В Англия също Mein Kampf се издава многократно след 1945 г. Само едно от изданията има девет преиздания! (Dimlico edition) 1992 г. Reprinted 1993, 1994, 1995 (twice), 1996, 1997 (twice), 1998, 1999.

В Русия книгата излезе през 1992 г. в 5000 тираж.

След 1945 г. Mein Kampf е издавана и в:

Франция (няколко пъти), Италия, Испания, Португалия, Холандия, Швеция, Чехия, Унгария, Канада, Мексико, Бразилия, Аржентина, Парагвай, Египет, Саудитска Арабия, Иран, Хонконг, Япония, Корея, ЮАР, Австралия, Индия (няколко пъти), Пакистан…

17.04.2007 — Добавяне

Глава XIII
Следвоенната германска политика

Още преди революцията ръководството на външната политика в Германия беше доста безредно и нямаше никаква определена принципна линия, особено доколкото ставаше въпрос за политика на целесъобразни съюзи с дути страни. След революцията този хаос не само продължи, но взе още по-заплашителни размери. В предвоенната епоха констатирахме просто недостатъчно разбиране на работата и виждахме именно в това причината за нашата неправилна външна политика. Но след като войната свърши, трябва да потърсим тази причина в недостига на добра воля и честност. В края на краищата, напълно естествено е, че онези кръгове, които благодарение на революцията видяха осъществени своите разрушителни цели, абсолютно нямат интерес от такава външна политика, която в крайна сметка би могла да доведе до възраждане на свободната германска държава. Такова развитие би противоречало на вътрешния смисъл на цялото ноемврийско престъпление, тъй като би могло да прекъсне процеса на германското стопанство и германския труд под интернационален контрол, което, разбира се, съвсем не влиза в плановете на ноемврийските престъпници. Но това не е всичко. Ако външната политика на нова Германия действително беше насочена към възвръщането на свободата на Германия, това би могло да стане пряка заплаха за сегашните представители на властта вътре в страната. Всеки действително голям успех в областта на външната политика с желязна необходимост води до аналогични резултати в областта на вътрешната политика. А от друга страна, един сериозен опит за възраждане на нацията навън е невъзможен, ако не го предхожда укрепване на националната идея вътре. Ако дадена страна започне сериозна борба за национална независимост и свобода, то неизбежно довежда до израстване на националното самосъзнание, до укрепване на националните чувства, което на свой ред не може да не усили съпротивата спрямо антинационалните елементи вътре в страната. В обикновено мирно сиво време народът сравнително покорно понася такива порядки и търпи такива владетели, които за нищо на света не би търпял в период на национален подем. В такива бурни периоди народът се обръща с гръб към такива хора, а често им оказва и такава съпротива, която става за тях съдбоносна. Да си спомним например как се отнесе общественото мнение в Германия към опасността от шпионство в началото на войната. Та нали в този момент избухна истински взрив от човешки страсти; стигна се до точка на кипене; започна се преследване на шпионството, понякога достигащо дори до несправедливости. Всъщност всеки лесно ще съобрази, че в продължение на дълги години мирно време опасността от шпионство пак съществуваше, и може би дори беше по-голяма, отколкото непосредствено в дните на войната. Но в обикновената делнична обстановка никой не обръщаше внимание на тази опасност.

Държавните паразити, покачили се на трона благодарение на ноемврийските събития, притежават много развит инстинкт за самосъхранение. Те прекрасно разбират, че ако Германия поведе умна външна политика и успее да сключи съответните съюзи с други държави, то това би довело до национално-освободителен подем сред нашия народ и би предизвикало такъв взрив от национални страсти, който лесно би могъл да доведе до унищожаването на самите ноемврийски престъпници.

Ето защо от 1918 г. нашите ръководещи правителствени сфери водят такава външна политика, която е под всякаква критика. Проследявайки тази тяхна политика, стигаме до извода, че тези сфери почти винаги и във всичко планомерно работят против интересите на немската нация. На пръв поглед може да изглежда, че действията на правителствените сфери в тази област са лишени от всякакъв план и система, но когато разгледаме отблизо тези действия, ясно се вижда, че имаме пред себе си последователно продължение на онези престъпни методи, на чийто път ноемврийската революция за пръв път излезе открито в кая на 1918 г.

Разбира се, ние трябва да умеем да правим разлика между позицията на отговорните или по-точно казано „длъжните да бъдат отговорни“ вождове и ръководители на държавата, полицията на средния парламентски политикан и позицията на големия безотговорен лагер на народа, който показва овчо търпение.

Едни прекрасно знаят какво искат; това са ръководителите на държавата. Други подкрепят тази политика или също защото знаят какво искат, или пък защото страхливостта им пречи да се опълчат сериозно против това, което дълбоко в душата си смятат за вредно. Това са средните парламентарни политикани. Е, а третите — т.е. основаната маса от населението — се подчиняват от неразбиране и глупост.

Докато нашата немска националсоциалистическа работническа партия представляваше само малка и не особено известна организация, проблемите на външната политика в очите на нашите привърженици можеха да имат само подчинено значение. При това нашето движение винаги е смятало, че външната независимост и свобода на народа не падат от небето и не могат да бъдат подарък от ръцете на земните власти, а винаги са само плод вътрешното напрежение на всички сили на самия народ. Действителна предпоставка за национално-освободителен подем на нашия народ е предварителното отстраняване на онези причини, които доведоха до нашето крушение и до унищожаването на онзи лагер, който използва крушението на Германия за користни цели.

Всичко това напълно обяснява защо нашето младо движение, на първо време, се съсредоточаваше главно върху проблемите за промяна на вътрешната политика и не можеше още с необходимото внимание да се отнася към проблемите на външната политика.

Но щом движението ни израсна и престана да е малка и незначителна организация, щом станахме голяма партия, веднага възникна необходимостта да заемем позиция по въпросите на външната политика, които не само не биха се намирали в противоречие с основите на нашия мироглед, а напротив, биха поизтичали от него.

На нашия народ не му достига школа по външна политика. От това за нашето младо движение произтича особено важното задължение да преподаде на вождовете на нашето движение, пък и на цялата широка маса от привърженици, основния метод за разбиране на външнополитическите проблеми. Без това не е възможно практически да се подготвим за онези мероприятия, които са необходими, за да може нашия народ с времето да си върне независимостта, да си върне истинския държавен суверенитет.

Най-важното и основно, което трябва да помним в случая, е че и външната политика е само средство към целта; самата цел се състои в едно — в полза на собствения народ. Външната политика може и трябва да изхожда само от едно съображение: полезно ли е дадено предприятие за твоя народ, ще му донесе ли изгода сега или в бъдеще, или ще му донесе само ущърб?

Това е единственият критерий, от който може да се изхожда. Всички останали критерии — партийно-политически, религиозни, хуманни съображения и т.н. — напълно отпадат.

В какво се състоеше задачата на германската външна политика преди войната? В това да осигури изхранването на нашия народ и неговите деца на тази земя, за което със съответна политика беше необходимо да се осигурят на Германия полезни съюзници. В края на краищата, задачата на германската външна политика и днес се свежда до същото, само с една разлика: преди войната ние можехме да се борим за запазването и укрепването на немската нация, опирайки се на силата на съществуващата тогава независима държава; днес трябва първо да постигнем възстановяването на нашата държавна независимост и с това да създадем предпоставка за по-нататъшното провеждане на правилна външна политика, способна да осигури в бъдеще изхранването и укрепването на нашия народ.

С Други думи, целта на съвременната германска външна политика е подготовката на условия, необходими за възстановяването на свободата и независимостта на нашата държава.

