Лорън Донър
Слейд (5)

Глава 4

Слейд намести Триша по-удобно. Тя обви плътно ръце около врата му, в опит да се задържи и да не се плъзне по гърба му. Той пъхна длани под сгънатите й колене и ги сключи на корема си.

— Можеш да ме оставиш, в състояние съм да вървя и сама. Раната ми не е чак толкова зле.

— Така си добре. Искам да изминем поне километър, преди слънцето да залезе. Докато е светло, те ще продължават да ни преследват, затова трябва да се движим.

Със залеза на слънцето, небето над тях започна да почервенява. Излезе вятър и откъм гърба им задуха студен въздух. Тялото на младата жена замръзна отзад, но отпред, където се притискаше към Слейд, й бе горещо. Ръцете и бедрата я боляха от силата, с която го стискаше, за да не падне.

— Сигурно вече се измори, Слейд. Хайде, свали ме долу. Тежка съм. Знам, че си силен, но това е прекалено. Каза, че вече сме минали няколко километра. Поне забави темпото. Скоро съвсем ще капнеш.

— Млъкни! — нареди й той. — Опитвам да се концентрирам, като си втълпявам, че не си на гърба ми. Проваляш всичко всеки път, щом си отвориш устата.

— Благодаря.

— Това не беше обида, все пак не си лека, колкото перце. Старая се да забравя, че те нося, искам да наложа на съзнанието и мускулите си, че не изпитват болка.

Тя прехапа устни.

— Съжалявам.

— Просто млъкни — въздъхна той.

Триша се въздържа от по-нататъшен разговор. Огледа се наоколо. Слейд преодоляваше бързо разстоянието — с дългите си крака се движеше по-енергично, отколкото тя можеше да подтичва. Намаляваше ход, само когато изкачваше хълм или трябваше да прескача паднал дънер.

Чу се изстрел, след кратка пауза — още два. Настъпи мъртва тишина.

— Какво беше това? — Сърцето на Триша заби силно.

Слейд спря, наклони глава и се напрегна.

— Сигурно са намерили Барт.

— Бяха изстрели, нали?

— Да. Три. — Младият мъж тръгна отново. — Изглежда не ги е впечатлил фактът, че той е човешко създание.

Триша не успя да спре сълзите, напълнили очите й. Тези мъже не биха стреляли по някого, ако не смятаха да го убиват. Барт беше сигурен, че те ще се смилят, щом не е от Новите видове. Той беше просто едно изплашено момче, което не заслужаваше да умре.

— Недей да плачеш за него, док — изръмжа Слейд. — Знам, че ти е трудно, но първо трябва да оцелеем, после ще скърбим. Вече не можеш да му помогнеш.

Тя се бореше срещу порива си да заплаче, разбираше, че Слейд има право. Ако преследвачите им се докопаха до тях, те и двамата щяха да загинат. Слейд ускори крачка, Триша се вкопчи в него.

Мракът падаше бавно. След време младият мъж забави темпото, но продължи да се движи.

— Как успяваш да виждаш?

Той дишаше тежко.

— Виждам много по-добре от теб в тъмнината. Зрението ми е отлично, но все още не съм намерил подслон.

— Трябва да си починеш.

Той прокле тихо и спря. Ръцете му освободиха коленете й. Триша простена, докато бавно я пускаше на земята. Изправи се, краката й трепереха. Беше толкова тъмно, че едва го виждаше. Подскочи, когато ръката му я докосна.

— Върви в тази посока. Ще те водя. Ще легнем за малко да си починем. Могат да продължат да ни преследват, ако имат фенери, но тъмнината ще ги забави. Вървях по камъните, колкото бе възможно, за да не оставям следи. Не са довели със себе си кучета следотърсачи. Постарах се да вървя, така че вятърът да духа откъм гърбовете ни, по този начин ще им е трудно да ни подушат.

Помогна й да се настани на меката трева. Тя се намести и удари лакътя си в нещо твърдо.

— Те не могат да ни подушат, Слейд. Новите видове имат тази способност, а не хората.

— Постоянно забравям — отвърна той. — Близо до теб има дърво, внимавай да не се удариш.

— Благодаря. Едва виждам в тази тъмнина. — Триша погледна към небето. — Няма дори луна.

