Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (11)

10.
Г-н Монк купува цветя

Всичко в кабинета на Лукас Брийн натрапчиво внушаваше мисълта за пари и власт. Високите му от пода до тавана прозорци предлагаха завладяваща гледка към града и залива. Украсените със сложни подробност и детайли модели на най-дръзките в архитектурно отношение, проектирани от него, високи сгради с офиси бяха осветени с прожектори и изложени върху мраморни поставки. Дизайнерските мебели бяха подредени като скулптури. На стената имаше снимки, на които той и величествената му, окичена с бижута жена се ръкуваха с президенти, крали, кинозвезди и местни политици.

А дори и ако офисът на Брийн не внушаваше натрапчиво мисълта за пари и власт, ушитият му на ръка жакет, ризата с монограм, елегантният ръчен часовник и скъпите обувки определено успяваха да постигнат това внушение. Бих ви накарала да ахнете от почуда, ако спомена марките, но експертните ми познания относно модата и бижутата не се простират отвъд онова, което може да се намери в „Марвин’с“, „Джей Си Пени“ и „Таргет“.

Брийн беше към четирийсетгодишен, в забележително добра форма, и с естествен тен — типът тяло и наситен тен, които се получават, когато играеш тенис в имението си в Марин Каунти, размотаваш се мързеливо по разни яхти на Карибите и правиш тантрически секс.

Добре де, не съм сигурна за онази част с тантрическия секс, но той приличаше на човек, който би се хвалил, че го прави, дори и ако това не отговаряше на истината.

— Благодаря, че отделихте време да се срещнете с нас, господин Брийн — каза Стотълмейър, като се ръкува с предприемача.

— Удоволствието е мое, капитане. Доволен съм да направя всичко по силите си, за да помогна на полицията на Сан Франциско — каза Брийн. — Именно затова смятам за такава голяма чест да съм член на Полицейската комисия.

Направо е възхитително колко бързо Брийн успя да вмъкне тези думи, сякаш на Стотълмейър не му беше вече известно, че началникът на полицията и отдела се отчитат пред надзорната комисия на Брийн.

— Вие сигурно сте Ейдриън Монк. От доста време съм ваш почитател. — Брийн подаде ръка на Монк, който я разтърси, а после веднага се обърна към мен да му дам кърпичка. — Моля, господин Монк, позволете ми.

Брийн извади от джоба си дезинфекционна кърпичка и я даде на Монк, който внимателно огледа пакетчето. Беше „Меджик Фреш“.

— Не, благодаря — каза Монк.

— Това е влажна кърпичка — каза Брийн.

— Това е „Меджик Фреш“.

— Всичките са еднакви.

— Това е все едно да кажете, че всички марки корнфлейкс са еднакви — каза Монк.

— Те наистина са.

— Предпочитам кърпичките с марка „Ует Уанс“ — каза Монк и протегна ръка към мен. Дадох му един пакет. — Не вярвам на нищо, в което има магия.

Брийн се насили да се усмихне и метна пакета на бюрото си. Някой щеше да бъде уволнен, задето не е снабдил Брийн с подходящия вид влажни кърпички за Монк.

— Разследваме убийството на Естер Стовал — каза Стотълмейър. — И по очевидни причини изникна вашето име.

— Вие, разбира се, си давате сметка, че всъщност никога не съм се срещал с Естер Стовал, нито пък съм стъпвал в дома й. Други членове на моята компания говориха с нея и се опитаха да успокоят тревогите й — каза Брийн. — Но доколкото разбрах, тя е била жена с доста труден характер.

— Това ли е проектът? — попита Стотълмейър, като кимна към някакъв модел.

— Да, това е — каза Брийн, като ни заведе до мащабно умален модел на пресечката, където живееше Естер Стовал.

Триетажната сграда беше хитроумна смесица от стилове — викториански, испански ренесанс, стила, наподобяващ този на френските замъци, и дузина други, — която я правеше да изглежда едновременно прекрасна и нова. В очарованието на постройката обаче имаше нещо пресметнато, комерсиално и напомнящо за Дисни. Знаех, че ме манипулират с подсъзнателни намеци в дизайна, целящи да събудят представата за въжени железници и мъгливи улици, за Рибарския кей и за Голдън Гейт, и мразех факта, че тази тактика действаше. Може би Естер Стовал също я е мразела.

