Робин Кук
Допустим риск (14)

СРЯДА, 31 АВГУСТ 1994 ГОДИНА

Следващият ден се оказа дълъг и изнурителен. След като най-сетне багажът беше пренесен в имението и Ким се обърна очаквателно към Едуард, той я изненада с предложението да спят в отделни стаи.

— Защо? — смая се тя.

— Защото не съм на себе си. След всичко, което ми се струпа на главата, не мога да спя като хората. Ако спим в различни стаи, ще мога, хванат ли ме дяволите, да запаля лампата и да почета, докато се успокоя.

— Няма да ми пречиш — настоя младата жена.

— Последните няколко нощи спа в своето жилище. Не ти ли беше по-спокойно?

— Не — отсече Ким.

— Значи сме различни — знаеше си своето Едуард. — Лично аз спах по-добре. По-отпуснат съм, когато знам, че не ти преча. Но при всички положения това е само временно. Веднага щом лабораторията заработи и нещата си влязат в релсите, напрежението ще спадне. И тогава пак ще сме заедно. Влизаш ми в положението, нали?

— Да — отвърна Ким, като се опита да потули разочарованието.

Малко след като камионът с носачите се скри, тя съзря иззад дърветата мерцедес, който се носеше с бясна скорост насам. Беше Стантън. Ким извика на Едуард, че имат гости, после отиде да отвори.

— Къде е Едуард? — попита братовчед и, без дори да поздрави.

— Горе — посочи през рамо Ким.

Той профуча покрай нея и се провикна към приятеля си да слезел долу. Личеше си, че е развълнуван.

Ким усети как пулсът и се ускорява. Знаеше, че Едуард е на ръба, и се притесняваше, че Стантън съвсем ще го извади от равновесие. Братовчед и никога не се съобразяваше с чувствата на другите.

— Слизай, де! — извика той отново. — Трябва да поговорим.

Едуард се показа от чупката на стълбите. Слизаше бавно.

— Какво пак е станало? — попита той.

— А, нищо особено — подметка ехидно другият мъж. — Просто капиталът ни се топи като пролетен сняг покрай тези твои щуротии. Проклетата лаборатория продължава да гълта луди пари! Какво толкова правиш, дявол го взел, да не облицоваш кенефите с диаманти?

— Какво точно имаш предвид? — сви вежди ученият и застана нащрек.

— Всичко! — тросна се Стантън. — Да си рече човек, че досега си работил за Пентагона — поръчваш само най скъпото!

— За първокласни изследвания имаме нужда от първокласно оборудване. Обясних ти го съвсем ясно още докато обсъждахме как ще създадем „Омни“. Дано не си въобразяваш, че можеш да купиш такава лаборатория от разпродажба на вещи втора ръка.

Ким ги наблюдаваше. Колкото повече си крещяха, толкова повече се успокояваше тя — Едуард беше ядосан, но се владееше напълно.

— Добре де, добре. — укроти се накрая Стантън. — Да не се занимаваме засега с цената на лабораторията. Я ми дай някакъв график — кога според теб можем да внесем за одобрение лекарството в Службата за лекарствени средства? Трябва да знам, за да пресметна кога ще престанем да наливаме и ще започнем да печелим нещичко.

Едуард вдигна отчаяно ръце.

— Хубава работа! Още не сме отворили лабораторията, а ти ми говориш за срокове. Още преди да решим да регистрираме фирмата, обсъдихме въпроса за Службата. Забрави ли?

— Слушай, всезнайко такъв! — сопна се другият мъж. — Цялото бреме лежи върху моите плещи! Да не мислиш, че съм започнал да ги печатам тия пари? За нещастие няма да ми е никак леко да крепя лодката на повърхността, ако и занапред пилееш капитала за щяло и нещяло! — Стантън се извърна към братовчедка си, която се бе облегнала на стената във всекидневната. — Кажи му, Ким, на това дебелоглаво магаре, че отговорното отношение към парите е сред най-важните изисквания в новопоявилите се фирми.

