Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Acceptable Risk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „КОАЛА“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

ПОНЕДЕЛНИК, 25 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

Едуард примига и отвори очи — беше спал само четири часа. Стрелката сочеше пет часа призори. Запалеше ли се по някое изследване, сън не го ловеше, а сега бе по-ентусиазиран от всякога. Интуицията на учен му подсказваше, че този път се е заел с нещо наистина голямо, а интуицията никога не го подвеждаше.

Едуард скочи от леглото. Това стресна Бафър и мъникът се разлая като обезумял. Паникьосаното куче навярно бе решило, че е настъпил краят на света. Наложи се стопанинът му да го срита, за да го усмири и да прекрати олелията.

След като приключи набързо със сутрешния си ритуал, който включваше и кратка разходка с Бафър, Едуард се метна на колата и отпраши към лабораторията. Когато влезе, още нямаше и седем сутринта, а Елинор вече беше там. — Нещо не мога да спя като хората — оплака се тя. Дългата и руса коса, която обикновено беше старателно сресана, сега изглеждаше доста разрошена.

— Аз също — призна и Едуард.

В събота вечерта бяха работили чак до един след полунощ, после не бяха подвили крак и цяла неделя. Едуард дори бе отменил срещата си с Ким за вечерта. Обясни и, че двамата с Елинор са съвсем близо до целта. Не можеше да спре точно сега.

Едва около полунощ в неделя Едуард и Елинор бяха успели да отделят алкалоидите. Трудностите се дължаха главно на това, че два от алкалоидите имаха почти еднакви физически свойства. Сега им трябваше единствено още материал и Кевин Скрантън, сякаш дочул молитвите им, звънна да каже, че сутринта ще прати поредната порция склеротии.

— Искам всичко да е готово, когато материалът пристигне — отсече Едуард.

— Дадено — отвърна Елинор и зачатка весело с токчета.

Едуард се опита да разроши непокорните и кичури, но тя се оказа по-бърза.

Работиха трескаво повече от час, когато младата жена потупа лекичко Едуард по ръката.

— Нарочно ли пренебрегваш стадото си? — попита едва чуто тя и кимна през рамо.

Едуард се изправи, извърна се и погледна студентите, които се мотаеха в очакване той да ги забележи. Изобщо не беше усетил, че са тук. Групата ставаше все по-голяма — в лабораторията влизаха все нови и нови хора.

— Слушайте! — спря ги Едуард. — Днес се оправяйте сами. Затънал съм до гуша. Работя върху проект, който не търпи отлагане.

Обърна им гръб и мигновено забрави за съществуването им, съсредоточен до краен предел в изследванията си. Не след дълго обаче Елинор пак го дръпна за ръката.

— Неприятно ми е, че те откъсвам — подхвана тя, — но какво ще правиш с лекцията в девет часа?

— По дяволите! — изруга ученият. — Съвсем ми изхвърча от главата. Намери Ралф Картър и го прати при мен.

Това беше един от неговите старши асистенти. Не след дълго дойде и той. Беше слаб брадат мъж с изненадващо широко червендалесто лице.

— Поеми летния курс по основи на биохимията — каза му Едуард.

— Докога? — поинтересува се Ралф. Явно не преливаше от желание да преподава.

— Ще се разберем после.

След като Ралф си тръгна, Едуард изръмжа:

— Мразя ги тези дивотии за пасивните и агресивните начала. В края на краищата, за пръв път моля някого да ме замества!

— Не всички имат твоя капацитет, а и знаеш защо никой не се натиска да преподава на зайците от началните курсове — укроти атмосферата Елинор.

Както им бяха обещали, получиха склеротиите малко след девет часа — бяха в малка стъкленица. Едуард махна капачката и внимателно, сякаш борави със златни кюлчета, изсипа тъмните, прилични на ориз зрънца върху лист филтърна хартия.

— Ама че гадост! — възкликна Елинор. — Сякаш са мишкотини.

— На мен пък ми приличат повече на зрънцата в ръжения хляб — възрази ученият. — А и от гледна точка на историята метафората е по-уместна.

— Готов ли си да почваме? — попита асистентката.

— Хайде, пълен напред!

Още нямаше дванайсет на обяд, а Едуард и Елинор вече бяха успели да получат малко количество от всеки алкалоид. Пробите бяха на дъното на тънки конусовидни епруветки с надписи А, Б и В върху тях. Инак алкалоидите изглеждаха съвсем еднакви — представляваха бял прах.

— Сега какво? — попита младата жена и вдигна една от епруветките срещу светлината.

— Трябва да установим кой от трите алкалоида е психоактивен — поясни ученият. — След това се съсредоточаваме върху него.

— Как ще ги пробваме? — поинтересува се Елинор. — Дали да не използваме ганглии на Aplasia fasciata? С тях веднага ще разберем кои са невроактивни.

Едуард поклати глава.

— Не става — отсече той. — Искам да разбера кои алкалоиди причиняват халюцинации, и то веднага. Трябва ни човешки мозък.

— Не можем да използваме платени доброволци! — каза загрижено асистентката. — Ще бъде в разрез с етиката.

— Така си е — съгласи се Едуард. — Но и през ум не ми е минавало да прибягвам до услугите на платени доброволци. Мен ако питаш, и ние с теб ще свършим работа.

— А, не, не искам да участвам в подобно нещо — поколеба се Елинор — беше схванала, за какво намеква нейният шеф.

— Извинете! — извика някой. Едуард и Елинор се обърнаха и видяха Синди, една от секретарките на факултета. — Съжалявам, че ви прекъсвам, доктор Армстронг, но в кабинета ми е някой си доктор Стантън Луис, искал да говори с вас.

— Кажете му, че съм зает — отвърна ученият. Но още преди секретарката да е излязла от лабораторията, той я повика да се върне. — Размислих — рече и, — пратете го тук.

— Този блясък в очите ти нещо не ми харесва — вметна асистентката, докато чакаха Стантън.

— Всичко си е съвсем безобидно — усмихна се Едуард. — Но ако господин Луис настоява да финансира изследването, няма да застана на пътя му. Да говорим обаче сериозно — наистина искам да обсъдя с него онова, което правим тук.

Стантън нахълта в лабораторията, както винаги мил и любезен. Особено приятно му беше, че заварва Едуард и Елинор заедно.

— Двамата ми любимци — провикна се той, — макар че ви обичам с различни части на мозъка си.

Засмя се, — явно бе решил, че шегата му е върхът на остроумието. Ала Елинор не му остана длъжна — каза, че не е усетила кога е сменил резбата.

— Моля? — втрещи се Стантън. Гледаше ги объркано.

— Просто съм убедена, че те привличам с ума си — засмя се младата жена. — Излиза, че инстинктът те тласка към Едуард.

Едуард прихна. Стантън нямаше равен в остроумията и приятелят му не бе виждал някой да е успял да го надприказва. Стантън също се засмя и увери асистентката, че находчивостта и открай време го е заслепявала, така че не е забелязвал другите и прелести. После се обърна към Едуард.

— Но стига с игричките и веселието. Какво ще кажеш за проспекта на „Дженетрикс“?

— Нямах възможност да го прегледам — призна си ученият най-чистосърдечно.

— Но ти ми обеща! — укори го другият мъж. — Мисли му, ще кажа на братовчедката да не се среща повече с човек, който не държи на думата си.

— Каква братовчедка? — полюбопитства Елинор и сръга лекичко шефа си в ребрата.

Едуард се изчерви като гимназист. В лабораторията рядко заекваше, сега обаче се разпелтечи както никога дотогава — не му се искаше да одумват Ким.

— Не ми е до четене — каза той на Стантън. — Тук работим нещо, което би могло да те заинтересува много.

— Дано — заяде се Стантън. Шляпна приятеля си по гърба и каза, че само се е шегувал за Ким. — За нищо на света не бих подливал вода на влюбените гълъбчета. Научих от леля как онзи сухар Стюарт ви е заварил в Салем. Като те знам какъв похотливец си, се надявам да не е било в неприлична поза.

Едуард се прокашля притеснено и махна на Стантън да си вземе стол. После побърза да смени темата, като се впусна да разказва за новите гъбички и алкалоиди. Дори подаде на приятеля си трите епруветки с думите, че са успели да изолират новите съединения.

— Браво на вас! — възкликна Стантън нетърпеливо, като побърза да остави епруветките върху плота. — Но защо според теб това ще ме заинтересува? Аз съм човек на действието. Не се захласвам по разни езотерични небивалици, благодарение на които вие, учените, си живеете живота.

— Смятам, че тези алкалоиди могат да намерят приложение в практиката — поясни Едуард. — Не е изключено да сме на крачка от успеха да открием цяла нова група психотропни лекарства, които ако не друго, поне ще бъдат приложими в научните изследвания.

