Стюарт Уудс
Подозренията убиват (3)

3

Първи пристигнаха детективите. Стоун ги въведе в апартамента и ги придружи до кухнята. „Тя е тук“ — каза, след което се върна на мястото си до масата. Полицаите влязоха в кухнята, но мигом се върнаха. Единият беше здравеняк, над метър и деветдесет, а другият. — доста по-нисък, но набит, с червендалесто лице.

— Стани — каза му по-ниският.

— Какво?

— Стани!

Стоун се изправи на крака.

Ниският полицай заби едно дясно кроше в челюстта на Стоун.

Стоун се завъртя, падна върху масата и преди да се усети, двамата полицаи се хвърлиха отгоре му и щракнаха белезниците.

— Какво правите, по дяволите? — ядоса се Стоун.

Вдигнаха го да седне на стола, след което ниското ченге го удари отново.

— Мръсен убиец! — кресна му ниският, но този път здравенякът го възпря.

— Кротко, Мик — каза. — Ще го насиниш, а ние не обичаме да оставяме следи.

Стоун седеше безмълвен.

— Защо си я убил? — попита ниският заплашително.

— Не съм я убивал, заварих всичко така, както го виждате и вие — отговори Стоун.

— Тогава защо целият си изцапан с нейната кръв? — попита ниският и отново замахна с юмрук.

Високият детектив улови китката му и каза спокойно:

— Не ме принуждавай да ти слагам белезници, Мик.

Ниското ченге му отвърна с убийствен поглед:

— Само да посмееш!

— Стой настрана от него — заповяда високият.

Другият неохотно се отдръпна.

— Моите извинения, господине — каза едрият полицай. — Аз съм детектив Андерсън, това е детектив Кели.

— Той извади бележника си. — Как се казвате?

— Стоун Барингтън.

Андерсън вдигна очи от бележника и попита:

— Господин Барингтън, бихте ли ми казали какво се е случило тук?

— Отидох да взема храната от китайския ресторант и когато се върнах тук, я намерих така, както я виждате сега. В кухнята се подхлъзнах и паднах — затова съм целият в кръв. След това се обадих на 911.

— Мръсен лъжец! — викна Кели и отново се хвърли към Стоун.

Андерсън го сграбчи за реверите и го притисна към стената.

— Повече няма да те предупреждавам, Мик!

Някой почука силно отвън.

— Иди да отвориш — каза Андерсън на партньора си и го изблъска към вратата.

Кели я отвори рязко и в стаята влезе Дино Бакети.

— Къде е убитата? — попита той.

— Там е, лейтенант — Кели посочи с ръка към кухнята.

— Добре ли си, Стоун? — обърна се към него Дино.

— С белезници на ръцете — отговори Стоун.

— Кели, свали му белезниците — нареди Дино.

— Ама, лейтенант…

— Прави каквото ти казвам.

Кели извади от джоба си ключовете и махна белезниците.

Стоун се изправи и разтри китките си, а после повали на пода Кели с юмручен удар в носа.

— Всичко е наред — каза Дино, — успокойте се. — Кели с мъка се изправи на крака, от носа му течеше кръв, но това не му попречи да налети на Стоун. Дино го удари с отворена длан по челото и го просна отново на пода.

— Казах да се успокоите! — Кели този път се надигна съвсем бавно. Дино се обърна към Андерсън: — Виждал ли си подобно нещо, Анди?

— Какво да съм виждал? — попита Андерсън.

Дино се приближи към Стоун и огледа внимателно челюстта му.

— Добре ли си?

— Сега вече съм добре — отговори Стоун.

— Целият си в кръв. От тебе ли е?

— Не.

— Добре. Да седнем и да обсъдим какво е станало.

Четиримата се настаниха около масата.

Кели попиваше с носна кърпичка кръвта по лицето си.

— Този май ми е счупил проклетия нос — изрече, без да се обръща към никого.

— И заслужено — обади се Стоун.

— Анди — каза Дино.

Андерсън извади бележника си и го сложи върху масата.

— Да започнем отначало — обърна се към Стоун той. — Бихте ли ми казали адреса си, господин Барингтън?

Стоун продиктува адреса си и започна отново разказа си от партито в дома на Мартин Бруъм. Докато даваше показания, пристигнаха двама униформени полицаи, двама цивилни и лекар от следствието.

Андерсън се пресегна за плика с храната от ресторанта, откъсна прикачената разписка и я подаде на един от униформените:

— Иди в ресторанта и уточни кой и по кое време е направил поръчката, кой и кога е взел храната, искай подробно описание на човека.

Полицаят взе разписката и излезе. Стоун възобнови показанията си. Андерсън изчака Стоун да завърши разказа си и попита:

— Това ли е всичко? Нещо друго?

— Казах ви всичко, — смятам, че в момента, когато аз се върнах тук с храната, престъпникът все още е бил в сградата.

— Какви основания имате да мислите така?

— Когато повиках асансьора, той беше на последния етаж, а този апартамент е единственият на дванадесети етаж. Освен това, след като потегли надолу, асансьорът спря на шестия етаж, преди да слезе на партера. На кой етаж беше асансьорът, когато вие пристигнахте тук?

— На партера.