Докато двамата със Стотълмейър се възхищавахме на макета, Монк разглеждаше всички окачени по стените снимки на Брийн и жена му в компанията на знаменитости и политици.

— Каква е продажната цена на апартаментите в съвместните владения? — попитах; не че си търсех жилище или нещо от този род.

— Шестстотин хиляди и нагоре. Без да навлизам в подробности и да соча конкретни цифри, именно това е цената, която платихме на собствениците за имотите им. Те обаче не бяха единствените облагодетелствани. Щом съживиш едно кътче от някой квартал, то създава верижна реакция на дейности за разкрасяване, която обхваща цялата общност. Всички печелят. За нещастие, във всеки квартал има по някоя Естер Стовал.

— Всичките ли умират накрая? — попита Монк.

Стотълмейър го стрелна с поглед.

— Това, което господин Монк има предвид, е, че…

Брийн го прекъсна:

— Знам какво има предвид. Независимо каква полза допринасят проектите ми за дадена общност, господин Монк, винаги има опозиция. Групи за защита и опазване на околната среда, исторически общества, асоциации на собствениците, и от време на време по някой твърдоглавец. Прекарвам по-голямата част от дните си в съчиняване на компромиси, които обединяват хората и освежават кварталите.

— Не сте постигнали такъв компромис с Естер — каза Монк.

— Предложихме й добра сума за имота й, както и да й плащаме до края на живота й наема за избран от нея апартамент от проекта — каза Брийн. — Невъзможно е да проявим по-голяма отговорност от това. Тя отказа дори да преговаря. Накрая обаче нейната съпротива престана да бъде фактор.

— Защото е била мъртва — рече Монк.

— Защото планирахме да продължим без нея.

— Как бихте могли? — попитах. — Нейната къща се е намирала точно в средата на пресечката.

— Не съм стигнал толкова далече в предприемаческия бизнес, госпожице Тийгър, без да проявявам изобретателност. — Брийн отиде до бюрото си и разгъна един архитектурен план на сграда, който много приличаше на макета. — Смятахме да строим около нея.

На преработените планове се виждаше как сградата заобикаля къщата на Естер от три страни, обгръщайки я в почти пълна тъмнина и отнемайки й почти всякаква възможност за уединение. Така, както беше планирана сградата обаче, къщата на Естер съвсем не изглеждаше не на място, а вместо това приличаше на причудлив, умишлено нелеп елемент от архитектурния замисъл. Това беше противен начин да се справят с Естер, макар да предполагам, че беше далеч по-мил от убийството.

— Тя никога не би се съгласила на това — казах.

— Тя нямаше да има избор — каза Брийн. — Гласуването на проекта от комисията по планирането беше определено за следващата седмица, а единствено тя беше против. От надежден източник знам, че е имало вероятност да получим единодушно одобрение от комисията. Проектът щеше да бъде построен, независимо дали с нея, или без нея.

— Щяхте да я прогоните, като превърнете живота й в истински ад — каза Монк.

— Точно обратното — щяхме да бъдем дружелюбни съседи, уверявам ви — обясни Брийн. — Тя и котките й можеха да останат там колкото искат. Иначе казано, планирахме сградата по такъв начин, че когато Естер накрая умре, щяхме да имаме избор или да оставим дома й където си е, или да го съборим, за да построим на негово място търговски комплекс.

— Значи твърдите, че за вас убийството на Естер Стовал не е променяло нищо — каза Стотълмейър.

— Не и по отношение на проекта — каза Брийн. — Като жител на Сан Франциско обаче, и като човешко същество, съм истински ужасен от случилото се с тази клета старица. Не мисля, че убийството й е имало нещо общо с нашата сграда. Вероятно е убита от някой изперкал наркоман, който е търсел да открадне нещо, за да си плати следващата доза.

Не си спомнях да съм видяла някакви наркомани, изперкали или не, на улицата, когато Монк разпитваше съседите, но поне тази теория беше по-смислена от теорията на Дишър, че няколко изперкали котки са задушили старата дама с възглавница и са подпалили къщата.