При това постоянно трябва да имаме предвид следното кардинално съображение. За да получи народът възможност в бъдеще отново да завоюва независимост, съвсем не е необходимо той непременно да запази изцяло единството на своята територия. Много по-важно е да запази поне малка част от държавната си територия, но затова пък напълно свободна. Тогава тази, макар и малка територия, ще стане носителка на идеите на цялата нация и ще бъде в състояние да се нагърби с делото за подготовката на освободителната борба на целия народ, включително и подготовката на въоръжена борба за свобода и независимост.

Ако един сто милионен народ, за да запази държавното си единство, е готов покорно да понася робство, това е много по-лошо, отколкото, ако такава държава и такъв народ са раздробени, но се е запазила поне една малка част от народа, която се ползва с пълна свобода. Разбира се — ако допуснем, че тази част от народа ще бъде преизпълнена от съзнанието за своята свещена мисия и ще бъде готова дълго и упорито да се бори не само за духовното и културното единство на своя народ, но и за военната подготовка за освобождаване на своята родина и за присъединяването на всички онези части от народа, които имат нещастието да са под чуждоземно робство.

По-нататък трябва да имаме предвид това съображение, че е по-важно да се отвоюва пълна независимост и пълна политическа самостоятелност за главните територии на дадена държава, отколкото да се преследва целта незабавно да бъдат върнати второстепенните територии, които дадена държава или народ е трябвало да загуби. В подобни случаи трябва решително да се преместят на заден план съображенията за възвръщането на тези второстепенни територии и изцяло да се съсредоточи вниманието върху това да се върне пълната свобода и истинската независимост на главната територия. Да се върнат откъснатите провинции, да се възстанови пълното държавно единство, включвайки всички откъснати парчета, зависи не само от желанията на поробените народи, не само от протестите на онези части от територията, които са запазили своята самостоятелност. Това може да се направи само в случай, че тези територии, които са запазили своя държавен суверенитет, намерят достатъчно реална сила, за да се сдобият в борба с възстановяването на отечеството в неговите предишни граници.

За да се върнат с времето обратно откъснатите територии, трябва с всички сили да се укрепват останалите свободни части на държавата, трябва да се укрепи във всички сърца непоколебимото решение на всяка цена да се изкове нова сила и в необходимия час да бъде тя поставена на карта в борбата за освобождение и обединение на целия народ. Оттук — нашият извод: трябва временно да отложим въпроса за възвръщането на откъснатите области и да концентрираме цялото си внимание върху това да укрепим останалите територии; трябва тези територии да си извоюват пълна политическа независимост и да създадат онази сила, без която никога няма да успеят да поправят несправедливостта, причинена им от чуждестранния поробител. За да се върнат в лоното на нацията откъснатите от нея територии, не са достатъчни дори най-пламенните протести. За това е необходим добре наострен меч. Да се наостри този меч — такава е задачата на вътрешната политика на даден народ. Да се създаде обстановка, която дава възможност да се започне това и която ще помогне да се намерят нови съюзници, братя по оръжие — такава е задачата на външната политика на дадена държава.

* * *

В първата част на тази работа аз се спрях подробно на половинчатостта на нашата външна политика в предвоенната епоха. От всички четири пътя, които бяха възможни за запазване и изхранване на нашия народ, правителството се спря на четвъртия, най-неблагоприятния от тях. Вместо здравата политика на придобиване на нови земи в Европа, правителството се спря на политиката на завоюване на колонии и засилване на своята международна търговия. Надявайки се по такъв начин да избегне войната, правителството извърши още по-голяма грешка. Опитвайки се да седне на всички столове наведнъж, германското правителство в действителност седна на земята. Разплатата за тази коренно неправилна външна политика беше в крайна сметка войната.

Единствено правилният път от всички, очертани от мен в първата част четири възможности, щеше да бъде третият път: пътят на континенталното укрепване на Германия чрез придобиване на нови земи в Европа. Ако бяхме тръгнали по този път, то след известно време бихме могли да допълним тази тактика с придобиването на колониални територии. Тази политика би могла да бъде проведена или в съюз с Англия, или при такова напрежение на военните сили на собствената страна, което би ни накарало за 40–50 години абсолютно да оставим на заден план всички културни задачи. В най-лошия случай и последното щеше да бъде напълно оправдано. Културното значение на всяка нация почти винаги е свързано с политическата свобода и независимост на дадена нация. Без независимост няма и култура. Оттук произтича, че никакви жертви не са извънредно големи, ако без тях не може да се осигури политическата независимост и свободата на дадена нация. Ако дори културното развитие временно изостава заради това, че трябва да се дадат твърде големи средства за въоръжаване, то след известно време това ще се изплати стократно. Обикновено се случва така, че след много голямо напрягане на силите на държавата в интересите на запазването на нейната независимост, неизбежно настъпва разведряване и необходимите средства могат да бъдат използвани пак за култура. Тъкмо в такива епохи пак настъпва гигантски разцвет на културните сили и държавата лесно успява да навакса пропуснатото. От напрежението на персийските войни по-късно се ражда разцветът на епохата на Перикъл. Чрез тегобите на пуническите войни римската държава стига впоследствие до велик културен подем.

Разбира се, решението на такъв въпрос като този: необходимо ли е да се подчиняват всички стремежи на народа на една единствена задача — подготовката на бъдеща военна борба — не може да се предостави на разглеждане на болшинството, състоящо се от парламентарни глупци и безделници. Да подчини целия живот на народа на единствената задача за подготовка на бъдеща военна борба е могъл бащата на Фридрих Велики. Но на бащите на нашия съвременен еврейско-демократичен парламентаризъм такава задача, разбира се, не е по силите.

Предвид само на това подготовката на Германия към завоюване на нови земи в Европа в предвоенно време беше много слаба. Да разрешим тази задача, без да имаме необходимите съюзници, беше крайно трудно.

Но тъй като у нас не искаха и да чуват за планомерна подготовка за война, то предпочетоха напълно да се откажат от завоюването на земи в Европа и избирайки пътя на колониалната и търговска политика, се отказаха от единствено целесъобразния съюз с Англия. При това успяха да направят така, че едновременно да скъсат и с Русия, въпреки че политиката за борба с Англия логично би трябвало да доведе до съюз с Русия. В края на краищата, ние влязохме във войната, оставени от всички и се оказахме в нещастен съюз само с отживялата хабсбургска държава.

Към характеристиката на нашата съвременна външна политика трябва да добавим, че да се намери в нея някаква определена, що-годе разбираема линия е абсолютно невъзможно. Преди войната германското правителство вървеше по четвъртия от възможните пътища, макар че и тук проявяваше достатъчно половинчатост. Но от времето на революцията дори с въоръжено око не може да се види що-годе определена линия в нашата външна политика. Още в по-голяма степан, отколкото преди войната, днешната външна политика на Германия е абсолютно лишена от каквато и да било планомерност и обмисленост. В нея може да се намери само една планомерност: системен стремеж да се създаде такова положение, при което нашият народ никога не би могъл да се изправи.

Ако разгледаме хладнокръвно съвременното съотношение на силите в Европа, стигаме до следните изводи.

В продължение на триста години историята на нашия континент се е определяла преди всичко от опитите на Англия винаги да създава такива групировки от държави в Европа, които да се уравновесяват взаимно и така да осигуряват на Англия, давайки й свобода на действия в областта на световната политика.

Традиционната тенденция на британската дипломация /в Германия аналогична традиция до известна степен се опитваше да създаде пруската армия/ от времената на императрица Елизабет се състоеше в това да не се позволи на нито една от европейските велики държави да се издигне над определено равнище. В борбата за тази цел Англия прибягваше до всякакви средства, без да изключва и войните. Средствата, които Англия в тези случаи пускаше в ход, биваха много различни, в зависимост от създалото се положение или поставената задача. Но решителността и настойчивостта на Англия всеки път беше една и съща. Колкото по-трудно ставаше с времето положението на Англия, с толкова по-голяма настойчивост британските държавни деятели продължаваха да се стремят към това европейските държави непременно да се уравновесяват и във взаимно съревнование неизменно да парализират своите сили. Когато Северна Америка политически се отдели от Англия, Англия започна да прави още по-настойчиви опити за запазване на европейското равновесие, което трябваше да осигури английския тил. След като Испания и Нидерландия бяха унищожени като големи морски държави, Англия концентрира всичките си усилия против надигащата се Франция, докато най-после с крушението на Наполеон I заплахата за военна хегемония на Франция можеше в очите на Англия да се смята за ликвидирана.

