Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (24)

23.
Г-н Монк и съвършената стая

Докато бяхме в полицейския участък, за да разкажем за станалото, Монк и Стотълмейър научиха, че са прави. Криминолозите намерили в къщата на Брийн и в останките от колата му котешки косми, които, поне при проведеното от тях предварително проучване, съвпаднали с пробите от козината, взети от тялото на бездомника и от котките на Естер. Изпратиха пробите за ДНК-тест, но почти нямаше съмнение какъв ще бъде резултатът. Междувременно екипът съдебни експерти още изследваше отпечатъците и влакната, взети от огнеборската екипировка.

Това беше добре да се знае, но онова, което всъщност имаше най-голямо значение, беше, че Лукас Брийн е задържан без право на излизане под гаранция в затворническото отделение на болницата.

Що се отнасяше до Монк, Стотълмейър и мен, убийствата на Естер Стовал, пожарникарското куче Спарки и бездомника бяха разкрити.

Седнахме в кабинета на Стотълмейър за обичайното обобщаване на фактите, което се правеше след всеки арест. Това беше добра възможност за Монк, Стотълмейър и Дишър да се поздравят взаимно за добре свършената работа, тъй като никой друг нямаше да го направи.

— След случилото се днес — каза Стотълмейър, — можем да превърнем тестените кошнички от заквасено тесто в част от стандартното оборудване на всяка патрулна кола. Не само че така ще съкратим продължителността на бързите преследвания с коли, но са и вкусни.

Монк не оцени шегата главно защото изобщо не обръщаше внимание какво става. Беше твърде зает с опити да изтрие петънцето миден сос от якето си с една от кърпичките „Ует Уанс“, а това не беше лесна работа. Не само че петното си оставаше на мястото, но и на Монк му беше трудно да държи мократа кърпичка с дебело увитата си в бинтове ръка. Имаше на ръката си повече превръзки заради една драскотина, отколкото Лукас Брийн заради огнестрелната си рана.

— Какво стана със заседанието на административния съвет, на което трябваше да се явите? — попитах Стотълмейър.

— Отменено е — каза Стотълмейър. — Вместо това заместник-началникът говори за тържествено изказване на благодарност.

— За вас ли? — попитах.

Стотълмейър поклати глава и погледна към Дишър, който наблюдаваше как Монк се бори с петното на дрехата си.

— За теб.

Дишър вдигна поглед и бузите му моментално порозовяха.

— За мен? Наистина ли?

— Ти не само спаси живота на Монк, но и разреши потенциално смъртоносна ситуация с въоръжен нападател, без никой да загине или да бъде сериозно ранен, включително извършителят.

Хареса ми фактът, че сега Брийн беше просто някакъв си извършител. О, тежко е падението на могъщите!

— Ами вие, сър? — попита Дишър. — Заслужавате някакво признание за това, че отказахте да се оттеглите въпреки политическия натиск от страна на член на полицейската комисия.

— Аз ще си запазя работата, което ми е достатъчно — каза Стотълмейър. — Незачитането на властта и твърдоглавата упоритост не са качества, които управлението обича да насърчава.

— А какво получава господин Монк? — попитах.

— Признателността и уважението на полицейското управление — каза Стотълмейър.

— Ще се задоволя и със силен препарат за отстраняване на петна — каза Монк.

Общо взето, денят беше добър — безкрайно по-добър, като си спомня къде бяхме предишния ден — затънали до кръста във вонящи боклуци.

— Нали няма проблем да съобщим на пожарникарите, че убиецът на Спарки е заловен? — попитах.

Стотълмейър кимна.

— Разбира се, стига да не го разгласят пред медиите. Шефът мрази някой да успее да се добере до телевизионните камери преди него.

Така че се сбогувахме и на път за вкъщи двамата с Монк се отбихме в пожарната, за да съобщим за ареста на Брийн.