— Не забърквай и нея! — изръмжа Едуард.

Стантън явно усети, че е прекалил, защото начаса подхвана с по-примирителен тон:

— Добре де, нека поговорим по-спокойно — рече той и вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Не си криви душата, признай, че ти предлагам нещо разумно. Трябва да имам поне най-обща представа какво смяташ да правиш в тази твоя позлатена лаборатория, за да предвидя какви пари ще ни бъдат нужни и да ги осигуря.

Едуард въздъхна шумно — личеше си, че вече не е толкова напрегнат.

— Едно е да ме питаш какво ще правим в лабораторията, съвсем друго — да нахълтваш тук и да настояваш да ти посоча дата, когато да представим за одобрение лекарството.

— Извинявай, трябваше да съм по-тактичен — отстъпи приятелят му. — Кажи сега как го виждаш този твой план за атака.

— Веднага щом стане възможно, ще се постараем да разберем всичко за лекарството — поясни ученият. — Първо трябва да довършим химическите изследвания, после сме длъжни да започнем контролните биологични изследвания, за да разберем как лекарството се усвоява и да изясним токсичността. Токсикологичните изследвания трябва да се направят и „ин витро“, и „ин виво“ върху отделни клетки, върху групи от клетки и цели организми. Ще започнем с вирусите, после ще преминем към бактериите и накрая ще направим опити с висши животни. Освен това на молекулярно равнище трябва да определим връзките и начините на реакция. Трябва да проведем изследвания при всякакви температури и „рН“. Едва след това можем да подадем документи в Службата по лекарствени средства — и чак тогава можем да мислим за клиничната фаза.

— Майко мила! — простена Стантън. — Свят ми се зави. Че то ще отидат няколко десетилетия, докато стигнем до този етап! Ужас.

— Няма да са десетилетия — възрази ученият. — Но все пак ще са години. Вече те предупредих. Същевременно ти обещах да стане много по-бързо от дванайсет години, обичайния период за разработването на ново лекарство.

— Може би шест години?

— Не мога да ти кажа, докато не започнем работа и не получим поне някакви данни. Единственото, което съм в състояние да ти обещая, е, че ще бъде повече от три и по малко от дванайсет години.

— А има ли някакъв шанс да е три години? — не мирясваше Стантън.

— Би било истинско чудо — призна Едуард. — Но е възможно. Има обаче още нещо, което трябва да отчитаме. Сега по лабораторията пръснахме много капитал. Почнем ли работа, разходите ще намалеят значително.

— Дано — врътна глава приятелят му. — Но се съмнявам. Не след дълго ще плащаме баснословните заплати, които си обещал на твоите хора.

— Нямах друг избор, ако исках да привлечем най-добрите — рече ученият. — Пък и предпочитам да даваме по високи заплати, отколкото повече дялове.

— Дяловете няма да струват и пукната пара, ако се разорим!

— Да де, но ние вече сме с едни гърди пред другите — възрази Едуард. — Повечето биотехнологични и фармацевтични фирми започват на голо, без да разполагат с лекарство. А ние вече го имаме.

— Знам, знам — изпъшка Стантън. — Но пак ме е страх. Никога досега не съм влагал всичките си пари във фирма, която да ги е харчила толкова бързо.

— Вложил си ги разумно — продължи да го убеждава ученият. — И двамата ще станем милиардери. „Ултра“ наистина е лекарство, което няма цена, сигурен съм. Хайде, ела да ти покажа лабораторията. Това ще ти вдъхне увереност.

Ким въздъхна от облекчение, докато гледаше как двамата мъже вървят към лабораторията. Стантън дори беше прегърнал през рамо Едуард.