Стантън изправи гръб — вече не се правеше на голям веселяк.

— Нови лекарства ли? — наостри той уши. — Това вече наистина звучи интересно. Има ли вероятност да бъдат пуснати на пазара?

— Огромна — увери го Едуард. — Особено като знаем, че съвременната синтетична химия разполага с методи за молекулярна модификация. Пък и след като си позволих онзи психеделичен епизод с грубия екстракт, се чувствах странно ободрен, а мисълта ми беше остра като бръснач. Убеден съм, че тези лекарства няма да са само халюциногенни.

— Та това може да се превърне в златна мина! — възкликна Стантън, чийто предприемачески нюх надуши баснословни печалби — сърцето му туптеше като обезумяло. Изглеждаше досущ като хрътка, замръзнала в стойка пред спипания дивеч.

— И аз мисля така! — увери го Едуард, очевидно разтълкувал по своему думите на приятеля си.

— Говоря ти, че не е изключено една прекрасна утрин да се събудиш богаташ! — натърти Стантън, решен да го настави в правия път.

— Интересува ни най-вече какви ще са последиците за науката, ако открием нова група лекарства, които действат върху психиката — вметна Едуард. — Всички очакват нов пробив в познанията за мозъчната дейност. Знае ли човек? Може пък да сме на крачка от това да го направим. Ако наистина сме на прав път, трябва да помислим как да финансираме масовото производство на лекарството. Учените в цял свят ще очакват от нас тъкмо това.

— Прекрасно! — възкликна Стантън, особено въодушевен от изразите „масово производство“ и „цял свят“. — Радвам се, че си поставяш такива възвишени цели. Но защо да не се стремиш и към двете? И към научните постижения, и към това да спечелиш добри пари?

— Не напирам да ставам милионер — завъртя очи Едуард. — Би трябвало вече да си го разбрал.

— Милионер! — изпръхтя Стантън и се подсмихна презрително. — Ако това ново лекарство действа при депресии и потиснатост, ти търсиш молекула, която ще донесе милиарди!

Едуард понечи да му напомни, че имат различни ценностни системи, ала млъкна насред изречението и направи учудена физиономия. Попита приятеля си дали го е чул правилно и той наистина ли е казал „милиарди“.

— Да, казах молекула, която ще донесе ми-ли-ар-ди! — издекламира Стантън. — Изобщо не преувеличавам. Опитът с либриума, валиума и напоследък с прозака доказва, че обществото е ненаситно за лекарства, които действат върху психиката.

Едуард се вторачи някъде в пространството, към квадратния двор на медицинския факултет в Харвардския университет. Когато заговори, гласът му беше някак монотонен, сякаш ученият бе изпаднал в транс.

— Ти как смяташ, какво трябва да направим, за да се възползваме от такова откритие?

— Съвсем малко — отвърна Стантън. — Трябва само да регистрирате фирма и да патентовате лекарството. Нищо повече. Междувременно обаче трябва да си мълчите като риби.

— Мълчим си — потвърди Едуард — още беше доста разсеян. — Едва от няколко дена знаем, че си имаме работа с нещо съвършено ново. В течение сме само ние с Елинор. Не спомена Ким — не му се искаше разговорът да се връща към нея.

— Мен ако питаш, колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре — натърти Стантън. — Защо и аз да не изпреваря събитията? Бих могъл да регистрирам фирма ей така, в случай че нещата наистина потръгнат.

Едуард разтърка очите, сетне и лицето си. Пое си дълбоко въздух, сякаш се отърсваше от унес.

— Май слагаме тигана на огъня, преди да сме хванали рибата — отбеляза той. — Нас с Елинор ни чака много работа, докато установим дали наистина сме се натъкнали на нещо важно.

— Какво правим оттук нататък? — поинтересува се Стантън.

— Радвам се, че попита — отвърна Едуард, после стана и отиде при шкафа, в който държаха стъклениците и епруветките. — Тъкмо го обсъждахме и с Елинор. Най-напред трябва да определим кое от тези съединения има психотропно въздействие.

Върна се при плота с три стъкленици. Сложи в тях по съвсем мъничко от всеки алкалоид и напълни стъклениците с дестилирана вода. Разтръска ги.

— И как ще разберете? — подхвана пак Стантън, макар че от разговора вече бе получил някаква представа.

Едуард извади от едно чекмедже три пипетки от по един милилитър.

— Някой ще ми прави ли компания? — попита той.

Но Елинор и Стантън си замълчаха.

— Май ви хвана шубето, а? — засмя се ученият. Сетне добави: — Шегувам се. Всъщност исках само да сте с мен, за всеки случай.

Стантън впери в Елинор съвършено кръгли очи.

— Нашият приятел май не е с всичкия си?

Елинор се извърна към своя шеф. Знаеше прекрасно, че си е съвсем нормален, а колкото до биохимията, нямаше равен.

— Убеден си, че е безопасно, нали?

— Не е по-опасно, отколкото да дръпнеш два-три пъти от цигара с марихуана — успокои я той. — Един милилитър съдържа най-много няколко милионни от грама. Освен това вече опитах сравнително груб екстракт и не ми стана нищо. Дори ми беше приятно. А тези проби са относително чисти.

— Добре тогава! — рече асистентката. — Дай ми една от пипетките.

— Сигурна ли си? — попита Едуард. — Никой не те кара. Нямам нищо против да пробвам и с трите.

— Сигурна съм — увери го жената и взе пипетката.

— А ти, Стантън? — рече ученият. — Сега ти е паднало да участваш в правенето на истинска наука. Освен това, ако искаш да ти прочета проспекта, и ти можеш да ми направиш услуга.

— Щом вие, откачалки такива, смятате, че е безопасно, и аз ще се престраша — рече от немай-къде Стантън. — Но ти, мой човек, не си прави оглушки, прочети най-после проспекта, инак ще си имаш вземане-даване с моите хора от мафията в Норт Енд. Той взе последната пипетка.

— Всеки да си избере отровата — махна Едуард към стъклениците.

— Кажеш ли го още веднъж, и се отказвам! — отсече приятелят му.

Едуард се засмя. Беше му забавно да гледа как Стантън си умира от притеснение. Прекалено често бе ставало обратното. Стантън остави Елинор да си избере стъкленица, после взе една от оставащите две.

— Тази работа ми прилича на фармакологична руска рулетка — отбеляза кисело той.

Асистентката се засмя и каза на Стантън, че е прекалено умен, за да не си вреди.

— Да, да, ако бях чак толкова умен, нямаше да се свързвам с чалнати като вас!

— Дамите са първи — подкани Едуард.

Елинор напълни пипетката и капна милилитър върху езика си. Едуард и каза да изпие чаша вода. Двамата мъже я загледаха. Всички мълчаха. Минаха няколко минути. Накрая младата жена вдигна рамене.

— Нищо — оповести тя. — Само дето пулсът ми е малко ускорен.

— Това е от уплахата — каза Стантън.

— Ти си — подкани Едуард и махна към приятеля си. Той напълни пипетката.

— Принуждаваш ме да върша престъпления! Правя саможертва за да те склоня да участваш в научния съвет — завайка се Стантън.

Капна си от течността върху езика и я преглътна с вода.

— Горчи — отбеляза. — Но инак не чувствам нищо.

— Почакай още малко да се разнесе в кръвта — рече Едуард.

И той напълни пипетката. Вече се съмняваше и се питаше дали в грубия екстракт не е имало някакви други разтворими съединения, причинили психеделичната реакция.

— Като че ли ми се мае главата — обади се Стантън плахо.

— Чудесно — каза Едуард — опасенията му се разсеяха. Спомни си, че световъртежът е бил първият симптом, предизвикан от грубия екстракт. — Нещо друго?

Изведнъж Стантън се напрегна, свъси се и завъртя бързо очи, сякаш оглеждаше помещението.

— Какво виждащ? — попита Едуард.

— Цветове! — отвърна приятелят му. — Виждам мърдащи цветове.

Започна да ги описва по-подробно, после обаче млъкна насред изречението и изкрещя от ужас. Скочи като ужилен и захвана да бърше трескаво ръцете си.

— Какво ти става? — поинтересува се ученият.

— Хапят ме насекоми! — извика Стантън и продължи да гони въображаемите гадинки, докато не започна да се задушава.

— Сега какво става? — не го оставяше на мира Едуард.

— Усещам тежест в гърдите. Не мога да преглъщам.

Едуард се пресегна и го стисна за ръката. Елинор грабна телефонната слушалка и понечи да набере някакъв номер, но шефът и я спря с жест, че всичко е наред. В следващия миг Стантън се успокои. Затвори очи, върху лицето му се разля блажена усмивка. Едуард му помогна да отстъпи крачка назад и да седне на стола.