— Гората е прекалено гъста, затова не я виждаш, но пък е добре за нас.

— Не трябва ли да се върнем по заобиколен път и да се опитаме да намерим шосето?

— Не. — Слейд се размърда и я докосна. Пръстите му неволно преминаха по гърдата й и той отдръпна ръката си моментално. — Съжалявам. Подай ми чантата.

Младата жена я взе и я подаде в посоката, от която идваше гласът му. Той я пое. Триша чу как ципът се отваря и Слейд постави нещо в ръката й.

— Това е всичко, което имаме. Трябва да пием по малко. Надявам се скоро да намерим вода.

Тя отвори бутилката и пи колкото да навлажни пресъхналото си гърло. После отпи още глътка и му я върна.

— Благодаря. Заповядай.

Ръката му докосна нейната, докато поемаше бутилката. Чу го как преглъща.

— Защо не трябва да излизаме на главния път?

— Сигурно има и други, които ни търсят. Може би обикалят пътищата и се надяват да се покажем. Поне така бих постъпил аз, ако преследвах плячка. Тук сме в по-голяма безопасност. Всички наши автомобили имат проследяващи устройства. Вероятно ще отнеме малко повече време, да ни локализират, тъй като няма сигнал толкова навътре в гората, но поне ще знаят къде да ни търсят. Джъстис е наясно накъде сме тръгнали. Сигурно вече се е досетил, че с нас се е случило нещо. Трябваше да пристигнем на местоназначението преди залез-слънце. Ще стоим тук. Надявам се, че моите хора ще ни намерят първи, преди престъпниците да ни открият.

— Мислиш ли, че твоите хора могат да ни намерят до утре?

Слейд се замисли.

— Нямам представа, док.

— Нали знаеш, че името ми е Триша. Нима ще те заболи, ако го кажеш?

Настъпи тишина.

— Няма да ме заболи.

Младата жена си пое дълбоко дъх. Беше преживяла ужасен ден, не се чувстваше добре, тялото я болеше, а стомахът я присвиваше от глад. Раздразнението й нарасна.

— Но няма да го използваш, нали? Защо се инатиш и продължаваш да ме дразниш? Какво, по дяволите, съм ти направила?

Още няколко минути преминаха в мълчание. Триша поклати глава, сигурна, че той няма да й отговори. Ръката му докосна рамото й и тя подскочи изненадано. Не беше очаквала.

— Хайде да легнем и да си починем. Трябва да поспим няколко часа, докато все още е възможно.

— Ами ако ни намерят? Не трябва ли да се редуваме и единият от нас да стои буден?

— Не. Вятърът духа към нас. Ще ги подуша, ако се приближат достатъчно близо. Ще легна до теб. Може да ме използваш за възглавница, док. Необходима ти е топлината на тялото ми, за да се сгрееш.

— Не, благодаря.

Тя чу как мъжът изсумтя или може би се ухили, не беше сигурна кое от двете.

— Започва да става студено, а земята е твърда, док. Когато се измориш и замръзнеш, свий се до мен. Лека нощ.

Ръката му пусна Триша и той се опъна до нея. Бедрото му се допря до нейното. Зрението й се приспособи към тъмнината и тя видя очертанията на тялото му на земята. След известно време, вятърът стана по-студен. Младата жена се размърда и се премести няколко сантиметра по-близо до Слейд. Обърна се на една страна и подложи длани под главата си, за възглавница. Измъчваха я глад и умора. Докато лежеше, друг проблем започна да напира в тялото й.

— Слейд?

— Какво?

— Трябва да отида до тоалетната.

Той въздъхна.

— Добре. — Изправи се. — Подай ми ръка и ще те отведа някъде по-надолу.

— Защо?

Младият мъж се поколеба.

— Не искам да ми мирише на урина, док. И определено не искам да е срещу вятъра, ако се налага да правиш нещо друго.

— О — изчерви се тя. Не беше помислила за това.

Той я изправи внимателно на крака и тя го последва. Изминаха около двадесет крачки и спряха.

— Можеш да се облекчиш тук. Аз ще се отдалеча още малко по-надолу и също ще си свърша работата.

— От къде да знам, че няма да гледаш?

Слейд се засмя.

— Може да съм перверзник, но не чак толкова, док. Ще се върна след малко, затова побързай.

