Стюарт Уудс
Подозренията убиват (48)

48

Стоун подскочи в леглото от някакъв силен звън. Реши, че може да е сънувал, но звънът се повтори. Телефонът мълчеше, дали не е от входната врата? Не беше чувал досега външният звънец на къщата си. Скочи от леглото, наметна си халат и слезе по стълбите.

Беше Арингтън.

— Добро утро. Влизай — каза все още сънен. Видя му се по-хубава от всякога — с избелелите дънки, с вързаната под гърдите мека памучна блуза и без грим.

Тя го прегърна през кръста и склони глава на рамото му.

— Добро утро.

— Ще пиеш ли кафе?

— Да, добре.

Отдръпна се леко от нея и отиде в кухнята да приготви кафето. Арингтън дойде след него и се настани на високия стол между кухненския плот и всекидневната.

— Май съвсем за малко изпуснах госпожа Бианки?

— Да.

— Всъщност, разминахме се на пътя.

Стоун рязко се обърна:

— Тя забеляза ли те?

— Не.

Стоун въздъхна искрено облекчен.

— Харесва ми къщата ти, отива ти.

— Благодаря.

— Заедно с госпожа Бианки ли я избирахте?

— Не — отговори лаконично, без да навлиза в подробности.

— В такъв случай още повече ми харесва.

— Радвам се. Непременно да доведеш Ванс и Питър тук.

Тя не каза нищо.

— Накъде си тръгнала в неделя сутрин?

— Мислех си да отида на разпродажбата, но изведнъж открих, че карам през полето и реших, че е по-добре да дойда да те видя.

— Аха. — Стоун сипа кафе в чашките. — Закусвала ли си?

— Да. Като живееш с Ванс, във всеки момент до теб изниква по някой прислужник, готов да изпълни всичките ти капризи. — Тонът й далеч не подсказваше, че това й доставя удоволствие.

— Как върви животът в Лос Анджелис? Харесва ли ти там?

— Нормално, когато не те отвлича някой.

— Е, надявам се да не ти е станало навик.

— О, не, нали ти беше така добър да сложиш край на това. За което съм ти вечно признателна — тя хвана нежно ръката му.

— Няма защо.

— Зная, че винаги се чувстваш неловко от благодарностите, но се чувствам длъжна да ги изкажа. Впрочем такива са и чувствата на Ванс. Той много те харесва.

— И аз го харесвам.

— Да се преместим в хола — предложи тя и се насочи към дивана с чашката кафе в ръка.

Стоун я последва, като предвидливо остави помежду им почтително разстояние.

— Как живееш след последната ни среща?

В главата му нахлуха спомените за апартамента в хотел „Бел еър“ и голата Арингтън.

— Както обикновено — каза, — малко работа, малко забавления.

— Дино как е? — попита тя.

— Ядосва се много, че над семейството му тегнат опасности.

Тя кимна.

— А Илейн?

— И тя е в същото положение.

— Поздрави и двамата от мен.

— Непременно.

Настана неловко мълчание. Стоун просто не знаеше как да продължи разговора.

— Сега пишеш ли нещо? — попита най-сетне.

— Започнах един роман, написах две глави, но нещо се отказах.

— Недей да се отказваш. Ще напишеш добра книга, имаш всички данни.

— Не съм сигурна, че съм родена за писателка — каза тя.

— Защо така?

— Мисля, че за да напише една книга, човек трябва да умее да се изправи лице в лице с фактите, да се справя с реалността. А мен не ме бива.

— И какво те затруднява чак толкова?

— Искам да съм с теб, това е истината.

На Стоун му спря дъхът.

— Непрестанно мисля за теб — как вечерям с теб, с Дино и Илейн, как живея в къщата ти, как се любя с теб. Тази мисъл не ме напуска.

Стоун смутено остави на масата чашката и започна да разтърква слепоочията си. Съвсем доскоро и той не бе способен да мисли за нищо друго. Ето я, сега тя е при него. Как да постъпи?

— А ти мислиш ли си за мен?

— Да.

