Робин Кук
Допустим риск (18)

ПОНЕДЕЛНИК, 26 СЕПТЕМВРИ 1994 ГОДИНА

Когато най-сетне отвори очи, Ким стъписана видя, че вече наближава девет часът. Беше се успала. Стана и надзърна в стаята на Едуард. Леглото бе оправено, явно отдавна бе излязъл. Преди да си вземе душ, Ким звънна на водопроводчика — бързаше да завърши ремонта на банята — и се отправи към лабораторията. Не бе ходила там от доста време и не изгаряше от желание да го прави — все имаше чувството, че се натрапва.

— Ким! — възкликна развълнуван Дейвид. Той пръв я видя на вратата към празната приемна. — Каква приятна изненада.

Извика и на другите, че младата жена им е дошла на гости. Всички, дори Едуард, зарязаха работата и се скупчиха около нея. Ким усети, че се изчервява. Не обичаше да е център на вниманието.

— Имаме топло кафе и понички — усмихна се Елинор. — Да ти донеса ли?

Господи, какво им ставаше на всичките! Отрупваха я с внимание, каквото отдавна бе забравила. Новината за напредъка във „водопроводната епопея“ приеха с възторжени възгласи и комични коментари, а когато Ким понечи да си тръгне, решително не и позволиха, преди да и покажат с какво са напреднали те самите.

Дейвид я хвана под ръка и я накара да погледне през микроскопа, после и показа компютърни разпечатки, от които личало как лекарството „Ултра“ променяло спонтанното изстрелване на някои нервни клетки в ганглиите. Още преди Ким да е проумяла какво точно гледа, Дейвид грабна разпечатките от ръцете и и я поведе към инкубатора за тъканни култури. Там и обясни как проверявал културите за признаци на токсичност.

Глория, Курт и останалите бяха не по-малко ентусиазирани. Те заведоха Ким долу, при животните. Показаха и горките твари: подложени на стрес плъхове и маймуни, които сякаш не можеха да си намерят място в клетките. След това и показаха същите животни, на които бе дадено лекарството „Ултра“ и импрамин. Ким се престори на много заинтригувана, въпреки че и се искаше час по-скоро да се озове навън.

Докато обикаляше напред-назад из лабораторията, тя забеляза, че учените не само са дружелюбни, но и не спорят непрекъснато, както бе в началото. Надпреварваха се да и се хвалят, ала търпеливо изчакваха да им дойде редът.

— Беше много интересно — опита се да се измъкне Ким и се насочи към изхода. — Благодаря, че отделихте толкова време, за да ме разведете.

— Почакай за миг! — извика Франсоа.

Завтече се към писалището си, грабна купчина снимки и пак на бегом се върна при нея. Бяха цветни фотографии, получени чрез скенер за томография на емисиите позитрони.

— Мисля, че са… — затърси тя думата, с която да не стане за смях. Накрая изстреля: — Невероятни.

— Нали? — зарадва се французинът и наклони глава, за да ги види под малко по-различен ъгъл. — Приличат на платно на модернист.

— Какво точно разчиташ в тях? — поинтересува се младата жена.

Предпочиташе да си тръгне, но всички бяха вперили очи в нея и тя се почувства длъжна да попита нещо.

— Цветовете обозначават концентрацията на радиоактивност в лекарството „Ултра“ — поясни Франсоа. — Червеното е за най-високата концентрация. От снимките проличава недвусмислено, че лекарството се съсредоточава най-вече в горната част на мозъчния мост, в средния мозък и в продълговатия мозък.

— Да, помня, че и Стантън подметна нещо за продълговатия мозък.

— Точно така — потвърди ученият. — Това е най първичната, или рептилна част на мозъка и е свързвана с автоматичната му дейност, включително с настроението, чувствата и дори обонянието.

— А също със секса — добави ухилен Дейвид.

— Какво означава „рептилна“? — попита Ким. Знаеше, че това е латинският термин за влечугите — пробуждаше у нея неприятни усещания, понеже тя открай време се боеше от змии.

