Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to the Firehouse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Лий Голдбърг. Г-н Монк отива в пожарната

Американска. Първо издание

ИК „Intense“, София, 2007

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-062-2

История

  1. — Добавяне

20.
Г-н Монк си играе на котка и мишка

Бей Бридж, който свързва Оукланд със Сан Франциско, всъщност се състои от два моста — един, който отива до остров Йерба Буена, и втори, който излиза от него, в зависимост от това, от коя страна на острова идвате. Двата моста са свързани чрез тунел, който прорязва средата на острова.

До остров Йерба Буена се намира Островът на съкровищата — равна, изкуствено изградена ивица суша, която била създадена, за да подслони Международната изложба „Голдън Гейт“ през 1939-а, и която правителството на Съединените щати присвоило по време на Втората световна война за морска база.

Островът на съкровищата получил името си от златните песъчинки, открити в почвата по делтата на река Сакраменто. Почвата била стоварена в залива, за да се образува островът. Ако питате мен обаче, истинският Остров на съкровищата се намира на отсрещния край на залива, северно от Сан Франциско в Марин Каунти.

Остров Белведере е около километър и половина дълъг и близо километър широк анклав на супербогатите, които гледат отвисоко към Сан Франциско, залива и моста Голдън Гейт от прозорците и терасите на струващите милиони долари, гледащи към залива домове. В почвата може и да няма златни песъчинки, но една шепа пръст на Белведере струва повече от декар земя на което и да е друго място в Калифорния.

Така че, ако зависеше от мен, и ако искаха да запазят точността в назоваването на островите, щяха да отнемат името „Остров на съкровищата“ от онази купчина пръст от Сакраменто, стоварена насред залива, и вместо това да го дадат на Белведере.

Разбира се, Лукас Брийн живееше именно на Белведере, защото никое друго място просто нямаше такава престижност. Той и съпругата му обитаваха разточително обзаведено и огромно имение в тоскански стил със собствено пристанище за платноходката им. (Не че имам нещо против богатството: произхождам от заможно семейство, макар да не разполагам с кой знае колко собствени пари. Това, което не мога да понасям, е надменното държание и демонстрирането на превъзходство сред богатите.)

За да стигнем до къщата на Брийн, трябваше да тръгнем по онази част на Голдън Гейт, от която се излизаше от града, да прекосим с кола Саусалито, след това да минем по висок път през мочурливи места, за да стигнем до острова, и с криволичене да си проправяме път по гъсто обрасъл с дървета хълм. Дори с включена сирена и проблясващи светлини, ни трябваха цели четирийсет минути, за да стигнем дотам. Стотълмейър обаче изключи всичко, докато пресичахме високия път. Не искаше да хвърли в паника жителите.

Портата към имота на Брийн беше широко отворена. Почти изпитахме усещането, че той ни очаква, а това не можеше да е на добре.

Имението на Брийн се намираше в края на кръгла алея за коли, построено на стръмнина, от която се разкриваха зашеметяващи гледки към Ангелския остров, Полуострова на акулата, панорамата на Сан Франциско и Голдън Гейт — когато небето не беше непрогледно черно и мъгливо, както беше при пристигането ни.

Спряхме зад сребриста спортна „Бентли Континентал“ на Брийн и излязохме. Стотълмейър спря и сложи ръка върху лъскавия гюрук на бентлито.

— Още е топла — каза той и погали колата, сякаш беше женско бедро. — Как мислиш, че бих изглеждал в една от тези, Монк?

— Като човек, седнал в кола.

— Това не е просто някаква си кола, Монк. Това е „Бентли“.

— На мен ми прилича на кола — каза Монк. — Какво друго може да прави?

Монк беше абсолютно сериозен.

— Няма значение — каза Стотълмейър и измарширува до входната врата. Облегна се на звънеца и вдигна значката си към малката охранителна камера, закрепена над вратата, макар че Брийн вероятно беше разбрал за присъствието ни още от момента, в който влязохме.

След минута-две Лукас Брийн отвори вратата. Очите му бяха зачервени, носът му течеше, и беше с халат за баня, наметнат върху грейка. Имаше нещастен вид. Хубаво, помислих си. Колкото по-нещастен вид има, толкова по-добре.

— Какво правите тук, по дяволите? Тъкмо се приготвях да си лягам — каза Брийн. — Не сте ли чували за телефон?