Когато стигнахме там, огнеборците отново чистеха и лъскаха пожарникарските коли под напътствията и зоркия поглед на капитан Мантуут. Монк отиде право при купчината спретнато сгънати хавлиени кърпи и вдигна една.

— Може ли? — попита той.

— За нас ще бъде чест, господин Монк — каза капитан Мантуут.

Монк се усмихна радостно и се залови да лъска вече блестящата хромирана скара.

Джо слезе от пожарникарската кола и дойде при нас. Носеше тениска с логото на Пожарната команда на Сан Франциско, която му беше с един номер по-малка и излагаше на показ стегнатия му гръден кош и яките му ръце. Дъхът ми заседна на гърлото. Изглеждаше толкова добре.

— Разкрихте ли убийството, към което така се втурнахте снощи? — попита Джо.

Кимнах.

— Не аз — господин Монк го разкри. Освен това залови убиеца на Спарки. Беше Лукас Брийн.

— Предприемачът? — удивено попита капитан Мантуут.

— Да, за него става дума — казах.

Като чуха това, останалите пожарникари започнаха да изоставят задълженията си и да се приближават.

— За какво му е на един богат, могъщ човек като него да убива пожарникарско куче? — попита Джо.

Това беше добър въпрос, и всички пожарникари се събраха около мен, за да чуят дългия ми, подробен отговор, като за огромна радост на Монк го оставиха сам да лъска пожарникарската кола колкото му душа иска.

След като свърших с разказа си, последва продължително клатене на глави и многобройни удивени погледи. Дръпнах Джо за ръкава и го отведох, докато колегите му пожарникари бяха заети да обсъждат онова, което бяха научили.

— Това е фантастична новина. Хайде да излезем този уикенд и да отпразнуваме това, което направи за Спарки — каза Джо. — И за мен.

— Това е наистина мило предложение, но…

Той ме прекъсна:

— Хайде да вземем и Джули. Искам отново да й благодаря, задето въвлече господин Монк в тази история. Можем да си направим излет. Освен това бих искал да я опозная.

Сложих ръка на бузата му, за да го спра.

— Не, Джо. Не мисля.

— Защо не?

— Защото не искам Джули да започне да държи на теб толкова много, колкото държах аз — казах. — Точно затова не можем да се виждаме повече.

Отдръпнах ръката си. Джо имаше вид сякаш го бях зашлевила с нея.

— Не разбирам — каза той. — Мислех, че нещата вървят толкова добре…

— Така беше — казах. — Ти си чудесен, и на мен наистина ми е приятно да съм с теб. Виждам, че можем да станем много близки.

Той разтърси глава, сякаш за да я поизбистри.

— Тогава какъв е проблемът?

— Това е проблемът. Това, кой си ти. И всичко това. — Махнах с ръка, за да обгърна с това движение сградата на пожарната около нас. — Ти си огнеборец.

— Е, и?

— Изкарваш си прехраната, като рискуваш живота си, и това е благородно, и страхотно, и героично — казах. — Но е погрешно спрямо мен, погрешно спрямо Джули. И двете загубихме човек, когото обичахме, и който вършеше благородна, страхотна, героична работа. Ти приличаш на него толкова много. И двете щяхме да се влюбим в теб, а аз не мога да изживея отново това.

Той се насили да се усмихне:

— А ако обещая, че няма да пострадам?

— Не можеш да обещаеш такова нещо.

— Никой не може — каза Джо. — Утре може да те прегази камион, докато пресичаш улицата.

— Знам, но аз не си изкарвам хляба, като скачам пред летящи с бясна скорост камиони всеки ден — казах. — Никога вече не мога да започна връзка с човек, който има опасна професия. Не мога да приема тревогите и риска, и не мога да причиня това на дъщеря си. Тя се нуждае — и двете се нуждаем — да имаме в живота си мъж, който има най-безопасната професия на земята.

— Аз не съм такъв — каза Джо.

— Иска ми се да беше.