— Използва се за онази част на мозъка, която наподобява мозъка на влечугите — поясни Франсоа. — Това, естествено, опростява твърде много нещата, но инак е удобно. Човешкият мозък се е развил от някакъв далечен предшественик, общ и за нас, и за влечугите, но това не означава, че е достатъчно да вземеш мозъка на някое влечуго и да му туриш отгоре две мозъчни полукълба.

Всички се засмяха. Ким също се усмихна. Нямаше как да устои на общото настроение.

— Колкото до първичните инстинкти — намеси се и Едуард, — и при нас те са като при влечугите. Разликата е, че нашите са обвити в какви ли не обществени и цивилизационни условности. В превод това ще рече, че мозъчните полукълба имат твърди връзки, които овладяват присъщото на влечугите поведение.

Ким си погледна часовника.

— Наистина се налага да тръгвам — извини се тя. — Трябва да хвана влака за Бостън.

— Наистина ли отиваш в Бостън? — попита Едуард.

— Да. Снощи реших да опитам още веднъж в „Харвард“. Намерих още едно писмо, в което се говори за доказателството срещу Елизабет. Насочи ме към друга следа.

— Успех! — пожела и той. — И приятно прекарване. Целуна я и се върна в лабораторията. Не я попита за последното писмо, което е открила.

Тя се отби в къщата — чувстваше се смутена, объркана и някак скована от прекомерното внимание, с което я бяха обградили учените. Сигурно и ставаше нещо. Преди и беше криво, че се държат толкова хладно и високомерно, сега пък се притесняваше, че ни в клин, ни в ръкав са така мили. Дали не ставаше прекалено капризна?

Колкото повече разсъждаваше над своята реакция, толкова повече си даваше сметка, че колегите на Едуард изведнъж са започнали да си приличат като две капки вода. Когато се бе запознала с тях, бе смаяна от особнячествата им, от странните им приумици и ярки характери. Чешити! — бе си помислила тогава. Сега всички бяха еднакво мили и… еднакво безлики. Странно… И плашещо.

Докато се преобличаше, не можеше да си избие от главата онова, което се случваше в имението. Усети как тревогата, накарала я да потърси Алис, отново нараства.

Влезе в хола, за да си вземе пуловер, поспря под портрета на Елизабет и се взря в прелестното и, ала въпреки това силно, волево лице. Върху него нямаше и следа от тревога. Запита се дали и тя някога се е чувствала толкова безпомощна като нея сега.

Качи се в колата и се отправи към железопътната гара — през целия път си мислеше все за Елизабет. Изневиделица и хрумна, че въпреки огромната пропаст във времето, има смайващи прилики между нейния свят и света на Елизабет. Елизабет е живяла в постоянен страх от нападения на индианците, а Ким не можеше да се отърси от мисълта за ширещата се престъпност. В ония години хората са се страхували от загадъчната едра шарка, която е косяла наред, днес всички трепереха от СПИН. В епохата на Елизабет необузданият материализъм е подкопавал пуританските устои на обществото, днес съвременниците на Ким волю-неволю бяха принудени да живеят в свят, заменил студената война с ударите на напористия национализъм и религиозния фундаментализъм. И в онези години ролята на жената се е променяла, което е хвърляло в смут всички, днес не беше по-различно.

— Колкото повече се променят нещата, толкова повече проличава, че си остават същите — изрече на глас тя старата поговорка.

Запита се дали тези сходства имат нещо общо с натрапчивото и усещане, че Елизабет се опитва да и каже нещо през столетията. Потрепери — мина и през ума, че може би и нея я чака участ, подобна на ориста, сполетяла Елизабет. Дали тя не се мъчеше да я предупреди тъкмо за това? Внезапно си спомни за кошмара, който бе сънувала онази нощ и ръцете и върху волана моментално станаха хлъзгави от влага. Обля я гореща вълна, после тръпки на студ. „Глупости! — тръсна глава Ким. — Внушавам си какво ли не. Така сама ще се докарам до лудницата“. Наложи си да диша дълбоко, повтаряше си, че няма повод да се бои от нищо. Но за всеки случай понамали скоростта.

