Робин Кук
Допустим риск (13)

ПЕТЪК, 26 АВГУСТ 1994 ГОДИНА

Неусетно се изниза и втората половина на август. Ремонтът в имението продължаваше с бясна скорост, Едуард почти не излизаше от лабораторията, която бе започнала да внушава респект. Всеки ден пристигаше нова апаратура, около която тутакси наставаше възбудено суетене — избираха място, прокарваха кабели, свързваха, тестваха.

Едуард не подвиваше крак, занимаваше се със сто неща накуп. В един момент беше архитект, в следващия — електронен инженер, а после строител. Изцяло обсебен от амбицията да създаде ненадмината по възможности лаборатория, бе загърбил работата си като преподавател с някаква странна лекота, неприсъща на характера му.

Накрая един от аспирантите се престраши — оплака се в администрацията на университета, че не успява да открие никъде научния си ръководител. Едуард кипна и моментално го отписа. От администрацията поискаха да го приеме обратно и да се извини. Едуард направо онемя от ярост и обида. Господи, та той въобще не чувстваше вина! Почти бе направил световно откритие, бе на прага на истински пробив, а те всички сякаш се бяха зарекли да му губят времето с досадни дреболии, да го спъват на всяка крачка по пътя към главната цел!

За капак в Службата по лицензиране надушиха, че е свързан с „Омни“, а също, че е подадена молба за патентоването на нов клас молекули. Затова и оттам го обсипаха със запитвания, които той предпочете да не забелязва.

Атмосферата се нажежи. Университетът не искаше да губи Едуард, една от най-блестящите изгряващи звезди на небосклона на съвременната биохимия. От друга страна обаче, не можеше да допусне нещата да се задълбочат — тук ставаше въпрос за принципи и прецеденти.

Напрежението стана непоносимо за Едуард, особено пък съчетано с вълнението около „Омни“, с очакванията, свързвани с лекарството „Ултра“, и с всекидневните проблеми на строителната площадка. Лицето му се смъкна и прежълтя, стана избухлив, рязък, необщителен — същинско кълбо от нерви.

Ким съзнаваше това и се стремеше да разведрява обстановката и да облекчава поне малко живота на Едуард. Вечер оставаше да спи в жилището му, пое цялото домакинство, без той да я е молил: приготвяше вечерята, хранеше кучето, дори понякога переше и гладеше.

Но Едуард сякаш изобщо не забеляза усилията и. Престана да и поднася цветя. Вглъби се изцяло в работата си и оставаше глух и сляп за всичко друго. Не, Ким не му се сърдеше, оправдаваше го пред себе си, мъчеше се да си внуши, че милият жест с цветята не е най-важното в една връзка. Но това красиво внимание и липсваше.

В петък тя си тръгна от работа замислена над малките подробности, които се бяха вмъкнали в ежедневието им. Напрежението се увеличаваше още повече от това, че така и не бяха обсъдили кога ще се пренесат в къщата в Салем, въпреки че и двамата трябваше да освободят квартирите си след някакви си пет дена. Ким все отлагаше да разговаря за това с Едуард — все се надяваше да дойде ден, когато той ще е по-спокоен. А такъв ден не идваше и не идваше.

Ким се отби в магазина и накупи цяла торба продукти за вечеря — все неща, за които беше сигурна, че Едуард обича. Взе дори бутилка вино. Отиде в апартамента му. Беше празен, по пода се валяха вестници и книги, кучето лаеше гладно и изнервено. Времето напредваше, а Едуард все още се бавеше някъде навън. Така и не се появи в уречения час.

Ким угаси фурната, та оризът да не изгори, в седем и половина покри салатата с капак и я пъхна в хладилника. Минаваше девет, когато Едуард най-сетне влетя.

— По дяволите всичко! — изруга той и затръшна с ритник вратата. — Вземам си назад всички похвали, които изрекох за твоя строителен предприемач. Този кретен ще ми скъса нервите! Днес следобед направо ми идеше да му фрасна един. Беше ми обещал да доведе електротехници — естествено, те въобще не се и появиха!

