Робин Кук
Допустим риск (4)

ВТОРНИК, 12 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

Кимбърли Стюарт си погледна часовника и се насочи към изхода на метрото на Харвард Скуеър в Кеймбридж, щата Масачузетс. Беше седем без нещо вечерта. Младата жена знаеше, че ще стигне навреме или само с няколко минути закъснение, но въпреки това бързаше. Запроправя си път през навалицата около вестникарската будка в средата на площада и притича до авеню Масачузетс, после свърна по Холиоук Стрийт.

Пред клуб „Хейсти Пудинг“ поспря да си поеме дъх и погледна сградата. Беше чувала за прочутото заведение само покрай годишната награда, присъждана на най-добрите актьори. Както повечето постройки в Харвард, и тази беше иззидана от червени тухли, обточени с бели кантове. Кимбърли за пръв път идваше и в сградата, и в прочутия ресторант.

След като се поуспокои, отвори вратата и влезе — пред нея имаше внушително стълбище. Докато стигне масата на оберкелнера, отново остана без дъх. Попита къде е дамската тоалетна.

Опита се да укроти гъстата си, гарвановочерна коса, която все отказваше да и се подчини, и си заповтаря, че е излишно да се притеснява. Така де, Стантън Луис и беше роднина. Проблемът беше, че никога не и се бе обаждал в последния момент, за да и каже, че „държи“ тя да присъствала на някаква вечеря и било „изключително важно“.

Ким се отказа от опитите да се среши и съвсем отчаяна от себе си, пак се изправи пред оберкелнера. Този път му съобщи, че има среща с господин и госпожа Луис.

— Почти всички вече са тук — оповести повиканата сервитьорка.

Ким сковано я последва през ресторанта — коленете и се подкосиха, само дето не се свлече от притеснение. Кой ли още щеше да присъства на вечерята?

Келнерката я отведе на препълнената с посетители тераса с декоративни дървени решетки. Стантън и жена му Кандис седяха на ъглова маса за четирима.

— Извинявайте, че закъснях — смутено им се усмихна Ким.

— Изобщо не си закъсняла — успокои я Стантън с широка усмивка.

Скочи на крака и я запрегръща така, че още малко, и щеше да я събори. Тя се изчерви като рак. Струваше и се, че всички в ресторанта са я зяпнали. След като успя някак да се отскубне от мечешките обятия на Стантън, се настани на стола, който сервитьорката беше дръпнала — идеше и да потъне вдън земя от неудобство.

Винаги, когато беше със Стантън, и се струваше, че всички са вперили погледи в нея. Уж бяха братовчеди, а се различаваха, както небето от земята. Младата жена беше извънредно стеснителна, дори свенлива, докато Стантън бе самото въплъщение на самоувереността: беше оправен, нападателен, общителен, изискан в обноските. Имаше телосложението на скиор алпийски дисциплини, беше снажен, ходеше напето, с високо вдигната глава и оставяше у всички впечатлението, че е съвършеният предприемач. Дори жена му Кандис — въпреки сдържаната си усмивка, караше Ким да се чувства недодялана като слон в стъкларски магазин. Тя се престраши да се извърне и да се огледа, но без да иска, бутна келнерката, която се опитваше да сложи салфетката върху скута и. И двете се извиниха в един глас.

— Я си отпусни душата, братовчедке — прикани Стантън, след като сервитьорката се отдалечи. Пресегна се през масата и и наля вино. — Както винаги си напрегната, сякаш са те включили към електрическата мрежа.

— Не ми говори така, притеснявам се още повече — пророни Ким и отпи от виното.

— Да ти се неначуди човек — подметна закачливо Стантън. — Направо не проумявам от какво толкова се притесняваш, особено пък тук — седиш с роднини, заобиколена от хора, които няма да видиш никога повече. Я не се стягай толкова.

— По-силно е от мен — опита да се пошегува Ким. Наистина вече и беше по-спокойно. — Колкото до притесненията ми, каквото и да говориш, те са си напълно разбираеми. Но ти си толкова самоуверен, че е изключено да се поставиш на мое място.

— Хайде да опитаме — засмя се Стантън. — Я ми обясни защо точно сега си се притеснила толкова? Божичко, момиче, ръката ти трепери.

Ким остави чашата и отпусна длани върху скута си.