Все по-разстроена, Ким полагаше големи усилия да се отърси от мрачните мисли. Успя, но само докато се качи във влака. Там те отново я връхлетяха.

— По дяволите! — изрече на глас Ким, при което жената до нея я измери подозрително с поглед.

Тя се извърна с лице към прозореца. Укори се, че е позволила въображението и съвсем да се развихри. В края на краищата тя беше свободен човек в свободна страна, разполагаше с възможности, за които нейната предшественица не би могла и да мечтае… Но пък тия зачестили пристъпи на неясна тревожност, страховете, които я връхлитаха непредвидимо, кошмарните сънища, необяснимото поведение на Едуард и колегите му, пък и тия странни съвпадения на дати и събития… Не знаеше какво да мисли — всичко се бе объркало в заплетено и парещо кълбо в съзнанието и, което не и даваше мира.

Влакът наближаваше Северната гара в Бостън, а Ким все още не бе успяла да се пребори с тревогите си. Запита се дали наистина е чак толкова свободна. Прехвърли наум най-важните решения в живота си, например да стане медицинска сестра, вместо да се посвети на изобразителното изкуство или дизайна. Сетне си напомни, че живее с мъж, с когото има отношения, тревожно сходни с отношенията и с баща и едно време. На всичкото отгоре и бяха натресли в имението лаборатория и петима странни и чужди хора, които живееха в родовата къща — нещо, което, ако можеше да избира, за нищо на света не би допуснала.

Влакът се разклати и спря. Сякаш сляпа за всичко, което я заобикаля, Ким тръгна към метрото. Знаеше какъв е проблемът. Изпитваше чувството, че дори чува някъде в далечината гласа на Алис, която и обяснява, че за всичко е виновен нейният характер, това, че не се уважавала и обичала, че се подчинявала на всеки срещнат, че все мислела какво е най-добро не за нея, а за другите. И това ограничавало свободата и.

„Каква ирония!“, каза си младата жена. Елизабет с нейната самоувереност и решителност е щяла да се чувства прекрасно в днешния свят, докато в онази епоха тези качества безспорно са и навлекли ненавременна смърт. А пък самата тя — Ким, покорна и послушна — май е щяла да се чувства като риба във вода през XVII век… Ким въздъхна и си помисли: „Ето, пак прехвърлям всичко негативно върху себе си! Кога ще се отуча от това? Все пак не може да не съм наследила и нещичко от твърдостта на предшественицата си!“

Обхваната от нова решимост да разбули тайната на Елизабет, Ким се качи на метрото и се отправи към Харвард Скуеър. След петнайсет минути вече беше в кабинета на Мери Къстланд в университетската библиотека и чакаше тя да дочете писмото на Джонатан.

— Както личи, тази ваша къща е същинска историческа съкровищница — отбеляза Мери, след като вдигна очи от страницата. — Писмото е безценно.

Веднага повика по телефона Катрин Стърбърг и и го даде да го прочете.

Двете жени обясниха на Ким, че писмото е от период в историята на Харвардския университет, за който не са се запазили почти никакви свидетелства. Попитаха могат ли да го преснимат и младата жена им разреши.

— Значи трябва да намерим някакви препратки към „Рейчъл Бингам“ — каза Мери и седна пред компютъра си.

— Дано — въздъхна Ким.

Жената набра името върху клавиатурата, а Ким и Катрин загледаха през рамото и. По едно време Ким забеляза, че без да се усети, неволно е стиснала палци.

Върху екрана на монитора изникнаха две жени с името „Рейчъл Бингам“, но и двете бяха живели през XIX век и нямаха нищо общо с Елизабет. Библиотекарката опита още няколко трика, ала пак не се появи нищо.