За последно Триша бе ходила на къмпинг преди петнадесет години. Разкопча панталона и го смъкна надолу. Тъмнината не й помагаше особено. Молеше се Слейд да не е някъде наблизо и да я наблюдава. Дочу слаб шум и се намръщи. Точно сега му завиждаше, че е мъж. Облекчи се и набързо оправи дрехите си. Пристъпи няколко крачки напред и зачака.

— Надявам се, че не си се бърсала с ръката — изсумтя тихо той. — Ако си го направила с тази, ми кажи, за да те хвана за другата.

— Не съм — въздъхна Триша. — Ти си ненормален. Някой казвал ли ти го е? Кой би постъпил така?

Той се засмя.

— Не знам, но исках да бъда сигурен. — Хвана дланта й и я поведе към мястото, където бяха лежали. — Лека нощ, док.

— Спри да ми викаш „док“. Казвам се Триша. Защо не ме наричаш по име? Какво, по дяволите, съм ти направила, че не ме харесваш? — Мълчание. Обхвана я гняв. — Няма да млъкна, докато не ми отговориш. Мисля, че искаше да си починеш.

— Не би посмяла. Спасих ти живота, като те носих на гръб почти четири километра.

— Разбира се, че ще го направя. Кажи каква е вината ми, за да не произнасяш името ми. Чакам отговор. Нямаш си и представа колко дразнещо е това. Ще започна да те наричам 215, ако не престанеш или не ми обясниш защо продължаваш да ме вбесяваш по този начин.

Ръмжене разкъса нощната тишина. Младата жена разбра, че този път бе прекалила. Усети го в момента, когато думите излязоха от устата й, но бе твърде късно да ги върне. Беше прочела някъде, че абсолютно всички от Новите видове мразят да ги наричат със старите им номера. Нямаше желание да го обижда. Просто искаше да го нервира, така както той я дразнеше.

— Съжалявам. Нямах намерение да те обиждам. — Гласът й стана нежен. — Просто искам да разбера, защо не ме наричаш по име.

Болка преряза Слейд при спомена за миналото му. Обзе го ярост. Така ли го виждаше тя, всеки път, щом го погледнеше? Като жертва? Като подивялото същество, събудило се в болницата, когато бе предположил, че тя е нова в лабораторията и достатъчно глупава, за да махне оковите му? Обикновено, когато му се бе отдавала възможност, той незабавно бе убивал мъжете човеци, но тя бе жена.

Никога не бе посягал на жена. Вместо това я бе сграбчил. Дори полузамаян, не искаше да я наранява. Веднага, след като бе притиснал тялото й под своето, ароматът й бе нахлул в съзнанието му. Бе погледнал в тези невероятни очи, видял нацупените й устни и тялото му се бе събудило за живот. Беше я пожелал повече, отколкото всяка друга жена до тогава.

Бе искал да я задържи, колкото се може по-дълго. Да се наслаждава на всеки сантиметър от кожата й и да я накара да изгаря от страст така, както самият той. Би могъл да преживее дни без вода и храна, само за да изпита удоволствие от тялото й — да притежава нещо толкова красиво и забранено. Всяко наказание щеше да си заслужава цената на насладата, която щяха да изпитат заедно. Тогава, и само тогава, би я освободил от обятията си. Времето, през което щеше да бъде с нея, би му помогнало да преживее годините и болката, която ежедневно бе изпитвал в лабораторията.

Разбира се, нещата не се бяха развили така, както ги бе планирал. Беше изпаднал в шок, когато хората нахлуха в стаята и се нахвърлиха върху него. Рефлексите му бяха забавени от опиатите и той се беше събудил, за да открие, че светът около него се е променил. Вече не беше затворен в килия, нямаше ги оковите, приковаващи го към стената. Миризмата го бе уверила, че обстановката е напълно непозната. Държаха го завързан, но разбираше причината, поради която го правеха. Щеше да ги нападне, ако беше свободен.

Четири жени в униформа бяха застанали до стената и го информираха, че е спасен и всичките му събратя са освободени, затова трябва да се успокои. Показаха му записи как спасяват оцелелите и се заклеха, че никой няма да го нарани. Отне му известно време да осъзнае факта, че му казват истината. Тези жени бяха там, за да му помогнат, не да му навредят, те не работеха за Мерикъл и ужасният живот вече не съществуваше.