— Е — каза Стотълмейър, — мисля, че това покрива всичко. Не смяташ ли и ти така, Монк?

— Къде бяхте в петък вечерта между девет и десет часа? — попита Монк.

— Мисля, току-що установихме, че нямам какво да спечеля, било то пряко или непряко, от смъртта й — каза Брийн. — Какво значение има къде съм бил, когато е била убита?

— Всъщност Монк е прав: това един от онези процедурни въпроси, които винаги сме длъжни да зададем — каза Стотълмейър. — Би ми било ужасно неприятно някой като вас, който е в Полицейската комисия й така нататък, да си помисли, че не си върша работата.

— Много добре — каза Брийн. — Присъствах на благотворителната сбирка под надслов „Спасете залива“ в хотел „Екселсиор Тауър“ от осем вечерта до полунощ.

— Със съпругата си? — Монк посочи към снимките на стената. — Това е съпругата ви, нали?

— Да. Бях там заедно със съпругата си, и с кмета, и с губернатора, и още около петстотин загрижени граждани — каза Брийн. — Сега, ако няма други въпроси, моля да ме извините. Днес съм много зает.

Той извади от джоба си дистанционно с размери на ключодържател, насочи го към вратите на кабинета си и те отново се плъзнаха и се отвориха — истински изтънчен намек, че срещата ни е приключила.

— Благодарим ви за помощта — каза Стотълмейър, докато излизахме от кабинета. Монк изостана, за да погледне Брийн за последен път.

— Има голяма разлика между видовете корнфлейкс със стафиди — каза Монк. — Доверете ми се по този въпрос.

Едва когато вече бяхме при асансьорите, където не можеше да ни чуе нито служителката от рецепцията, нито някой друг, Стотълмейър се обърна към Монк, който тъкмо е отправяше към вратата към стълбите.

— Можеш ли да ми обясниш защо дразнеше Брийн? — Стотълмейър натисна копчето за повикване на асансьора така силно, сякаш беше нечие лице. — И по-добре причината да не е в това, че използва не онзи вид дезинфекционни кърпички, който трябва, или в това, че не е слязъл във фоайето да се срещне с теб.

— Той е. — Монк спусна ръкава върху долната част на ръката си и отвори вратата, която водеше към стълбите.

— Той е какво?

— Убиецът на Естер Стовал — каза Монк. — Той е бил.

При тези думи дойде асансьорът и Монк изчезна в стълбищната клетка. Стотълмейър понечи да го последва, но аз го подръпнах лекичко за ръкава, за да го спра.

— Наистина ли искате да го гоните до долу цели трийсет етажа? — попитах. — Това може да почака.

Той ме погледна, въздъхна примирено, и влезе в асансьора.

— Понякога ми идва да го убия — каза. — И това убийство щеше да е оправдано.

 

 

След като Стотълмейър се обади в службата, за да нареди на Дишър да се заеме с потвърждаването на алибито на Брийн и изравянето на биографични данни за влаковия обирджия Родерик Търлок, двамата се насладихме на бавен и спокоен обяд в пекарната от веригата „Будин“ във фоайето.

И двамата си поръчахме задушени миди по бостънски със сланина, лук и подправки в кошнички от заквасен хляб и се настанихме на маса до прозореца, където можехме да наблюдаваме всички преминаващи счетоводители, борсови агенти и бездомници.

Разговаряхме за децата си и за посещаваните от тях училища, и как децата вече не излизат да играят вън, а вместо това си уговарят срещи за игра. Знам, че това звучи като ужасно обикновена, отегчителна тема за разговор, и именно затова ще ви спестя самия разговор.

Ето обаче защо изобщо го споменавам: За пръв път двамата водехме истински разговор, и макар този разговор да не беше точно това, което бихте нарекли особено забавен или задушевен, поне в него не ставаше дума за Монк, за убийства или за прилагане на закона. А за живота.

Мисля, че именно докато седяхме там, ядяхме супата си и късахме залъци от хлебните си кошнички, за пръв път видях Лелънд Стотълмейър като човек, вместо като ченге от отдел „Убийства“.