Щом излязоха, младата жена огледа стаята. За нейна изненада мислите и не бяха насочени към невероятната бъркотия, предизвикана от местенето. Внезапно Ким усети остро нечие присъствие — отново я обзе чувството, че Елизабет сякаш е тук и иска да и каже нещо. Разбира се, колкото и да се ослушваше, чу само тишината, изпълнила пространството наоколо. И въпреки всичко както никога дотогава долови със сърцето си, че носи в себе си нещичко от Елизабет. Сега тя щеше да живее в къщата, била дом и за нея.

Тези вълнения доста я разтревожиха, макар и да не разбираше защо. В съзнанието и се мярна странната мисъл, че Елизабет бърза да и съобщи нещо много важно.

Загърбила някои далеч по-неотложни задачи, Ким се зае да разопакова припряно току-що реставрирания портрет на Елизабет, за да го окачи над камината. След боядисването петното, останало от рамката, не личеше. Наложи се Ким да налучква мястото — държеше на всяка цена картината да е точно там, където бе висяла цели триста години.

Отстъпи крачка назад и се обърна с лице към камината. Беше изумена колко реалистично изглежда жената върху портрета. На по-силно осветление рисунката беше и се сторила донякъде примитивна. Но в следобедния сумрак на къщата въздействието беше съвсем различно. Зелените очи на Елизабет блестяха в здрача и сякаш я пронизваха високомерно.

Няколко мига Ким стоя като омагьосана насред стаята, втренчена в портрета — имаше чувството, че се оглежда в огледало. Взряна в очите на Елизабет, усети още по-остро, че жената сякаш се опитва да я предупреди за нещо. Ким настръхна и се огледа, напрегнала слух — толкова силно и се стори невидимото присъствие, но всичко наоколо беше притихнало.

Тайнственото усещане, струящо от портрета, накара Ким да отиде в замъка. Забравила купищата кашони, които трябва да разопакова, забравила и за дългите безплодни часове сред семейния архив, тя хукна към другата сграда, тласкана от някаква неудържима сила. Портретът на Елизабет отново бе запалил у нея страстта да разгадае час по-скоро тайната на необикновената си предшественица.

Сякаш водена от свръхестествена сила, тя изкачи стълбите и забърза към тавана. Без изобщо да се колебае и да губи време в отваряне на капандурите, тръгна право към стария корабен сандък, когото отначало бе помислила за ракла. Вдигна капака — обичайната камара документи, пликове и счетоводни книги.

В първата бяха описани инвентарът и запасите на някакъв кораб. Датата беше 1862 година. Точно под нея имаше по-голям тефтер с грубо изработена подвързия, към който беше привързано писмо. Ким преглътна — получател на писмото беше Роналд Стюарт.

Бръкна в сандъка и извади тефтера. Нетърпеливо развърза връвта, разкъса плика и извади писмото. Спомни си колко внимателно архиварките в „Харвард“ са докосвали писмото на Мадър и се постара да бъде също толкова предпазлива. Пожълтялата от времето хартия се разгъна трудно. Писмото представляваше къса бележка. Ким погледна датата, която донякъде я разочарова — беше от XVIII век.

16 април 1726 г. Бостън

Драги ми татко, в отговор на запитването ти смятам, че е само в интерес на семейството и на предприятието да не настояваш да пренесем гроба на мама в семейното гробище, понеже исканото за това разрешение ще породи брожения в град Салем и ще накара всички да си спомнят цялата история, интереса към която ти си потушил с толкова много мъки и усилия.

Твой любещ син Джонатан

Ким сгъна бавно бележката и я върна в плика. Трийсет и четири години след лова на вещици Роналд и синът му още са се притеснявали семейството да не пострада. Младата жена насочи поглед към тефтера, чиито корици вече се разпадаха, и го затвори, но предната корица се откъсна в ръката и. Сърцето на Ким забумтя лудешки. Върху първия лист пишеше

„Книга на Елизабет Фланаган, декември 1678 година“.

Разлисти предпазливо тефтера. Господи, това беше дневникът на Елизабет!