— Ами, излиза, че ако не е бил ползван междувременно от някой живеещ в блока или от посетител, значи престъпникът е изчакал на шестия етаж, докато аз се кача на последния, след което е повикал асансьора и е слязъл с него до партера.

— Доста хладнокръвно — отбеляза Дино.

— Наистина много хладнокръвно — съгласи се Стоун.

Завърна се полицаят, който бе направил проверката в ресторанта.

— Поръчката за храната е била направена по телефона, от някоя си Сюзан Бийн. Времето на поръчката е отбелязано на разписката — докладва той и остави на масата разписката. — Половин час след това за храната е отишъл един мъж, почакал е още пет минути, — след кое то е платил и си е излязъл. Мъжът е бил висок над метър и осемдесет и пет, рус и добре сложен. Бил е облечен с шлифер.

Андерсън погледна отбелязаното на разписката време на телефонното обаждане, направи някакви сметки наум и каза:

— Това потвърждава истинността на вашите показания, господин Барингтън.

— Премерете водата в чайника — каза Стоун.

— Какво?

— Преди да тръгна за ресторанта, Сюзан ми каза, че ще направи чай. Нека да проверим за колко минути ще кипне същото количество вода. Това ще ни помогне да получим точна представа за времето.

— Иди да свършиш това, Мик — нареди Андерсън и Кели се запъти към кухнята.

Останалите продължиха обсъждането, докато чайникът засвири. Андерсън погледна часовника си и каза:

— Според мен — три минути и половина.

— Колко вода имаше в чайника? — обърна се Стоун към Кели.

— Три чаши — отвърна намусен Кели.

— Единият сценарий се очертава така — започна Стоун. — Убиецът е влязъл малко след моето излизане — не повече от три минути и половина след мен. Убил я е, след което чайникът е започнал да свири. Тогава той е спрял газта.

— Това пък защо? — попита Кели.

— Просто защото никой не би могъл да остане вътре и да слуша непрекъснатото пищене на чайника — отговори Стоун. — Хайде да пресметнем: имам пет минути път до ресторанта, там чаках още пет минути, и още пет за обратния път — това прави 15–18 минути! Най-вероятно е престъпникът да е бил все още в апартамента в момента на моето връщане тук. Ако е така, изниква въпросът какво е правил той през тези петнадесет минути?

— Тарашувал е из апартамента — каза Андерсън. — Дали не става дума за обир?

— Аз огледах внимателно спалнята — обади се вторият униформен полицай. — Всичко е в идеален ред. На тоалетката има кутия с доста красиви бижута.

— Значи не става дума за обир — каза Андерсън — Какво ли е търсил убиецът?

— Нещо, което е представлявало ценност за него — изрече Дино, като стана от мястото си и отиде до бюрото в хола. Провери едно по едно всички чекмеджетата, включително и кантонерката за папки, след което се върна при другите. — Всичко е в идеален ред. Нищо не подсказва дали убиецът е намерил нещо.

Кели се намеси:

— Но защо убиецът е запалил отново газта, преди да излезе, а? Защо ще го прави?

— За да ни заблуди за последователността на събитията във времето — обясни Стоун. — Искал е да ни накара да мислим, че е напуснал апартамента веднага след като я е убил. Вероятно ни е проследил от къщата на Бруъм дотук или поне е тръгнал подире ни, докато сме вървели насам.

— Да си забелязал някого? — попита Дино.

— Не, но предполагам, че ни е проследил, изчакал е да изляза и след това се е качил нагоре.

— А как е успял да влезе тук? — попита Кели.

— Просто е позвънил и тя може би си е помислила, че съм аз, независимо че ми беше дала ключ за входната врата.

— Смяташ, че тя му е отворила?

— Възможно е той да я е изблъскал със сила, но не е изключено тя да го е познавала — каза Стоун.

— Добре де, а той откъде накъде ще знае кога ще се върнеш ти? — попита Кели.

— Въобще не е знаел, мислел е, че съм си тръгнал и няма да се връщам. Имал е късмет. Мога да се обзаложа, че той е влязъл в асансьора точно в момента, когато съм го повикал. Сигурно се е уплашил.

— Възможно е — замислено изрече Дино. — Анди, нареди на патрулните да разпитат всички живеещи в блока. Да изяснят точно кой и кога е влизал или излизал.

— Слушам, лейтенант — каза Андерсън.

— Мисля, че вече е време да събудя Мартин Бруъм — заключи Дино, поглеждайки часовника си.

— Онзи тип от окръжната прокуратура ли? — попита Кели. — Защо?

— Бих искал да хвърля един поглед на нейния офис — отговори Дино. — Тръгвай, Стоун, ще те закарам у вас.

Не можем да те оставим да се разхождаш по улиците целият в кръв, на бърза ръка ще те арестуват. — После се обърна към Кели: — Извини се на господин Барингтън за държанието си.

Лицето на Кели стана моравочервено.

— Извинявам се — каза. — Помислих, че вие сте престъпникът.

— Би трябвало да знаеш, Мик — каза Андерсън, — че господин Барингтън е бивш детектив от 19-то полицейско управление — беше партньор на лейтенант Бакети.

Кели помръкна.

— Наистина съжалявам — произнесе със сведени очи.

— Съжалявам за носа ти — отвърна Стоун, като се погрижи думите му да не прозвучат прекалено сериозно.