Постепенно британското държавно изкуство започна да се обръща против Германия. Този процес се разширяваше бавно, първо, защото докато Германия не беше достигнала единство, тя не можеше да представлява що-годе реална опасност за Англия, второ, защото общественото мнение на широките маси, създадено чрез пропаганда, се променя твърде бавно. Убежденията на държавните деятели имат трезв характер, докато широката пропаганда, имаща предвид народните маси, апелира повече към чувствата. Но благодарение на това настроенията, създадени от широката пропаганда, са по-стабилни. За да се променят те, е необходимо повече време. Случва се така, че държавните деятели, ръководещи съдбините на своята страна, успяват да стигнат до нови планове и нови идеи, а масите все още се намират под обаянието на старите идеи и трябва бавно и постепенно да бъдат насочвани по новия път, според новите планове на държавните ръководители.

Своята нова позиция спрямо Германия Англия в общи линии определя още през 1870–1871 г. във връзка с нарастването на икономическото значение на Америка, а също във връзка с нарастването на политическото влияние на Русия, Англия на няколко пъти показва колебания по въпроса за отношението си към Германия. Но Германия, за жалост не успява да използва тези моменти и предвид на това враждебната позиция на Англия спрямо нас все повече се засилва.

Англия започва да вижда в Германия държава, която поради своята необосновано бърза индустриализация придобива такова голямо търговско и общо политическо значение, че започва вече да мери сили със самата Великобритания. Германските държавни деятели виждат перлата на мъдростта в своята прословута идея за „мирно стопанско“ завоюване на влияние. Но в очите на английските политици тези планове на германската политика са довод в полза на необходимостта да се организира колкото е възможно по-силна съпротива срещу Германия. Тази английска съпротива, разбира се, скоро приема форма на всестранно настъпление, тъй като Англия никога не е виждала целта на своята политика в запазването на съмнителния мир, а винаги е виждала своята цел изключително в това да укрепи и заздрави своето собствено британско световно господство. Разбира се, Англия по-нататък замисля да използва в борбата против Германия абсолютно всички възможни съюзници, каквито само биха могли във военно отношение да послужат за тази цел. Това също съответства на старата английска традиция — трезво да се оценяват силите на противника и да не си правят илюзии относно собствените сили. Тези свойства на английската политика у нас са характеризирани като „безсрамни“; но това е просто глупаво по простата причина, че организацията на всяка война трябва да се разглежда само от зрителния ъгъл на целесъобразността, а не от зрителния ъгъл на героичните фрази. Задачата на дипломацията на всяка страна се състои не в това по най-героичен начин да доведе своя народ до гибел, а в това да осигури по-нататъшно съществуване на своя народ, макар и с най-прозаични средства. От тази гледна точка целесъобразно е всяко средство, което води до целта. Да се изпусне поне едно такова средство означава забравяне на своя дом и престъпление спрямо собствения народ.

Едва с победата на ноемврийската революция в Германия Англия можа спокойно да въздъхне и да си каже, че сега опасността от германска хегемония в света е изчезнала задълго.

Но Англия няма никакъв интерес Германия абсолютно да изчезне от географската карта на Европа. Напротив, тъкмо ужасното крушение на Германия, преживяно от нея в ноемврийските дни на 1918 г., създаде за британската дипломация съвсем нова ситуация, която по-рано никой не е смятал за правдоподобна.

В продължение на четири и половина години британската световна империя води война против мнимия превес на една определена колониална държава, т.е. Германия. И ето, внезапно се разразява катастрофа, която заплашва да изтрие от лицето на земята тази държава. Германия внезапно показва такъв ужасяващ недостиг на най-елементарен инстинкт за самосъхранение, че в продължение на някакви си 48 часа цялото европейско равновесие е нарушено. Абсолютно неочаквано се създава ново положение: Германия е унищожена и най-силна континентална държава в Европа става Франция. Но Англия в продължение на много години, особено в годините на войната, провежда огромна пропаганда сред собственото си население и събужда в него всички инстинкти и страсти против Германия. Сега тези, създадени от английската пропаганда настроения, се усещат вече от британските държавни деятели като оловен топуз. Унищожавайки Германия като колониална държава, като държава, претендираща за световна роля в търговията, Англия може да смята, че, всъщност, вече е постигнала своите цели във войната. Всичко, което отива по-далеч от това, е вече в разрез с британските интереси. Пълното унищожаване на Германия като голяма държава на европейския континент влиза само в интересите на противниците на Англия. И независимо от това през ноемврийските дни на 1918 г. чак до края на лятото на 1919 г. английската дипломация не може бързо да преустрои своята политика, поне защото през дългата война тя сама е предизвикала в широките маси на английския народ определени чувства и е създала определени настроения. Да преустрои бързо своята политика английската дипломация не може, първо защото трябва да се съобразява с настроенията на своя собствен народ и второ, защото не позволява това и съотношението на чисто военните фактори след края на войната. Франция взема инициативата в свои ръце и може сега да диктува волята си на другите. Самата Германия, която през тези месеци, когато везните се накланят, би могла много да промени, преживява гърчовете на вътрешна гражданска война и чрез устата на своите тъй наречени държавни деятели системно заявява само едно, а именно, че тя неизменно е готова да се подчини на всички условия, които продиктува противникът.

Така ще бъде винаги. Ако една или друга нация абсолютно е загубила инстинкт за самосъхранение вече да играе ролята на „активен съюзник“, то тя непременно ще падне до ролята на роб и дадената страна неизбежно ще изпита съдбата на колония.

На Англия не й остава нищо друго, освен да вземе участие в грабежите на Франция, поне за да не позволи на Франция прекалено да укрепне за наша сметка. Това е единствената тактика, която изобщо е възможна за Англия в дадена обстановка.

В действителност Англия не постига целите, които си постави във войната. Тя не успява да постигне такова положение, нито една европейска държава да не се издигне над определено ниво. Напротив, сега такава опасност за Англия става още по-реална, само с тази разлика, че тази държава не е Германия, а Франция.

Германия като военна държава от 1914 г. се намира в обкръжението на две страни, от които едната е също толкова силна, а другата е още по-силна от Германия; освен всичко това Германия трябва да се съобразява и с преобладаването на морските сили на Англия. Само силите на Русия и Франция са достатъчни, за да попречат на твърде голямото разпространение на влиянието на Германия. По-нататък трябва да се има предвид и достатъчно неблагоприятното военно-географско положение на Германия; по този повод Англия също може да прави известна отстъпка, тъй като лошото военно-географско положение е голяма пречка за израстването на военното могъщество на Германия. Морското крайбрежие от военна гледна точка представлява за Германия особено големи неудобства, тъй като бреговете й са твърде тесни и малки; що се отнася да сухопътните граници, те са твърде открити, а сухопътните фронтове твърде обширни.

Съвсем друго е сегашното положение на Франция. Франция е най-голямата военна държава на континента, където тя няма сега нито един що-годе сериозен съперник. Нейните южни граници представляват нещо като естествена защита срещу Испания и Италия. Срещу Германия Франция е сега достатъчно защитена от това, че ние самите сме абсолютно безсилни. Линията на френското крайбрежие е такова, че Франция винаги може на един дълъг участък от фронта да застрашава най-важните нервни възли на Великобритания. Тези големи английски центрове сега са много добри мишени както за френския флот, така и за френската далекобойна артилерия. Подводната война от страна на Франция може също да стане необикновено опасна за всички най-важни пътища на английската търговия. Ако Франция, опирайки се на дължината на своето атлантически крайбрежие и не по-малко обширните френски части от Средиземно море, започне подводна война, то нейните подводни лодки биха могли да нанесат на Англия огромен ущърб.