— Нямам навика да се обаждам на убийци, за да се уговарям с тях — каза Стотълмейър.

— Капитане, имам ужасна простуда, жена ми отсъства, и единственото, което искам, е да си легна да спя — каза Брийн. — Ще направим това някой друг път.

Брийн понечи да затвори вратата, но Стотълмейър я блъсна да се отвори и нахълта вътре.

— Ще го направим сега.

— Ще съжалявате за това — каза Брийн. Запушеният нос и сълзящите очи го правеха да изглежда — и да звучи — като капризно дете.

— За мен няма проблем — каза Стотълмейър. — Ако нямах за какво да съжалявам, нямаше да имам за какво да мисля и нямаше да разполагам с оправдание, за да пия.

Последвахме капитана, подминахме Брийн и влязохме в двуетажната ротонда, увенчана с купол от цветно стъкло. Монк покри носа си и се отдръпна на достатъчно разстояние от Брийн, макар че също подсмърчаше.

Ротондата гледаше към всекидневна, в която най-забележителното нещо бяха двойните, високи от пода до тавана, остъклени врати и големите прозорци, които обграждаха забележителен изглед към хоризонта на Сан Франциско, с проблясващите в мъглата светлини на града. Вляво от нас, точно до голямо стълбище, имаше кабинет с покрити с книги стени, където в масивна каменна камина бумтеше огън.

— Мисля, че ви беше казано да престанете да ме тормозите — каза Брийн и си избърса носа с кърпичка.

— Отивам там, където ме водят доказателствата — каза Стотълмейър.

— Много скоро ще тръгнете по интервюта за работа — каза Брийн. — Какво е толкова важно, че да си струва да захвърлите полицейската си значка?

— Снощи е бил убит един бездомник — каза Стотълмейър.

— Жалко. Какво очаквате да направя аз по въпроса?

— Да си признаете — каза Монк.

— Кажете ми, господин Монк, за всяко убийство, станало в Сан Франциско ли ще ме обвинявате?

— Той беше облечен с вашия балтон. — Монк кихна и протегна ръка към мен за книжна кърпичка. Дадох му няколко.

— Казах ви по-рано: жена ми дарява старите ми дрехи на „Гудуил“. — Брийн лениво влезе в кабинета и седна в едно кожено кресло срещу огъня. На масичката за кафе имаше чаша за бренди. Не бяха нужни кой знае какви детективски умения, за да се разбере, че сигурно беше седял там, когато ние се появихме на вратата на дома му.

— Боже, изглежда, че напоследък всички, които срещаме, купуват вашите дрехи в „Гудуил“ — каза Стотълмейър.

— Малцина щастливци — каза той.

— Онзи бездомник не ми изглеждаше много щастлив — казах. — Някой е размазал лицето му с тухла.

— Балтонът, за който говорим, не е бил дарение за „Гудуил“. — Монк се изсекна, а след това метна хартиената кърпичка в огъня. — Това е бил ушитият по поръчка балтон, с който сте били облечен на благотворителното събиране за спасяване на залива, но не сте носели, когато сте си тръгнали.

Монк коленичи пред огъня и загледа как гори хартиената кърпичка.

— Това е същата връхна дреха, с която сте били облечен, когато сте отишъл да удушите Естер Стовал и да подпалите къщата й — каза Стотълмейър. — Онази, която сте забравили. Онази, заради която се е наложило да се маскирате като пожарникар, за да си я приберете. Онази, която по-късно сте захвърлили в един контейнер за смет пред хотел „Екселсиор“, където и я е намерил мъжът, когото сте убил.

— Фантазирате си — обърна се Брийн към Стотълмейър и посочи към Монк, който още се взираше в пламъците. — По-луд сте и от него.

— Изгорили сте го — каза Монк.

— Какво съм изгорил? — попита Брийн.

— Балтонът. — Монк посочи в огнището. — Виждам едно от копчетата.

Двамата със Стотълмейър коленичихме до него и погледнахме в огъня. Наистина, сред въглените проблясваше месингово копче с инициалите на Брийн отгоре.

Капитанът се изправи и сведе поглед към Брийн.

— Често ли използвате дрехите си като подпалки?

