Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to the Firehouse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Лий Голдбърг. Г-н Монк отива в пожарната

Американска. Първо издание

ИК „Intense“, София, 2007

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-062-2

История

  1. — Добавяне

3.
Г-н Монк и пожарникарската кола

Събота е „денят за мероприятия“ на Джули. Таекуондо. Тренировка по футбол. Урок по хип-хоп. И, разбира се, неизбежното тържество по случай рожден ден. Нека бъдем честни по този въпрос: Няма родители, които да искат да прекарват уикендите си, разкарвайки децата си с кола насам-натам. Затова уговорих с останалите майки от квартала (това досадно задължение се пада винаги на майките) разписание, според което да се редуваме да караме децата. Случи се така, че точно тази събота беше един от свободните ми от разкарване на децата дни, така че на друга, претрупана с работа, уморена до смърт майка се падаше да кара куп неуправляеми хлапета на техните часове, тренировки и празненства за рождени дни.

Винаги имам намерението да прекарам това специално „лично“ време, като се поглезя с някоя хубава книга, или дълга разходка, или пък като си позволя лукса да кисна в гореща вана. Накрая обаче неизбежно става така, че търча да изпълнявам поръчки и наваксвам с всичко, с което съм изостанала — например пране, пазаруване в бакалницата, чистене на къщата и плащане на сметки.

Така че в този съботен следобед бях свободна да помогна на Монк, когото дъщеря ми нае да разследва убийството на далматинеца от пожарната.

Първата ни спирка беше пожарната, която се намираше на Северния плаж — районът между Китайския квартал и Рибарския кей. Там няма плаж, разбира се — той беше затрупан под заровени в земята отпадъци, а преди десетилетия бреговата линия се е простирала много по на север, затова името е донякъде подвеждащо. Сега мястото е може би по-известно сред местните жители като Малката Италия, макар тук да живеят колкото италианци, толкова и китайци, така че може би това име също е подвеждащо.

Северният плаж е известен също и заради писателя битник Джак Керуак и стриптийзьорката Карол Дода, чиито огромни гърди бяха показани на плакат пред клуба „Кондор“. Останали са твърде малко следи от битническото минало на квартала, запазени най-вече заради туристите. Няколко стриптийз бара все още се мъчат да оцелеят на Бродуей, но повехналата им привлекателност е почти комично остаряла, и те бързо губят позиции за сметка на кафенетата и художествените галерии.

Оеснафяването, разкрасяването и обновяването са навсякъде. Това се случва не само със сградите и кварталите. Идете в Ел Ей и можете да видите, че сега и там оеснафяват, разкрасяват и обновяват хората.

Улиците още бяха мокри от дъжда, който валеше на пресекулки в петък, но небето беше чисто и ясно, а от увенчания в бяло залив подухваше остър, студен вятър. Усещах мириса на морето, съчетан с лек мирис на пържена храна, носещ се откъм Китайския квартал.

Пожарната се намираше на билото на един хълм, откъдето се разкриваха невероятни изгледи към Трансамериканската пирамида и Коит Тауър. Беше червена тухлена сграда от началото на 20-и век, с изработена от камък емблема на пожарната на Сан Франциско — орел, сграбчил в ноктите си кръстосани брадви над пълзящи пламъци, — поставена над сводестите врати на гаража.

— Като дете — каза Монк — исках да стана огнеборец.

— Наистина ли? — попитах.

— Обожавах всичко, свързано с това — каза той. — С изключение на онази част с огнеборството.

— Какво тогава ти е харесвало в професията на огнебореца?

— Това.

Монк се обърна към пожарната и разтвори ръце, сякаш за да прегърне гледката пред себе си. И двете врати на гаража бяха отворени, позволявайки на лекия ветрец да нахлуе в сградата, където дузина пожарникари търкаха и лъскаха двете блестящи пожарникарски коли: искрящият хром и излъсканият червен метал отразяваха слънчевите отблясъци.

— Не е ли страхотно? — въздъхна той.