— Ще дойдат, не се ядосвай толкова — опита се да го успокои Ким. — За сметка на това пък аз съм тук, с цялото си кулинарно умение — приготвила съм ти един истински шедьовър! Искаш ли една отпускаща напитка за начало?

Но младият мъж сякаш изобщо не я чу.

— Проклетата лаборатория да е заработила отдавна, ако тези негодници си бяха поразмърдали задниците — провикна се той откъм банята.

Ким наля две чаши вино. Занесе ги в спалнята и подаде едната на Едуард, когато той се появи.

— Единственото, което искам, е най-после да започнем контролните изследвания с лекарството! — продължи да се гневи той. — Имам чувството, че всички само се чудят как да ми слагат пръти в колелата.

— Сигурно сега не е моментът да отварям дума за това — подхвана плахо Ким, — но подходящ момент все не идва. Още не сме решили кога ще се пренесем, а първи септември чука на вратата. Вече от половин месец се каня да те питам за това…

Едуард избухна. Запокити чашата с виното към камината, където тя се пръсна на парчета, и изкрещя с цяло гърло:

— Само това оставаше — и ти да ми врънкаш!

Надвеси се над нея. Очите му се бяха разширили, издутите вени по слепоочията му пулсираха, а мускулите по челюстта му играеха. Той ту стискаше юмруци, ту пак ги отпускаше.

— Извинявай — изпелтечи стреснато Ким, вцепенена от изумление.

Беше ужасена, шокирана. Никога не беше виждала Едуард такъв. Не би могла дори да си представи, че нейният кротък, дори свенлив приятел е способен на подобен изблик на ярост и грубост. Независимо от характера, който тя си мислеше, че познава до днес, Едуард беше висок, стегнат, с яки рамене и младата жена си даваше сметка какво я чака, ако гневът му не се уталожи. Но как бе посмял! В очите и избиха сълзи.

В мига, когато си възвърна самообладанието, тя рязко се извъртя и хукна като попарена от стаята. Влетя в кухнята и трескаво се заозърта. Наля си чаша вода, но не можа да отпие повече от две глътки — ръцете и трепереха, а гърлото и бе свито. Чувстваше се не толкова уплашена, колкото унизена. Реши, че трябва незабавно да се махне оттук. Запъти се решително към хола и входната врата, но Едуард вече стоеше в антрето. Ким въздъхна от облекчение, когато видя, че лицето му напълно се е преобразило — сега върху него се четеше не гняв, а объркване, дори някаква далечна тъга.

— Извинявай — каза той, едвам изричаше думите. — И аз не знам какво ме прихвана. Сигурно е от преумората и напрежението, макар че това не ме оправдава. Още веднъж те моля да ми простиш. Сам себе си не разбирам.

Ким се трогна — гласът му звучеше искрено, с горчива нотка. Пристъпи мълчаливо към него и двамата постояха прегърнати. Върнаха се в хола и седнаха на дивана.

— Този хаос ме потиска ужасно — продължи ученият. — От „Харвард“ непрекъснато ми висят над главата, буквално ме преследват с изискванията си, а аз изгарям от нетърпение да се върна към разработването на лекарството. Елинор продължава изследванията и получава нови и нови добри резултати. Неприятно ми е, че не мога да и помогна, но последното, което бих искал, е да си го изкарвам на теб.

— И аз съм много притеснена — призна си Ким. — Изнервям се всеки път, когато се налага да сменям жилището. За капак и тази моя Елизабет се е превърнала в нещо като мания.

— А аз изобщо не ти помагам — заоправдава се отново Едуард. — Извинявай и за това. Хайде да се помирим и да си обещаем да сме по-внимателни един към друг.

— Хайде! — усмихна се младата жена.

— Сам трябваше да отворя дума за местенето — продължи Едуард с видимо облекчение. — Кога смяташ, че е подходящо да се пренесем?

— До първи септември трябва да опразним жилищата. — Какво ще кажеш за трийсет и първи август?