— Ужасно съжалявам — рече Мери. — Но нали разбирате, че дори и да бяхме намерили някаква препратка, щеше да изникне друго непреодолимо препятствие — пожарът от 1764 година.

— Ясно — въздъхна Ким. — И този път ударихме на камък. А толкова се надявах…

— На всяка цена ще погледна в източниците си за новото име — съчувствено обеща Катрин.

Ким благодари на двете жени и си тръгна. Докато чакаше на перона обратния влак, се зарече следващите няколко дена да удвои усилията да подреди невъобразимата джунгла от архиви и материали в замъка.

Прибра се с колата в имението — смяташе да отиде право в замъка, но след като излезе от дърветата, видя, че пред къщата е спрял патрулен автомобил на полицейския участък в Салем. Разтревожи се какво ли се е случило и се насочи натам.

Когато наближи, видя, че Едуард и Елинор са застанали на моравата на около петдесетина метра от къщата и разговарят с двама полицаи. Елинор бе прегърнала Едуард през раменете.

Ким слезе от автомобила. Четиримата на моравата или не я бяха забелязали, или бяха прекалено погълнати от разговора, за да и обърнат внимание.

Младата жена тръгна към тях. След няколко крачки забеляза в тревата нещо, към което всички бяха насочили вниманието си.

Ким ахна — беше Бафър, кучето на Едуард. Мъртво. Гледката беше отблъскваща: задните му крачета бяха оглозгани до гола кост.

Тя погледна въпросително Едуард, който и кимна — владееше се, явно се беше съвзел от първоначалното стъписване.

— Сигурно си струва съдебният лекар да хвърли един поглед върху костите — каза Едуард. — Не е изключено да познае следите от зъби и по тях да определи що за животно е извършило това.

— Не знам дали съдебен лекар ще се съгласи да преглежда мъртво куче — възрази единият от полицаите, Били Селви.

— Но нали току-що споменахте, че от известно време сте имали няколко такива случая — напомни му ученият. — Според мен е редно да установите кое животно се е развилняло. Мен ако питате, е или куче, или миеща мечка.

Ким беше смаяна колко трезво и спокойно мисли Едуард въпреки загубата. Беше си възвърнал самообладанието дотолкова, че да обсъжда такива подробности като следите от зъби върху оголената кост.

— Кога за последен път видяхте кучето? — попита Били.

— Снощи — отвърна другият мъж. — Обикновено спи при мен, но може и да съм го пуснал навън. Не помня. Случва се да се скита по цяла нощ. Това никога не ме е притеснявало, все пак имението е голямо, а и кучето не пречеше на никого.

— Снощи го нахраних към единайсет и половина — включи се и Ким. — Оставих го да яде в кухнята.

— Да не си го пуснала навън? — попита Едуард.

— Не. Нали ти казах, оставих го в кухнята.

— Сутринта, като станах, не го видях — озадачено произнесе той. — Но не се притесних. Реших, че ще се появи в лабораторията.

— А нощес да сте чули нещо необичайно? — поинтересува се полицаят.

— Спал съм като заклан — отговори Едуард. — Спя много дълбоко, особено напоследък.

— И аз не съм чула нищо — потвърди Ким.

— В участъка предполагаме, че върлува побесняло животно — намеси се и вторият полицай, Хари Конърс. — Имате ли други домашни животни?

— Имам котка — рече Ким.

— Не е зле следващите дни да не я изпускате от очи — посъветва Били.

Полицаите прибраха химикалките и бележниците, сбогуваха се и тръгнаха към патрулната кола.

— Ами мъртвото куче? — извика подире им Едуард. — Няма ли да го занесете на съдебния лекар?

Двамата полицаи се спогледаха и отказаха в един глас. Едуард махна с ръка от досада.

— Два часа ги увещавах, предлагах им какво ли не, а те какво, вдигат се и си тръгват! — процеди той.

