Стюарт Уудс
Подозренията убиват (46)

46

Вечеряха на кръгла маса от орехово дърво в стая с панорамен прозорец към осветените градини. В откритата камина весело гореше ненужен огън. Стоун моментално долови нещо познато в обстановката.

— Ванс, миналата година, по време на твоите снимки, не бях ли в същата стая?

— Много си наблюдателен, Стоун — отвърна Ванс. — За голяма част от дизайна на бунгалото тогава използвахме снимки от тази къща. След като видях как обзаведоха столовата, купих мебелите и ги докарах тук. Не е ли станало малко като огледално отражение?

— Леко объркващо е.

Мястото на Стоун бе от дясната страна на домакинята, между нея и възхитителната Лола. Не пропусна да си помисли, че за първи път седи на една маса с толкова красиви жени. Долче седеше срещу него и очароваше съседите си Ванс и Лу. Този път не му пусна крак под масата.

— Стоун — заговори Ванс, — четох в „Таймс“ за експлозията в картинната галерия. Защо не ни разкажеш какво стана?

Стоун нямаше желание да засяга тази тема и се почувства неудобно.

— За щастие, нямаше сериозно пострадали хора. Федералните работят, за да установят експлозива и как се е озовал в пикапа, а Дино води разследването.

— Разбрах, че си спасил живота на доста хора — намеси се Арингтън.

— Имах късмета да забележа микробуса преди експлозията и така успяхме да изведем всички далеч от предната витрина.

— С изключение на самия Стоун. Трябва да видите порязванията по гърба му — каза Долче и хвърли остър поглед към Арингтън.

— Дреболии — бързо парира Стоун.

— Чие дело е това? — попита Лу.

— Полицията не знае, поне засега.

— Прекалено скромен си, Стоун — подхвърли Долче. — Арестуван преди години от Стоун убиец е освободен от затвора и сега се случват разни лоши неща на хората, които са го пратили на топло, както и на техни близки.

Произнесе натъртено последните думи, за да е сигурна, че няма да ги пропуснат.

Цялата компания престана да дъвче.

— Убиха секретарката на Стоун, извършиха покушение върху сестра ми, която сега е принудена да се крие с детето си в къщата на татко.

— Алма е мъртва? — попита с ужас в гласа си Арингтън.

— Така е — потвърди Стоун.

— Освен това е убита една от съседките на Стоун, портиерът на блока на негова приятелка, както и един полицай.

— Долче — намеси се Стоун, — темата не е приятна.

— Вие с Дино как се опитвате да заловите този човек? — попита Арингтън.

— Правим всичко възможно, но той ни се изплъзва. В утрешния „Таймс“ ще публикуваме неговата снимка и се надяваме след това да попаднем на някаква следа.

— Същият човек е убил вчера и адвокат в Ню Йорк — продължи Долче.

— Ти откъде знаеш, че има връзка? — озадачен попита Стоун. — Аз разбрах за това едва вчера късно следобед, никой не е разкривал публично, че е свързано с другите убийства.

— Имам си собствени източници — не се остави Долче.

— Е, да, отново Мери Ан — въздъхна Стоун.

Долче сви рамене.

Лола проговори за първи път, с неочаквано тих глас:

— Това означава ли, че всички ние сме в опасност?

— Не, разбира се — отговори Стоун. — Нямаше да дойда тук, ако мислех така.

— Това звучи успокояващо — каза Ванс.

— Малцина знаят, че съм купил къща тук. Вярно е, че някои от тях са доста приказливи — вметна Стоун и хвърли поглед към Долче.

Тя го възнагради с кисела гримаса.

Вечерята продължи, но разговорът не бе така оживен.

— Да, интересен живот водиш — каза по едно време Лу. — Почвам да си мисля, че миналогодишното ти забъркване в нашите малки неприятности е истинска дреболия за теб.

— Лу — намеси се Арингтън, — не забравяй, че ние въвлякохме Стоун в нашата бъркотия и сме му много задължени.

— Разбира се, разбира се — веднага би отбой Лу. — И аз съм му много благодарен.