— Разбира се, че не. — Брийн отпи от брендито си, а после вдигна чашата към огъня, разглеждайки кехлибарената течност на светлината от пламъците. — Копчето сигурно е отхвръкнало от ръкава на жилетката ми, докато съм слагал дървата в камината.

— Бих искал да видя тази жилетка — каза Стотълмейър.

— А аз бих искал да видя заповедта ви за обиск — каза Брийн.

Стотълмейър стоеше там, пламнал от гняв. Беше хванат натясно и го знаеше. Всички го знаехме. Брийн се усмихна самодоволно. Сигурно дори и когато си чистеше зъбите с конец, пак го правеше самодоволно.

— Жалко, че невинаги получаваме каквото искаме макар че, да си кажа честно, аз обикновено го получавам. — Брийн наклони чашата си с бренди към Стотълмейър. — Вие, от друга страна, определено ми приличате на човек, на когото това рядко се случва. Не мога да си представя какво е усещането.

— Аз пък не мога да си представя какво е усещането да си в затвора и да очакваш изпълнението на смъртната си присъда — каза Стотълмейър. — Много скоро вие ще можете да ми кажете.

Монк отново кихна. Подадох му нова книжна кърпичка.

— И как смятате да ме пратите там, капитане? — попита Брийн. — Да кажем, просто заради спора, че наистина съм виновен във всичко, в което ме обвинихте. Ако това е вярно, в такъв случай единственото доказателство, от което имахте нужда, току-що беше изпепелено, заедно с всяка надежда да повдигнете обвинение срещу мен.

Брийн отново отпи от брендито си и подсмръкна: бихте си помислили, че това е подкопало донякъде заплашителното му поведение и самодоволството му, но не беше така. Толкова силна беше увереността му, че ни е победил.

И двамата със Стотълмейър погледнахме към Монк. С това му давахме знак да разкрие блестящото умозаключение, което щеше да унищожи кучия син и да докаже, че е виновен за убийство.

Монк се намръщи, присви очи и кихна.

 

 

Стотълмейър ни откара обратно до колата ми. Никой не обелваше и дума. Монк дори не подсмърчаше. Всъщност не беше останало нищо за казване. Лукас Брийн беше прав. Беше спечелил. Щяха да му се разминат безнаказано три убийства.

Очевидно тази мисъл тормозеше всички ни: мисля обаче, че онова, което всъщност измъчваше Стотълмейър и Монк, беше нещо повече от това, колко несправедливо е, че един виновен човек се разхожда на свобода. Беше нещо по-дълбоко и по-лично от това.

От години отношенията им се основаваха на една простичка истина: Монк беше блестящ детектив, а Стотълмейър беше добър. Това не е обида към Стотълмейър. Той стана капитан благодарение на упоритата си работа, отдадеността си и уменията, които показваше в работата си. Разкриваше повечето убийства, които разследваше, и процентът на издадени присъди сред заловените от него престъпници беше толкова висок, че всяко ченге, в който и да е друг град би се гордяло с него.

Но той не беше кое да е ченге, в който и да е друг град. Той беше в Сан Франциско, територията на Ейдриън Монк. За всеки детектив би било трудно да се мери с гения на Монк при разкриването на престъпления. За Стотълмейър беше още по-тежко. Той беше също и бивш партньор на Монк. Неговата кариера беше свързана по един сложен начин с тази на Монк. Нямаше значение, че обсесивно-натрапчивото разстройство на Монк му беше струвало отнемането на полицейската значка. Капитанът и Монк щяха винаги да бъдат партньори в собствените си очи и в очите на Полицейското управление на Сан Франциско.

Независимо с колко голямо презрение се беше отнасял към удивителните наблюдателни и мисловни умения на Монк, въпреки всичко Стотълмейър беше започнал да разчита на тях — и това не беше честно, ако питате мен. Същото се отнасяше и за управлението като цяло. Това беше причината, поради които търпяха всички значителните странности на Монк. Мисля, че до известна степен Монк беше наясно с това.

Когато някое убийство се окажеше твърде трудно за разрешаване, винаги можеха да повикат Монк. С изключение на един-единствен случай — убийството на съпругата му — той винаги залавяше убиеца.

Досега.

