Робин Кук
Допустим риск (3)

ВТОРНИК, 19 ЮЛИ 1692 ГОДИНА

Роналд пристъпваше притеснено от крак на крак. Стоеше встрани на пътя, на хвърлей от затвора. По челото му под широкополата шапка бяха избили капчици пот. Беше горещо и влажно, стелеше се мараня, задухата бе още по-потискаща от неестествената тишина, надвиснала над града въпреки тълпите чакащи хора. Дори чайките се бяха умълчали. Всички се взираха кога ще се появи каруцата.

Роналд не можеше да подреди мислите си, смазан от страх, мъка и паника. Не проумяваше какво толкова са направили с Елизабет, та да ги сполети такава злочестина. Съдиите се бяха разпоредили да не го пускат в тъмницата още предния ден, когато той се бе опитал за последен път да убеди жена си да съдейства на властите. Но както и да я молеше, заплашваше и уговаряше, тя беше непреклонна — не искаше и да чуе за покаяние.

Роналд стоеше под навеса в двора на съда, когато чу громоленето на металните колела о гранитния плочник. Почти веднага се появи и каруцата. В нея се бяха скупчили пет жени, притиснати една о друга. Всички бяха оковани. Зад каруцата вървеше Уилям Доунтън, ухилен до уши в очакване да предаде затворничките на палача.

Зяпачите начаса се развикаха и се оживиха, сякаш бяха на карнавал. Дечурлигата излязоха от вцепенението и подхванаха обичайните си игри, докато възрастните се смееха и се тупаха един друг по раменете. Както винаги, когато предстоеше някой да бъде обесен, щеше да настане голяма веселба. За Роналд и близките на другите жертви това оживление само усилваше ужаса.

Роналд не се изненада, нито се обнадежди, като не видя Елизабет в първата група — преподобният Мадър го беше известил. Беше го предупредил, че Елизабет ще бъде екзекутирана последна, след като тълпата вече се е наситила на кръв със смъртта на първите пет затворнички. Така щеше да бъде предотвратена опасността хората, особено онези, които са видели или чули за доказателствата срещу нея, да се развихрят.

Когато каруцата се изравни с Роналд и го подмина, той се взря в лицата на осъдените. Всички бяха смазани от грубото отношение и от страх пред това, което им предстоеше. Роналд разпозна само две от жените: Ребека Нърс и Сара Гуд. И двете бяха от Салем. Другите бяха от околните градове. Роналд знаеше колко благочестива е Ребека Нърс и като видя как я отвеждат към бесилото, си спомни мрачното предупреждение на преподобния Мадър, че историята с вещиците в Салем може да излезе извън контрол.

Каруцата пое по Есекс Стрийт и когато свърна на запад, тълпата се юрна подире и. Над всички се възправяше преподобният Котън Мадър, единственият човек на кон.

След около половин час Роналд отново чу зловещия звук на метал, трополящ по двора на тъмницата. Появи се и втората каруца. Елизабет седеше със сведена глава в долния и край. Не можеше да се изправи, толкова тежки бяха оковите. Докато каруцата громолеше покрай Роналд, жена му не вдигна очи, той също не я повика. И двамата не знаеха какво да кажат.

С чувството, че сънува кошмар, Роналд последва отдалеч каруцата. В душата му цареше смут. Идеше му да избяга и да се скрие от целия свят, но в същото време искаше да бъде с Елизабет чак до сетния и дъх.

Каруцата излезе от Салем, мина по градския мост и веднага свърна от главния път на запад, към хълма с бесилката. Пътят се виеше сред шубрак, после се изкачваше по каменливо голо бърдо, където тук-там растяха дъбове и акации. Каруцата с Елизабет се изравни с първата каруца, която вече беше празна, и спря.

Роналд избърса потта по челото си. Виждаше отпред навалицата от хора, струпали се около един по-голям дъб. Котън Мадър беше зад тълпата, още беше на коня. Палачът с черна качулка, доведен чак от Бостън, бе преметнал въже на един по-дебел клон. Беше завързал единия му край за дънера, а другия бе пристегнал в примка, която бе надянал връз шията на Сара Гуд. Клетницата бе стъпила върху стълба, облегната на дървото.

Роналд видя как преподобният Нойс от черквата в град Салем се отправя към смъртницата. Стискаше в едната си ръка библия.

— Покай се, вещице! — извика отчето.

— Аз съм точно толкова вещица, колкото ти — магьосник! — отвърна на висок глас Сара.

После наруга свещеника, но Роналд не чу думите, понеже тълпата се изкикоти и някой се провикна към палача да приключвал по-бързо. Той само това и чакаше — бутна Сара Гуд и тя увисна на примката.

Множеството се оживи и се развика: „Умри, вещице!“, а Сара Гуд се загърчи на въжето, стегнато около врата и. Лицето и стана мораво, сетне черно. Палачът се зае и с другите осъдени, като ги качваше една по една на бесилото.

Тълпата крещеше все по-вяло. Когато и последната жена увисна на примката и екзекутираните от първата каруца бяха свалени от бесилките, зяпачите вече бяха изгубили интерес. Неколцина се качиха на баира да видят как хвърлят труповете в плиткия каменист общ гроб, но повечето хора вече се бяха разотишли и се бяха насочили към града, където да продължат веселбата.

Точно тогава Елизабет бе предадена на палача. Едвам се влачеше с оковите, затова се наложи той да и помогне да се качи на стълбата.

Роналд преглътна тежко. Нозете му се подкосиха. Идеше му да крещи от гняв и отчаяние. Да моли за милост. Но не стори нищо. Не можеше дори да се помръдне. Преподобният Мадър го забеляза и дойде с коня до него.

— Такава е волята Божия! — отсече той и се опита да усмири жребеца, който, усетил страданията на Роналд, бе започнал да нервничи.

Роналд не откъсваше очи от Елизабет. Идеше му да се втурне към палача и да го убие на място.

— Не забравяй какво е сторила Елизабет — рече преподобният Мадър. — Благодари на Бога, че смъртта се намеси, за да спаси нашия Сион. Помни, че си видял с очите си уликите.

Роналд преглътна избилите в очите му сълзи и успя да кимне. Наистина беше видял уликите. Това безспорно беше дело на дявола.

— Но защо, Господи? — извика неочаквано той. — Защо точно Елизабет?

Забеляза как жена му вдига очи и го поглежда. Размърда устни, сякаш се канеше да изрече нещо, но още преди да е проронила и звук, палачът я бутна от стълбата. За разлика от предишните пъти бе разхлабил доста въжето около врата на осъдената. След като тя се свлече от стълбата, тялото и увисна няколко педи, преди да застине смъртоносно. И за разлика от другите екзекутирани Елизабет не започна да се гърчи, лицето и не почерня. Роналд зарови глава в дланите си и се разрида.