Софокъл
Антигона (2)

Пролог

АНТИГОНА

Исмено, моя родна сестро, знаеш ли

беда, родена от делата бащини^[1],

с която Зевс не е белязал дните ни?

Не, няма горест, болка и страдание,

безчестие и срам, които в твоите

и в моите беди не съм съзирала.

Ала какво, говори се, навред в града

днес вождът повелява с нова заповед?

Не си ли чула за беда, подготвяна

за близък нам човек от враговете му?^[2]

 

ИСМЕНА

Не, Антигоно, новина за свой човек

не зная — нито скръбна, нито радостна, —

откакто своите братя ний загубихме,

в едничък ден един от друг погубени.^[3]

Разбрах, че тази нощ били са тръгнали

аргивските войски^[4] — и нищо повече.

Ала не съм ни скръбна, нито радостна.

 

АНТИГОНА

Да, знаех, затова и от чертозите

те викнах, за да чуеш ти единствена.

 

ИСМЕНА

Какво? Изглеждаш силно развълнувана.

 

АНТИГОНА

Креон удостоява в гроб единия

от братята ни, а лишава другия!

Положил, както казват, Етеокла той —

според закона и по обичаите —

в земята и го пратил с чест при мъртвите.

А за трупа на Полиник, нещастния,

издал бил той до гражданите заповед:

ни плач за него, нито погребение!

Да се остави неоплакан, незарит —

богата плячка за пернати хищници.

Така бил повелил Креон, любезният,

за тебе и за мен — за мен, разбираш ли?

Той щял да дойде, за да обяви това

на тия, що не са го чули. Всичко туй

не смятал за шега и непокорникът

пребит ще падне от народа с камъни.

Ще видим днес дали си благородница

или от знатни прадеди — нищожество!

 

ИСМЕНА

Какво бих променила аз, нещастнице,

със своя труд и своето мълчание?

 

АНТИГОНА

От тебе чакам помощ и съдействие.

 

ИСМЕНА

В каква беда! Какво си пак намислила?

 

АНТИГОНА

Ще погребеш задружно с мене мъртвия.

 

ИСМЕНА

Да го погребваш… въпреки забраната?

 

АНТИГОНА

Да, аз, щом ти не си съгласна — моя брат

и твоя! Та това не е предателство!

 

ИСМЕНА

Злочеста! При Креоновата заповед?

 

АНТИГОНА

О, той не ще ме отклони от пътя ми!

 

ИСМЕНА

Горко ми! Сестро, помисли как нашият

баща умря в омраза и презрение!^[5]

Когато изведнъж разкри позора си,

той сам избоде със ръка очите си.

А майка му, която бе и негова жена,

сама с въже прекъсна дните си…^[6]

Най-сетне, наште двама братя-клетници

в един ден бяха копия кръстосали

и паднаха един от друг с еднаква смърт.

Мисли — еднички ние с теб останахме

и ще погинем, щом против законите

престъпим царска власт и царска заповед.

И нека помним още, че жени сме ний,

че сили за борба с мъжете нямаме.

И после — заповядват ни по-силните,

а тях дори в по-тежко зло ще слушаме.

И затова, като помоля мъртвия

да ми прости; че съм така принудена,

ще слушам царя аз. Та невъзможното

да предприемаш, е съвсем безсмислено!

 

АНТИГОНА

Не моля вече, не желая твоето

съдействие, дори да би го давала.

Мисли каквото искаш, ала него аз

ще погреба и ще загина радостна.

Ще легна мила редом с него, милия,

изпълнила свещен завет. По-дълъг срок

ще трябва да се нравя на подземните.

Сред тях навеки ще лежа. А светото

за боговете, ако щеш, презирай ти!

 

ИСМЕНА

О, не, не го презирам, но безсилна съм

да тръгна срещу своите съграждани.

 

АНТИГОНА

С това се оправдавай! На любимия

свой брат отивам да приготвя гроба аз!

 

ИСМЕНА

О, колко ме е страх за тебе, клетнице!

 

АНТИГОНА

За мене се не бой! Мисли за себе си!

 

ИСМЕНА

За всичко туй поне не казвай никому,

пази го в тайна. Аз ще правя същото.

 

АНТИГОНА

О, разгласявай! Ще те мразя повече,

ако мълчиш, ако не кажеш всекиму!

 

ИСМЕНА

В ужасен миг се горещи сърцето ти!

 

АНТИГОНА

Комуто трябва, зная, угодила съм.

 

ИСМЕНА

Да би могла! Но искаш невъзможното!

 

АНТИГОНА

Ще спра, когато секнат в мене силите.

 

ИСМЕНА

Спри по-добре навреме невъзможното!

 

АНТИГОНА

Ще те намразя заради словата ти!

Омразна ще си с право и на мъртвия!

Но остави ме с моето безумие

да страдам! Знам, не ще пострадам толкова,

че да не бъде мойта смърт — прекрасна смърт!

 

ИСМЕНА

Върви, щом искаш, ала знай — безумна си,

и пак с любов към тебе гледат своите.