Стисна с две ръце кориците и цяла разтреперана забърза към една от капандурите, където светлината беше по-силна. Започна отзад напред. Скоро забеляза, че много от страниците са празни. Дневникът свършваше много преди времето, което я интересуваше: последната дата беше 26 февруари 1692 година, петък.

Този студ няма край. Още сняг и днес. Сега река, Улстън е покрита с дебел лед, откъм страната на Ройъл Сайд ще издържи и човек. Чувствам се много потисната. Някаква болест е отслабила духа ми с жестоки пристъпи и гърчове, за каквито ми разправят Сара и Джонатан и каквито съм виждала при клетите Ребека, Мери и Джоана — такъв пристъп получи и Ан Пътнам при своето гостуване.

Какво ли съм съгрешила пред Всевишния, та Той наказва с такива мъки вярната си рабиня. Нямам спомен от пристъпите, освен че виждам цветове, които сега ме плашат, и чувам странни звуци сякаш не от този свят, а също така ми се струва, че ще изпадна в несвяст. Ненадейно идвам на себе си, колкото да видя, че съм се проснала на пода, където съм се гърчела и съм бръщолевела несвързано-поне така твърдят свидните ми рожби Сара и Джонатан, които, хвала на Бога, все още не са засегнати. Колко ми се иска Роналд да е тук, а не в открито море. Тези мъки почнаха след закупуването на парцела Нортфийлдс и гнъсната свада със семейството на Томас Пътнам. Доктор Григс е озадачен и безуспешно ми дава слабителни. Каква сурова зима, какви мъки за всички. Страхувам се за Йов, който е толкова непорочен, страхувам се Господ да не ме прибере при Себе си, преди да съм довършила своето дело. Стремя се да върша благословена от Бога работа по тези земи и да помогна на енорията, като пека ръжен хляб, та да пестим запасите, оскъдни заради суровото време и слабата реколта, а също на бегълците, потърсили убежище от набезите на индианците на север, които насърчавам братята да приемат в домовете си като свое семейство, както аз сторих с Ребека Шийф и Мери Рутс. Уча по-големите деца как да правят кукли, за да притъпя страданията им на сираци, понеже Господ ги е поверил на нашите грижи. Всяка вечер, преди да заспя, се моля Роналд да се прибере час по-скоро, та преди да се е пукнала пролетта, да ни помогне в нашите неописуеми мъки.

Ким затвори очи и си пое дълбоко въздух. Беше покъртена. Сега вече Елизабет сякаш наистина и говореше. Ким усещаше колко силна е била тя като човек въпреки житейските изпитания: грижовна, състрадателна, щедра, самоуверена и сърцата, все черти, които младата жена би дала мило и драго да притежава.

Отвори очи и още веднъж плъзна поглед по някои редове от записките в дневника. Запита се кой ли е Йов, може би ставаше дума за Йов от Библията?. Прочете за трети път изречението за куклите — дали пък доказателството, използвано срещу Елизабет, не беше кукла?

А може би по трагична ирония на съдбата Елизабет със своята щедрост бе разпространявала, без изобщо да подозира, отровните гъбички? Не беше изключено от тайнственото доказателство наистина да е проличало, че Елизабет носи вина.

Ким гледа невиждащо няколко минути през прозореца — не можеше да се отърси от тези мисли. Но колкото и да си блъскаше главата, не се сещаше в какво е могла да се провини Елизабет. В онази епоха е било невъзможно пристъпите да бъдат свързани с гъбичната плесен. Върна се отново към дневника и започна да прелиства внимателно страниците. Повечето записки бяха съвсем кратички: само по няколко изречения — за трудностите, за времето. Най-ранните записки бяха от 5 декември 1678 година и бяха написани с по-едър и плах почерк — Елизабет споменаваше, че е на тринайсет години. Последните редове бяха писани четиринайсет години по-късно! Един цял живот бе затворен между черните корици — от свенливата надежда на малкото момиче до горчивата самота на младата жена, връхлетяна от необяснима беда.