— Притеснявам се, защото ми се струва, че няма какво да търся тук — отвърна тя. — След като ми се обади днес в последния момент, едвам успях да взема душ, да не говорим пък за дрехите — направо не знаех какво да облека. И щом толкова се интересуваш, ще ти кажа, че съм се видяла в чудо с този мой бретон — допълни Ким и се опита да оправи косата върху челото си.

— Според мен роклята ти стои страхотно — намеси се и Кандис.

— Ама естествено — потвърди мъжът и. — Направо си неотразима, Кимбърли.

Другата жена се засмя.

— Достатъчно умна съм да знам, че изпросените комплименти задължително са неискрени.

— Дрън-дрън! — каза Стантън. — Най-смешното в този разговор е, че ти си красива, сексапилна жена, макар и вечно да се държиш така, сякаш изобщо не го подозираш, което, мен ако питаш, си е доста трогателно. На колко години беше, на двайсет и пет ли?

— На двайсет и седем — отговори Ким и отново отпи малко от виното.

— Ето, на двайсет и седем и от година на година се разхубавяваш все повече — усмихна се дяволито Стантън. — Имаш скули, за каквито другите жени биха умрели, кожа като дупето на новородено и тялото на балерина, да не говорим пък за изумрудените очи, които ще хипнотизират и гръцка статуя.

— Истината е малко по-друга — възрази Ким. — Лицето ми не е чак толкова изключително, макар че не мога да се оплача. Кожата ми никога не хваща слънчев загар, а колкото до тялото на балерина, това е друг начин да се каже, че съм кльощава като скелет.

— Подценяваш се — намеси се отново Кандис.

— Я да сменим темата — примоли се Ким. — От този разговор съвсем прегрях.

— Извинявай, че не пестях комплиментите, въпреки че изобщо не съм преувеличавал — рече Стантън и върху лицето му пак грейна закачлива усмивка. — За какво предпочиташ да си говорим?

— Дали да не ми обясниш защо ме покани под такава пара на тази вечеря? — каза Ким.

— Да. Искам да ми помогнеш — отвърна Стантън и се наведе към нея.

— Аз да ти помогна ли? — озадачи се младата жена и неволно се засмя. — И таз добра, великият финансист опрял до моята помощ! Това някаква шега ли е?

— Тъкмо обратното — отговори Стантън. — След няколко месеца пускам на борсата акции на една от моите биотехнологични фирми — „Дженетрикс“.

— Не се интересувам от акции — завъртя глава Ким. — Сбъркал си братовчедката.

Беше ред на Стантън да се засмее.

— Не ми трябват пари — рече той. — Нуждая се от съвсем друго. Днес говорих с леля Джойс и…

— О, пак ли! — прекъсна го нервно Ким. — Какво отново ти е надрънкала майка ми?

— Спомена ми между другото, че наскоро си скъсала с гаджето си — отвърна Стантън.

Ким пребледня като платно. Отново се притесни до смърт, както когато бе влязла в ресторанта.

— Защо ли майка ми поне веднъж не си държи езика зад зъбите! — подметна тя раздразнено.

— Леля не се е впускала в пикантни подробности — опита се да я умилостиви Стантън.

— И какво от това! — тросна се Ким. — Още, откакто ние с Брайън навлязохме в пубертета, тя разправя на всеки срещнат разни неща за нас.

— Каза ми само, че Кинард не е мъж за теб — заоправдава се Стантън. — И аз съм съгласен с леля. Виж го ти него, вечно ходи я на ски, я на риба с приятели.

— Това според теб не са ли пикантни подробности? — простена Ким. — Пък и майка ми е сгъстила краските. Това за рибата не го знаех. А ските са веднъж в годината.

— Да ти призная, почти не я слушах — рече Стантън. — Най-малкото до мига, когато ме попита дали не мога да ти намеря мъж, който да ти приляга.

— Божичко! — възкликна още по-раздразнено Ким. — Не мога да повярвам на ушите си. Значи те е помолила да ме сватосаш?!

— Е, това не ми е стихията — подвикна Стантън и върху лицето му грейна самодоволна усмивка. — Но все пак се замислих. Още щом затворих телефона след разговора с леля, вече знаех с кого ще те запозная.

— Само не ми казвай, че си ме повикал за това тази вечер — сопна се възмутена Ким и усети как пулсът и се ускорява. — Нямаше да дойда за нищо на света, ако знаех, че…

— Успокой се, де — подкани я пак Стантън. — Съвсем истеряса. Всичко ще мине по вода. Остави на мен.