Проследих погледа му, докато той поглъщаше с очи пожарникарските маркучи, спретнато навити един върху друг на пожарникарските коли; безупречно чистите, без нито едно петънце по тях бетонни подове на гаража, изтъркани и измити с парцал така, че блестяха като мраморни; спретнатите редици от пожарникарски шапки, куртки и каски, подредени върху открити рафтове от блестяща стомана; кирките, лопатите и другите инструменти, закачени на стената, подредени по размер, форма и предназначение. Красотата на чистотата, ефикасността и реда.

Очите му бяха широко отворени в израз на детинско благоговение и одобрение. Той отново беше на десет години — макар че, трябва да призная, в много отношения не съм убедена дали някога е пораснал напълно.

Монк се приближи до капитана, който стоеше зад отрупана със спретнато сгънати хавлиени кърпи и кош с пране количка и наблюдаваше как работят хората му. Синята му униформа с къси ръкави беше идеално изгладена и колосана, значката му блестеше толкова ярко, че от нея не се виждаше почти нищо друго, освен светлина. Беше петдесетинагодишен, с онези сурови, издялани черти, каквито обикновено притежават единствено войниците, героите от комиксите и статуите.

— Мога ли да ви помогна? — попита капитанът.

— Всъщност, ние бихме искали да ви помогнем — каза Монк. — Аз съм Ейдриън Монк, а това е асистентката ми Натали Тийгър.

— Аз съм капитан Мантуут. — Той подаде ръка на Монк. — Вие сте детективът, нали?

Монк се ръкува с него, после протегна към мен разтворената си длан, за да му дам мокра кърпичка. Дадох му една. Дори да се беше обидил, Мантуут не го показа.

— Бях нает да разследвам убийството на Спарки — каза Монк, докато си бършеше ръцете.

— За Джо ли работите? — попита Мантуут.

— Кой е Джо? — попита в отговор Монк и ми върна кърпичката.

— Огнеборецът Джо — обясних аз, натъпквайки мократа кърпичка в едно пликче в дамската си чанта.

Към края на деня чантата ми обикновено преливаше от малки найлонови пликчета, пълни с мокри кърпички. — Двамата със Спарки са били екип.

— Бяха много повече от това, госпожице Тийгър — каза Мантуут. — Джо Кокран спаси това куче от изолатора преди десет години, и оттогава бяха неразделни. Спарки не беше мое куче, но все още се чувствам, сякаш сноши сме изгубили един от нашите хора. Всички се чувстваме така.

Монк вдигна една от сгънатите хавлиени кърпи от количката и посочи към пожарникарската кола.

— Може ли?

Мантуут сви рамене.

— Разбира се.

Монк се приближи до пожарната кола и почука по един от искрящите хромирани фарове. Когато се обърна отново към нас, на лицето му беше изписана голяма момчешка усмивка.

— Леле — възкликна той.

Двамата с капитана наблюдавахме как Монк лъска една врата. Останалите пожарникари, които работеха по колата, също го наблюдаваха. Виждах, че може да се позабавим там доста време, затова реших да действам нататък.

— Можете ли да ни кажете какво се случи снощи?

— Отзовахме се на повикване за пожар в жилищна сграда на четири пресечки оттук. Сигурно е било към десет часа, но мога да проверя в работния дневник за точното време. Някаква жена заспала на канапето си, докато пушела цигара. Това е най-честата причина за смърт при пожар в целия свят, и вероятно най-предотвратимата — каза Мантуут. — Потушихме пожара и се върнахме тук около два сутринта. Разбрахме, че нещо не е наред, в мига щом спряхме в гаража. Обикновено Спарки изтичва навън да ни посрещне, размахвайки опашка. Но този път не го направи…

Монк се приближи към нас, но не да зададе някакъв въпрос или да вземе някакво съществено участие в разговора ни, а за да пусне използваната хавлиена кърпа в един кош и да вземе нова.

— Това е толкова страхотно — каза той, после се ухили замаяно и на двама ни и се залови да търка безупречно чистата дръжка на една врата. Мантуут не можеше да спре да се взира в него.

— Имаше ли следи от влизане с взлом? — попитах.

— Не — отговори той, като откъсна поглед от Монк и отново погледна към мен. — Сградата на пожарната не беше заключена.

— Беше ли необичайно да оставяте пожарната отворена, а кучето — само?

— Съвсем не — каза Мантуут. — В исторически план това е една от причините да имаме далматинци. Те охраняват сградата на пожарната. Джо знае безброй такива факти. Може да ви разкаже всичко за далматинците.