Ким затвори отново дневника. Притисна го до гърдите си, сякаш беше съкровище, и се върна в къщата. Премести в средата на стаята една маса и стол и седна точно срещу портрета. Прелисти наслуки тефтера. Срещу датата 7 януари 1682 година намери по-дълга бележка.

Елизабет бе описала времето като облачно и топло за сезона. После споменаваше някак между другото, че този ден се е венчала за Роналд Стюарт. Това късичко изречение беше последвано от подробно описание на красивата каляска, с която е пътувала от град Салем. Беше споделила радостта и изумлението си, че отива да живее в такава хубава къща.

Ким се усмихна. Докато четеше подробните описания на стаите и обзавеждането в тях си даде сметка, че сега самата тя изпитва вълнение, задето идва да живее в същата къща. Какво прекрасно съвпадение — да намери дневника на Елизабет същия ден! Това сякаш скъсяваше времето и заличаваше трите столетия между тях.

Ким бързо пресметна наум, че когато се е омъжила, Елизабет е била едва седемнайсетгодишна. Не си представяше и тя да е омъжена на същата възраст — Господи, само като си спомнеше какви емоционални проблеми бе имала в началните години в колежа!

Разлисти по-нататък страниците — Елизабет бе заченала само няколко месеца по-късно! Въздъхна. Как ли би се справила самата тя, ако би родила на такава възраст? Побиха я тръпки. А ето че Елизабет явно се беше справила прекрасно. Хората се залъгваха, че имат власт над съдбата си — както тогава, така и сега това бе измамно чувство, което придаваше самоувереност на човешките създания. Трогателна наивност.

О, какво е това? — Ким сви вежди и се опита да разчете неравния почерк. Вниманието и привлече думата „брак“.

 

Отпървом бях смутена духом от тази странна работа, понеже не знам нищичко за господина, тате обаче се отзовава много ласкаво за него. Казва, че ме бил видял през септември, когато идвал по нашите земи, за да си набави дървен материал за корабни мачти. Тате иска аз да съм решала, но да съм знаела, че господинът бил предложил най-великодушно да помогне на всинца ни да се преселим в град Салем, където баща ми щял да работи в неговото предприятие, а милата ми сестрица Ребека щяла да ходи на училище.

Малко по-нататък редовете се сгъстяваха:

Казах на тате, че приемам предложението за брак. Бих ли се осмелила да го отхвърля? Така е отсъдило провидението: живеем на бедна земя в Андовър, в постоянен страх да не ни нападнат червенокожите диваци. Съседите ни и от двете страни бяха сполетени от големи злочестини, мнозина бяха убити или взети в плен по най-жесток начин. Опитах се да обясня на Уилям Патерсън, той обаче не ще и не ще да разбере и се опасявам, че сега е зле настроен към мен.

Ким спря да чете и вдигна очи към жената върху портрета. Беше развълнувана, че е проникнала в мислите на седемнайсетгодишна безкористна девойка, готова да пожертва моминската си любов и да рискува със съдбата, само и само да помогне на своето семейство. Ким въздъхна и се запита кога за последен път е правила нещо, което да е било напълно безкористно. Поклати глава и отново извърна поглед към дневника — затърси дали някъде Елизабет е описала първата си среща с Роналд. Намери няколко реда под датата 22 октомври 1681 година: слънчев ден, ухаещ на шумата, окапала от дърветата.

Днес се запознах във всекидневната ни с г-н Роналд Стюарт, предложил да ми стане съпруг. По-възрастен е, отколкото предполагах, и има невръстна дъщеричка от предишната си жена, отнесена от едрата шарка. Както личи, е свестен човек, силен духом и телом, макар и да ми се видя малко холеричен, щом научи, че преди две нощи семейство Полк, нашите съседи откъм северната страна, са били нападнати. Настоява да не отлагаме и с ден изпълнението на общите ни намерения.

