Стюарт Уудс
Подозренията убиват (28)

28

Стоун очакваше да попадне в нещо подобно на къщата на дон Корлеоне от „Кръстникът“ — дискретна, безлична и тайнствена. Но всъщност пред него се разкри гледката на елегантен древногръцки дворец сред огромна ниско окосена поляна.

— Струва ми се, че не сме в Бруклин — каза Стоун.

— Не е точно така — възрази Дино. — В Бруклин можеш да видиш какво ли не.

Минаха по извитата алея и спряха в кръга от ситни камъчета пред входа. Слязоха от колата и Стоун веднага долови ромоленето на фонтана в центъра на кръга. Още преди да посегнат към звънеца, входната врата се отвори от нисък и побелял човек с черен костюм.

— Добър вечер, господин Бакети — поздрави той на английски със силен италиански акцент.

— Как си, Пийт?

Мъжът хвърли укоризнен поглед към Дино и се обърна към Стоун:

— Добър вечер, господин Барингтън. Аз съм Пиетро. Насам, ако обичате.

Прислужникът ги преведе през входното антре с мраморен под, през просторна и елегантно обзаведена стая до неголям хол, облицован с ламперия от стар чам. В откритата камина в ъгъла гореше весел огън. Картини с поразрушени италиански дворци красяха помещението.

— Какво да ви предложа за пиене, господа? — попита Пиетро.

— Скоч — каза Дино. — Ама от качествения, Пийт.

— Знаете много добре, че имаме само качествен, господин Бакети. За вас, господин Барингтън?

— Стрега с лед, моля — каза Стоун.

Пиетро одобри с поглед избора на Стоун и излезе от стаята.

Стоун понечи да се настани до огнището.

— Недей там — предупреди го Дино. — Това е мястото на стария. Иначе ще нареди на Пийт да ти резне гърлото на тръгване.

Стоун си намери друго място.

— На него явно не му е приятно да го наричаш Пийт, защо го правиш?

Дино се настани удобно.

— Преди двадесет години той беше Малкия Пийт Драго, наемник за мокри поръчки от улица „Мълбъри“. Изпълнил е поне двайсетина, не бих искал да забрави това.

— Преди двадесет години? Явно знаеш да държиш карез, Дино.

— Какво искаш, нали съм италианец, такива сме си ние.

Пиетро донесе напитките.

— Госпожа Бакети се приготвя. Господин Бианки е в градината с Бен, след малко ще дойде при вас.

— Благодаря, Пийт — кимна Дино и отпи от чашата си.

Пиетро излезе и затвори вратата на хола.

— Гледай да не правиш излишно резки движения към Едуардо, щото Пийт ще ти забие ножа между ребрата преди да се усетиш.

— Ще имам предвид.

Вратата се отвори и се появиха две дами. Стоун замръзна при вида на влизащата след Мери Ан хубавица и не можа да стане веднага, за да ги приветства.

Мери Ан поздрави Стоун с целувка по бузата.

— Здравей, момче — прошепна и се обърна, за да му представи придружителката си. — Стоун, запознай се с Росария, ние и казваме Долче. Сладурано, това е Стоун Барингтън, наш приятел.

Долче Бианки прекоси с въздушна стъпка стаята и подаде ръка на Стоун. Беше с цяла глава по-висока от Мери Ан. Изящно скроената черна рокля подчертаваше красивия бюст и стройните й бедра.

— Здравей, Стоун — каза с плътен глас.

Почти изгубил ума и дума, Стоун успя все пак да смънка едно „Здравей“. Помисли си, че стои до сицилианска принцеса. Черната й коса падаше на вълни до раменете, а диамантената огърлица със сигурност бе взета от витрината на най-скъпия бижутерски магазин.

Не бяха успели да си кажат и дума, когато Едуардо Бианки влезе в хола. Тихо и почти невидимо; Стоун дори не го забеляза веднага. Стори това едва когато с него се здрависваше висок и хубав мъж, около петдесетгодишен на вид, със стоманеносива коса, съвсем бяла на слепоочията, облечен с двуреден костюм, който не знаеше що е това гънка. — Приятно ми е, господин Барингтън. Аз съм Едуардо Бианки — произнесе с приятен тембър и без акцент.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Бианки — каза на свой ред Стоун. Помисли си, че този мъж спокойно би могъл да бъде водещ на „Театрални шедьоври“.

— Дино — обърна се към зет си Бианки, — ако искаш да пожелаеш лека нощ на Бен, той си е в стаята.

Дино излезе веднага.

Бианки ги покани да седнат, настани се на традиционното си място и взе чаша стрега от сребърния поднос на Пиетро.

Стоун беше доволен от себе си, че е избрал същото питие като Бианки. Беше благодарен на Дино, че го беше предупредил да не заема мястото на домакина. Бианки излъчваше царствено присъствие и Стоун чувстваше, че трябва да се държи на висота.

— Надявам се, че пътуването ви е минало приятно — рече любезно Бианки.

— Да — отговори Стоун. — За пръв път идвам в тази част на Бруклин.

— В продължение на много години нашето семейство облагороди тази част на Бруклин — каза Бианки. — Баща ми гореше от желание да има хубаво място, където да построи къща. За жалост, той почина преди да довърши намерението си. Падна се на мен да построя къщата на мястото, което той бе осигурил.

— Къщата е много хубава — възхитено произнесе Стоун, — заслужавате поздравления за нея.

— Благодаря — леко кимна Бианки. — Приятно е да приемаш гости, които я оценяват.