Какво става на практика? Англия си поставя за цел да не допуска прекалено засилване на Германия и получава на практика френска хегемония на европейския континент. Такъв е общо политическият извод. Резултатите от войната в чисто военно отношение: укрепването на Франция като първа държава на сушата и даване права на Америка на същите морски въоръжения, каквито има самата Англия. Икономическите изводи от войната за Англия: редица територии, от които стопанството на Великобритания е извънредно заинтересувано, станаха достояние на бившите съюзници.

Английската традиционна политика е изисквала и изисква известна балканизация на Европа; докато интересите на съвременна Франция изискват известна балканизация на Германия.

Желанието на Англия беше и остава — да не допусне която и да било европейска континентална държава да израсне в световен фактор, за което й е необходимо силите на отделните европейски държави да се уравновесяват. В това Англия вижда предпоставка за собствената си хегемония.

Желанието на Франция беше и остава — да не допусне Германия да стане действително единна държава с единно силно ръководство, за което тя системно подкрепя идеята за превръщането на Германия в конгломерат от малки и съвсем малки държавици, чиито сили взаимно се уравновесяват. И всичко това — при запазване на левия бряг на Рейн в свои ръце. В такава система Франция вижда главната предпоставка за своята собствена хегемония в Европа.

Целите на френската дипломация в крайна сметка са в разрез с целите и тенденциите на британското държавно изкуство.

Който преценява от този ъгъл възможностите, оставащи за Германия, той неизбежно ще трябва да стигне заедно с нас до извода, че трябва да търсим сближаване само с Англия. Английската военна политика имаше за Германия ужасяващи последици. Но това не трябва да ни попречи сега да разберем, че днес Англия вече няма интерес от унищожаването на Германия. Напротив, сега с всяка година английската политика все повече ще изпитва неудобството от това, че френската хегемония в Европа става все по-силна. По въпроса за възможните съюзници нашата държава не трябва, разбира се, да се ръководи от спомени от миналото, а трябва да умее да използва опита на миналото в интересите на бъдещето. А опитът ни учи преди всичко, че съюзи, които си поставят само негативни цели, предварително са обречени на слабост. Съдбините на два народа ще станат неразделни, само ако съюзът им открива перспектива за нови придобивки, нови завоевания, с една дума, засилването и на едната, и на другата страна. Доколкото е неопитен нашият народ по въпросите на външната политика може да се съди по нашата преса, често поместваща съобщения, че някой държавен деятел от някоя си страна е дружески настроен към Германия и обратно — при което „дружеското отношение“ на еди-кой си държавни деятели към нас виждат сериозна гаранция за Германия. Това е невероятна глупост. Това е проста спекулация с безмерната наивност на обикновения немски еснаф. В действителност няма и никого не може да има такъв, да речем, американски, английски или италиански държавен деятел, за когото би могло да се каже, че неговата ориентация е „прогерманска“. В действителност всеки английски държавен деятел е преди всичко англичанин, всеки американски държавен деятел — преди всичко американец, и сред италианските държавни деятели също няма да намерим нито един, който да не се придържа главно към проиталианската ориентация. Който иска да изгражда съюзи на Германия с чужди нации на базата на това, че еди-кой си държавни деятели имат прогерманска ориентация, той или е лицемер, или е магаре. Народите свързват своите съдбини, не защото изпитват особено уважение или особена склонност едни към други, а само защото сближаването на двата контрагента им изглежда взаимноизгодно. Английските държавни деятели, разбира се, винаги ще са за английската политика, а не за немската. Но нещата могат да бъдат такива, че именно интересите на проанглийската политика по различни причини в известна степен да съвпадат с интересите на прогерманската политика. Разбира се, само до известна степен: в един прекрасен ден всичко това може абсолютно да се промени. Истинското изкуство на ръководния държавен деятел трябва да се състои в това през всеки период от време да умее да се съедини тъкмо с този партньор, който поради своите собствени интереси в даден период е принуден да върви по същия път.

За да се приложат практически изложените съображения към нашия случай при това положение на нещата, което се е създало сега в Германия, трябва да отговорим на следните въпроси: има ли на света държави, които в настоящия момент да са абсолютно незаинтересувани от това да бъде напълно унищожено значението на Германия в Средна Европа и така окончателно да се заздрави безусловната хегемония на Франция в Европа? Необходимо е да се запитаме: имали такива държави, които, изхождайки от собствените си политически традиции, неизбежно би трябвало да видят в това заплаха за себе си?

Ние трябва докрай да разберем следното: най-смъртен враг на германския народ е и ще бъде Франция. Все едно, който и да управлява във Франция — Бурбоните или якобинците, наполеонидите или буржоазните демократи, републиканците-клерикали или червените болшевики — крайна цел на френската външна политика винаги ще бъде завземането на Рейн. И винаги Франция, за да задържи тази велика река в свои ръце, неизбежно ще се стреми Германия да представлява слаба и раздробена държава.

Англия не иска Германия да бъде световна държава, Франция не иска въобще да съществува на света държава, която се нарича Германия. Това все пак е съществена разлика. Е, а нали сега за нас е злободневна не борбата за световна хегемония. Сега сме принудени да се борим просто за съществуването на нашето отечество, за единството на нашата нация и за това на нашите деца да им е осигурено парчето хляб. И ето, ако вземем предвид всичко това и се запитаме къде са онези държави, с които бихме могли да влезем в съюз, ще трябва да отговорим: има само две такива държави — Англия и Италия.

Англия не иска такава Франция, чийто военен юмрук без всякакви пречки от страна на останалата Европа би охранявал една политика, която рано или късно ще доведе до сблъсък с английските интереси. Англия в никакъв случай не може да иска такава Франция, която, опирайки се на несметните въглищни и железни богатства в Западна Европа, би продължила да си създава могъща световна икономическа позиция, представляваща опасност за Англия. Най-сетне, Англия не може да иска такава Франция, която би могла да разбие всички останали държави на европейския континент, което не само би могло, но и неизбежно би трябвало да доведе до възраждането на старите мечти на Франция за световно господство. Англия разбира, че при такива обстоятелства френският въздушен флот може да стане за нея много по-опасен, отколкото на времето нашите цепелини. Военното превъзходство на Франция не може да не разстройва нервите на световната великобританска империя.

Но и Италия не може да иска и не иска Франция още повече да укрепва своето привилегировано положение в Европа. Бъдещите съдбини на Италия неизбежно са свързани с крайбрежието на Средиземно море. Италия участва в световната война, разбира се, съвсем не за да постигне разширяването на Франция. Италия бе тласкана във войната от стремежа да нанесе смъртен удар на своя адриатически съперник. Всяко по-нататъшно укрепване на Франция на Европейския континент, неизбежно ще бъде пречка за Италия. И това, разбира се, нито на йота не може да промени факта, че италианският и френският народ са сродни помежду си. Ни най-малки илюзии в това отношение не може да има: това обстоятелство изобщо не премахва съперничеството.

Разсъждавайки съвсем хладнокръвно и трезво, стигаме до извода, че при днешната обстановка само две държави най-напред сами са заинтересувани поне до известна степен да не подкопават условията за съществуване на немската нация. Тези две държави са Англия и Италия.

* * *

Преценявайки възможностите за такъв съюз, ние преди всичко не трябва да забравяме три фактора. Един от тези фактори зависи от самите нас, а двата останали — от другите държави.