Тя се приближи плътно до него.

— Представяш ли си как ме любиш?

— Да.

Тя коленичи на дивана и го погали. Другата й ръка разхлаби колана на халата му и се плъзна надолу. Стоун се отдръпна, после я прегърна и целуна по бузата.

— Недей — каза меко. — Боли.

— Искам болката да изчезне. Желая те.

— И аз те желая, знаеш го много добре.

— Ето ме, твоя съм.

Стоун си пое дълбоко въздух.

— Не — промълви, — не си.

— Искам да бъда отново твоя.

— Не мога да си позволя да искам това.

— Защо не? Можем отново да бъдем заедно.

— Невъзможно е — каза и не можа да повярва, че е изрекъл това.

— Ще се върна в Ню Йорк и ще се разведа. Изобщо не трябваше да се омъжвам за Ванс.

— Но го направи.

— Глупава грешка — изрече тя. — Трябва ли да плащам за нея през целия си живот оттук нататък?

— Това е съдбата и на двама ни.

— Искам да се върна при теб, Стоун.

— Нямаш право да отнемеш сина на Ванс, аз няма да участвам в такова нещо.

— Тогава ще оставя Питър на Ванс. Нали ще мога да се виждам с него.

— Арингтън, видях те снощи с бебето. Ти си щастлива майка и ако аз се намеся помежду ви, в крайна сметка ще ме намразиш.

— Повече от всичко искам да съм с теб.

— Не е така.

Тя се изправи и разтвори халата му.

— Нека да се любим — прошепна и започна да гали и целува врата и раменете му. — Само този път, люби ме, а ако след това все още настояваш, ще си вървя.

Стоун я хвана леко за раменете и я отдалечи от себе си.

— Искам да ме чуеш. Правил съм много неща, с които, не мога да се гордея, но никога не съм бил прелюбодеец. И този път няма да стана. Да, въпреки че няма жена, която да съм обичал толкова много. Просто не мога да го направя.

По бузите й потекоха сълзи.

— Обичам те, Стоун.

— Част от мен ще те обича завинаги, Арингтън.

— Тогава защо да не бъдем заедно?

— Вече сме направили избора си, трябва да се научим да живеем с това.

— Допреди да те видя снощи, успявах — каза Арингтън. — Наистина.

— Значи трябва да продължиш. — Стоун я изправи на крака. — А сега е време да тръгваш към къщи. — Прегърна я през раменете и бавно я поведе към вратата.

Сълзите й не спираха и Стоун пътьом взе от масичката няколко салфетки.

На прага тя си обърна към него:

— Не ме отпращай, моля те, недей.

— Трябва да вървиш — повтори той.

— Всъщност ти не ме желаеш — избухна през сълзи Арингтън.

— Моите желания вече нямат значение — отговори той и попи със салфетка сълзите й.

Тя взе салфетките и избърса лицето си.

— Ще ме целунеш ли за довиждане?

Стоун обхвана страните й с длани и я целуна нежно по устните.

— Довиждане, мило момиче.

Тя се обърна, изтича до паркирания на алеята Рейндж Роувър и бързо потегли.

С буца в гърлото Стоун се върна в къщата и затвори входната врата. В същия момент отвън долетя шум от затръшната врата на кола. „Господи, тя се върна. А сега няма да имам сили да я отпратя.“ Отвори вратата, готов да я поеме в обятията си. На прага обаче стоеше Ванс Колдър.

— Здравей, Стоун.

— Здравей, Ванс — отговори на поздрава с тих глас. — Ще влезеш ли?

— Не — отвърна Ванс. — Дойдох само да разбера дали имам основания да се притеснявам от теб.

Стоун поклати глава.

— Не, Ванс, никакви.

Ванс въздъхна дълбоко.

— Благодарен съм ти.

— Търси начин да я направиш щастлива.

Ванс кимна и приятелски докосна раменете на Стоун.

После се отправи към колата си и замина. „Дай Боже неделните ми утрини в Кънектикът да не са все такива“ — пожела си наум Стоун.