— Опитвал ли се е някой да открадне нещо от пожарната преди?

— Не преди, не и снощи — каза Мантуут. — Доколкото мога да преценя, нищо не липсва. Кварталът е безопасен, или поне някога беше.

Не знаех какво още да питам, затова се обърнах към Монк, който, в края на краищата, беше легендарният детектив тук.

— Господин Монк? — казах.

Той продължаваше да лъска.

Господин Монк — повторих, този път по-твърдо. Той се обърна. — Не искате ли да попитате нещо капитан Мантуут?

Монк щракна с пръсти.

— О, разбира се. Благодаря, че ми напомни.

Той метна мръсната хавлиена кърпа в коша и погледна капитана.

— Имате ли някоя от онези значки с надпис „Почетен пожарникар“?

— Имате предвид онези, които даваме на децата?

— Не, онези, които давате на почетните пожарникари — каза Монк.

— Мисля, че да — каза Мантуут. — Искате ли една?

Монк кимна. Мантуут се върна в офиса. Монк ме погледна.

— Леле.

— Само това ли ще кажете?

— Юпиииии.

— Не искате ли да зададете някакви въпроси относно убийството? Например, какво се е случило тук тази нощ?

— Вече знам.

Знаете?

— Разбрах го, веднага щом влязохме — каза той.

— Как?

Той начерта с ръце триъгълник във въздуха.

— Проста геометрия.

Нищо просто няма в геометрията. Провалих се по този предмет в гимназията, а понякога се будя от кошмара, в който господин Рос, учителят ми по математика в десети клас, ме проследява, открива ме и ме кара отново да държа матурата.

— Има ли начин да не забъркваме геометрията в това? — попитах.

— Кучето е било ето там. — Монк посочи към далечната дясна страна на сградата на пожарната. — Първият връх на триъгълника. Тук най-много е обичало да лежи, когато пожарникарските коли ги е нямало.

— Откъде знаете?

— Виждат се драскотините от лапите му по стените — каза Монк.

Проследих погледа му и примижах. Наистина, имаше няколко леки драскотини, които кучето сигурно беше направило, докато се е протягало или търкаляло, или когато е лежало, притиснато към стената.

— Когато пожарникарските коли не са били тук, това място е позволявало на Спарки да вижда ясно вратите на гаража — каза Монк. — Когато пожарникарските коли са били тук, те са блокирали изгледа оттук, затова той е спял в кошчето си в кухнята, където е можел да получава остатъци от масата, а също и да се наслаждава на повече движещи се крака.

Той наклони глава към кухнята и аз видях крайчето на кошницата, в която спеше кучето, в очертанията на отворената врата. Забелязах в кошницата гумена кучешка играчка във формата на хот-дог.

Не проумявах как, или кога, Монк е забелязал драскотините и кучешкото легло. Струваше ми се, че от момента, в който стигнахме там, цялото му внимание беше съсредоточено върху пожарните коли. Но грешах.

Монк изправи глава и се огледа из сградата на пожарната, после пристъпи няколко крачки напред, сякаш поставяше стъпалата си в чифт отпечатъци от стъпки в пясъка.

— Убиецът се е промъкнал вътре през отворения гараж и е стигнал до тази точка, вторият връх на нашия триъгълник, когато кучето го е видяло и го е нападнало — каза Монк. — Той се е огледал за нещо, с което да се защити, и ги е забелязал.

Монк се завъртя и застана с лице към брадвите, лопатите и греблата, спретнато подредени покрай стената вляво от нас — всеки инструмент на подходящото място. Поне знаех защо това беше привлякло вниманието му.

— Дотичал е дотук, когато кучето вече го е настигало. Сграбчил е кирката от стената и е замахнал с нея към кучето в последния възможен миг. — Монк пристъпи няколко крачки напред и спря близо до откритите рафтове с куртки, пожарникарски шлемове и ботуши. Потропа с крак по пода. — Спарки е умрял точно тук. Третият връх на нашия триъгълник.

— Как можете да сте сигурен?

— Проста геометрия — повтори Монк.