Онова, което влошаваше още повече факта, че беше загубил от Брийн, за Монк беше фактът, че това дори не беше случай, в който Стотълмейър му бе поискал помощ. Той беше човекът, който въвлече Стотълмейър в този случай. И сега заради него службата на Стотълмейър също бе заложена на карта.

Но и нещо повече — един от залозите беше и бъдещето на Монк като полицейски консултант. Ако на Монк вече не можеше да се разчита за разкриването на всяко престъпление, каква причина имаше полицията, или Стотълмейър, да се обръща повече към него? Каква мотивация щяха да имат, за да търпят дразнещите му странности?

Погрешно бе от страна на Стотълмейър да очаква Монк никога да не се проваля, винаги да създава някакво чудотворно умозаключение точно в подходящия момент. Но тъй като Монк го беше правил толкова много пъти преди, онова, което спрямо всеки друг би било нереалистично очакване, тук се бе превърнало в основа на професионалните им отношения.

Тази вечер Стотълмейър бе заложил на това и бе загубил. А ако Стотълмейър бъдеше понижен в службата или уволнен заради провала на Монк, с кариерата на Монк като консултант към Полицейското управление на Сан Франциско също беше на практика свършено.

А, може би, това важеше и за тяхното приятелство. Защото, ако нямаха загадки за разкриване, какво друго имаше, което да ги свързва? Какво общо имаха?

Може би се задълбочавах прекалено много в анализирането на ситуацията, но докато карахме през мрака и мъглата, именно това чувах в неловката, тежка тишина, и виждах в сериозните им лица.

Когато двамата с Монк се върнахме в къщата ми, намерихме госпожа Тропхамнър заспала на дивана и шумно хъркаща. Изкуствените й зъби бяха потопени в чаша с вода на масичката за кафе. По телевизията вървеше Хавай Пет-О. Джак Лорд в колосания си син костюм гледаше гневно към Рос Мартин, който изглеждаше нелепо с боядисано лице, играейки ролята на местен хавайски престъпен бос.

Монк коленичи до чашата с вода и се загледа в изкуствените зъби на госпожа Тропхамнър, сякаш бяха потопен във формалдехид лабораторен екземпляр.

Изключих телевизора и госпожа Тропхамнър се събуди, с изхъркване, стряскайки Монк, който изгуби равновесие и падна в седнало положение на пода.

Госпожа Тропхамнър, стресната и смутена, веднага посегна за изкуствените си заби и преобърна чашата, изсипвайки всичко право в скута на Монк.

Монк изскимтя и светкавично отскочи назад: ченето й почиваше върху подгизналия му чатал.

Госпожа Тропхамнър посегна надолу да си вземе ченето и без да иска, се катурна върху Монк, който започна да се гърчи и да вика за помощ под нея, тъй като не искаше да я докосва със собствените си ръце.

Джули дотича по пижама и със сънен поглед от стаята си.

— Какво става?

— Госпожа Тпопхамнър изсипа зъбите си в скута на господин Монк — казах. — Помогни ми.

Двете с Джули повдигнахме госпожа Тропхамнър. Тя гневно дръпна зъбите си от скута на Монк, намести ги в устата си и сърдито измарширува от къщата, без дори да каже „Лека нощ“. Дори не успях да й платя.

Монк продължаваше да лежи по гръб на пода, вперил поглед в тавана. Не помръдваше. Не мигаше. Страхувах се, че е изпаднал в ступор. Наведох се към него.

— Господин Монк? Добре ли сте?

Той не каза нищо. Погледнах през рамо към Джули.

— Донеси ми бутилка „Сиера Спрингс“ от хладилника.

Тя кимна и изтича да я донесе.

— Моля ви, господин Монк. Отговорете ми.

Той примигна и прошепна дрезгаво:

— Този ден беше кошмарен.

— Да, така е.

— Не, искам да кажа, наистина — рече Монк. — Градското сметище. Лагерът на бездомниците. Изкуствените зъби в скута ми. Всичко това не се е случило наистина, нали?

Джули се върна с бутилката. Отворих бутилката и я подадох на Монк.

— Боя се, че да, господин Монк.

Той се изправи до седнало положение, пое бутилката от мен и загълта жадно, сякаш беше пълна с уиски.

Монк метна празната бутилка през рамо.

— И няма да се свърши дотук. — Той погледна Джули. — По-добре да си лягаш, миличка. Положението ще стане доста ужасно.