От болницата бе преместен в далечен мотел, насред пустинята, заедно с още десетина от Новите видове. Четирите жени офицери бяха назначени да ги пазят. Хората бяха разбрали, че мъжете от Новите видове не нападат жени и използваха това да се подсигурят, че няма да ги заплашват. Беше проработило. Униформените дори не носеха оръжие, освен тези, които обикаляха територията, за да ги охраняват.

Правителството на САЩ им бе обещало земя, където можеха да се заселят. Място, където можеха да живеят в безопасност от пресата и от човешките същества, които ги смятаха за заплаха. Те прочетоха книги, изгледаха филми и разговаряха с хора, които отговориха на всички техни въпроси. Месецът, който прекараха в пустинята, в очакване строителството да приключи, ги бе успокоило и ги бе уверило, че имат права, равни на човешките. Новият им живот бе започнал в Хоумленд. От обект за тестване, Слейд се бе превърнал в достоен мъж. Лекарката очевидно не беше на това мнение. За нея той винаги щеше да остане 215.

Заболя го. Всичко, което желаеше, бе тя да го види като мъж, като равен. А той бе оплескал нещата, като не можа да я разпознае, щом я видя отново. Очевидно в сърцето й нямаше прошка за него. Болката бързо се превърна в гняв. Да върви по дяволите. Ако някой мъж заслужава повече време, то това съм аз.

Споменът за нея, за вкуса на кожата й, за аромата на възбудата й, изникна в съзнанието му. Тя може и да не мислеше за него като за мъж, но тялото й говореше друго. Похот и желание избухнаха в него. Вероятно трябваше да й даде урок, като й покаже истината. Раздвижи се бързо, преди умът му да успее да го откаже от тази налудничава идея.

Внезапно две ръце сграбчиха Триша за раменете. Слейд я бутна на земята и я покри с тялото си. Младата жена започна да се бори, но не успя да се измъкне. Тежестта му я притискаше силно. Отвори уста, но ръката му я покри бързо.

— Нали не се каниш да викаш и да покажеш на онези убийци къде сме? Гласовете се чуват надалеч.

Имаше желание да му се развика, но само поклати глава. Ръката му моментално я пусна. Опита се да го избута.

— Махни се веднага от мен! — изсъска тя.

— Искаш ли наистина да знаеш защо не произнасям името ти, Триша? — тихо, почти шепнешком, я попита той.

Тя преглътна, изненадана, че се обърна към нея по име.

— Защо?

— Желанието ти да разбереш отговора е влязло под кожата ти, по начина по който ти си влязла под моята. Смятам, че е справедливо да те дразня така, както ти го правиш с мен.

— Как те дразня? Ти си този, който винаги има да добави нещо умно и постоянно прави груби, сексуални намеци.

— А ти си тази, с която толкова много искам да бъда, че изпитвам болка — изръмжа той. — Това е по-дразнещо, отколкото да си държа устата затворена, док. Повярвай ми. Аз не те карам да ставаш толкова твърда, че да се притесняваш да не сцепиш панталоните си, нали? Ти правиш това с мен.

Думите му я оставиха безмълвна. Не бе очаквала от него такъв отговор. От всички неща, които можеше да каже, това дори не присъстваше в списъка.

С неговото травмиращо минало, предполагаше, че той мрази всички, които имаха медицинска професия. Мислеше си, че я взима за сноб, защото хората винаги я укоряваха, че е затворена. Тя не искаше да е такава, но просто не знаеше как да разговаря с тях.

— Нищо ли няма да кажеш, док?

Нямаше представа какво да каже. Слейд изръмжа:

— Ти си една студенокръвна кучка. Чудя се дали въобще можеш да се възбудиш. — Пое си дъх. — Разгорещяваш ли се понякога, док?

— Не съм студена.

— Наистина ли? Заблуждавала си ме през цялото време.

— Не е честно от твоя страна да говориш така. Ти дори не ме познаваш. Ние почти не разговаряме, освен да си кажем обида или нещо грубо.

— Ъммм — намести се той. — Разгорещи се за мен, док.