Седяхме на такава маса, където Монк със сигурност щеше да ни види, когато най-сетне стигнеше до фоайето — което, в крайна сметка, стана около половин час след като го бяхме оставили на трийсетия етаж.

Монк се показа, залитайки, от стълбищната клетка, с такъв вид, сякаш току-що беше прекосил пеша пустинята Мохаве. Разкопча двете най-горни копчета на яката си и, без дори да покаже, че ни е забелязал, се мушна в цветарския магазин на Фло.

— Мислиш ли, че ни видя? — попита Стотълмейър.

— Не знам — казах.

Никой от нас не стана да провери. Не бяхме свършили със супата, а и двамата знаехме, че Монк ще трябва да мине покрай нас, ако иска да излезе от сградата. Случката обаче се отрази пагубно на разговора ни. И двамата мълчахме. Наблюдавахме цветарския магазин и чакахме да видим какво ще последва.

След няколко минути той излезе, като държеше красив букет цветя, и се свлече в един стол на нашата маса.

— Вода — изграчи той.

Извадих от чантата си бутилка „Сиера Спрингс“ и му я подадох. Той я изгълта жадно и се отпусна в стола си.

— Как беше разходката? — попитах.

— Освежаваща — отвърна Монк.

— За кого са цветята? — попита Стотълмейър.

— За вас.

Монк подаде цветята на капитана, който ги пое с объркано изражение на лицето. Съмнявам се, че оценяваше красивата смесица от лилии, рози, орхидеи и хортензии. Букетът беше зашеметяващ.

— Това някакъв вид извинение ли е?

— Това е доказателство, че Лукас Брийн е виновен в убийство.

Стотълмейър погледна цветята, после отново погледна Монк.

— Не разбирам. Какво общо имат цветята с каквото и да било?

Именно тогава ги разпознах. Бях ги виждала преди, и си спомних къде.

— Говорих с Фло. — Монк посочи към цветарския магазин. — Този букет е един от оригиналните й модели. Много е горда с него.

— Браво на Фло — каза Стотълмейър.

— Лукас Брийн е купил точно такъв букет от Фло в четвъртък — каза Монк.

— Е, и?

— Били са за любовницата му Лизи Дрейпър каза Монк. — Видях същия букет в къщата й вчера.

Не знам как Монк е забелязал букета, тъй като погледът му беше прикован в процепа между гърдите на Лизи Дрейпър през цялото време, докато бяхме там. Монк сигурно притежава удивително периферно зрение. Лизи използваше същия необикновен букет като модел за картината, върху която работеше.

— Дори това да е вярно — каза Стотълмейър, — какво общо има то с убийството на Естер Стовал?

— Естер Стовал е шпионирала съседите си. Надничала е с бинокъл в домовете на съседите си и е правела снимки — каза Монк. — Веднъж издала на кабелната телевизия някакъв съсед, задето гледал ESPN с незаконен разклонител.

— Изненадан съм, че е доживяла дори до тази възраст — каза Стотълмейър. — Никой не бива да се изпречва между един мъж и спорта, който гледа.

— Мисля, че Естер е разполагала с уличаващи снимки на Лукас Брийн и Лизи Дрейпър и е заплашила да ги покаже на жена му, ако той не спре проекта за изграждането на сградата с апартаменти. Един развод е можел да му струва десетки милиони долари. Ето защо Брийн е убил Естер.

Стотълмейър поклати глава.

— Това е твърде смело предположение дори за теб, Монк.

— Именно това се е случило — каза Монк.

Бях сигурна, че е прав. Стотълмейър също беше сигурен. Защото, ако има едно нещо, по отношение на което Монк винаги е прав, това са убийствата. И Монк знаеше, че това ни е известно. Което правеше положението още по-дразнещо за капитана.

Стотълмейър вдигна букета.

— И това е всичко, с което разполагаш, така ли?

— Имаме също и копчетата й — каза Монк.

— Копчетата й ли?

— Нямаше как да не ги забележа — каза той.

Това вероятно беше най-недообмисленото изказване за деня.

— Върху тях бяха изписани буквите „ЛБ“ — каза Монк. — Тогава си помислих, че е някакво търговско име, но не е било това. Било е монограм. Ризата, с която беше облечена, е била ръчно ушита за Лукас Брийн.