Ким се почувства малко гузна, отгърна дневника на 1690 година. Елизабет пишеше, че в Бостън върлувала шарка, а червенокожите диваци нападали семейства на някакви си седемдесет-осемдесет километра северно от Салем. Младата жена поклати ужасено глава. Трудно и беше да си представи колко тежък и изнурителен е бил животът в онези времена.

Вратата се затръшна и Ким трепна уплашена. Вдигна поглед — Едуард и Стантън се връщаха от лабораторията, чието строителство и оборудване щяха да приключат всеки момент. Едуард носеше някакви чертежи.

— Тук е точно толкова разхвърляно, както когато излязох — измърмори той и затърси с очи къде да остави плановете. — Какво си правила през цялото това време, Ким?

— Провървя ми страхотно — отвърна тя развълнувано. Изтласка назад стола и протегна напред тефтера. — Намерих дневника на Елизабет!

— Тук, в къщата! — изуми се той.

— Не, в замъка.

— Не беше зле първо да подредиш багажа, пък после да се занимаваш с архиварство — сопна се мъжът. — Разполагаш с цял месец, през който ще се ровиш из документите.

— Натъкнах се на нещо, от което дори ти ще ахнеш — продължи Ким, без да обръща внимание на подмятанията му. Отвори внимателно дневника на последната бележка. Подаде тефтера на Едуард и като посочи мястото, зачака. Лицето и грееше победоносно.

Едуард остави плановете върху масичката, където бе седяла и Ким. Докато четеше пожълтелите страници, обидата върху лицето му отстъпи място на изненада и интерес.

— Права си — рече възхитен и подаде дневника на Стантън. — От това ще излезе страхотен увод за статията, която смятам да напиша — ще я посветя на научното обяснение за пристъпите, от които са страдали така наречените салемски вещици, и ще я поместя в списание „Сайънс“ или „Нейчър“ — подхвана Едуард. — По-добро въведение от това — здраве му кажи! Елизабет дори споменава изрично, че са яли ръжен хляб. Описала е и халюцинациите. Ще включа тези записки от нейния дневник и ще ги подкрепя с резултатите от масовата спектрография на пробите, взети от мозъка и. Чиста работа!

— Няма да пишеш никаква статия, докато не бъдем сигурни за патента — настоя Стантън. — Няма да рискуваме, така че се забавлявай само с колегите си от изследователския екип.

— Разбира се, че няма да избързвам — увери го ученият. — Ти за какъв ме мислиш! Не съм чак такъв смотаняк!

— Ти каза, че ще пускаш разни статии, не аз — укори го другият мъж.

Ким взе дневника от братовчед си и показа на Едуард мястото, където Елизабет описваше как е учила другите да майсторят кукли. Попита го дали това според него е важно.

— Във връзка с липсващото доказателство ли?

Тя кимна.

— Трудно ми е да кажа — вдигна рамене Едуард. — Но е съмнително… Знаеш ли, умирам от глад. Стантън, ти гладен ли си? Има ли нещо за хапване?

— Аз винаги съм гладен — ухили се приятелят му.

— Е, Ким, какво ще кажеш? — подкани пак Едуард. — Ще ни приготвиш ли нещо? Ние със Стантън имаме да работим още доста.

— Не съм готова за гости — възропта Ким — не бе успяла дори да надзърне в кухнята.

— Ами тогава поръчай храна от някой ресторант — предложи Едуард и започна да разгъва чертежите. — Не сме придирчиви.

— Не говори и от мое име — засмя се Стантън.

— Бих могла да направя спагети — предложи Ким и прехвърли наум необходимите продукти.

Единствената що-годе подредена стая беше трапезарията, където навремето се бе помещавала старата кухня и където вече бяха сложени масата и столовете.

— На драго сърце ще хапна спагети — одобри Едуард, сетне помоли Стантън да подържи краищата на чертежите, докато ги затисне с книги.