— Той е прав, госпожице Тийгър — каза капитанът, като се приближи и застана зад мен. — Точно тук намерихме горкото куче, когато се върнахме, точно тук пред екипировката.

— Пред кое? — попитах.

— Така наричаме огнеборското си оборудване — каза той. — Всички онези неща, които взимаме, когато влизаме да гасим пожар.

Монк плъзна поглед покрай мен.

— О-хо.

— „О-хо“, какво? — попитах.

Той се приближи към рафта с тежки пожарникарски куртки, до една подредени отпред назад в спретната права редица. Една от куртките висеше от закачалка, обърната в различна посока от останалите.

Естествено, Монк свали куртката от закачалката, завъртя закачалката и отново окачи куртката, като внимателно се увери, че раменете са на една линия с тези на куртките, закачени отпред и отзад.

Мантуут удивено поклати глава.

— Той е по-голям маниак на тема ред дори от мен.

— От всички — казах.

— Ще ми се всичките ми момчета да бяха като него.

— Внимавайте какво си пожелавате — казах.

Монк се върна и размаха ръце пред мен, за да му дам няколко мокри кърпички. Бръкнах в чантата си и му дадох две.

— Напълно ли сте сигурен, че нищо не е откраднато от пожарната? — попита Монк, докато си чистеше ръцете.

— Цялата екипировка се води на отчет, и никой от пожарникарите не е съобщил нещо да липсва от шкафчето му — каза Мантуут.

— А нещо, което не би ви се сторило важно? — попита Монк. — Нещо толкова незначително, невзрачно и незабележително, че никой не би почувствал липсата му?

— Тогава откъде ще знаем, че е изчезнало?

— Веднъж разкрих едно убийство, при което се оказа, че единственото, което убиецът е търсел, е било парче хартия, заседнало в копирна машина.

— Ние нямаме копирна машина.

— Веднъж разкрих убийство, при което се оказа, че единствената цел на убиеца бил един камък в аквариум със златни рибки.

— Ние нямаме никакви златни рибки.

Монк ме погледна.

— Това ще е трудна работа.

— Сега, като се замисля — каза Мантуут, — липсват ни две хавлиени кърпи.

— Какви хавлиени кърпи? — попита Монк.

— Онези, които използваме за чистене и лъскане на пожарникарската кола — отвърна Мантуут. — Имахме трийсет и четири в деня преди пожара и трийсет и две след това. Знам, че звучи глупаво, но съм малко вманиачен да следя какво става с хавлиените кърпи.

— На мен ми звучи напълно естествено — каза Монк. Беше открил сродна душа.

— Наистина ли мислите, че някой би влязъл тук, за да открадне две хавлиени кърпи? — попита капитанът.

Монк сви рамене.

— Къде ги държите?

— В мазето, при пералнята и сушилнята.

Ситуацията ставаше нелепа. Нямаше начин някой да е убил куче заради две хавлиени кърпи. Така че, за да сложа край на тази лудост, се намесих, задавайки въпрос.

— Капитан Мантуут — попитах, — сещате ли се за някаква причина, поради която някой би искал да навреди на Спарки?

— Ще трябва да попитате Джо — каза Мантуут. Той беше по-близък с това куче, отколкото с който и да било от нас. Когато дежурството му свършваше, вземаше Спарки вкъщи със себе си.

— Къде можем да намерим Джо сега?

— Още е дежурен, но не искаше да бъде тук — не и днес, не и без Спарки — каза Мантуут. — Затова го изпратих обратно в къщата, където беше пожарът, за да надзирава разчистването и да помага на хората, разследващи пожара. Би трябвало още да е там.

— Благодаря ви, капитане — каза Монк. — Беше чудесно.

— Добре дошъл сте да се върнете по всяко време, господин Монк.

Монк понечи да си тръгне, когато Мантуут му извика:

— Чакайте, не бива да си тръгвате без това.

Капитанът закрепи на ревера на Монк една значка.

Значката представляваше червен пожарникарски шлем върху емблема, съставена от пожарна кола, обкръжена от златист пожарникарски маркуч и думите „младши огнеборец“ с умалени главни букви. Напряко върху най-долния й край пишеше: ПОЖАРНА НА САН ФРАНЦИСКО.

Монк сведе поглед към нея и се усмихна.

— Страхотно.