— Но… Идва ми като гръм от ясно небе. Някак прекалено скоро… — заекна объркано младата жена в опита си да възрази.

— Никога не е прекалено скоро — прекъсна я Стантън. — Моят девиз гласи: „Днес е утрето на вчера.“

— Невъзможен си, Стантън — вдигна ръце Ким. — Не съм готова да се запознавам с никого. Пък и виж на какво приличам!

— Вече ти казах, изглеждаш страхотно — успокои я мъжът. — От мен да го знаеш, Едуард Армстронг ще хлътне до уши по теб. Още щом те погледне в изумрудените очи, и с него е свършено.

— Не ставай смешен — укори го младата жена.

— Веднага ще ти призная, че ме тласка и една подмолна задна мисъл — ухили се Стантън. — Още откакто съм се захванал с предприемачество се опитвам да включа Едуард в една от биотехнологичните фирми. Сега обаче ножът е опрял до кокала — трябва на всяка цена да го примамя в „Дженетрикс“. Та ми хрумна да го привлека чрез теб и да го убедя някак да стане член на научния съвет на „Дженетрикс“. Впиша ли името му в рекламния проспект, цената на акциите ще скочи с четири-пет милиона. Междувременно ще го направя милионер.

Известно време Ким мълча, вторачена във виното. Освен притеснена, се чувстваше и използвана, но не даде воля на раздразнението си. Открай време не знаеше как да постъпи в критични положения. И този път Стантън я бе изумил с това, че най-безсрамно използваше хората, и то без изобщо да го крие.

— Ами ако Едуард Армстронг не иска да става милионер? — попита накрая Ким.

— Ха! Не искал, моля ви се! И таз хубава. Всеки иска да стане милионер — засмя се Стантън.

— Сигурно ти е трудно да го разбереш — опита се да възрази младата жена. — Но не всеки мисли като теб.

— Едуард е свестен мъж — намеси се и Кандис.

— Това ми звучи доста подозрително — изгледа я Ким. — Все едно да уреждаш на някого среща с непозната жена, като му кажеш, че тя иначе е много добра по душа. Стантън прихна и се закиска с неприкрита наслада.

— Знаеш ли, братовчедке, може и да си доста чудата, но не ти липсва чувство за хумор.

— Имах предвид, че Едуард е много възпитан и внимателен — уточни сконфузено Кандис. А това според мен е важно. В началото бях против Стантън да ви запознава, после обаче си казах, че за теб ще е само добре дошло да имаш връзка с възпитан и образован човек. Така де, отношенията ви с Кинард бяха твърде… бурни. Мисля, че заслужаваш нещо по-добро.

Ким зяпна смаяна другата жена. Тя явно не знаеше нищо за Кинард, Ким обаче реши да не и противоречи. Каза само:

— За проблема си с Кинард нося не по-малка вина от него.

Погледна входа. Сърцето и биеше като обезумяло. Идеше и да стане и да си излезе. Но не можеше да го направи. Не и беше в стила, макар че сега съжаляваше, задето е толкова плаха и нерешителна.

— Едуард е не само възпитан — каза Стантън. — Той си е направо гений.

— О, страхотно! — подметна заядливо Ким. — Значи вашият господин Армстронг ще си помисли, че съм не само непривлекателна, но и скучна. Защото не може да се каже, че съм неотразима в разговорите с гении.

— Разчитай на мен — повтори пак Стантън. — Вие двамата ще си паснете чудесно. Имате много допирни точки. Едуард е лекар. Следвали сме заедно медицина в Харвардския университет. Като студенти често сме правили заедно лабораторни упражнения, в трети курс обаче той се прехвърли биохимия.

— Сега практикуващ лекар ли е? — поинтересува се Ким.

— Не, хвърли се презглава в науката — поясни Стантън. — Специализира в областта на мозъчната химия, която в момента е благодатно поле за изява. Може да се каже, че нашият Едуард е изгряваща звезда: научна знаменитост, която Харвардският университет успя да отмъкне на „Станфорд“ и ония се изядоха от яд. А, ето — говорим за вълка, а той в кошарата!