Стантън отговаряше на въпросите му бавно и без желание. Обясни, че бил зает и не искал да го безпокоят. Щом го попитаха с какво толкова е зает, отсече:

— С разни неща.

След двайсетина минути усмивката му помръкна. Известно време той сякаш бе потънал в унес, после отвори бавно очи. Първото, което направи, бе да преглътне.

— Устата ми е като пустинята Гоби — каза Стантън. — Жаден съм.

Едуард му наля чаша вода и му я подаде. Той я изгълта на един дъх и си пое дълбоко въздух.

— Последните две-три минути бяха голямо изживяване — поклати глава Стантън. — Беше доста забавно.

— Какви ти две-три минути, минаха цели двайсет! — поправи го ученият.

— Наистина ли? — учуди се другият мъж.

— Как си?

— Невероятно спокоен — отвърна Стантън.

— Имаше ли някакво просветление — нещо като ясновидството при медиумите? — поинтересува се Едуард.

— Добре го описа — съгласи се приятелят му. — Сякаш мога да си спомня, каквото поискам с поразителна острота.

— И аз се чувствах по съвсем същия начин — вметна Едуард. — Ами усещането, че се задушаваш?

— Какво усещане? — изненада се Стантън.

— Оплакваше се, че се задушаваш — напомни Едуард. — А също, че те хапят насекоми.

— Изобщо не помня — отвърна другият мъж. — Както и да е. При всички случаи знаем, че съединение Б определено е халюциногенно. Я да видим последното съединение! Глътна своята доза. Както и с Елинор, изчакаха няколко минути — не стана нищо.

— Доволен съм и на едно от три — каза ученият. — Сега вече знаем върху кой от алкалоидите да съсредоточим вниманието си.

— Дали да не бутилираме тази чудесия и да не я продаваме както си е? — пошегува се Стантън. — Поколението от шейсетте години няма да има нищо против. Чувствам се страхотно, в нещо като еуфория съм. Е, не е изключено и да ми е хубаво просто защото изпитанието приключи. Защо да си кривя душата, бях си глътнал езика от страх.

— Струва ми се, че и аз изживях своеобразна еуфория — припомни си Едуард. — Щом сме я усетили и двамата, излиза, че е предизвикана от алкалоида. Смятам, че разполагаме с психеделично лекарство, което действа успокояващо, но и предизвиква лека амнезия.

— Ами ясновидството? — попита Стантън.

— Според мен това е последица от засилената мозъчна дейност — поясни ученият. — В този смисъл веществото вероятно действа донякъде и като антидепресант.

— Музика за ушите ми! — възкликна неговият приятел. — Какво ще правите оттук нататък с това съединение?

— Първо ще се съсредоточим върху химията — поясни ученият. — Това ще рече, че ще изследваме строежа и физическите свойства. После ще разработим синтеза на лекарството, така че да не се налага да го извличаме от гъбичките. Сетне ще се заемем с физиологичното действие и с токсичността.

— Токсичността ли? — изненада се Стантън и пребледня като платно.

— Успокой топката, поел си съвсем малка доза — напомни му Едуард. — Излишно е да се притесняваш, няма да ти стане нищо.

— А как ще анализирате физиологичното въздействие на лекарството? — попита пак Стантън.

— Трябва да преминем няколко етапа — поясни ученият. — Нали помниш, повечето съединения с психеделично въздействие ни влияят, като подражават на някой от мозъчните невротрансмитери. ЛСД например е свързан със серотонина. Изследванията ще започнат с едноклетъчни неврони, после ще се прехвърлим на синаптозомите, а след това ще се заемем с невронни клетъчни системи, например с ганглии на низши животни.

— А няма ли да правите опити с живи животни? — учуди се Стантън.

— Накрая ще използваме и животни. Най-вероятно мишки и плъхове. А може би и маймуни. Но още сме много далеч от това. Не бива да подминаваме и молекулярното равнище. Трябва да определим участъците на свързване и трансдукцията в клетката.

— Както гледам, чака ви доста работа — повдигна вежда Стантън.

— Така си е — потвърди Едуард и се усмихна на Елинор, която кимна. — Но е изключително интересно. Случва се най-много веднъж в живота на учения.

— Дръжте ме в течение — каза на сбогуване Стантън и се изправи. Провери дали няма да изгуби равновесие. — Трябва да отбележа, че се чувствам страхотно.

Беше отишъл при вратата на лабораторията, когато се обърна и се върна. Едуард и Елинор вече работеха.

— Не забравяй — рече той на приятеля си, — че си обещал да прочетеш онзи проклет проспект. Ще ти давам зор, колкото и зает да си, така да знаеш.

— Ще го прочета, де — отвърна Едуард. — Не съм уточнявал обаче кога.

Стантън вдигна длан, все едно се прицелва с пистолет, и се престори, че стреля.

 

— Ким, търсят те по телефона — провикна се секретарката на отделението.

— Нека предадат съобщението на теб — отвърна на висок глас тя. Беше при леглото на тежко болен пациент и помагаше на медицинската сестра, отговаряща за него.

— Обади се — прикани я другата сестра. — Благодарение на теб вече всичко е наред. Нататък аз ще се оправя.

— Сигурна ли си? — попита Ким.

Сестрата кимна.

Ким се завтече по коридора на интензивното хирургическо отделение, като лавираше между количките, с които беше задръстено всичко наоколо. По цял ден приемаха и изписваха пациенти. Младата жена вдигна слушалката — очакваше да я търсят или от химическата лаборатория, или от хранилището с кръвни банки.

— Дано не се обаждам в неудобно време.

— Кой е? — попита Ким.

— Джордж Харис, строителният предприемач от Салем. Предадоха ми да ви потърся.

— Извинявайте, не познах гласа ви — отвърна Ким — беше забравила, че преди няколко часа е звънила на предприемача.

— Извинявайте, че се забавих — рече Джордж. — Бях в къщата. Защо сте ме търсили?

— Исках да разбера кога ще запълвате изкопа.

Въпросът и беше хрумнал предния ден и я беше хвърлил в тревога. Притесняваше се какво ще прави, ако засипят рова, преди те с Едуард да са върнали главата на Елизабет.

— Сигурно утре сутрин — отвърна Джордж.

— Толкова скоро? — ахна младата жена.

— Както се разбрахме, вече прокарват инсталациите и канализацията — каза предприемачът. — Някакъв проблем ли е възникнал?

— А, не — побърза да отговори Ким. — Просто исках да разбера. Как върви ремонтът?

— По вода — увери я Джордж.

Ким приключи набързо разговора и начаса звънна на Едуард — тревогата и растеше.

Никак не беше лесно да се свърже с него. В началото секретарката отказа да го повика — Ким да оставела съобщение и тя щяла да му го предаде. Младата жена обаче настояваше и накрая надделя.

— Радвам се, че се обади! — възкликна Едуард, след като вдигна слушалката. — Имам още добри новини. Не само отделихме алкалоидите, но и вече определихме кой влияе на психиката.

— Радвам се — прекъсна го нетърпеливо Ким. — Но възникна един проблем. Трябва да върнем в Салем сещаш се кое, във връзка с Елизабет.

— Можем до отскочим до там в края на седмицата — предложи мъжът.

— Късно е — отсече Ким. — Току-що говорих със строителния предприемач. Утре сутринта щели да запълват изкопа.

— Ох, да му се не види! — възкликна ученият. — Тук всичко се развива с шеметна скорост. Нямам никакво време, притиснат съм до стената. Толкова ли не могат да почакат и да зарият рова в понеделник-вторник?

— Не питах — отвърна младата жена. — А и не искам да питам. Трябва да изтъкна някаква причина, а единствената причина, която мога да посоча, е ковчегът. Предприемачът държи връзка с баща ми, само това оставаше — той да се досети, че сме осквернили гроба.

— По дяволите! — изруга Едуард. Настана неловко мълчание.

— Обеща да я върнеш веднага — напомни му накрая Ким.

— Просто моментът не е подходящ — заоправдава се той. Пак замълча, сетне добави: — Защо не я занесеш сама?

— Аз?! Не знам дали ще мога. Не се престраших дори да я погледна, камо ли да я докосвам!

— Не е нужно да я докосваш — започна да я убеждава Едуард. — Трябва само да повдигнеш крайчеца на капака и да плъзнеш в ковчега кутията. Никой не те кара да я отваряш.

— Едуард, но ти ми обеща! — примоли се младата жена.

— Мо-оля те! — проточи той. — Ще намеря начин да ти я пратя. Това е само защото в момента съм затънал до гуша в работа. Заехме се с изследване на строежа на алкалоида и не мога да мръдна от тук. Хайде, иди ти — няма нищо страшно.