Триша ахна, когато Слейд се надигна, ръката му се плъзна между телата им и сграбчи блузата й. Тя опита да се извърти, но мъжът се раздвижи бързо. Дръпна дрехата й нагоре и избута ръцете й. Пръстите му хванаха сутиена й и го смъкнаха. Гърдите й се освободиха и студения въздух погали голата й кожа.

— Красиво — изръмжа той, преди устата му да се спусне надолу.

Обезумяла, младата жена опита да избута широките гърди на Слейд, но устните му се сключиха около щръкналото връхче. Задъха се от усещането, породено от горещата му влажна уста и грубия му език. Мъжът нежно засмука зърното й и изръмжа от удоволствие, което предизвика вибрации по голата й плът. Триша замря, престана да се бори. Чувството бе еротично, нещо, което не бе изпитвала досега. Слейд засмука по-силно.

Утробата й се напрегна и тя не успя да спре стона, изтръгнал се от разтворените й устни. Усещането от това, което правеше с нея, бе чудесно. Изви се като дъга, предоставяйки му по-добър достъп, и чак тогава осъзна, че е спряла да се бори. Вместо това дланите й стискаха плата на униформата му, за да го придърпат по-близо.

Слейд смучеше и драскаше със зъби чувствителното връхче. Триша изстена силно. Зарови пръсти в косата му и задържа главата му на място. Сърцето й препускаше лудо. Тя знаеше, че тялото й отговаря на неговите докосвания и изгаряше от възбуда.

Той се надигна, за да остави малко разстояние между тях. Плъзна длан по бедрото й, бутна го и разтвори краката й широко. Тя ахна, когато ръката му покри слабините й. Той притисна палец точно в центъра и потърка набъбналата пъпка. Заля я удоволствие, изви се към него.

— Да — простена Триша.

Слейд замръзна, цялото му тяло се напрегна. Дръпна ръка от влажната й сърцевина, а устата му освободи гърдата. Студен въздух погали голото й, мокро зърно, щом той се отдръпна. Тя отвори очи, опита се да го види, но всичко, което успя да различи, бе една сянка, надвесена над нея.

— Ти наистина можеш да се разгорещяваш — прошепна, толкова тихо, че тя почти не го чу.

— Слейд? — останала без дъх, с треперещ глас произнесе името му.

Мъжът промърмори яростна ругатня, отдръпна се от нея и се изправи. Триша се надигна, намръщи се от внезапната болка, пронизала рамото й. Шокирана го наблюдаваше, докато той се отдалечи. Спомни си, че гърдите й са голи и посегна да оправи бельото си. Смъкна блузата да се покрие.

— Ще се върна — каза грубо Слейд, — отивам да огледам наоколо.

— Но…

Младата жена затвори уста. Трепереше, цялото тяло я болеше. Този кучи син. Заля я гняв. Беше я възбудил нарочно, а след това я отблъсна, оставяйки я сама да се справи с отхвърлянето му. Точно това бе направил. В действителност тя го бе умолявала да я вземе. Устата й може да не бе изрекла думите, но тялото й го показа.

— Негодник! — прокле тя.

Легна обратно. Беше възбудена. Чувстваше гърдите си напрегнати, а тази, която бе смукал, бе станала толкова чувствителна, че я болеше дори от докосването на сутиена. Стисна зъби. Би сменила бельото си, ако имаше такава възможност. Обърна се настрана и се сви на кълбо.

„Този негодник!“, простена мислено. Беше я раздразнил, само за да докаже, че може да го направи.

Опита се да намери удобно място върху твърдата, студена земя. Трябваше да прегледа дрехите, разхвърляни при катастрофата около джипа, за да намери риза с дълги ръкави. Но през деня бе топло. Потрепери и се обгърна по-силно. Мина известно време, но младият мъж не се връщаше.

Обзе я страх. Да не би Слейд да ме изостави? Ами ако нещо му се е случило? Ако са го хванали? Сълзи напълниха очите й, премигна, за да ги спре. С моя късмет, ще дойде точно когато заплача.

Той мразеше сълзите. Беше го видяла как реагира на хленченето на Брат и се досещаше, че Новите видове не проявяват голямо търпение към хората със слабости. Бяха имали труден живот и през годините, в които бяха затворени в лабораториите, им бе втълпявано, че проявата на слабост е нещо лошо. Можеше да се обзаложи, че Слейд дори не плаче.