— Досега не беше казвал подобно нещо — подчерта Арингтън.

— Каква бъркотия? — обади се пак Лола.

— Ще ти кажа после, мила — припряно каза Лу.

Последва продължително мълчание.

— Кажи нещо за новата къща, Стоун — подкани го Арингтън.

Стоун остана доволен, че най-после смениха темата на разговора.

— Преди време са я ползвали пазачите на съседната голяма къща, наречена „Скалите“.

— О, знам я — обади се Ванс, — Каролин Клем ми я показа, когато оглеждах коя къща да си купя.

— И какво представлява? — продължи да се интересува Арингтън.

— Две спални, две бани, дамско тоалетно помещение, хол, столова и кухня. Облицована е с дърво, също като голямата къща, има и интересна куличка.

— От думите ти съдя, че е чудесна — каза Арингтън. — Ще ми бъде приятно да я видя.

— Почакай да я подредя както трябва, тогава ще ви поканя с Ванс на вечеря.

— Ще се радваме — подхвърли Ванс. — А знаеш ли кой е купил голямата, „Скалите“?

— Не ги познавам все още.

— И това ще стане, ако зависи от Каролин Клем. Каролин е двигателят на тукашното общество, тя удивително умее да сближава хората.

— Вече имам от нея любезна покана за вечеря — съобщи Стоун.

— Е, значи много скоро ще се познаваш с всички.

Последва ново продължително мълчание. Пръв го наруши Стоун.

— Много добре си се справила с къщата, Арингтън.

— Ами, досега не бях идвала тук — отвърна тя.

Стоун изтръпна.

Арингтън веднага се опита да го извади от неудобното положение:

— Вднс има удивителен вкус и е добър познавач на стиловете на обзавеждане и мебелите. Още с първото си влизане в къщата се усетих като в собствен дом.

— Ванс — намеси се Лу, — откъде този дизайнерски дар у син на църковен наместник от Южна Англия?

Ванс сви рамене.

— Мисля, че се дължи на наблюденията ми върху по-мъдрите и по-способните от мен. Баща ми винаги придаваше много домашен уют на жилищата ни, а това далеч не винаги беше лесно. Живели сме в какво ли не — от схлупени къщурки със сламени покриви до големи, но занемарени къщи. Пък и от фирмите научих много неща, те ми бяха втори дом и първи университет.

Стоун слушаше с удоволствие излиянията на Ванс за детството му в Англия и беше щастлив, че най-после вниманието на групата не е насочено към него.

Вечерята привърши. Лу и Лола пожелаха на всички лека нощ и се оттеглиха на горния етаж. Долче отиде в дамската тоалетна, а Ванс излезе да освободи готвача и иконома. Стоун и Арингтън останаха сами на верандата.

— Вечерта беше хубава — каза Стоун.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Стоун…

— Да?

Тя видимо се затрудняваше да намери думите си.

— Щастлива ли си, Арингтън?

— По своему — кимна тя с глава! — Искам да знаеш, че щях да бъда по-щастлива, ако…

— Ще тръгваме ли? — попита появилата се на вратата Долче. — Тукашният въздух ми действа приспивно.

В този момент дойде и Ванс. На сбогуване Арингтън си позволи да задържи ръката на Стоун малко по-дълго от необходимото. Съпругът й с нищо не показа, че го е забелязал, докато Долче не пропусна да го направи.

— Е, приятно беше, нали? — заговори тя, след като седнаха в колата. — Видя се отново с възлюбената си, Беше ли забавна срещата?

— Долче, с теб се познаваме едва от няколко дена. Не се учудвай, че съм имал свой живот и преди теб. Имам си го и сега, твоето място в него все още не е ясно. Тази вечер ти хем ме притесни, хем уплаши приятелите ми. Нямаше никаква нужда да ги занимаваш с моментните ми проблеми.

— Съжалявам, Стоун — покорно каза Долче. — Моля за извинение, повече няма да правя така.

През нощта не се докоснаха. Стоун мислеше за други неща.