— Добре, от мен да мине! — склони накрая Ким с въздишка.

Помолеше ли я някой близък за нещо, все не намираше сили да му откаже. Не че имаше нещо против да отскочи с колата до Салем. И бездруго трябваше да проверява възможно най-често как върви ремонтът. Сигурно нямаше да е чак толкова сложно да пъхне кутията в ковчега.

— Как ще получа кутията? — попита тя.

— Не бери грижа за това — отвърна Едуард. — Ще ти я пратя по куриер, така че да я получиш преди края на работното време. Става ли?

— Ще ти бъда признателна — каза младата жена.

— Щом се върнеш, звънни ми в лабораторията — помоли ученият. — Ще бъда тук най-малко до полунощ.

Ким отново се зае с работа, но мислите и бяха другаде. Притеснението, обзело я, когато Джордж и обясни, че утре ще запълват изкопа, не я отпускаше. Понеже се познаваше, Ким бе наясно, че ще се поуспокои едва след като върне главата на мястото и.

Докато тичаше от легло на легло и се грижеше за пациентите, се ядоса, че изобщо е разрешавала на Едуард да рови в ковчега. Колкото повече си мислеше какво и предстои, толкова повече и докривяваше. Докато беше разговаряла по телефона с Едуард, не се възпротиви да оставят главата в мукавената кутия, сега обаче това и се видя кощунствено. Чувстваше се длъжна да остави гроба почти в същия вид, както преди да го осквернят. Това означаваше да извади главата от кутията и да я вземе в ръце, за да я сложи на мястото — нещо, от което направо я втрисаше.

Малко по малко се улиса в работата и притесненията и отстъпиха на заден план. Грижите за пациентите не търпяха отлагане, а и времето сякаш летеше. След няколко часа, докато Ким се суетеше около един пациент, дежурният в отделението я потупа по рамото.

— Имаш пратка — посочи той сънения мъж, застанал на регистратурата. — Трябва да се подпишеш.

Ким погледна човека — беше смутен от обстановката в интензивното хирургическо отделение. Върху гърдите му беше закачена карта с името. Мъжът бе оставил до лакътя си кутия, прихваната с връв. В миг Ким разбра какво има в кутията и сърцето и замря.

— От пропуска са се опитали да го убедят да остави пакета в стаята с пощата — поясни дежурният. — Той обаче се запънал, че му е наредено да ти я предаде лично.

— Ще имам грижата — отвърна Ким.

Следвана по петите от дежурния, тя се отправи към регистратурата. За неин ужас стана съвсем напечено — до гишето стоеше и Кинард, който попълваше картона на един пациент и току поглеждаше към квитанцията за пратката. Ким не го беше виждала от онзи ден, когато той и се беше изтърсил в имението.

— Какво ли имаме тук? — подвикна Кинард.

Ким грабна квитанцията от разносвача и припряно се разписа.

— Специална пратка — поясни дежурният.

— Виждам, виждам — отвърна Кинард. — Виждам и че е от лабораторията на доктор Едуард Армстронг. Въпросът е какво ли има вътре?

— Върху квитанцията не пише — отбеляза дежурният.

— Я ми дай кутията — тросна се Ким.

Пресегна се през писалището и се опита да я изтръгне от ръцете на Кинард, той обаче отстъпи крачка назад и се усмихна надменно.

— Праща я един от многото обожатели на госпожица Стюарт — поясни той на дежурния. — Сигурно са шоколадови бонбони. Няма що, много остроумно да ги сложи в кутия от хартия за компютърни разпечатки.

— За пръв път някой от персонала получава специална пратка направо в отделението — отбеляза дежурният.

— Дай ми кутията! — настоя пак Ким. Беше се изчервила до уши — представяше си как кутията тупва на пода, а главата изпада от нея и се търкулва.

Кинард разтръска кутията и долепи ухо. Ким чу през писалището как главата трополи по мукавата.

— Не са бонбони, освен ако не е футболна топка от шоколад! — възкликна Кинард и се направи на много учуден и объркан. — Ти как мислиш? — попита той дежурния и разтръска кутията и до неговото ухо.

Изтръпнала от ужас, Ким отиде от другата страна на писалището и се опита да откопчи кутията. Кинард обаче я вдигна над себе си, така че тя да не я достига.

Марша Кингзли заобиколи писалището откъм другата страна. Както и почти всички от персонала, бе станала свидетелка на разигралата се сценка, но за разлика от останалите се притече на помощ на съквартирантката си. Застана зад Кинард, пресегна се и му дръпна ръката. Той не оказа съпротива. Марша взе кутията и я подаде на Ким.

Усети, че приятелката и е разстроена, и я придружи до служебната стая. Докато вървяха натам, чуха как Кинард се превива от смях заедно с дежурния лекар.

— Някои имат доста извратено чувство за хумор! — отбеляза Марша. — Защо ли не го изритах по ирландския задник!

— Благодаря ти, че ми помогна — изрече Ким — камък и падна от сърцето, че държи кутията. Но трепереше като листо.

— Направо не проумявам какво го прихваща — допълни Марша. — Говедо с говедо! Не заслужаваш да те обижда така.

— Чувства се засегнат, защото се срещам с Едуард — поясни Ким.

— Пак ли го оправдаваш! — не повярва на ушите си Марша. — Изобщо не мога да си представя този долен женкар в ролята на отритнатия влюбен. Хич и не пробира.

— С коя е тръгнал? — поинтересува се Ким.

— С новата блондинка от спешното отделение — рече Марша.

— Страхотно, няма що! — изсмя се ехидно приятелката и.

— Така му се пада — ухили се и Марша. — Ако се вярва на слуховете, тази хубостница направо е излязла от вицовете за тъпи блондинки.

— За коя ми говориш, за онази със страхотното тяло ли? — попита Ким, внезапно умърлушена.

— Чудо голямо, като има страхотно тяло — опита се да я успокои приятелката и.

Ким въздъхна тежко.

— Права си — рече тя. — Просто ненавиждам някой да се заяжда с мен.

— Е, не се ядосвай, натри му носа на тоя Кинард — утеши я Марша. — Виж колко различно е с Едуард. Той не се отнася с теб така, сякаш си му вързана в кърпа.

— Така е — въздъхна Ким. Лицето и изглеждаше мрачно.

След работа Ким взе кутията и я сложи в багажника на колата. После се подвоуми какво да прави — преди да разбере за изкопа и че трябва на всяка цена да занесе главата на Елизабет, бе смятала да се отбие до сградата на щатския законодателен орган. Замисли се дали да не отложи посещението за друг следобед. После обаче си каза, че няма причина да не направи и двете неща, още повече че трябваше да изчака майсторите в къщата да си тръгнат, за се заеме с ковчега.

Остави колата в гаража на болницата и се изкачи пеша до Бийкън Хил, откъдето се насочи към сградата на законодателния орган на щата Масачузетс — строго здание с бяла колонада и със златен купол. Цял ден не беше подвила крак и сега и беше приятно да се поразходи и да подиша чист въздух. Беше горещо, ала летният ден беше ведър. Откъм морето подухваше леко, въздухът миришеше на сол, чуваха се писъците на чайките.

В сградата на щатското законодателство Ким отиде на гише „Информация“, откъдето я насочиха към щатския архив. Младата жена изчака търпеливо реда си и се изправи пред набит чиновник — Уилям Макдоналд. Показа му копията, които беше направила на иска на Роналд и на отрицателното съдебно постановление на магистрат Хатхорн.

— Много интересно — отбеляза архиварят. — Падам си по старите документи. Къде открихте това?

— В окръжния съд на Есекс — поясни младата жена.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Уилям Макдоналд.

— Съдията Хатхорн препоръчва на господин Стюарт да се обърне към губернатора, тъй като доказателството, което издирва, е преместено в окръг Съфък. Бих искала да знам какъв е бил отговорът на губернатора. Всъщност се интересувам какво е това доказателство. По една или друга причина не е описано нито в иска, нито в съдебното постановление.

— Вероятно става дума за губернатор Фипс — отбеляза чиновникът и се усмихна. — Запален съм по историята. Я да видим дали ще намерим в компютъра човек с името Роналд Стюарт.

Ким загледа как архиварят набира името върху клавиатурата — следеше израза върху лицето му, понеже не виждаше екрана. За нейно разочарование след всяко примигване на монитора човекът само клатеше глава.

— Няма Роналд Стюарт — рече той накрая. Пак погледна съдебното постановление и се почеса по главата. — И аз не знам какво да направим. Опитах да засека Роналд Стюарт и в статиите, посветени на губернатора Фипс, но пак не го открих. Лошото е, че не са се съхранили искове от XVII век, а малкото, които са се запазили, не са описани и картотекирани както трябва. Всъщност е имало страшно много такива искове. В ония години хората често са се карали и са се съдели не по-малко, отколкото днес.