Ким се извърна на стола и видя снажен, добре сложен мъж с хлапашко излъчване, който се насочи към тяхната маса. Ким си каза, че след като Едуард е бил състудент на Стантън, значи наближава четирийсетте, всъщност обаче той младееше много за годините си със своята права, пясъчно руса коса и загоряло от слънцето лице без нито една бръчица по него. Изобщо не беше блед, както подобава на учен. Беше леко прегърбен, сякаш се канеше да мине през врата и се притесняваше да не си удари главата о горната рамка.

Стантън скочи незабавно на крака и притисна в мечешката си прегръдка Едуард с не по-малко плам, отколкото бе прегърнал и Ким. Дори го потупа няколко пъти по рамото — някои мъже сякаш се чувстват длъжни да го правят.

За миг на Ким и домъчня за Едуард. Личеше си, че и той е смутен не по-малко от нея от прекалено радушното посрещане на Стантън.

Той ги представи, Едуард се ръкува с Кандис и Ким, после седна. На Ким и направи впечатление, че дланта му е влажна и той се здрависва някак колебливо и плахо. Забеляза и лекото заекване, както и това, че непрекъснато отмята косата от челото си, сякаш това му е тик.

— Ужасно съжалявам, че закъснях — подхвана Едуард, като заваляше „с“ — то.

— Ама вие двамата сте си лика-прилика! — възкликна Стантън. — И моята невероятна, талантлива и сексапилна братовчедка каза същото, когато дойде преди пет секунди. Ким усети как се изчервява като домат. Явно и предстоеше тежка вечер. Както винаги, Стантън беше ужасно досаден и не знаеше мярка.

— Не се притеснявай, Ед — продължи той и му наля от виното. — Не си закъснял. Казах ти „около седем“. Дойде точно навреме.

— Но все пак всички ме чакате — това имах предвид — поясни Едуард.

Усмихна се срамежливо и вдигна чашата си като за наздравица.

— Точно така, подсети ме да вдигна тост! — викна Стантън и грабна с размах своята чаша. — Първо нека пием за скъпата ми братовчедка Кимбърли Стюарт. Едва ли някога в интензивното хирургическо отделение на университетската болница е имало по-добра медицинска сестра. — Стантън погледна право в Едуард, останалите също вдигнаха чаши. — Закъсаш ли с простатата, моли се някъде наблизо да е нашата Кимбърли. Няма равна с катетрите!

— Моля те, Стантън! — спря го Ким, чувствайки се като обгърната в пламъци.

— Добре, добре! — отвърна той и протегна ръка, сякаш за да въдвори тишина в залата. — Нека се върна към наздравицата в чест на Кимбърли Стюарт. Няма да изпълня дълга си, ако не насоча вниманието на всички към факта, че родословното и дърво води началото си едва ли не от „Мейфлауър“^[1]. Това, разбира се, е по бащина линия. По майчина родът води началото си едва от Войната за независимост. Този род, към който принадлежа и аз, изобщо не може да се мери с рода на баща и.

— Едва ли е нужно да го казваш, Стантън — опита се да го спре Ким. Вече се бе вцепенила от притеснение.

— Но това не е всичко — отбеляза Стантън с наставническия тон на пръв спец по речите. — Основателят на този род е завършил скъпия ни стар „Харвард“ още през 1671 година. Говоря за сър Роналд Стюарт, основател на фирмата „Маритим“, както и на династията Стюартови. Ала вероятно най-интересното е, че прапрабабата на Кимбърли е обесена в Салем като вещица! И това ако не е живата история на Съединените щати, здраве му кажи!

— Понякога си ужасно досаден, Стантън! — укори го братовчедка му — гневът бе изместил за миг притеснението. — Това не е информация, която да разправяш под път и над път!

— Защо? — попита през смях Стантън. Пак се извърна към Едуард и продължи: — Всички в семейство Стюарт са си наумили, че тази отколешна история петни доброто им име.

— Всеки има право на мнение — прекъсна го разгорещено Ким.

— Все едно — махна с ръка Стантън. — Лично на мен тази история ми се струва много интересна. Де и аз да бях извадил късмета някой от предците ми да е пътувал с „Мейфлауър“, или да е бил с Джордж Вашингтон, когато той е прекосявал с войските си река Делауер.

— Хайде да сменим темата — прекъсна го за кой ли път Ким.