— И на мен ми се иска да бях. — Той ме взе в прегръдките си и ме целуна — нежна, сладка, тъжна целувка. — Ако някога си промениш решението, знаеш къде да ме намериш.

Той се усмихна, обърна ми гръб и излезе навън. Гледах го как си отива и упорито се опитвах да не заплача. После видях, че капитан Мантуут и Монк също гледат. Монк хвърли в коша хавлиената кърпа, която държеше, и се приближи до мен.

— Ще се оправиш ли? — попита.

— Рано или късно — казах.

Той видя сълзите в очите ми и треперещата ми устна.

— Искаш ли да ти заема книжката за Мармадюк?

Усмихнах се и кимнах. По бузата ми се търкулна сълза.

— Би било страхотно.

 

 

Когато казахме на Джули, че убиецът на Спарки е заловен, тя обви ръце около Монк и го стресна с една силна прегръдка.

— Благодаря ви, господин Монк.

— Хубаво е, когато клиентът е доволен — каза Монк.

— Направих нещо за вас — каза тя. — Може ли да ви покажа?

— Разбира се — каза Монк.

Джули ни направи знак да я последваме и забърза пред нас по коридора към стаята си. Щом тя ни обърна гръб, Монк ми направи знак да му дам мокра кърпичка. Дадох му една.

— Децата са изключително специални — каза той, като бършеше внимателно ръцете си, — но са ходещи развъдници на болести.

Изгледах го:

— Наистина ли току-що нарекохте дъщеря ми „ходещ развъдник на болести“?

— Освен това е умна, възхитителна и обичлива — каза Монк. — От безопасно разстояние.

Тя стоеше пред вратата на стаята си, с ръка върху дръжката.

— Добре, пригответе се — каза.

Монк ме погледна.

— Нали е безопасно?

Преди да успея да отговоря, Джули отвори вратата на стаята си и ни махна с ръка да влезем вътре, с огромна, горда усмивка на лицето. Аз надникнах първа.

Беше си почистила стаята. Но това определение не казва напълно истината. Стаята беше безупречна, всичко беше подредено.

— Трябва да видите това, господин Монк — казах.

Той колебливо промуши глава вътре, а после погледна Джули:

— Какво си направила?

— Намонкчих я — каза тя.

— Намонкчи я? — повтори той.

— Книгите ми са подредени по автори, жанрове и дата на издаване, а компактдисковете ми са подредени на купчинки, съдържащи четен брой дискове, по изпълнители. — Тя изтича в стаята си и отвори дрешника. Дрехите й бяха подредени по вид и цвят. Обувките също. — Подредих си дрешника и всички чекмеджета.

Монк се приближи и погледна полицата, на която бяха подредени плюшените й животни, с очевидно възхищение.

— Подредила си животните по видове.

— И по големина — каза тя. — И в зависимост от това, дали са земноводни, влечуги, птици или бозайници.

— Сигурно е било забавно — каза той, и наистина го мислеше. Всъщност, като гледах изражението на лицето му, мисля, че й завиждаше за преживяването.

— О, да — каза Джули. — Прекарах си страхотно.

Не можех да повярвам на това, което виждах. Това беше радикална промяна за дете, чиято представа за оправяне на леглото беше да си вдигне възглавницата от пода.

— Сигурно ти е отнело часове да го направиш — казах.

— Всъщност ми отне няколко дни, но исках да покажа на господин Монк… — Джули млъкна и сви рамене, не знаейки как да обясни онова, което беше направила. — Не знам. Просто исках да ви благодаря.

Целунах я.

— Обичам те.

— Не съм го направила заради теб, мамо.

— Не мога ли въпреки това да се гордея с теб? — попитах.

Джули се обърна към Монк:

— Какво мислите?

И аз самата бях любопитна да узная това. Монк докосна мустака на един от плюшените лъвове на Джули и се усмихна:

— Мисля, че съжалявам, задето утре трябва да се прибера у дома — каза той.