— Ами датата? — подсказа Ким. — 3 август 1692 година. Не можем ли да използваме някак нея?

— Опасявам се, че не — отвърна архиварят. — Съжалявам.

Ким му благодари и си тръгна. Беше обезсърчена. Бе открила много лесно иска в Салем и се беше надявала да намери в Бостън още едно съдебно постановление, което да разкрива природата на доказателството, използвано срещу Елизабет.

— Този Роналд Стюарт толкова ли не е могъл да опише доказателството! — прошепна на себе си тя, докато слизаше пеш от Бийкън Хил.

После обаче и хрумна, че може би е имал важна причина да не го описва. Че само по себе си това вероятно вече е някаква следа или послание. Младата жена въздъхна. Колкото повече си мислеше за загадъчното доказателство, толкова по-голямо ставаше любопитството и.

Излезе на Кеймбридж Стрийт и се запъти към гаража на болницата. След провала в архива на щата нямаше друг избор, освен отново да се заеме с невъзможно обемистата сбирка от документи в замъка, задача, от която най-меко казано косата и настръхваше. Но бе повече от ясно, че ако иска да научи нещо за Елизабет, трябва да търси тъкмо там.

Качи се на колата и се отправи на север, към Салем. Но пътуването не беше нито леко, нито бързо. С посещението си в щатския архив Ким се беше забавила и сега бе попаднала в най-голямото задръстване.

Докато пъплеше като костенурка заедно с другите автомобили по Стороу Драйв, се сети за блондинката, с която Кинард излиза. Уж не би трябвало да я интересува, но пак и стана криво. Затова и се радваше, че е поканила Едуард да живее с нея в къщата. Не само държеше на него. Злорадстваше при мисълта как ще се чувстват Кинард и баща и когато научат за това.

После си спомни какво има в багажника. Беше изненадана, че Едуард е отказал да я придружи, още повече че и беше обещал и си даваше сметка колко се притеснява тя. Поведението му беше в разрез, с вниманието, с което я бе обграждал досега, и това я притесняваше.

— Това пък какво е? — тросна се ядно Едуард. — Нима трябва непрекъснато да те държа за ръчичка? — попита той Джая Давар, блестящ аспирант от Бангалор, Индия.

Джая беше в Харвардския университет едва от първи юли и се опитваше да уточни темата на своята дисертация. — Мислех, че ще ми препоръчате какво още да прочета — подхвана плахо индиецът.

— Мога да ти препоръчам цяла библиотека, само на сто метра е — махна Едуард към медицинска библиотека „Каунтуей“. — В живота на всеки идва момент, когато трябва да се пререже пъпната връв. Хайде, потруди се малко и сам.

Джая наведе глава и без да казва и дума, си тръгна. Едуард отново насочи вниманието си към ситните кристалчета, с които работеше.

— Дали да не се нагърбя сама с бремето на новия алкалоид? — подхвана предпазливо Елинор, в опит да укроти обстановката. — А ти ще ме насочваш, ще бъдеш моята пътеводна звезда.

— Аха, и да изтърва цялата тръпка, без тия! — засмя се Едуард и пак загледа през бинокулярния микроскоп как се образуват кристалите в наситения разтвор върху стъкълцето.

— Притеснявам се само, че си зарязал обичайните си отговорности — продължи асистентката. — Тук мнозина зависят от напътствията ти. Чух и че студентите от началните курсове мърморели, задето не си се явил и тази сутрин на лекцията.

— Ралф е наясно с материала — отсече ученият. — Само по този начин ще стане по-добър като преподавател.

— Преподаването не е точно неговата стихия — възрази младата жена.

— Признателен съм ти — прекъсна я шефът и, — но няма да позволя тази възможност да ми се изплъзне. Напипали сме нещо с този алкалоид! Усещам го с клетките си. Така де, колко често в ръцете ти попада молекула, която да струва милиард долара?

— Още нямаме представа дали съединението изобщо струва нещо — възрази Елинор. — Дотук боравим само с хипотези.

— Колкото по-усърдно работим, толкова по-бързо ще разберем — увери я Едуард. — Засега студентите ще минат и без да ги дундуркам чак толкоз. Знае ли човек! Може пък да им се отрази добре.

Когато наближи имението, Ким усети, че се изпотява от притеснение. Мислите и все я връщаха към главата на Елизабет в багажника и покрай тях все повече я налягаха мрачни предчувствия, че в скоро време ще я сполети нещо. Още в началото на ремонта се беше натъкнала на гроба на Елизабет и затова имаше усещането, че ловът на вещици от 1692 година хвърля по някакъв начин зловеща сянка върху настоящето.

Портата зееше отворена и Ким мина с колата през нея със свито сърце — ами ако майсторите още бяха тук? Опасенията и се потвърдиха, след като излезе иззад дърветата. Пред къщата се виждаха два автомобила. Смелостта съвсем я напусна — беше очаквала всички работници да са си тръгнали.

Спря до двата автомобила и слезе от колата. На входната врата почти веднага се появиха Джордж Харис и Марк Стивънс. За разлика от нея те искрено и се зарадваха.

— Каква приятна изненада! — възкликна Марк. — Надявахме се по-късно да се свържем с вас по телефона, но още по-добре, че сте тук. Имаме много въпроси.

През следващия половин час Марк и Джордж я развеждаха из ремонтираната къща. Настроението и постепенно се подобри, когато с очите си видя колко бързо напредва ремонтът. Марк беше донесъл и мостри гранит, та Ким да избере с какво да облицоват кухнята и банята. С интереса си към вътрешното обзавеждане и усета си за цветовете младата жена не се затрудни с решението. Марк и Джордж оцениха гласно добрия и вкус. Дори тя остана доволна от себе си. Знаеше, че способността да взема подобни решения се дължи на напредъка със самочувствието, който бе направила през годините. Когато влезе в колежа, не знаеше дори какъв цвят да бъдат чаршафите и. Щом приключиха с интериора, тримата излязоха навън и тръгнаха да оглеждат постройката. Ким държеше новите прозорци в пристройката да са в същия стил, както малките прозорци с форма на диаманти в основната къща.

— Налага се да ги правим по поръчка — обясни Джордж. — И ще струват много по-скъпо.

— Но пък си струва! — в гласа на Ким прозвучаха нотки на гордост.

Заобиколиха постройката и излязоха при изкопа. Ким погледна надолу, където вече бяха прокарани канализационните тръби, водопроводът, електрическите кабели и кабелът за телевизора. С облекчение видя, че краят на ковчега още се подава от пръстта.

— А ровът? — попита тя.

— Утре ще го запълним — отговори Джордж.

Ким усети притеснена как я побиват студени тръпки при мисълта в каква ужасна задънена улица е щяла да се озове, ако не беше звъннала сутринта на предприемача.

— Ще бъде ли готово до първи септември? — поинтересува се младата жена, за да се отърси от потискащите мисли. Марк кимна към Джордж.

— Ако не възникнат непредвидени трудности, всичко ще бъде по график — отвърна предприемачът. — Още утре ще поръчам новите прозорци. Ако закъснеят с изработката им, можем да сложим временно други.

След като двамата мъже се качиха на колите си и се скриха зад дърветата, Ким се върна в къщата, за да намери чук. В едната ръка с чука и с мукавената кутия в другата, тя тръгна покрай изкопа, докато намери място, където да слезе долу. Даде си сметка, че е изнервена до крайност. Чувстваше се като крадец, който се промъква в късна доба — непрекъснато се ослушваше да не се задава автомобил.

Слезе в изкопа и се доближи до ковчега. Внезапно я връхлетя необясним страх и клаустофобия. Стените на рова сякаш се бяха надвесили над нея и всеки момент щяха да се срутят, за да я затрупат.

Младата жена вдигна с разтреперана ръка крайчеца на капака. Промуши чука и разшири отвора. После се обърна към мукавената кутия.

В съзнанието и отново изплуваха колебанията какво точно да прави с главата. Но не се двоуми дълго — развърза припряно връвта. Колкото и неприятно да и беше, нямаше друг избор, трябваше да се насили и да го направи, за да остави гроба в предишния му вид.

Вдигна капака на кутията и надзърна със свито сърце вътре. Главата беше обърната нагоре, закрепена върху сплъстената изсъхнала коса. Елизабет гледаше Ким с хлътнали очни ябълки. За миг Ким се опита да свърже страховитото лице с прелестния портрет, който бе дала да реставрират и да му сложат нова рамка. Образите бяха толкова различни, че на Ким и се стори почти невероятно да принадлежат на един и същ човек.