Стоун се чувстваше объркан. Възможно ли е този мъж да е тъстът чудовище, за когото Дино от години му бе говорил пренебрежително?

Междувременно приятелят му се върна в хола и седна на мястото си, без да каже дума.

Приятелският разговор между Стоун и Бианки продължи близо половин час. Никой от присъстващите не се намеси. По едно време Пиетро се появи на вратата и леко се поклони.

Бианки стана от мястото си.

— Вечерята е сервирана — каза. — В малката столова, нали, Пиетро?

— Да, сър — отвърна прислужникът.

Бианки ги поведе към изящна малка столова. Гостите се разположиха около старинната кръгла маса, където бяха подредени италиански сребърни прибори, английски порцелан и френски кристални чаши.

Стоун се оказа редом до красивата Долче, която не беше казала и дума след появата на баща си.

Сега проговори за първи път:

— Струва ми се, че работите като адвокат, господин Барингтън?

— Така е — отговори Стоун.

— Това е чудесно, макар че адвокатите доста често забравят, че всъщност те обслужват клиентите си, а не обратното.

— Права сте, и аз познавам такива адвокати — каза Стоун.

— Аз също.

Стоун, който съвсем мимоходом бе чувал, че Мери Ан има сестра, сега беше готов да се съгласи с всяка дума, изречена от невероятното създание до себе си.

Бианки категорично се намеси в разговора:

— Малката ми дъщеря нямаше да познава толкова добре адвокатите, ако се беше вслушвала повече в съветите на баща си.

— Да, татко — хрисимо проговори Долче.

Стоун ясно усещаше, че не й се случва често да е хрисима. Съсредоточи се върху порцията ризото с манатарки пред себе си, внимателно подбра подходящата вилица и опита от яденето; вкусът веднага го пренесе в страната, която никога не бе посещавал.

— Ходили ли сте в Италия, господин Барингтън? — долетя въпроса на Бианки, сякаш прочел мислите на Стоун.

— Трябва да призная, че не съм — с истинско съжаление в гласа си отговори Стоун. — Една моя приятелка току-що се върна от шестгодишен престой в Тоскана и е възхитена от страната.

— Сигурно говорите за госпожица Бъкминстър, художничката, нали?

— Да — учуден отвърна Стоун.

— Познавам работите й още преди да напусне Ню Йорк — продължи Бианки. — Тогава смятах, че дава големи надежди, но и че се нуждае да натрупа повече зрелост.

Разбрах, че последните й творби са на значително по-високо ниво.

— Тя е чудесен художник — каза Стоун.

— А, вие сте познавач, нали така? Майка ви беше знаменита художничка.

— Благодаря — кимна признателно Стоун. — Възможно е да съм наследил от майка си способността да оценявам стойностната живопис. За жалост обаче не съм наследил нищо от нейния талант.

— Един-два пъти правих опити да купя картини от Матилда Стоун, но всеки път някой беше наддал повече от мен.

Стоун остана определено озадачен от твърдението, че някой би могъл да надвие Бианки в наддаването.

— Не се отказвайте да опитате пак — каза.

— О, разбира се — отвърна Бианки, — няма да им оставям повече.

На мястото на опразнената чиния на Стоун беше сервирано основното ястие — джолан.

— Тази вечеря е типично по милански вкус — обясни Бианки. — Миланската кухня е сред любимите ми неща.

— Всичко е изключително вкусно — похвали храната Стоун.

— Ще предам думите ви на сестра ми. Вкъщи тя ни готви.

— Моля да й предадете моите поздравления.

— Ще имате възможността да го направите лично — каза Бианки.

Изведнъж Стоун усети нещо съвършено необичайно.

Нещо пълзеше нагоре по левия му глезен. Застина, както беше поднесъл чашата към устата си.

Бианки се втренчи в него.

— Не ви ли харесва виното?

Стоун отпи и преглътна с мъка.

— Превъзходно е — каза. Сега вече нямаше съмнение, че това, което се плъзгаше нагоре, беше кракът на Долче Бианки.

— Направено е от грозде от собственото ми лозе във Венето — уточни Едуардо Бианки.

— Наистина е превъзходно — повтори Стоун, с отчаяно усилие гласът му да не затрепери. Обутата в чорап пета на Долче вече достигна върха на неговите чорапи и започна да ги сваля надолу по глезена му. Усещаше се в положението на човек, когото разсъбличат майсторски и невероятно възбуждащо.

— Виното е от сорта „Амероне“ — продължаваше Бианки. — Гроздето първо се оставя да се поизсуши на слънце и едва тогава го намачкват. Благодарение на това става много по-ароматно.

— Просто е чудесно — с усилие да не се разсмее каза Стоун, защото Долче вече го гъделичкаше по бедрото.

Много внимателно отдръпна крака си от нейния и с периферното зрение видя, че тя реагира с недоволна гримаса.

— Долче — обърна се Бианки към дъщеря си, — ти си толкова необичайно тиха. Би трябвало да забавляваш госта.

— Да, татко — отвърна тя и хвърли кос поглед към Стоун.

След вечерята Бианки се изправи.

— Сега да се върнем в малкия хол, там Пиетро ще ни поднесе кафето.

Всички станаха и тръгнаха към вратата. Бианки се обърна към Стоун:

— Ще ми направите ли компания да изпием по една чаша, господин Барингтън?

Още преди Стоун да успее да отговори, Бианки се беше обърнал и минаваше през една врата. Нямаше как, Стоун побърза да го настигне.