Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
’Αντιγόνη, 442 пр.н.е. (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (16 април 2007 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2012)

Издание: Издателство „Отечество“, 1985

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от NomaD

Четвърти епизод

ХОР

Ала ето сега, че пристъпвам и аз

тоя царски закон, като гледам това,

и не мога поройните сълзи да спра,

като виждам към тъмния брачен чертог

Антигона навек да отива!

 

(Влиза Антигона, водена от стражи.)

Комос

Първа строфа

 

АНТИГОНА

Ах, гледайте вий,

        граждани на града ми,

        как за последен път

        днес вървя и за сетен път

гледам слънце, което вече

        няма да зърна! Хадес,

        който всичко приспива, към брега,

на Ахерон ме е повел

        жива, недочакала брак!

И никой никога сватбен химн

за мене не е редил!

Ах, мой жених Ахерон ще бъде — в ада!

 

ХОР

Но богата с похвали, прославена, ти

ще отидеш в оная мъртвешка земя —

не сломена от болест, която топи,

не получила удар от вражески меч,

а свободна и жива — единствена ти

между смъртните — в ада ще слезеш.

 

Първа антистрофа

 

АНТИГОНА

Научих и аз —

        бил е печален краят,

там, при Сипил островръх,

на фригийската чужденка,

        на Ниоба — сякаш бръшлян,

        камъкът в миг я обгърнал.

        Тя се топи, а ни проливен дъжд

        (тъй казва людската мълва),

        нито сняг я оставя за миг.

Облива с плачещи вечно очи

върха. Като нея днес

и мен приспива навеки божеството.

 

ХОР

Но богиня бе тя и родена от бог.[1]

Ний сме смъртни, и смъртен е нашият род.

Ала чест е да кажат за твоята смърт,

че и ти си получила жребий на бог.

Но понасяй сега като нея и ти —

във живота, и после — в смъртта си!

 

Втора строфа

 

АНТИГОНА

Присмива се! Родни, бащини богове!

Защо се присмиваш? Чуй!

        Чуй! Още съм жива!

        Граде мой, вий честити

        мъже на моя роден край!

Уви, диркейски изворе свещен,

тивански лес, колесници бойни — вас —

за свидетели аз призовавам днес!

Как, без да съм оплакана от свой човек,

и по какъв закон ще вляза във нечувания гроб!

Горко ми! Клета аз!

Ах, аз не съм ни с живите, ни с мъртвите,

и нито съм в смъртта, нито в живота съм!

 

 

ХОР

До крайна смелост стигна ти,

но падна пред високия трон

на Справедливостта, дете.

Навярно тежък бащин грях заплащаш.

 

Втора антистрофа

 

АНТИГОНА

Докоснахте вий най-болната моя мисъл —

съдбата на моя триж

        клет баща и на всички

        в нашата къща, в славния

        род на Лабдакидите.

Уви! Проклето майчино легло

и брачна нощ в прегръдките на своя син

(моя майко злочеста!), на моя баща,

в която се родих и аз, нещастната![2]

Проклета и безбрачна, днес при тях отивам аз.

Горко ми! Братко мой!

Ти, който се обвърза със нещастен брак,

ти, мъртвият, погуби мене, живата![3]

 

ХОР

Да тачиш мъртвите, е дълг

благочестив, ала властта

на царя не престъпвай ти.

От непреклонния си нрав загиваш.

 

Епод

Без плач на свои, без другар, безбрачна

        клетница — вървя

        в този път определен!

        Няма да мога все да гледам свещения

        слънчев зрак, злочеста аз!

        И за участта ми няма никой близък да скърби.

 

(Влиза Креон.)

 

КРЕОН

Хей, чуйте! Ако вик и плач помагаха

пред смърт, те никога не биха спирали!

Водете я по-бързо! Затворете я,

тъй както повелих, в покритата гробница!

Сама я оставете — да умре от глад

или пък — да живей в такова жилище!

Да, чисти от кръвта й са ръцете ни,

а тя не ще живее между людете.

 

АНТИГОНА

О, гроб, чертог мой брачен, мое жилище

подземно, вечен мой пазач! Отивам аз

при скъпите си, от които толкова

сред мъртвите прибрала е Ферсефаса[4]!

Последна слизам — най-злочеста клетница,

преди да са изтекли още дните ми.

Но храня твърда вяра, че отивам там

любима на баща, на тебе, майчице,

така любима и на тебе, братко мой!

Когато вие паднахте, с ръцете си

измих ви, украсих ви, възлияния

направих аз. И днес понеже твоя труп

погребах, Полиник, пострадах толкова.

Достойно те почетох според умните.

И майка ако бях, и ако моят мъж

изгниваше на пътя, срещу волята

на гражданите тъй не бих постъпила.

Какъв закон би оправдал словата ми?

Та без съпруг — за друг се бих омъжила,

и без дете — от други бих го имала.

Но мъртви днес са моите родители

и брат не ще да имам вече никога.[5]

Затуй на тебе аз въздадох почести.

Ала Креон реши, че съм престъпница,

че дръзвам на ужасно дело, братко мой!

И той сега ме води силом, грабната —

без брак, без брачни песни, без съпружеска

любов, без нежна рожба на гърдите ми.

Напусната от близки, аз, нещастната,

отивам жива в бездната на мъртвите.

Какъв закон божествен съм престъпила?

Защо да гледам още, аз злочестата,

небето и кого да моля, щом като

чрез благочестен труд добих безчестие?

За боговете туй ако е правилно,

в смъртта си ще призная — съгрешила съм.

Грешат ли те,

 

(посочва Креон и хората му)

 

не искам по-голямо зло

за тях от туй, което те ми сториха.

 

ХОР

Ето, същите вихри неспирно кръжат

в бреговете на нейната скръбна душа.

 

КРЕОН

Но това ще докара сълзи и вик

и на стражите, дето се бавят така!

 

АНТИГОНА

Ах, горко ми! За моята скорошна смърт

тия думи говорят!

 

КРЕОН

Аз не те обнадеждавам, не чакай и ти

да не стане така, както аз съм решил!

 

АНТИГОНА

Бащин град на тиванската родна земя,

и вий, богове на дедите!

Ето, водят ме, няма избава!

Вий, тивански старейшини, виждате как,

от кого — последна от царския род,

аз понасям такава беда за това,

че изпълних дълга благочестен!

 

(Стражите извеждат Антигона.)

Бележки

[1] Но богиня бе тя и родена от бог — Ниоба била внучка на Зевс.

[2] Антигона говори за кръвосмесителния брак на Едип и Йокаста, от който се родила и самата тя.

[3] Антигона смята за причина на своята смърт брака на Полиник. Полиник се оженил за дъщерята на аргоския цар Адраст. Последица от този брак е участието на Полиник в похода на седемте вожда срещу Тива, което донася и неговата смърт. Смъртта на Полиник налага на Антигона да се погрижи за изпълнението на „свещения дълг“ — за погребението на мъртвия брат. Тя изпълнява дълга си, но бива осъдена на смърт.

[4] Ферсефаса е поетически облик на името Персефона.

[5] Наивността на тия стихове не се нуждае от доказателства. Гьоте казва, че би бил радостен, ако някой остроумен изследвач докаже, че те са неавтентични.