Затаила дъх, се пресегна и вдигна главата, при което отново я побиха тръпки, сякаш докосваше самата смърт. Пак се усети, че се пита какво ли всъщност се е разиграло преди три века. Какво ли бе сторила Елизабет, за да си навлече такава жестока участ?

Ким се обърна предпазливо, за да не стъпи върху някой кабел или тръба, и пъхна главата в ковчега, след което я положи внимателно. Усети как докосва с ръка плат и някакви други по-твърди предмети, но не се осмели да погледне какво има вътре. Свали припряно капака и го закова.

Побърза да вземе празната кутия и връвта и забързано излезе от изкопа с разтреперани крака. Сърцето и биеше учестено, до пръсване. Пое си дълбоко дъх и го задържа за миг в дробовете си. Сетне го издиша шумно. Най-после всичко бе приключило. Направи няколко крачки обратно и погледна към края на ковчега — да не би да е забравила нещо, по което да се издаде. Видя само следите от стъпките си, те обаче надали щяха да и създадат проблеми.

С ръце на хълбоците вдигна очи от ковчега и погледна към притихналата уютна къща. Опита се да си представи какъв ли е бил животът в онези зловещи времена, когато, без да подозира нищо, клетата Елизабет е поглъщала отровното зърно, засегнало мозъка и. Ким беше изчела доста книги по въпроса. Повечето млади жени, явно отровени от същото вещество както Елизабет, бяха сред „пострадалите“, „изобличили“ вещиците. Ким пак погледна ковчега. Беше объркана. За разлика от Елизабет пострадалите млади жени не бяха обявени за вещици. Имаше едно-единствено изключение: Мери Уорън, чието име се срещаше и сред пострадалите, и сред вещиците, тя обаче бе пусната на свобода и не бе обесена. С какво Елизабет беше по-различна? Защо не са я причислили просто към пострадалите? Дали тя не е отказала да натопи други хора? Или наистина се е занимавала с окултизъм, както намекваше бащата на Ким?

Младата жена въздъхна и поклати глава. Нямаше отговор. Явно всичко бе свързано със загадъчното „окончателно“ доказателство. Ким плъзна поглед към самотния замък и си представи безбройните шкафове, кантонерки, сандъци и кашони.

Извърна очи към часовника си. Още няколко часа щеше да бъде светло. Отиде импулсивно при колата, качи се и подкара към замъка. Не можеше да си избие от главата загадката с Елизабет, затова реши да посвети още малко време на непосилната задача да прегледа семейния архив.

Спря пред входната врата на замъка и започна да си свирука, сякаш, за да си вдъхне смелост. Понечи да тръгне нагоре по централното стълбище, но се поколеба. На тавана определено беше по-приятно, отколкото във винарската изба, но последното и посещение там се бе оказало особено неуспешно. Беше тършувала цели пет часа, а не бе открила нищо от XVII век.

Обърна посоката, влезе в трапезарията и отвори тежката дъбова врата за винарската изба. Запали лампите и слезе по гранитните стъпала. Докато вървеше по централния коридор, надзърташе в отделните помещения, които приличаха на затворнически килии. Помисли си някак между другото, че ще започне от най-далечното помещение и ще подрежда документите по теми и дати.

Мина покрай едно от помещенията и нещо привлече вниманието и. Ким се върна и погледна мебелите. И тук те бяха отрупани както дойде. Ала имаше и нещо различно. Върху едно от писалищата имаше дървена кутия, която и се стори позната. Приличаше много на кутията за библии, която екскурзоводката в Къщата на вещиците бе описала като задължителна за всеки дом от времето на пуританите.

Ким отиде при писалището и прокара пръсти по прашната кутия, върху която останаха успоредни следи. Дървото беше обработено съвсем грубо, но въпреки това бе много гладко. Кутията безспорно беше твърде стара. Ким сложи длани от двете и страни и отвори капачето на малки панти.

Както би могло и да се очаква, вътре имаше библия, подвързана с дебела кожа. Ким я вдигна и забеляза, че отдолу има няколко пликове и документи. Занесе старата книга в коридора, където осветлението беше по-силно. Отгърна корицата и заглавната страница и погледна датата. Библията беше отпечатана в Лондон през 1635 година. Младата жена разлисти страниците с надеждата, че между тях са пъхнати листове хартия, но вътре нямаше нищо.

Тъкмо да върне книгата в кутията, когато тя се отгърна на последната страница и младата жена видя надпис: „Книга на Роналд Стюарт, 1663 година“. Почеркът — четлив и ясен, принадлежеше на Роналд. Ким предположи, че той е надписал още като момче библията.

Върху първата празна страница след текста на Свещеното писание, под надписа „Бележки“, Ким отново съгледа почерка на Роналд: беше отбелязал всяка от сватбите си, а също кой се е родил и умрял в семейството му. Като си показваше с пръст, младата жена прочете датите, докато стигна до деня, когато Роналд се бе венчал за Ребека: събота, 1 октомври 1692 година. Беше възмутена от дън душа. Значи Роналд се бе оженил за сестрата на Елизабет някакви си два и половина месеца след смъртта и! Видя и се прекалено скоро и тя за кой ли път се запита що за човек е бил този Роналд. Кой знае дали самият той нямаше пръст в това Елизабет да бъде обесена. Явно още приживе на жена си беше въртял любов с Ребека, щом се бе венчал на бърза ръка за нея. Възбудена от откритието, Ким се върна при кутията за библии и взе пликовете и листовете. Отвори ги с нетърпение — надяваше се вътре да открие лични писма, но остана разочарована. Всички документи бяха свързани със сделки, сключени между 1810 и 1837 година.

Ким се зае с листовете. Огледа ги един по един и макар да бяха стари, не бяха по-интересни от документите в пликовете. Между тях се мъдреше и един пожълтял свитък, сгънат на три. Младата жена разтвори документа от няколко страници, по които личаха следи от восъчен печат, и се натъкна на договор за закупуването на огромен парцел, наречен Нортфийлдс.

Върху втория лист имаше карта. Ким веднага позна местността: парцелът включваше сегашното имение на Стюартови, както и земите, където днес се намираха извънградският спортен клуб „Кърнуд“ и гробището „Грийнлон“. Простираше се и на двата бряга на река Данвърс, обозначена върху картата като река Уълстън, а също върху имоти в Бевърли. На северозапад навлизаше в днешния Пийбоди и Данвърс, област, наречена в договора село Салем.

Ким обърна страницата и откри най-интересната част на договора: под „купувач“ се беше подписала Елизабет Фланаган Стюарт, а датата беше 3 февруари 1692 година.

Да, оказваше се, че парцелът е купен не от Роналд, а от Елизабет. Видя и се странно, макар и тя да помнеше брачното споразумение от архива в окръжния съд на Есекс, според който Елизабет имаше право да сключва договори от свое име. Но защо именно Елизабет бе закупила земята, която на всичкото отгоре беше с огромна площ и струваше цяло състояние?

Към опакото на договора бе прикачено по-малко листче, върху което се виждаше друг почерк. Ким позна подписа — на съдията Джонатан Коруин, живял навремето в Къщата на вещиците.

Вдигна листчето към светлината, защото и беше трудно да го разчете, и установи, че това е съдебно постановление, с което Коруин отхвърля иска на Томас Пътнам, оспорил договора за покупката на Нортфийлдс, понеже подписът на Елизабет бил незаконен.

В края на постановлението съдията Коруин пишеше: „Законността на подписа под гореспоменатия договор се основава на споразумението, сключено на 11 февруари 1681 година между Роналд Стюарт и Елизабет Фланаган.“ — Божичко! — пророни Ким.

Сякаш надзърташе през прозорец, откъдето се откриваше гледка към XVII век. Знаеше името „Томас Пътнам“ от книгите, които беше изчела. Това беше един от основните участници в яростните боричкания и свади, които бяха обхванали село Салем непосредствено преди лова на вещици и които според мнозина историци бяха в дъното на цялата история с вещиците. Тъкмо пострадалата съпруга и дъщеря на Томас Пътнам бяха нарочили доста от своите съвременнички за вещици. Както личеше, когато е подавал иска, Томас Пътнам не е знаел за брачното споразумение между Роналд и Елизабет.

Ким сгъна бавно договора и съдебното постановление. Беше научила нещо, което нищо чудно да и отвореше очите за трагедията, сполетяла Елизабет. Томас Пътнам очевидно е имал зъб на Елизабет, задето е купила парцела, и си е излял злобата, като се е включил дейно в лова на вещици.