— Дадено — съгласи се начаса братовчед и. Само той още държеше чашата с вино. Наздравицата му бе доста дълга. — Значи е време да се обърнем към Едуард Армстронг. Той е най-преуспелият, най-интересният, съзидателен, творчески настроен и интелигентен неврохирург в света, не, в цялата Вселена! Да пием за един мъж, който е тръгнал от бедняшките улици на Бруклин, завършил е успешно училище и университет и сега се е изкачил на върха на избраното от него поприще! Да пием за един мъж, който не е зле още отсега да си купи билет за Стокхолм, за да получи Нобеловата награда, с каквато безспорно ще бъде удостоен за трудовете си върху невротрансмитерите, паметта и квантовата механика.

Стантън вдигна чашата, другите го последваха. Чукнаха се и отпиха. Ким остави чашата на масата и хвърли поглед към Едуард, който бе не по-малко смутен и притеснен от нея.

Стантън също остави с трясък празната чаша и отново я напълни. Погледна и чашите на другите и върна бутилката в кофичката с лед.

— Ето, вече се познавате — каза той — и очаквам от вас да се влюбите, да се ожените и да си имате куп мили дечица. Единственото, което искам в замяна на това, че ви събрах, за да създадете този плодотворен съюз, е Едуард да се съгласи да участва в научния съвет на „Дженетрикс“. — Стантън се засмя от все сърце, макар че всички останали продължиха да мълчат. Сетне каза:

— Къде, по дяволите, се запиля тази келнерка? Време е да поръчваме.

След като излязоха от ресторанта, четиримата спряха.

— Хайде да хапнем сладолед в „Херъл“ — предложи Стантън.

— Преядох, не мога да сложа нищо повече в уста — отказа Ким.

— Аз също — подкрепи я Едуард.

— А аз не съм по десертите — обади се Кандис.

— Тогава кой иска да го закараме? — попита Стантън. — Оставил съм колата на две крачки оттук, в гаража на центъра „Холиоук“.

— Аз ще взема метрото — отвърна Ким.

— А аз живея съвсем наблизо, ще се прибера пеш — каза Едуард.

— Тогава вие двамата се оправяйте сами — рече Стантън. Обеща, че ще държи връзка с Едуард, и след като хвана жена си под ръка, се отправи с нея към гаража.

— Може ли да те изпратя до метрото? — предложи Едуард.

— Ще ти бъда признателна — отговори младата жена.

Тръгнаха заедно. Докато вървяха, на Ким все и се струваше, че Едуард иска да каже нещо. Тъкмо да завият, и той поде:

— Вечерта беше много приятна — рече Едуард, като се затрудняваше с „р“ — то — пак беше започнал да заеква лекичко. — Дали да не се поразходим по Харвард Скуеър?

— На драго сърце — прие Ким. — Ще ми бъде приятно.

Хванати за ръка, двамата се насочиха към площада, който въпреки името си представляваше по-скоро лабиринт от огънати фасади и открити пространства със странна форма. Лете мястото се преобразяваше в своеобразна импровизирана открита арена, на която човек можеше да види фокусници, акробати, музиканти и дори поети, разпалено четящи своите най-нови стихове.

Лятната вечер беше топла и мека като свила, някъде из тъмното небе чуруликаха нощни птици. През светлините на града дори примигваха няколко звезди. Ким и Едуард обиколиха целия площад, като поспираха за малко пред всеки изпълнител. И двамата бяха приели поканата за вечерята със свито сърце, сега обаче бяха доволни.

— Радвам се, че дойдох — наруши мълчанието Ким.

— И аз — отвърна Едуард.

Накрая седнаха на ниска циментова стена. Вляво някаква жена пееше сърцераздирателна балада. Отдясно неколцина индианци от Перу свиреха на народни инструменти.

— Голям образ е този Стантън! — възкликна Ким.

— Както се беше развихрил, не знаех за кого повече да се притеснявам — за себе си или за теб — отбеляза Едуард. Младата жена се засмя. И тя бе седяла на тръни, докато братовчед и бе вдигал наздравицата за Едуард.

— Винаги ме е изумявал — хем си гледа интереса, хем е изключително мил и забавен — вметна тя.

— Наистина е много оправен — съгласи се Едуард. — Излиза от ситуации, в които аз се обърквам като пиле в кълчища. Преди години му завиждах, искаше ми се да имам поне малко от неговата пробивност. Доста затворен съм, падам си дори малко темерут.

— И аз съм същата — призна Ким. — Винаги ми се е искало да не съм толкова свита и стеснителна. Все не се сещам какво да кажа. Пет минути по-късно вече знам какво е трябвало да сторя, но след дъжд качулка.

