър го сграбчи за рамото:

— Това, което искам да кажа, е че можеш да прескочиш оградата сам, или аз мога да те хвърля. Ти избираш.

— Бих предпочел трети вариант.

— Няма трети вариант.

— А какво ще кажете за четвърти? Защото три във всеки случай не е много подходящо число.

— А какво ще кажеш да те хвърля вътре ей сега?

— Това е трети вариант, а преди казахте, че съществуват само два — рече Монк. — Как можем да водим разумен разговор, ако сте толкова непоследователен?

Стотълмейър пристъпи заплашително към Монк.

— Добре, добре — каза Монк и махна на Стотълмейър да се отдръпне. — Дайте ми една минута.

Монк погледна дупката, погледна участъка, после погледна мен. След това отново погледна всичко.

— Имаш пет секунди — изрече Стотълмейър с тон, който издаваше решимостта му да прибегне към насилие.

Монк протегна ръка към мен и щракна с пръсти:

— Мокри кърпички.

Дадох му четири. Той използва две, за да изтрие от ръцете си местата от ветроупорната ограда, които смяташе да докосне, докато се прехвърля през нея. С другите предпази пръстите си, докато докосваше онези части от оградата, които току-що беше почистил.

Монк си пое дълбоко въздух и прекрачи през оградата, после незабавно отскочи от нещо на земята и нададе писък.

— Какво? — попитах.

— Капачка от бутилка.

Изрече го задъхано, сякаш едва не беше настъпил противопехотна мина.

Прекатерих се през пролуката и Стотълмейър ме последва, хвърляйки гневен поглед към Монк.

— Насам — каза капитанът и ни поведе през участъка към магистралата.

Монк отново изкрещя. Погледнах го.

— Обвивка от бонбон — рече той.

— Прекарахте деня сред трийсет тона боклук, а сега пощурявате заради някаква си обвивка от бонбон?

— Не съм защитен — каза Монк. — А тази обвивка от бонбон е наистина много голяма.

Обърнах му гръб и закрачих решително през плевелите.

Монк пристъпваше предпазливо през участъка, все едно играеше на дама върху горещи въглени.

Не знам от какво се пазеше, и всъщност не ме беше грижа. Можеше да са кучешки изпражнения или глухарчета: за него и двете са еднакво отвратителни.

Ако думите ми са прозвучали раздразнено, то е защото наистина бях раздразнена. Достатъчно неприятно беше, че бях грубо откъсната от една съвършена любовна среща, за да тръгна през някакъв вонящ на пикня бивак на бездомници, та да видя някакъв отвратителен труп. Но на всичкото отгоре да ми се налага и да се справям с откачените притеснения на Монк — това вече наистина ми идваше в повече.

Но ако бях наистина честна със себе си в тази студена, ветровита нощ, щях да знам, че това, което ме тормози, не е мястото, убийството или Монк: измъчваше ме чувството, което бях изпитала, когато бях целунала Джо, и мисълта какво означаваше то.

Стотълмейър ни изведе нагоре по насипа и по една утъпкана пътека под магистралата до паянтов навес, притиснат към земята и основата на надлеза. От входа на навеса стърчаха два обути в гумени обувки крака, завързани един за друг с гумена лента. Напомни ми за Злата вещица, след като Дороти събори къщата върху нея в „Оз“.

— Жертвата е там вътре — каза Стотълмейър.

— Да, виждам — рече Монк.

— Няма ли да влезеш?

— Не и докато не пристигне костюмът ми.

— Защо просто не носиш проклетия костюм през цялото време? — попита Стотълмейър. — Така никога вече няма да ти се наложи да се тревожиш за дишането, или да докосваш каквото и да било.

— Би било неловко — каза Монк. — От социална гледна точка.

— От социална гледна точка — казах.

— Не обичам да привличам вниманието върху себе си — каза Монк. — Едно от големите ми предимства като детектив е естественото ми умение да се впускам гладко и незабелязано в почти всяка социална ситуация.

— Но само си помисли колко много пари ще спестиш от мокри кърпички — каза Стотълмейър.

Монк извади верижката с ключовете си и насочи миниатюрното си фенерче към навеса. Мъничкият лъч светлина разкри мъж, който лежеше по гръб вътре. Беше облечен с поне шест ризи и имаше рошава брада. Като изключим това, беше неразпознаваем. Главата му беше премазана с тухла — вероятно с онази, окървавената, оставена до тялото.

Извърнах се.

Преди да се запозная с Монк, бях успяла да премина през живота си, без някога изобщо да видя мъртво тяло, без да виждам хора, които са били застреляни намушкани, удушени, пребити, отровени, разчленени прегазени или с размазани с тухла глави. Сега виждах по две-три жертви на убийство всяка седмица. Чудех се кога, и дали, най-после щях да свикна с това, и дали щях да съм по-добър човек, ако никога не свикнех.

— Приятел ли ти е? — обърна се Стотълмейър към Монк.

— Прилича ли на мой приятел? Вие не присъствахте ли на обсъждането за предпазния костюм?

— Никога няма да го забравя — каза Стотълмейър. — И все пак, помислих си, че може да го познаваш. Затова те повиках да дойдеш тук.