Може ли изобщо да се влиза в съюз с днешна Германия? Ще влезе ли която и да било държава в съюз /а цел на съюза винаги може да бъде само провеждането на определени настъпателни задачи/ с нашата държава, след като ръководителите й в продължение на редица години показват на целия свят образци на жалка неспособност и пацифистка страхливост и след като огромна част от нашия народ, заслепена от марксистко-демократични идеи, предава интересите на собствената нация и собствената си страна по най-въпиющ начин? Ще цени ли която и да било държава съюза с нашата държава и ще възложи ли тя каквито и да било надежди за успешна борба заедно с нас, след като вижда, че нашата държава няма нито мъжество, нито желание дори да си помръдне пръста за защита на собственото си съществуване? Ще се свърже ли която и да било държава, която в съюза с друга държава търси не просто запазване на статуквото, осигуряващо й по-нататъшно гниене /както беше с Тройния съюз/, ще се свърже ли не на живот, а на смърт с нашата държава, когато вижда, че сме способни сега само да се влачим по корем и покорно да се подчиняваме на всички предявени изисквания? На кого е нужен съюзът с такава държава, която губи последните остатъци от своето величие? Та нали с цялото си поведение ние се лишихме от правото да претендираме за нещо по-добро? На кого е нужен съюз с такова правителство, което вече не се ползва с каквото и да било уважение от страна на собствените си граждани? Не може в действителност нашето правителство да претендира чужденците да го уважават повече от собствените му граждани!

Не, една уважаваща себе си държава, която вижда в съюзите с другите държави нещо повече от прост обект на интригите на предприемчивите парламентаристи, няма да влезе в съюз с днешна Германия, пък и не би могла да го направи, дори и да иска. Днешна Германия е загубила онези качества, които са необходими, за да бъде желан съюзник. Това в крайна сметка е главната причина за солидарността, все още съществуваща в лагера на държавите-грабителки. Самата Германия никога не оказва никаква съпротива. Цялата й „съпротива“ се ограничава с един-два пламенни „протеста“ от страна на нашите парламентарни избраници. Щом сами не се борим за своите интереси, то естествено и целият останал свят не вижда никакво основание да ни защитава. Пък и самият всевишен, независимо от милосърдието си, принципно не обича страхливите народи — въпреки твърденията на нашите плачливи патриотични съюзи. При такова положение на нещата дори на онези държави, които непосредствено нямат интерес от непосредственото унищожаване на Германия, нищо друго не им остава, освен да вземат участие в грабителските походи на Франция, поне за да не се възползва Франция сама от цялата плячка и да не стане благодарение на това по-силна.

По-нататък не трябва да изпускаме от очи, че за страните, воювали против нас, съвсем не е толкова просто да постигнат промени в настроенията на широките маси от населението, след като масовата пропаганда в продължение на дълъг промеждутък е удряла в една определена точка. В продължение на дълги години нашият народ е изобразяван като „хуни“, „грабители“, „вандали“ и т.н. След това не може веднага да се промени фронтът и да се обяви, че този вечен враг сега може да стане съюзник.

Но особено голямо значение има третият фактор, който оказва най-съществено влияние на въпроса за бъдещите групировки от европейските държави и на бъдещата политика на съюзите.

Собствените британски интереси на Англия съвсем не изискват но-нататъшно отслабване и още повече унищожаване на Германия, но пък от това е извънредно заинтересуван интернационалният еврейски борсов капитал. Разминаването между официалната или, по-добре да се каже, традиционната политика на английските държавни деятели и решаващите сили на еврейския борсов капитал се стреми не само към пълно икономическо унищожаване на Германия, но и към пълното й политическо поробване. Еврейският капитал смята, че да се подчини напълно Германия на интернационалния контрол, т.е. да се подчини напълно германският труд на еврейския световен капитал е възможно само в случай, че успее в политически отношение да болшевизира Германия. За да бъдат марксистките банди на интернационалния еврейски борсов капитал в състояние окончателно да пречупят гръбнака на германската национална държава, им е необходима дружеска подкрепа отвън. Тъкмо затова на евреите им е необходимо френските армии да заплашват Германия, докато вътре в страната настъпи такова разложение, което ще позволи на болшевишките банди, спуснати от интернационално-еврейския борсов капитал окончателно да завладеят нашата държава.

В наши време евреите повече от всички провеждат гонение, за да бъде Германия довършена. Главните фабриканти на всички нападки срещу Германия са евреи. Така беше преди войната и по време на световната война. Еврейската борсова и марксическа преса системно разпалваше омраза против Германия, докато държавите една след друга започнаха да се отказват от неутралната си позиция и започнаха да се присъединяват към антигерманската коалиция въпреки интересите на своите собствени народи.

От както се ръководят евреите в този случай, е ясно. Посредством болшевизацията на Германия те се надяват да изкоренят основния слон на немската патриотична интелигенция и така да си създадат абсолютно неограничени възможности да изстискват от немската работна сила последните сокове. Като подчинят напълно Германия, евреите искат, разбира се, да разпространят властта си и по-далеч, да покорят под краката си целия свят. Германия, както не веднъж е било и в предишната ни история, е онази точка, около която става борбата, решаваща съдбините на света. Ако нашият народ и нашата държава действително станат жертва на този хищен и кръвожаден еврейски тиран, то този октопод ще обхване с пипалата си цялата земя. И обратно: ако Германия успее да избегне това иго, тогава ще може да се смята, че смъртната опасност, заплашваща целия свят и всички народи, е сломена.

Червените ще направят абсолютно всичко, което зависи от тях, за да подкрепят предишната вражда на редица нации против Германия, а по възможност да разпалят тази вражда още повече — в това не може да има никакво съмнение. Ала няма никакво съмнение и в това, че истинските интереси на дадените народи само в много малка степен съвпадат с това, което искат евреите. По принцип, евреите, в своята работа по отравянето на съзнанието на народите, прибягват до онова оръжие, което най-много съответства на умонастроението на даден народ, и което, следователно, обещава максимално възможен успех. У нас, в Германия, където расовата чистота на населението е пострадала особено силно, евреите си служат най-много с пацифистката идеология, с позоваване на интересите на „мирните“ граждани, с помощта на интернационалистическия кръг от идеи. Във Франция евреите си служат главно с помощта на шовинизма, справедливо смятайки, че тук именно шовинизмът ще има най-голям успех. В Англия евреите пускат в ход главно аргументи, отнасящи се към световното господство — стопанско и политическо. С една дума, във всяка страна евреите пускат в ход онази аргументация, която най-много съответства на умонастроението на дадения народ. Само след като извършат тази предварителна работа и си осигурят достатъчно политическо и икономическо влияние, евреите захвърлят това оръжие, свалят маската и започват вече по-откровено да показват истинските цели на своите стремежи. Тогава евреите започват вече по-интензивно да разрушават една държава след друга, превръщайки ги в купища развалини, с цел върху този куп по-късно да издигнат вечния суверенитет на еврейството.

В Англия, както и в Италия, може и с просто невъоръжено око лесно да се напипа онова разминаване, което съществува между възгледите на най-добрата част на най-почтените държавни деятели от дадените страни и стремежите на еврейския световен борсов капитал.

Само във Франция сега повече от когато и да било има единство на възгледите на борсата и еврейския борсов капитал от една страна и шовинистично настроените държавни деятели на френската република, от друга. Това тъждество на интересите и настроенията представлява огромна опасност за Германия. Именно вследствие на това обстоятелство Франция е най-страшният ни враг. От една страна френският народ все повече и повече смесва своята кръв с кръвта на негрите; а от друга, френският народ все по-тясно и по-тясно се сближава с евреите въз основа на общите стремежи да подчини на себе си целия свят. И всичко това, взето заедно, превръща Франция в най-голямата заплаха за съществуването на бялата раса в Европа. Стремежът на французите да доведат негрите на Рейн, в сърцето на Европа, и с това да отровят нашата кръв, е израз на садистичната, направо противоестествена мъст, която изпитва към нашия народ този наш изначален враг, изпълнен с шовинистични чувства; но и хладнокръвно отмъстителните евреи се стремят към същото. На тях също им си иска да започнат своята работа по отравянето на кръвта на бялата раса тъкмо в центъра на европейския континент. Оттук те се надяват да нанесат на нашата по-висока раса най-точен удар, като подкопаят основите на господстващото й положение.