— Наистина сме си лика-прилика, както ни описа и Стантън — отбеляза Едуард. — Лошото е, че ни знае слабите места и се опитва да се възползва.

— Извинявам се от името на всичките си роднини — каза Ким. — Поне не го прави от лошо сърце.

— Какъв всъщност ти се пада Стантън? — поинтересува се Едуард.

— Първи братовчед — отвърна младата жена. — Майка ми е сестра на баща му.

— Значи и аз трябва да се извиня — каза Едуард. — Не биваше да злословя по адрес на Стантън. Всъщност открай време имам слабост към него — следвахме заедно, аз му помагах в лабораторията, той пък ми помагаше по купоните. Бяхме страхотен екип.

— А как така не си се съюзил с него и в някое от деловите му начинания? — попита Ким.

— Това никога не ме е интересувало — каза Едуард. — Предпочитам чистата наука. Не че съм против приложните науки. Там обаче не е толкова интересно. В някои отношения изследователската работа е в разрез с индустрията, която държи изключително много на тайната. А аз смятам, че свободното общуване е жизненоважно за науката, потайността я спъва и пречи на развитието и.

— Стантън твърди, че може да те направи милионер — стрелна го с очи Ким.

Едуард се засмя.

— И с какво толкова съществено ще се промени животът ми? Вече имам всичко, което искам: изследвания, съчетани с преподавателска работа. Дори и да се сдобия с един милион долара, това само ще ми усложни живота и ще ми върже ръцете. Щастлив съм си и сега.

— И аз се опитах да втълпя това на Стантън — съгласи се Ким. — Но той не ще и да чуе. Ужасно е вироглав.

— Въпреки това е голям образ, с него е забавно — рече Едуард. — Макар че в онази безкрайна наздравица той доста подсили краските, когато говореше за мен. Я кажи, наистина ли родът ти води началото си още от XVII век?

— Това поне беше вярно — потвърди Ким.

— Виж ти! Колко интересно! — възкликна Едуард. — Бих дал мило и драго да проследя родословието си два века назад. Въпреки че сигурно ще открия неща, от които ще се срамувам.

— Много по-интересно е да се издигнеш и утвърдиш в избраното поприще — възрази Ким. — Това си зависи единствено от теб. А аз какво съм постигнала — нищо. Просто съм се родила в рода на Стюартови. Не съм положила никакви усилия.

— Ами онази история със салемските вещици? — попита Едуард. — Вярна ли е?

— Да — потвърди младата жена. — Но не обичам да говоря за нея.

— Съжалявам — рече Едуард. Пак бе започнал да заеква. — Извинявай. Не виждам какво толкова те притеснява, но не биваше да отварям дума за това.

Ким поклати глава.

— Сега пък аз се чувствам неудобно, задето те притесних — каза тя. — Сигурно реагирам доста смешно на тези небивалици за салемските вещици, но да ти призная, и аз нямам представа защо не обичам да говоря на тая тема. Вероятно заради мама. Втълпила ми е, че не бива да го обсъждам. Според нея тази отколешна история петни доброто име на рода.

— Но всичко това се е случило преди повече от три века! — рече Едуард.

— Точно така — сви рамене Ким. — Поведението ми е лишено от здрав разум.

— Знаеш ли подробности? — поинтересува се Едуард.

— Само най-основното, като всички останали в Щатите.

— Колкото и да е странно, аз знам малко повече от останалите — каза Едуард. — Издателството на Харвардския университет пусна книга на двама кадърни историци, озаглавена „Салем във властта на нечистите сили“. Един от студентите настоя да я прегледам, понеже била удостоена с някаква награда. Прочетох я и бях доста заинтригуван. Искаш ли да ти я дам?

— Ще я прочета с удоволствие — отвърна Ким по-скоро от любезност.

— Говоря сериозно — настоя Едуард. — Ще ти хареса, вероятно ще промени и отношението ти към цялата история. От гледна точка на обществото, политиката и религията случилото се наистина е изумително. Научих много повече, отколкото бях очаквал. Знаеш ли например, че броени години след съдебните процеси някои от съдебните заседатели и дори съдии се покайват пред всички и искат прошка, осъзнали, че са пратили на бесилото невинни хора?

— Виж ти! — каза Ким все така от любезност.