За миг Ким се запита дали доказателството, използвано на съдебния процес срещу Елизабет, не е свързано с Томас Пътнам и с покупката на парцела Нортфийлдс. В края на краищата, нищо чудно една толкова голяма сделка, осъществена от жена, да е разбунила пуританските духове. Да не говорим, че със сигурност е настъпила нечии интереси и е разпалила завист. Не беше изключено доказателството да е било нещо, изобличаващо Елизабет като размирница, а поведението и — като противоестествено. Но колкото и да умуваше, Ким не се сети какво по-точно би могло да е това доказателство.

Сложи договора и прикаченото към него съдебно постановление върху библията и прегледа останалите документи в кутията. За своя радост се натъкна на още един документ от XVII век, но след като го прочете, ентусиазмът и помръкна. Беше договор между Роналд Стюарт и Олаф Загерльом от Стокхолм, Швеция. Според договора Олаф трябваше да построи нов бърз кораб — фрегата, с дължина 40 метра, ширина 10 метра и дълбочина на газене 5 метра и 85 сантиметра с товароподемност 276 ласти[1]. Договорът беше сключен на 12 декември 1691 година.

Ким върна библията и двата документа от XVII век в кутията и я отнесе на масичката до стълбището за трапезарията. Смяташе да събира там всички свързани с Роналд и Елизабет документи, до които се добере. Върна се в помещението, където беше намерила писмото на Джеймс Фланаган, и го прибави към другите листове в кутията… След няколко часа усърден труд се изправи и се протегна. Не бе открила никаква що-годе значителна диря. Дали пък някой не се бе погрижил преднамерено да заличи всички следи около доказателствата, пратили Елизабет на ешафода? — мярна се в уморения и мозък. — И кой е бил? И кога ли е станало — може би още преди три века. Но вече нямаше сили да се съсредоточава върху всички тия въпроси. Погледна си часовника и видя, че наближава осем — беше време да се прибира в Бостън.

Изкачи бавно стълбите и едва сега усети истински, че е капнала от умора. В болницата не бе подвила крак, а и преглеждането на архива си беше уморително, макар и да не изискваше физически усилия.

Стигна в Бостън по-лесно, отколкото бе дошла в Салем. Чак до предградията движението не беше натоварено. Но щом навлезе в Стороу Драйв, Ким внезапно реши вместо да се прибира вкъщи, да отскочи до Едуард в лабораторията. Беше се оказало съвсем просто да върне главата на Елизабет в ковчега и сега се чувстваше гузна, че го е правила на въпрос.

Показа на охраната в медицинския факултет пропуска си за университетската болница и се качи по стълбището. След една от вечерите бе гостувала за малко на Едуард в лабораторията и знаеше пътя. В канцеларията на факултета беше тъмно, затова Ким почука на вратата с матово стъкло, която водеше към лабораторията. Никой не отвори, затова почука отново — този път малко по-силно. Опита и бравата, но беше заключено. След третото почукване видя през стъклото, че някой приближава.

Вратата се отвори и пред Ким се изправи красива, стройна блондинка — дори просторната бяла престилка не можеше да скрие, че има невероятно тяло.

— Какво обичате? — попита разсеяно Елинор и огледа Ким от глава до пети.

— Търся доктор Едуард Армстронг — отвърна тя.

— Той не приема никого — отсече асистентката. — Канцеларията на факултета ще е бъде отворена утре сутрин — поясни тя и понечи да затвори вратата.

— Мен може би ще приеме — подхвана пак плахо Ким. Всъщност обаче съвсем не бе убедена, че е така, и дори вече съжаляваше, че се е отбила.

— По това време? — подметна високомерно Елинор. — Как се казвате? Студентка ли сте?

— Не, не съм студентка — отвърна Ким. Въпросът и се стори смехотворен — тя още беше с бялата престилка на медицинска сестра. — Казвам се Кимбърли Стюарт.

Без да проронва и дума, асистентката затвори вратата под носа и. Ким зачака. Запристъпва от крак на крак, като се укоряваше, че е дошла. После вратата се отвори отново.

— Ким! — възкликна Едуард. — Какво, за Бога, правиш тук?

Тя заобяснява припряно и объркано, докато накрая произнесе с въздишка:

— Сигурно те откъснах от нещо важно.

— Не си ме откъснала от нищо — увери я Едуард. — Наистина съм зает, но няма значение. Всъщност съм затънал до гуша в работа. Влизай, де — подкани той и отстъпи встрани от вратата.

Ким го последва.

— Кой ми отвори? — попита тя.

— Елинор — отвърна през рамо ученият.

— Не беше особено дружелюбна — подхвана пак младата жена, без да е сигурна, че трябва да го споменава.

— Елинор ли? — повтори Едуард. — Само ти се е сторило. Намира общ език с всекиго. Тук само аз се държа като слон в стъкларски магазин. Но и двамата сме доста изнервени. Притиснати сме до стената. Не сме спирали от събота сутринта. Всъщност Елинор не е подвивала крак от петък вечерта. И двамата почти не сме мигвали.

Стигнаха при писалището на Едуард. Той вдигна купчината вестници и списания от стола с права облегалка, метна ги в ъгъла и махна на Ким да се разполага. Самият той седна зад писалището.

Ким се взря в лицето му. То беше посърнало и изопнато, сякаш Едуард бе прекалил с кафето. Долната му челюст играеше, все едно че дъвчеше дъвка. В иначе ясните му сини очи сега гореше болезнен блясък, а около тях тъмнееха виолетови кръгове. По брадичката и страните му се чернееше занемарена двудневна брада.

— Каква е тази трескава дейност? — попита Ким, вече не само смутена, но и разтревожена.

— Заради новия алкалоид — поясни ученият. — Разбираш ли, започнахме да научаваме за него някои неща и те са повече от обещаващи.

— Радвам се. Но къде сте се разбързали така? Срокове ли гоните?

— Не, просто ни тресе треската на очакването — рече Едуард. — Нищо чудно да се окаже, че от алкалоида може да се получи страхотно лекарство. Ако никога не си се занимавала с научна работа, е малко трудно да ти опиша какъв трепет те обзема при подобно откритие. А ние сега през час правим разтърсващи открития! Всичко, което установяваме, е положително! Наистина е невероятно.

— Можеш ли да ми обясниш какво всъщност установявате? — поинтересува се младата жена. — Или е тайна?

Едуард придърпа напред стола и заговорнически понижи глас. Ким се огледа, ала не видя никого. Не знаеше дори къде е Елинор.

— Натъкнахме се на съединение, което може да бъде приемано орално и въздейства на психиката. Прониква през кръвно-мозъчната бариера както нож в масло! Толкова е силно, че действат и няколко микрограма.

— Мислиш ли, че същото вещество е повлияло и върху засегнатите от делото срещу Салемските вещици? — попита Ким — още не можеше да си избие от главата Елизабет.

— Безспорно — потвърди ученият. — Тъкмо то е дяволът, вилнял в Салем!

— Но хората, погълнали заразеното зърно, са били отровени — припомни Ким. — Тъкмо те са пословичните „пострадали“, обладани от ужасните пристъпи. Как може да си толкова въодушевен от подобен вид лекарство? Не те разбирам.

— То е халюциноген — съгласи се Едуард. — Установихме го извън всякакво съмнение. Но според нас е много повече от това. Имаме основания да смятаме, че успокоява и вдъхва сили, дори засилва паметта.

— Как толкова бързо сте научили тези неща? Никак не са малко — изненада се младата жена.

Едуард се усмихна стеснително.

— Засега не сме установили нищо със сигурност — призна той. — Мнозина изследователи може да отсъдят, че работата ни е твърде далеч от науката. Всъщност се опитваме да получим най-обща представа какво може да е действието на алкалоида. Не забравяй, тези опити изобщо не са контролни. И все пак резултатите са невероятни, направо свят да ти се завие! Така например открихме, че лекарството успокоява подложени на стрес плъхове по-успешно, отколкото имипрамина, смятан за най-силния антидепресант.

— Значи според вас това може да е халюциногенен антидепресант? — каза Ким.

— Наред с всичко останало — потвърди ученият.

— А има ли странично действие? — продължи да любопитства Ким; още не разбираше защо Едуард е толкова развълнуван.

Той пак се засмя.

— С плъховете не се притеснявахме да не получат халюцинации. Но ако говорим сериозно, освен халюцинациите не сме се натъкнали на други проблеми. Натъпкахме няколко мишки с конски дози, а те са на седмото небе от щастие. Вкарахме дори още по-големи дози в култури от невронни клетки и клетките изобщо не пострадаха. Както изглежда, няма никаква токсичност. Направо не е за вярване.

Докато го слушаше, Ким бе все по-разочарована, че той изобщо не я пита как е минало пътуването до Салем и какво е станало с главата, която трябваше да върне в ковчега. Накрая тя издебна сгоден момент в превъзбудения разказ на Едуард и сама отвори дума за това.