Това, с което Франция, подбуждана естествено от чувство за мъст и планомерно ръководена от евреите, се занимава сега в Европа, е престъпление против цялото бяло човечество на земята. Ще дойде момент, когато цели поколения ще проклинат Франция и ще й отмъщават за това, че извършвайки престъпление против расата, тя извършва първороден грях против цялото човечество.

Ние, немците, трябва да направим за себе си само един извод от френската опасност: Ние сме длъжни да отхвърлим на заден план всички моменти на чувствата и без да се колебаем, да подадем ръка на онези, за които диктаторските стремежи на французите представляват също такава опасност, както и за нас.

За цял период от време за Германия са възможни само два съюзника в Европа: Англия и Италия.

* * *

Който се нагърби с труда да направи ретроспективен обзор на цялата външна политика на Германия за следреволюционния период, той при вида на абсолютно невероятната слабост на нашите правителства трябва да се хване за главата и или да изпадне в пълно отчаяние, или да се изпълни с пламенно възмущение и да започне борба против тези така наречени правителства. Да се каже, че на тези правителства не им достига разбиране, би било твърде слабо, тъй като умствените циклопи от нашите ноемврийски партии успяха да изберат такава политика, която на нито един човек с нормален мозък, на пръв поглед, не би му дошла на ум: те започнаха да ласкаят Франция, да търсят нейното благоволение. Да, да, не повече и не по-малко! В продължение на редица години нашите правителства с трогателна наивност на непоправими фантасти правят редица повторни опити да се сдружат с Франция. Те ходят на задни лапички пред нея, крещят по всички кръстопътища, че сме изпълнени с уважение към тази „велика нация“, и всяко умело мошеничество на френските палачи неизменно се опитват да покажат като предвестник на явен поврат в наша полза. Действителните импресарии на нашата политика, разбира се, сами никога не са вярвали в тази нелепост, те гледаха на политиката на съобразяването с Франция от един ъгъл: за тях това беше най-добрият начин да саботират всякакви опити да се организира съюз между Германия и другите страни — такъв съюз, който би могъл да има действително практическо значение. Тези господа превъзходно си даваха сметка за истинските намерения на Франция и на онези, които стоят зад нея те се преструваха, че вярват във възможността за съюз между Германия и Франция, като напълно си даваха сметка, че ако народът ни престане да вярва в тази химера, то той вероятно ще започне да търси други пътища.

Даже за нас, националсоциалистите, сега представлява известна трудност да убедим нашите собствени привърженици, че Англия в бъдеще може да стане наша съюзница. Нашата еврейска преса много добре умееше и умее да концентрира цялата омраза върху Англия. А много добри, но наивни немци се хващат на тази еврейска въдица и започват да дрънкат наляво и надясно, че ако не днес, то утре Германия ще „възроди“ своята морска мощ, започват да протестират против това, че са ни лишили от колонии и т.н. А на мръсните евреи само това им трябва; те щателно събират целия този материал и го изпращат на съплеменниците си в Англия за техните пропагандаторски цели. На пръв поглед дори за най-не изкушените в политиката немци не е трудно да разберат, че сега у нас на дневен ред съвсем не е борбата за укрепването на „морската“ мощ на Германия. Да си поставяме такива цели, без да укрепим предварително нашите позиции в Европа, беше нелепост и преди войната, а в сегашната обстановка такава глупост е равносилна на престъпление.

Човек може наистина да се отчае, когато наблюдава как еврейските интриганти лесно успяват да занимават добрите немци с десетостепенни въпроси и празни демонстрации, докато Франция системно разкъсва на части нашия народ и планомерно души нашата независимост.

Аз трябва да се спра тук още на една любима за евреите тема, която те използваха през последните години с особена ловкост. Говоря за южен Тирол.

Да, южен Тирол! Трябва де се спра тук поне накратко на този въпрос, за да си разчистя сметките с тези лъжци и негодници, които разчитат само на забравянето и глупостта на широките слоеве на нашия народ. Тези негодници смятат да представят работата така сякаш те действително са изпълнени с чувство на национално възмущение. Но нали ние знаем, че на парламентските лъжци понятието за национално чувство е също толкова присъщо, както на свраката понятието за собственост.

Искам да подчертая, че в периода, когато действително се решаваха съдбините на южен Тирол — т.е. в периода от август 1914 г до ноември 1918 г, аз лично се намирах там, където действително можеше да се помогне за благоприятното разрешаване на въпроса, т.е. на фронта. През всички тези години се сражавах рамо до рамо с всички честни бойци от нацията, за да не загубим южен Тирол и за да не принадлежи тази немска територия, както и всички други немски територии, на никой друг, освен на нашето отечество.

А пък парламентарните фокусници, цялата тази политиканстваща партийна паплач, разбира се, и не помисли тогава да отиде на фронта. Напротив, докато ние се сражавахме на фронта, сигурни, че ще постигнем благоприятно разрешение на въпроса за южен Тирол, тези господа с пот на челото работеха против нацията, с всички сили точеха ножа и, в края на краищата, го забиха в гърба на нашата армия. Кой не разбра, че южен Тирол можеше да се задържи в немски ръце не с лъжливи речи на ловките парламентаристи на виенския Площад на кметството или пред мюнхенската Алея на пълководците, а само с меч, само с борба на железните батальони на фронта? Южен Тирол го предадоха онези, които развалиха фронта и с това предадоха още редица други немски територии.

А който сега представя работата така, сякаш южнотиролският проблем може да се разреши чрез протести, заявления, преглупави демонстрации и т.н., той или е негодник, или е немски филистер.

Та нали е ясно като бял ден, че да си възвърнем отново откъснатите територии можем само със силата на оръжието, а съвсем не с тържествени призиви към божията милост или апелации към лигата на нациите.

И ето, аз направо поставям въпроса: кой е способен и кой е готов с действително въоръжена ръка да се бори за възвръщането на тези откъснати територии?

Що се отнася до мен, смея да ви уверя, че все пак би ми стигнало мъжество да застана начело на един батальон, дори ако той се състои само от парламентарни бърборковци и други партийни ръководители и отговорни работници. Нека те да образуват такъв щурмови батальон и ние ще тръгнем заедно да отвоюваме южен Тирол. Дявол да го вземе, бих искал все пак да видя, как ще реагира това братство, ако в момент, когато произнасят „пламенен“ протест над главите им се пръснат няколко шрапнела. Мисля, че картината няма много да се различава от онази, когато в курника внезапно нахлува лисица.

Но най-долното във всичко това е, че тези господа сами абсолютно не вярват, че по техния път може нещо да се постигне. Те сами превъзходно си дават сметка, че цялата им шумна суетня няма никакво значение. Но защо да не пошумят? Разбира се, да се дрънка за освобождаването на южен Тирол в сегашната обстановка е къде по-лесно, отколкото на времето да се бориш за неговото запазване в немски ръце. Всеки прави това, което му е присъщо. Ние на времето си проливахме кръвта за южен Тирол, а тези господа сега само си точат човките.