 

Ким въздъхна от облекчение и се пъхна между чистите чаршафи — това беше първата нощ, когато щеше да спи в къщата в имението. Не бе подгънала крак от мига, в който беше влязла в кухнята. Чакаше я още много работа, но къщата, общо взето, сега бе по-подредена. Тя взе от нощното шкафче дневника на Елизабет. Смяташе да почете още малко от него, но след като си легна, изведнъж чу звуците, огласили мрака — гръмката симфония на нощните насекоми и жабите из мочурищата и нивите наоколо. Откъм гората се обади сова. Старата къща поскърцваше, излъчвайки топлината, която бе погълнала през деня. Полъхът на ветреца откъм река Денвър долиташе като приглушен стон.

Ким се поотпусна и усети, че вече не я мъчи леката тревога, обзела я днес следобед, когато бе дошла в къщата. Знаеше, че има много причини за нея, но основната бе внезапната молба на Едуард да спят отделно. Макар и сега да я разбираше по-добре, отколкото в мига, когато Едуард за пръв път бе отворил дума за това, Ким пак се чувстваше разочарована и притеснена.

Остави дневника на Елизабет и стана от леглото. Котката се размърда, примижа недоволно и отново се сви на кълбо. Ким си обу набързо пантофите и отиде в стаята на Едуард. Вратата беше открехната, вътре още светеше. Ким влезе, но веднага бе посрещната от гърленото ръмжене на Бафър. Тя също му се озъби — неблагодарното псе и ставаше все по-несимпатично.

— Какво има?

Едуард се беше облегнал на възглавниците, заобиколен отвсякъде с чертежи.

— Мъчно ми е за теб — пророни младата жена. — Сигурен ли си, че наистина искаш да спим отделно? Самотно ми е, пък и, меко казано, не е особено романтично.

Едуард и махна да дойде при него. Събра разхвърляните листове и потупа леглото до себе си.

— Извинявай — рече и. — Аз съм виновен. Поемам цялата отговорност. Но продължавам да мисля, че поне на първо време така е по-добре. Напрегнат съм като опъната до скъсване тетива. Както видя, изтървах си нервите и пред Стантън.

Тя кимна, вторачена в дланите си, отпуснати върху скута и. Едуард се пресегна и я хвана за брадичката.

— Добре ли си?

Младата жена кимна отново, но се мъчеше как ли не да потисне огорчението си. Опитваше се да се убеди, че сигурно е от преумората.

— Денят беше тежък — каза Едуард.

— Да, но съм и малко притеснена.

— Защо?

— И аз не знам — призна си Ким. — Вероятно заради онова, което е ставало в тази къща — все пак се е случило именно тук. Така и не мога да забравя, че с Елизабет сме една кръв. А и усещам присъствието и.

— Капнала си от умора — напомни и Едуард. — Когато човек е уморен, въображението му се развихря. Пък и сме на ново място, това малко или повече също те изнервя. В края на краищата навикът е наша втора природа, нали така?

— Сигурно и това си казва думата — съгласи се Ким, — но има и друго.

— Само не ми се прави на много суеверна — засмя се Едуард. — И не ми казвай, че вярваш в духове.

— Никога не съм вярвала в призраци и духове, сега обаче не съм толкова убедена, че те не съществуват.

— Сериозно ли говориш?

Ким се засмя, развеселена от изопнатата му физиономия.

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Не вярвам в призраци, но вече имам друго мнение за свръхестественото. Сетя ли се как намерих дневника на Елизабет, тръпки ме побиват. Окачих портрета и и веднага след това, кой знае защо, краката сякаш сами ме поведоха към замъка. И там изобщо не се наложи да търся дълго. Дневникът се оказа в първия сандък, който отворих.

— Хората започват да вярват в свръхестественото само защото са дошли в Салем — засмя се и Едуард. — Всичко е заради лова на вещици. Но нямам нищо против, ако си си втълпила, че някаква тайнствена сила те е тласнала към замъка. Само не искай от мен и аз да си втълпявам същото.