— Е, аз ще се връщам в лабораторията — обади се Елинор — за пръв път отваряше уста. Погледна Ким: — И не забравяй, обеща в най-скоро време пак да ни погостуваш.

— Ще дойда на всяка цена — отвърна другата жена. Беше смаяна, че тъкмо сега Елинор проявява такова внимание към нея, тя обаче изглеждаше съвсем искрена. Асистентката тръгна към лабораторията. Без да се помръдва, Едуард се бе вторачил в мъртвото куче. Ким извърна очи. Гледката беше ужасна, на нея чак и се пригади.

— Много ми е мъчно за Бафър — рече тя и сложи ръка върху рамото на Едуард.

— Добре си поживя — отбеляза той нехайно. — Ще отрежа задните крака и ще ги пратя на анатомите в медицинския факултет. Те сигурно ще кажат какво животно да търсим.

Ким отстъпи крачка назад и го изгледа шокирана. Не бе очаквала той хладнокръвно да предложи такова нещо. Само преди минута като, че бе мярнала сълзи в очите му.

— В багажника на колата има един парцал — рече ученият. — Ще увия в него трупчето.

Докато наближаваха сградата, на младата жена и хрумна нова ужасна мисъл. Тя рязко спря и сграбчи Едуард за рамото.

— Слушай! Ами ако смъртта и осакатяването на Бафър имат нещо общо с вещерството?

Едуард я погледна невярващо, после отметна глава и се разсмя гръмогласно. Трябваше да минат няколко минути, докато се поуспокои. Ким също прихна, смутена, че и е хрумнала такава дивотия.

— Стига де! — възропта тя по едно време. — Чела някъде, че черната магия и жертвоприношенията на животни вървят ръка за ръка.

— Ще си умра от смях с това твое развихрено въображение — успя да промълви Едуард, после отново се закиска до задавяне.

— Я ми кажи — подкани я той, след като си пое дъх, нима наистина смяташ, че след цели три века дяволът е решил да се върне в Салем и да насочи магиите си към мен и „Омни“?

— Просто направих връзка между жертвоприношенията на животни и магьосничеството — заоправдава се — Но го изтърсих, без да съм помислила. Пък и не искала да кажа, че вярвам в такива неща.

Едуард остави мъртвото куче на земята и я прегърна.

— Май прекаляваш със стоенето в замъка и с ровенето из пожълтелите от времето хартийки. След като нещата в „Омни“ потръгнат, ще идем на почивка. Ще заминем някъде, където можем да си полежим на слънце… На някой разкошен плаж, заобиколен с палми, край изумруденозелена вода… Какво ще кажеш?

— Ще бъде забавно — отвърна унесено младата жена и се запита за кога ли точно говори Едуард…

Не и се гледаше как той разчленява мъртвата животинка, затова остана пред лабораторията. Едуард се върна при нея след броени минути — освен кърпата с трупчето на Бафър носеше и лопата. Изкопа при входа на лабораторията плитък гроб. После се усмихна широко на младата жена.

— Смаяна съм колко леко преживяваш злощастието — тя изпитателно се вгледа в него.

— Сигурен съм, че се дължи на „Ултра“ — поясни Едуард. — Когато научих какво се е случило, бях направо смазан. Но това чувство бързо се разсея. Мъчно ми е за кучето, но я няма ужасната празнота, която ни наляга, когато се разделим с любимо същество. В края на краищата, смъртта е естествено продължение на живота. Пък и Бафър си поживя твърде добре за куче, което не бих отличил сред най-дружелюбните същества на света. Не си ли съгласна?

— Беше ти верен — дипломатично се измъкна Ким; не и се искаше да се впуска в забележки за нрава на псето.

— Ето ти още един пример защо трябва да опиташ лекарството — допълни Едуард. — Гарантирам ти, че ще се успокоиш. А знае ли човек, може да избистри и мисълта ти дотолкова, че да ти помогне да разкриеш истината за Елизабет.