Особено забавно е да се гледа какъв важен вид си придават сега виенските легитимисти, сякаш водят бог знае каква тежка борба за връщането на южен Тирол. Същински пуяци! Преди седем години високата династия, на която се кланяха тези господа, без да се замисля, извърши предателство и престъпление, помагайки на антигерманската коалиция да преглътне също и южен Тирол. Тогава тези кръгове с всички сили подкрепяха политиката на своята предателска династия и плюеха на южен Тирол, както и на много други неща. Е, а сега защо да не подрънкат за борбата за откъснатите територии — нали това е борба само с „духовни средства“? Защо да не изфабрикуват някоя и друга дузина „протести“, защо да не си дадат вид, че „до дъното на душата“ са възмутени от несправедливостта. Та тук няма никакъв риск. Най-много да прегракнеш за известно време или да си изпоцапаш пръстите, когато драснеш статийка за някой вестник. Не е същото, както по време на завземането на Рурския басейн да организираш, да речем, взривяване на мостове.

Ако се замислиш по същество, то, разбира се, съвсем не е трудно да се разбере защо определени кръгове през последните години се опитаха да преместят центъра на тежестта на немско-италианските взаимоотношения в плоскостта на проблема за южен Тирол. Евреите и хабсбургските легитимисти са крайно заинтересувани да попречат на такава външна политика на Германия, която в един прекрасен ден може да доведе до възраждането на свободното немско отечество. Та нали шумът по повод на южен Тирол се вдига не от любов към последния — а изключително от страх да не се стигне до съглашение и дружба между Германия и Италия.

Е, а лъжливост и хладнокръвие тези господа имат достатъчно и те напук на всяка очевидност по най-нагъл начин започват да доказват, че южен Тирол сме го „предали“ именно ние.

Дайте да кажем на тези господа право в очите.

Южен Тирол го предадоха ония немци, които, бидейки здрави в продължение на 1914–1918 г. не се намираха на фронта и не отдадоха по този начин полагаемото се за защита на отечеството. Забележете си, това е първото.

Южен Тирол го предадоха онези, които през тези години не смятаха за свой дълг да отдадат всичките си сили, за да укрепят държавата като цяло, да укрепят волята на народа да доведе войната докрай, каквото и да струва това. Забележете си, това е второто.

Южен Тирол го предадоха онези, които помагаха на революцията — пряко или косвено, показвайки страхлива търпимост към нея — и по този начин избиха от ръцете ни единственото оръдие, което беше способно да спаси южен Тирол. Забележете си, това е третото.

Южен Тирол го предадоха онези, чиито партии и привърженици сложиха подписите си под позорните „мирни“ договори от Версайл и Сен-Жермен. Забележете си, това е четвъртото.

Да, господа храбри организатори на пламенни протести, именно така, а не по друг начин стоят нещата!

Аз лично сега се ръководя само от трезвата мисъл, че не можем да си върнем откъснатите провинции чрез красноречието на парламентарните дърдорковци, а можем да си ги върнем само с помощта на добре наточен меч, т.е. чрез кървава война.

Аз лично абсолютно не намирам за необходимо да крия, че сега, когато жребият вече е хвърлен, не смятам за възможно да си върнем южен Тирол чрез война. Нещо повече. Аз лично бих се изказал против такава война, тъй като съм сигурен, че само заради този въпрос няма да успеем да предизвикаме сред германския народ такъв пламенен подем, без който за никаква победа и дума не може да става. Аз лично смятах и смятам, че ако се наложи да проливаме кръв, то би било престъпление да правим това в името на 200 хиляди немци, когато редом с тях под чуждоземно иго страдат 7 милиона немци, а африканските орди на негърските племена безнаказано отравят кръвта на немския народ.

Ако немската нация иска да свърши със застрашаващата я опасност от изтребване в Европа, тя не трябва да повтаря грешката от предвоенната епоха и да си печели врагове наляво и надясно. Не, тя трябва да си даде ясна сметка кой от противниците е най-опасен и след това да концентрира всичките си сили, за да удари този противник. Бъдещите поколения на нашия народ няма да ни осъдят, ако можем да постигнем тази победа само с цената на известни жертви по другите точки. Колкото по-блестящи бъдат постигнатите от нас успехи, толкова повече бъдещите поколения ще разберат и ще оценят нашия подвиг, че сме действали така, а не другояче само поради тежката нужда и след дълбок размисъл.

Ние нямаме право да забравяме и никога няма да забравим онзи основен тезис, че за отвоюването на откъснатите области трябва преди всичко да отвоюваме политическата независимост на нашата митрополия и да върнем предишната сила на нашата държава в онези мащаби, в които тя се е запазила сега.

За да постигнем главно тези цели, е необходима умна политика на съюзите; в това е първата задача на едно действително силно правителство, което иска да спаси Германия.

Ние, националсоциалистите, в никакъв случай няма да тръгнем след нашите пискливи „патриоти“, които на практика ги ръководят евреите. Тежко на нашето движение, ако вместо подготовка на действително решаваща въоръжена борба то започне да се упражнява в словесни протести!

За своето крушение Германия е задължена също на фантастичната представа за свещения съюз с държавния труп на хабсбургската монархия. Фантазиите и сантиментите в подхода към външнополитическите възможности на днешния ден са най-доброто средство да се попречи на Германия да се възроди когато и да било.

Да се спрем още съвсем за кратко на онези възражения, които могат да бъдат направени във връзка с трите поставени от мен въпроса.

Първо, ще влезе ли изобщо която и да било държава в съглашение с днешна Германия при съвременната й, очевидна за всички слабост; второ, способни ли са враждуващите с нас досега нации да преустроят своите собствени редове в тази насока.

И трето, няма ли да надмогнат еврейското влияние добрата воля и разбирането на държавните деятели от съответните страни и няма ли да успеят по такъв начин евреите да разстроят нашите планове, като не допуснат тяхната реализация.

На първия въпрос вече отговорих наполовина. От само себе си се разбира, че с днешна Германия в такъв вид, в какъвто е сега, никой няма да влезе в съюз. Нито една държава няма да се реши да свърже съдбата си с такава държава, чиито правителства правят всичко възможно, за да унищожат каквото и да било доверие към нея. Но ако мнозина наши съплеменници се опитват да оправдаят поведението на нашите правителства с това, че и самият ни народ сега е зле настроен, и ако в това искат да виждат извинение за нашите държавни деятели, то против това трябва да протестираме по най-рязък начин. Абсолютно несъмнено е, разбира се, че поведението на нашия народ през последните шест години беше безкрайно безхарактерно — което е много печално. Онова безразличие, с което народът ни се отнася сега към най-важните въпроси, ни пада като камък на сърцето. Проявяваната от народа страхливост понякога направо въпие към небето. И все пак ние не трябва да забравяме, че само преди няколко години същият този народ показваше на целия свят примери за изумителни човешки добродетели. Започвайки от август 1914 г. и до самия край на великата борба на народите, никой друг народ не показа такива чудеса от мъжество, издръжливост и търпение като нашия, днес толкова отпуснал се немски народ. Мисля, че никой няма да посмее да твърди, че позорното положение, което преживяваме сега, въобще е заложено в характера на нашата нация. Не, всичко това, което сме принудени да понасяме сега, е само резултат от безумното престъпление, извършено на 9 ноември 1918 г. Злото неизбежно поражда ново зло. Това твърдение на поета най-нагледно се потвърждава от събитията от последните години. Ала и в наше време не са изчезнали още окончателно основните положителни черти от характера на нашия народ. Тези сили само се намират в дремещо състояние, те трябва да бъдат разбудени. Вече и сега отделни мълнии прорязват тъмните облаци и пред нас често пламват светлините на такива подвизи, които по-късно ще бъдат разглеждани от цяла Германия като предвестници на започналото оздравяване. Вече не веднъж виждахме в последно време примери за това как хиляди и хиляди млади немци пак се събират в редици и твърдо заявяват за своята готовност да умрат за скъпото отечество, както правеше това нашата младеж през 1914 г. Пак милиони немци с цялото си старание и прилежание се заеха със своя творчески труд, сякаш разрушенията на революцията никога не ги е имало. Ковачът както преди стои до наковалнята, селянинът върви след плуга, а ученият работи в своя кабинет и всеки изцяло се отдава на своето дело, всеки добросъвестно изпълнява своето задължение.