— Днес съм се къпал повече, отколкото той през последните десет години — каза Монк. — Какво ви накара да мислите, че е възможно да се познаваме?

Стотълмейър посочи към ръба на насипа. Монк надникна над него и видя няколко дузини запечатани пакетчета с кърпички „Ует Уанс“, пръснати сред плевелите.

— Ти си единственият ми познат, който носи толкова много кърпички „Ует Уанс“.

Монк ме погледна и двамата едновременно осъзнахме едно и също нещо. Усетих мразовита тръпка, която нямаше нищо общо със студения вятър.

— Наистина го познавате — каза Стотълмейър, прочитайки истината по лицата ни.

— Видяхме го да проси на улицата близо до „Екселсиор“ — казах. — Искаше пари. Господин Монк му даде мокри кърпички.

— Връзва се — каза Стотълмейър.

— Не е лесно да го разпознае човек — казах. — Сега не изглежда същият, с това окървавено лице, и…

Не можах да продължа. Стотълмейър кимна:

— Разбирам. Всичко е наред.

— Не само по тази причина не го разпознахме — каза Монк.

Той се обърна отново към навеса и се наведе на входа, като остави лъча на фенерчето си да обходи тялото и вътрешността на навеса. Кихна.

Монк седна, сви рамене назад, и когато отново ни погледна, в сълзящите му очи проблясваше възбуда.

— Знам кой го е убил — каза той и кихна.

— Наистина ли? — Стотълмейър беше удивен. — Кой?

— Лукас Брийн.

— Брийн? — Стотълмейър въздъхна уморено. — Хайде, Монк, сигурен ли си в това? Ти го изкара убиец на стари дами, кучета и скитници. Какъв е той, някакъв сериен убиец ли?

Монк поклати глава и подсмръкна.

— Той е просто човек, който иска да му се размине присъда за убийство. Тъжното е, че за да постигне това, трябва да продължи да убива.

— Защо мислиш, че Брийн е направил това? — попита Стотълмейър.

— Погледнете се, капитане. Вие сте си закопчали якето плътно догоре. — Монк се обърна и освети мъртвеца с фенерчето си. — Но той не носи яке.

— Може би няма такова — каза Стотълмейър.

— Беше с връхна дреха, когато го видяхме по-рано — каза Монк. — С голям, мръсен, опърпан балтон. Само че не е бил мръсен и опърпан. Бил е изцапан със сажди и обгорял. А ние не обърнахме внимание. Само да знаехме тогава какво търсим, и какво гледаме, можехме да разрешим случая още там и вероятно да спасим живота на този човек.

Зачудих се дали в този момент Монк се чувства толкова виновен и глупав, колкото се чувствах аз.

— Лукас Брийн го е убил заради балтона и е изхвърлил мокрите кърпички, които са били в джобовете. — Монк отново кихна. — Което просто идва да покаже пълното незачитане на Брийн към човешкия живот.

Не бях сигурна какво имаше предвид Монк. Кое беше деянието, разкриващо абсолютната безчовечност на Брийн — това, че беше убил човек, за да си вземе палтото, или това, че беше изхвърлил почистващите кърпички? Не посмях да попитам.

Стотълмейър посочи към трупа.

— Искаш да ми кажеш, че този тип е бил облечен с балтона на Лукас Брийн?

Монк кимна и си издуха носа.

— Сигурно е ровил в контейнера през нощта на убийството. Желаел е смъртта си и желанието му се е сбъднало.

— Не ровенето в контейнера е това, което го е убило — каза Стотълмейър.

Монк извади от джоба си херметична найлонова торбичка и натъпка кърпичката „Клинекс“ в нея.

— Ако причинителят на смъртта му не е бил балтонът, в такъв е щяла да се превърне прихваната от ровенето в контейнера разяждаща плътта болест и ужасна, удавена в лиги смърт.

— Причинителят на смъртта му? — каза Стотълмейър.

— Ужасна, удавена в лиги смърт? — казах аз.

— Да благодарим на Бога за кърпичките „Ует Уанс“ — каза Монк.

— Откъде, по дяволите, Брийн е знаел, че балтонът му е у този тип? — попита Стотълмейър.

Знаех отговора на този въпрос, и това не ме караше да се чувствам умна. Тъкмо обратното.

— Когато говорехме с Брийн във фоайето на сградата, където е офисът му, онзи тип мина покрай нас с пазарската си количка. Брийн го видя.

— Брийн сигурно е напълнил гащите от страх — каза Стотълмейър. — Той седи там, докато някакъв детектив от отдел „Убийства“ и вие двамата го обвинявате в убийство, и минава някакъв тип, облечен в единственото доказателство, което може да му навлече смъртна присъда. Вероятно оттогава Брийн е търсил като луд този тип.

— Да — казах. — А ние цял ден газихме из боклука на Сан Франциско за нищо.

Стотълмейър вдигна поглед към нощното небе.

— Някой там горе се присмива хубаво на всички ни.

— Медицинският експерт беше ли тук? — попита Монк.

— Тръгна си точно преди да пристигнете.

— Каза ли от колко време е мъртъв този човек?

Капитанът кимна:

— От около два часа.

— Може би все още има време — каза Монк.

— За какво? — попитах.

— Да попречим на Брийн да се измъкне, след като е извършил три убийства — каза Монк.