— Браво на теб — беше лаконичният му коментар, когато Ким му обясни как се е справила. — Радвам се, че всичко е приключило благополучно.

Ким понечи да му разправи как се е чувствала, ала точно тогава като хала нахълта Елинор — тя тутакси монополизира вниманието на шефа си с компютърната разпечатка, която държеше. Дори не обърна внимание на Ким, а и Едуард не ги запозна. Ким загледа как обсъждат оживено данните от разпечатката. Личеше си, че Едуард е доволен от резултатите. Накрая той даде напътствия на асистентката, потупа я по гърба и тя изчезна точно толкова светкавично, както и се беше появила.

— Докъде бяхме стигнали? — попита Едуард, след като се извърна към Ким.

— Пак ли добри новини? — попита тя.

— Определено — потвърди ученият. — Заели сме се да определим строежа на съединението и току-що Елинор потвърди догадките ни, че става дума за тетрациклична молекула с множество странични вериги.

— Как, за Бога, определяте такова нещо? — изуми се Ким — беше заинтригувана.

— Наистина ли те интересува? — попита Едуард.

— Стига да не ме задръстваш с някакви неразбираеми термини — каза младата жена.

— Първата стъпка е да определим теглото на молекулата — правим го по обичайния начин, с хроматография — поясни ученият. — Това е лесно. После разлагаме молекулата с реактиви, които прекъсват определени връзки. Сетне проверяваме поне някои от получените части с хроматография, електрофореза и масова спектрометрия.

— Това вече е тъмна Индия за мен — призна си Ким. — Чувала съм термините, но нямам представа какво означават.

— Не е чак толкова сложно — увери я мъжът и се изправи. — Лесно ще разбереш основните понятия. Виж, по сложно е да се анализират някои резултати. Ела да ти покажа апаратурата — хвана я той за ръка и я дръпна да стане от стола.

Той отвори една врата и махна на Ким да влезе. Тя надзърна към съседното помещение — в средата му имаше голям цилиндър, висок към метър и двайсет и широк около шейсет сантиметра. Отвсякъде стърчаха кабели и жици, наподобяващи змиите по главата на Медуза.

— Това е нашият ядрен магнитен резонатор — оповести гордо Едуард. — Изключително важен уред в подобен род изследвания. Не е достатъчно да знаеш колко точно атоми въглерод, водород, кислород и азот има в дадено съединение. Трябва да си наясно и как са разположени те в триизмерното пространство. А този апарат установява тъкмо това.

— Наистина внушително — отбеляза Ким — не знаеше какво друго да каже.

— Ела да ти покажа още един уред — прикани ученият, без да забелязва състоянието и.

Поведе я към друга врата, отвори я и и махна да влезе. Ким надзърна. Вътре имаше отчайваща плетеница от електронно оборудване, жици, кабели, електроннолъчеви тръби.

— Интересно — рече тя.

— Знаеш ли какво е това? — попита я Едуард.

— Не — призна си младата жена — никак не и се щеше Едуард да разбере колко малко знае за онова, с което той се занимава.

— Рентгенов дефракционен апарат — поясни все така гордо мъжът. — Довършва онова, което правим с ядрения магнитен резонатор. Ще го използваме за новия алкалоид, защото той лесно се превръща в кристал — в сол.

— Значи нямаш особени трудности с апаратурата.

— Да. В момента използваме всичко в изследователския си арсенал и данните направо валят. Ще установим за рекордно време какъв е строежът на алкалоида най-вече благодарение на софтуера в апаратурата.

— Успех! — пожела му Ким.

Не беше разбрала почти нищо от обясненията му. Единственото, което разбра със сигурност бе, че Едуард много обича да преподава и обяснява. Затова пък се бе заразила от неговия ентусиазъм.

— И какво друго се случи в Салем? — попита най-неочаквано Едуард. — Как върви ремонтът?

За миг Ким се стъписа от този внезапен въпрос. Едуард беше толкова погълнат от работата си, та Ким бе останала с впечатлението, че изобщо не се интересува от нейните дребни битови грижи.

— Ремонтът върви добре — отвърна тя някак гузно. — Къщата ще стане прекрасна.

— Доста се забави — допълни Едуард. — Надзърна ли в архива на семейство Стюарт?

— Да, посветих му два-три часа — каза младата жена.

— Откри ли още нещо за Елизабет? И на мен ми става все по-интересно що за човек е била. Изпитвам чувството, че имам огромен дълг към нея. Ако не беше тя, никога нямаше да се натъкна на новия алкалоид.

— Да, научих някои неща — потвърди Ким. Разказа му за покупката на парцела Нортфийлд, сделка, подписана от Елизабет и вбесила Томас Пътнам.

— Не е изключено това да е най-важният факт, който си открила досега — отбеляза Едуард. — От онова, което съм чел, имам впечатлението, че Томас Пътнам не е бил от хората, които прощават лесно на някого, дръзнал да им мъти водата.

— И аз останах със същото впечатление — съгласи се Ким. — Дъщеря му Ан е сред първите пострадали момичета — тъкмо тя е набедила доста жени за вещици. Лошото е, че не виждам как враждата с Томас Пътнам е свързана с безспорното доказателство, използвано срещу Елизабет.

— Ами ако тези Пътнамови от злоба са скалъпили нещо? — предположи Едуард.

— Това е възможно — сви рамене младата жена. — Но не дава отговор на въпроса какво всъщност е представлявало доказателството. Дори и да са подхвърлили нещо на Елизабет, то едва ли е могло да бъде смятано за безспорно доказателство. Все пак според мен става дума за нещо, което Елизабет е направила сама.

— Най-вероятно е така — подкрепи я мъжът. — Обаче единственото, което знаем от иска на Роналд, е, че става въпрос за нещо, иззето от имотите му. Би могло да е всичко, свързвано с вещерството.

— Понеже стана дума за Роналд — подхвана пак Ким, — натъкнах се на нещо, което отново пробуди подозренията ми. Оженил се е само два и половина месеца след смъртта на Елизабет. Меко казано, не е тъгувал дълго по нея. Това ме навежда на мисълта, че сигурно е имал връзка с Ребека и приживе на сестра и.

— Може би — рече не особено убедено Едуард. — Но все си мисля, че нямаме и най-малка представа колко тежък е бил животът в ония години. Роналд е имал да гледа четири деца, трябвало е да ръководи и преуспяващата фирма. Едва ли е имал голям избор. Сигурен съм, че не е могъл да си позволи да тъгува и дълго да бъде в траур. Младата жена кимна, макар да не бе съгласна. Запита се и доколко подозренията и към Роналд са подхранвани от поведението на баща и.

Елинор отново се появи също тъй внезапно, както и предния път, и подхвана оживен разговор с шефа си. Когато асистентката си тръгна, Ким се извини:

— Май е време да си вървя.

— Ще те изпратя до колата — предложи Едуард.

Докато слизаха пет стълбището и прекосяваха квадратния двор, младата жена долови как малко по малко поведението на Едуард се променя. Както и друг път, той започна видимо да нервничи. От опит Ким се досети, че набира смелост да и каже нещо. Но не го насърчи — вече знаеше, че това не помага.

Бяха стигнали при автомобила, когато Едуард най-сетне се престраши:

— Обмислях дълго предложението ти да дойда да живея с теб в къщата — подхвана той, както търкаляше с върха на обувката си някакво камъче. Сетне замълча.

Ким зачака нетърпеливо — не знаеше какво ще и каже. Накрая той изпелтечи:

— Ако поканата ти още е в сила, ще дойда.

— Разбира се, че е в сила! — възкликна Ким — камък и падна от сърцето. Пресегна се и го прегърна. Той също я притисна до себе си.

— В края на седмицата можем да отскочим до там и да обсъдим обзавеждането — рече Едуард. — Съмнявам се, че ще искаш да използваш нещо от жилището ми.

— Ще бъде чудесно! — насърчи го младата жена.

Сбогуваха се и Ким се качи на автомобила. Смъкна страничния прозорец, а Едуард се наведе към нея.

— Извинявай, че съм толкова зает с изследванията — рече и той и се усмихна. — Заслужаваш много повече внимание.

— Влизам ти в положението — успокои го Ким и се усмихна. — Виждам колко се вълнуваш и оценявам твоята отдаденост и целеустременост. Така трябва, щом ще правиш велико откритие!

Двамата се засмяха.

Пак си казаха „довиждане“ и младата жена подкара към Бийкън Хил — чувстваше се много по-щастлива, отколкото преди половин час.

Бележки

[1] Мярка за тежина, различна при различните товари. — Б. пр.