— Според мен може да ми помогне само къртовския труд — вдигна рамене тя.

Едуард я целуна лекичко и побърза да се върне в лабораторията. Ким тръгна към замъка. Но едва бе направила няколко крачки, когато я обзе тревога за котката. Цяла сутрин не я бе виждала. Обърна посоката и забърза към къщата. Още от вратата я повика. Изтича нагоре по стълбите и нахълта в стаята. Камък и падна от сърцето: писаната се бе свила на пухкав кравай насред леглото. Ким се завтече и я притисна до себе си. Мекото кълбо се размърда с неохота и я дари с презрителен поглед — не и допадна, че я будят.

Дали не трябваше и тя да се престраши? — флакончето с „Ултра“ стоеше на тоалетката и я изкушаваше. Едно хапче — и край на притесненията, край на страховете и съмненията! Сама бе видяла в какъв човек се превърна Едуард, какво толкова се чуди! Дори си наля чаша вода.

Но не глътна капсулата. Запита се дали всъщност Едуард не се е държал твърде безсърдечно. Всъщност, това беше очевидно! От онова, което бе чела знаеше, а и по интуиция усещаше, че е хубаво човек да се отдава на мъката си, стига да не позволява тя да го смазва и че това е необходимо на човека чувство. Дали Едуард нямаше да плати в бъдеще за това, че го потиска? Тласкана от тази мисъл, Ким върна капсулата в шишенцето и се престраши да отиде още веднъж в лабораторията.

Изненада Едуард, без другите да я забележат. Щом Едуард я видя и понечи да каже нещо, тя долепи пръст до устните си — да мълчи. Хвана го за ръка и го изведе навън. Щом входната врата се затвори зад тях, Едуард се усмихна и прошепна заговорнически:

— Какво, по дяволите, те прихваща? Магия ли ще правим?

— Искам само да поговоря с теб — обясни младата жена. — Притеснявам се, че ако вземаш лекарство като „Ултра“, което притъпява такива душевни състояния като скръбта, не е изключено в бъдеще да плащаш скъпо и прескъпо и да отприщиш тежък отрицателен страничен ефект, който няма как да предвидиш.

Едуард се усмихна и поклати бавно глава. Беше възхитен.

— Интересно становище, но не го споделям. То почива върху погрешното схващане, че съзнанието, разумът, мозъкът са откъснати по някакъв загадъчен начин от физическото тяло. Тази стара хипотеза беше опровергана с проведени наскоро опити, от които се вижда, че тяло и съзнание са едно дори по отношение на настроението и чувствата. Доказано е, че чувствата са биологично предопределяни — например влияят се от лекарства като прозака, които променят равнищата на невротрансмитерите. Прозакът наистина направи истинска революция в представите ни за мозъчната дейност. Така че, бъркаш.

— Но… как така! Подобни разсъждения лишават човека от човешкото в него! — възрази Ким.

— Ще ти го обясня по друг начин — продължи той. — Да вземем болката. Как мислиш, трябва ли да вземаме лекарства против болка?

— Болката е друго — каза Ким, но вече бе съзряла философския капан, който Едуард и е заложил.

— Не мисля — завъртя глава той. — И болката е биологично обусловена. Щом и физическата, и психическата болка са биологично обусловени, значи трябва да бъдат лекувани по еднакъв начин — с добри лекарства, действащи само върху онези части от мозъка, които са в дъното на болката.

Ким се почувства притисната до стената. Идеше и да попита Едуард къде е щял да бъде светът днес, ако Бетховен или Моцарт са вземали лекарства срещу тревога и депресия. Но не каза нищо. Знаеше, че няма смисъл. Ученият у Едуард го заслепяваше.

Той я притисна страстно до себе си и се впусна да обяснява колко и е признателен, че се интересува от работата му. Сетне я погали по главата…

— Ако искаш, ще поговорим още за това — рече Едуард. — Но сега трябва да се връщам в лабораторията — стига съм мързелувал.