— Но най-интересно ми се стори, не че са обесени невинни хора — продължи Едуард. — Знаеш как една книга те кара да прочетеш и друга. Така прочетох и „Отровите на миналото“, където е изложено едно изключително интересно предположение — особено за неврохимик като мен. В нея се намеква, че поне някои от момичетата, страдали от странни „пристъпи“ и обвинили жените, че са вещици, са били отровени. Според мен в дъното на всичко е моравото рогче, което се развива на основата на гъбична плесен, наречена Claviceps purpurea. Claviceps е гъбичка, която вирее по житото, най-вече по ръжта.

Макар че Ким не се интересуваше от въпроса, Едуард беше успял да привлече вниманието и.

— Отровени от мораво рогче ли? — изненада се младата жена. — И как е станало?

— Нали помниш онази песен на „Бийтълс“ — „Луси в небесата с диаманти“? Явно е станало нещо подобно, защото моравото рогче съдържа лизергинова аминокиселина, основната съставка на наркотика ЛСД.

— Значи са получавали наркотични халюцинации, така ли? — поинтересува се Ким.

— Да — потвърди Едуард. — Веществата в моравото рогче предизвикват или гангрена, която бързо може да доведе до смърт, или гърчове и халюцинации. В Салем явно се е наблюдавало второто.

— Много интересно! — вдигна вежди младата жена. — Дори майка ми сигурно ще го признае. Ако знае, че съществува такова обяснение, не е изключено дори да промени отношението си към нашата прародителка. При такива обстоятелства трудно може да я вини в каквото и да било.

— Така си мисля и аз — съгласи се Едуард. — Същевременно обаче това едва ли е всичко. Възможно е моравото рогче да е било само искрата, подпалила пожара. От онова, което прочетох, ми стана ясно, че е имало хора, които са се възползвали, макар и подсъзнателно, от ситуацията, водени от икономически и обществени подбуди.

— Дума да няма, разпали любопитството ми — каза Ким. — Стана ми неудобно, че никога не ми е било любопитно да прочета повечко за съдебните процеси срещу салемските вещици и съм се ограничила с онова, което са ни преподавали в гимназията. Наистина ме е срам, още повече че имотите на обесената ни прародителка още са наше притежание. Татко не мелеше много с покойния ми дядо и затова тази година ние с брат ми наследихме всичко.

— Божичко! — ахна Едуард. — Наистина ли семейството ти е притежавало тези земи цели триста години?

— Е, не всичките — отвърна младата жена. — Първоначално имотите са включвали и парцели в днешните Бевърли, Данвърс и Пийбоди, не само в Салем. Дори имотите в Салем са само част от някогашните ни земи. Въпреки това парцелът пак си е доста голям. Не знам точно колко акра, но никак не са малко.

— Невероятно! — възкликна Едуард. — Единственото, което съм наследил, са зъбните протези на баща ми и няколко зидарски инструмента. Направо не мога да повярвам, че още можеш да вървиш по земя, по която преди три столетия са стъпвали твоите предци. Все си мислех, че с такова нещо могат да се похвалят единствено кралете в Европа.

— Мога не само да вървя по тази земя — уточни Ким. — Мога дори да вляза в старата къща. Тя още си стои непокътната.

— Вече ме вземаш на подбив! — учуди се Едуард. — Не съм чак толкова лековерен.

— Не се шегувам — възрази Ким. — Пък и в това няма нищо необичайно. В околността на Салем има много къщи от XVII век, запазили са се домовете и на други обесени вещици, например на Ребека Нърс.

— И през ум не ми е минавало.

— Трябва на всяка цена да посетиш Салем.

— В какво състояние е къщата? — полюбопитства Едуард.

— Предполагам, че в сравнително добро — отговори младата жена. — Не съм ходила там цяла вечност, още от малка. Но къщата изглежда добре, въпреки че е строена още през 1670 година. Купена е от Роналд Стюарт. Именно неговата жена — Елизабет, е била обесена като вещица.

— Помня името Роналд от наздравицата, която вдигна Стантън — вметна Едуард. — Той е първият в клана на Стюартови, който е завършил Харвардския университет.

— Не знаех — каза Ким.

— Какво смятате с брат ти да правите с имота?