— А как иначе да си обясня станалото? — възкликна разпалено младата жена. — Цели трийсет часа, че и повече рових из архива — рових до безсъзнание и не намерих нищо! А сега изведнъж… Кое ме накара да надзърна тъкмо в този сандък?

— Добре де, така да бъде — съгласи се Едуард, за да я накара да се успокои. — Нямам намерение да те разубеждавам. Стига си се палила! С теб съм.

Целунаха се за „лека нощ“, после Ким остави Едуард с чертежите и излезе. След като затвори вратата на стаята, се озова в лунния светлик, струящ през прозореца на банята. Виждаше надвисналата черна грамада на замъка, очертан върху нощното небе. Потрепери — гледката и напомняше класическите филми за Дракула, хвърляли я в ужас като малка.

Слезе по тъмното стълбище, което завиваше на сто и осемдесет градуса, и си запроправя път между празните кашони, с които бе задръстено антрето. Отиде в хола и погледна портрета на Елизабет. Дори в тъмното и се стори, че зелените очи от картината хипнотично сияят, сякаш озарени от вътрешна светлина. — Какво се опитваш да ми кажеш? — пророни Ким. Още в мига, в който бе погледнала изображението, отново я плисна усещането, че Елизабет се мъчи да и съобщи нещо и че съобщението — каквото и да е то, — не се съдържа в дневника — той трябваше само да я насърчи да не се отказва и да продължи издирването.

В този миг Ким забеляза с крайчеца на окото някакво движение и възкликна приглушено — сърцето и забумтя лудешки. Вдигна инстинктивно ръце, за да се предпази, но бързо ги свали — видя, че котката просто е скочила на масичката. Подпря се за миг, притиснала длан до гърдите си. Беше потресена от собствената си уплаха — явно се бе залъгвала, скритото напрежение продължаваше да я държи.

През нощта сънува невероятно реалистичен кошмар: някой шепнеше зад вратата и я викаше. Изтръпнала от страх, Ким отиваше да отвори, но тъкмо посягаше да докосне резето с разтреперана ръка, шепотът се преместваше към прозореца. Отидеше ли до него, отвън я озаряваше лилава светлина и черният масив на замъка вторачваше кухите си очи в нея. Внезапно лъхна вятър, кожата на тила и настръхна, а върху челото и закапаха ледени капки. Ким отвори широко очи и видя, че незнайно кога се е озовала върху леглото си, вкопчила пръсти в чаршафите. Загледа се втренчено в тавана — над нея бавно растеше тъмно, мокро петно. От петното се отцеждаха и падаха право върху челото и тежки, студени капки. „Боже мой, та това е кръв!“ — осъзна тя и ужасът я разтърси като удар от ток.

— Едуард! — изпищя Ким с всички сили, но от устата и не излезе нито звук. Тя се замята, мъчеше се отчаяно да си поеме дъх, но не можеше — гърлото и бе стегнато като в примка, нечии ръце я дърпаха, дращеха и стягаха болезнено, влачеха я към някаква тъмна бездна, пред очите и падна пелена и заиграха ярки разноцветни петна… Ким разбра, че всеки миг ще загуби съзнание. С последни сили се бореше за глътка въздух, разтърсена от гърч и… се събуди.

Този път беше будна наяве. Огледа се замаяно, разтреперана и плувнала в студена пот, сетне побърза да протегне ръка към нощната лампа. Меката светлина извади предметите от прегръдката на мрака и им върна уютната плътност и спокойна солидност. Ким си наложи да вдигне поглед нагоре. Таванът беше съвършено бял.

— Разбира се… — отрони тежка въздишка Ким. — Има си хас… Само това оставаше.

Все още дишаше на пресекулки, но вече започваше да се отпуска. Въпреки това до сутринта спа — или по-скоро се въртя в леглото — на светната лампа. За съня си не каза на никого.