— Засега нищо — рече младата жена. — Поне докато Брайън не се прибере от Англия — там се занимава с корабите на семейството. До година-две трябва да се върне в Щатите, тогава ще му мислим. За беда наследството се е превърнало в бездънна яма — плащаме луди данъци, а и поддръжката ни излиза доста солено.

— Дядо ти в старата къща ли е живял? — поинтересува се Едуард.

— О, не — възкликна Ким. — В нея от години не живее никой. В съседство с първоначалния имот Роналд Стюарт е купил огромен парцел, където е построил по-голяма къща, а старата е оставил за наематели и за прислугата. През годините по-голямата къща многократно е била събаряна и преустройвана. За последен път е ремонтирана някъде в началото на века. Дядо живееше в нея. Всъщност по-точно е да кажа „ширеше се“, защото постройката наистина е огромна.

— Старата къща сигурно има историческа стойност — отбеляза Едуард.

— Искаха да я купят и институтът „Пийбоди-Есекс“ в Салем, и Дружеството за опазване на старините в Нова Англия със седалище в Бостън. Но майка ми не дава и да се издума за продажба. Мен ако питаш, се страхува, че онази история със салемските вещици отново ще се разчуе.

— Лошо — отбеляза Едуард.

Пак беше започнал да заеква. Ким го погледна. Явно набираше смелост да я пита нещо, макар и да се преструваше, че гледа перуанците.

— Какво има? — попита младата жена. Долавяше притеснението му.

— А, нищо — отвърна Едуард някак напрегнато. Позамисли се и подхвана: — Извинявай, знам, че нахалствам. Ако ми откажеш, няма да ти се сърдя.

— Стига си увъртал, изплюй камъчето — подкани го младата жена — вече се притесняваше какво ли ще и каже той.

— След като прочетох книгите, за които ти споменах — каза плахо Едуард, — ми се ще да видя старата къща. Знам, че може би е нахално да искам такава нещо, но…

— О, на драго сърце ще ти я покажа — отвърна с облекчение Ким. — Тази събота нямам дежурство. Стига да искаш, можем да отскочим с колата. Ще взема ключовете от адвокатите.

— Не ти ли създавам прекалено големи главоболия? — примигна Едуард.

— Ни най-малко.

— В събота става — кимна той. — Дали в знак на благодарност да не те поканя в петък на вечеря?

Ким се усмихна.

— Приемам. Но май е време да се прибираме. Утре смяната ми започва доста рано, в седем и половина.

Слязоха от циментовата стена и тръгнаха бавно към входа на метрото.

— Къде живееш? — поинтересува се Едуард.

— На Бийкън Хил — отговори младата жена.

— Чувал съм, че кварталът е страхотен.

— Близо е до болницата — отвърна Ким, — А и жилището е много хубаво. За жалост през септември трябва да се изнеса — съквартирантката ми се омъжва, а наемателка е тя.

— И аз съм в същото положение — рече Едуард. — Живея в прекрасен апартамент на третия етаж в частна кооперация, но собствениците чакат дете и имат нужда от стаите. Затова и аз трябва да се изнеса до първи септември.

— Колко жалко!

— Е, не е болка за умиране — каза Едуард. — Вече от няколко години все се каня да се преместя, но непрекъснато отлагам.

— Къде се намира апартаментът? — поинтересува се младата жена.

— На две крачки оттук. Стига се пеша. — Сетне Едуард добави колебливо: — Защо не ми дойдеш на гости?

— Някоя друга вечер — отказа Ким. — Нали ти обясних, трябва да ставам рано.

Излязоха при входа на метрото. Ким се извърна и се взря в светлосините очи на Едуард. Онова, което видя, и хареса — откри чувствителност.

— Радвам се задето поиска да видиш старата къща — отбеляза младата жена. — Знам, че не ти е било никак лесно. И на мен щеше да ми е трудно. Всъщност вероятно нямаше да се престраша да помоля.

Едуард се изчерви. После прихна.

— Е, определено не съм Стантън Луис — каза той. — Доста смотан съм си.

— Тук си приличаме доста — рече младата жена. — Но да ти призная, според мен изобщо не си чак такъв темерут, какъвто се изкарваш.

— Браво на теб! — усмихна се пак Едуард. — Успяваш да направиш така, че да не се притеснявам, а това не е никак малко, при положение, че се познаваме едва от няколко часа.

— Чувствата са взаимни — отбеляза Ким.

Стиснаха си ръцете. Сетне младата жена се обърна и забърза надолу към метрото.