По повод на притесненията от страна на нашите врагове обикновеният немец вече не се смее и не търси оправдание на противника. Не, тези притеснения предизвикват вече горчивина и гняв. Без съмнение, в настроенията са станали големи промени.

Ако всичко това не е довело още до пълно възраждане на инстинкта за самосъхранение на нашия народ и не е създало още истински стремеж да се върне на Германия някогашната й мощ, то вината за това е на нашите управници, които не толкова са ни изпратени от небето, колкото сами завзеха властта и се ползват от нея от 1918 г. за съсипване на нашия народ.

Да, хората, които се оплакват сега от нашата нация, трябва преди всичко да бъдат попитани: а какво направихте вие, за да подобрите нещата, да изкорените тези слабости? Ако нашият народ не оказва достатъчна подкрепа на мероприятията на нашите правителства, /а ние знаем, че сериозни мероприятия от страна на последните всъщност не е имало/, то може ли това да се смята за вина на нашия народ? Не се ли обяснява това, напротив, до голяма степен с факта, че самите правителства на умеят да изпълняват елементарния си дълг? Ние питаме: какво направиха нашите правителства, за да заразят отново нашия народ с дух на гордо самоутвърждаване, на мъжествена упоритост и гневна омраза?

Когато през 1919 г. на немския народ му натрапиха грабителския мирен договор, можеше да се надяваме, че именно този робски договор ще изтръгне от гърдите на цялата немска нация единен вик на протест и искане за свобода. В историята често се е случвало мирните договори, стоварили се като удари на бич върху плещите на победения народ, да послужат като сигнал за начало на подем.

Колко много можехме да направим в това отношение от Версайлския грабителски договор!

Нима едно достойно за званието си немско правителство не би съумяло от този нечувано позорен, безкрайно изнудващ договор да направи оръжие за борба против врага и да доведе националните страсти до точката на кипене? Нима не би успяла една истинска гениална пропаганда да използва садистичната жестокост на този договор, за да изкара собствения си народ от равнодушието, да предизвика у народа възмущение, а след това да превърне това всеобщо възмущение в истински бяс против грабителите?

Ние трябваше да вземем всяка отделна точка на Версайлския договор и системно да я разискваме на най-широките слоеве на народа. Ние трябваше да накараме 60 милиона немци — мъже и жени, възрастни и деца — всички до един да почувстват в сърцата си срам за този договор. Ние трябваше да накараме всички тези 60 милиона да намразят този грабителски договор до дъното на душата си, та тази гореща омраза да закали волята на народа и всички това да се излее в един общ боен вик: Дайте ни отново оръжие?

Да, именно така трябваше да използваме подобен мирен договор. Колкото по-безсрамни са изискванията на този договор, колкото по-безмерен е гнетът, упражняван върху нас, толкова в по-голяма степен той би могъл да стане оръдие за по-добра пропаганда, средство за пробуждане на заспалите в нашата нация национални стремежи.

Но, разбира се, тази пропаганда е възможна само в случай, че ние бихме съумели да използваме всичко, започвайки от люлката на детето и продължавайки с всички до един вестници, с всички кина, с всички будки и т.н. Ако бяхме успели да поставим всичко в служба на тази идея, тогава сегашната молба на плачливите мариновани патриоти: „Господи, дай ни свобода!“, скоро би се сменила с действително смели лозунги и ние бихме съумели да накараме всяко немски момче да се обръща към всевишния с гореща молба: „Господи всевишен, благослови нашето оръжие, бъди справедлив, както винаги си бил! Съди сам, заслужаваме ли сега свобода. Господи боже, дай благословението си на нашата борба!“

Но нищо подобно не беше направено. Ние успяхме да прозяпаме всичко това.

И сега на всичко отгоре някои се учудват, че нашият народ не е такъв, какъвто можеше и трябваше да бъде. И сега на всичко отгоре нареждат, че целият свят вижда в нас роби, вижда в нас покорни кучета, които благодарно лижат ръцете на онези, които току-що са ги били.

Ние признаваме, разбира се, че сегашното поведение на нашия народ пречи някой да види в нас ценни съюзници. Но в много по-голяма степен съдейства за това позорното поведение на нашите правителства. Ако след 8 години безмерен гнет нашият народ все още показва толкова малко воля за свобода, то за това е виновна преди всичко развратността на нашите правителства.

Да водим активна външна политика и да си намерим ценни съюзници ние можем само тогава, когато в чужбина започнат по друг начин да оценяват качествата на нашия народ. Но в по-голяма степен за това е необходимо да се появи най-после у нас правителство, което да гледа на себе си не като на надничар на чуждите държави, не като на събирач на данъци от собствения народ, а като на херолд на националната съвест.

Когато нашият народ успее да си създаде правителство, което да види мисията си в това, то няма да са необходими нови шест години, та смелата външна политика на нашата държава да може да се опре на също така смелата воля на народа, готов на борба за своята свобода.

На втория въпрос — за трудностите, с които е свързано превръщането на враждебните настроения на народните маси в Англия и Италия в дружески — трябва да отговорим така.

Военната пропаганда предизвиква в средата на редица народи, застанали в световната война против нас, истинска немска психоза. За да се измени такова настроение е необходимо за всички да стане очевидно, че волята за самосъхранение отново се е пробудила в германския народ. Само тогава германската държава отново ще придобие онези черти, които са необходими, за да играе сериозна роля върху шахматната дъска на европейската политика, и само тогава ще се намерят партньори, които ще поискат и ще могат да играят с нас. Само тогава, когато правителствата на съответните държави се убедят, че нашият собствен народ и нашето собствено правителство са придобили най-после онези качества, които правят от нас ценен съюзник, те, изхождайки от собствените си интереси, ще започнат да водят нова пропаганда, която ще промени общественото мнение в дадените страни. Разбира се, това изисква много години настойчива и умела работа. Но именно затова, че за такава работа са необходими години, всички изказват тук голямо вглеждане и предпазливост. Нито едно правителство няма да пристъпи към тази работа, ако няма безусловна сигурност, че си струва да се заеме с нея и че в бъдеще може да пожъне от този път достатъчно обилни плодове. Празното дърдорене на повече или по-малко остроумните министри на външните работи тук не стига. Нито едно правителство няма да промени характера на своята агитация и да прехвърля симпатиите на своето население от една нация върху друга, докато не се убеди, че евентуалният нов съюзник има зад себе си действително реална сила. Иначе дадено правителство само би разпръснало общественото мнение в своята страна. Нито едно правителство няма да види в тържествените фрази на отделните членове на правителството на дадена страна гаранция, че бъдещият съюз с еди-коя си държава действително ще има сериозна ценност. За това е необходимо съответната чужда страна да види, че у нас съществува действително стабилно правителство, което води действително целесъобразна политика. За това е необходимо съответната държава да се убеди, че и общественото мнение в нашата страна изцяло е проникнато от същите идеи. Към нас ще се отнесат с толкова по-голямо доверие, колкото повече се убедят, че и нашето собствено правителство прави съответните подготовки в областта на пропагандата и че нашето собствено обществено мнение недвусмислено подкрепя в това своето правителство.

При нашето сегашно положение това означава, че едва тогава ще ни сметнат за ценни съюзници, когато и нашето правителство и нашето обществено мнение съумеят да покажат, че са действително проникнати от фанатичната воля за борба за свобода и независимост. Само тогава и другите държави ще започнат да подготвят прегрупиране в общественото мнение на собственото им население — поне онези държави, които, изхождайки от своите собствени интереси, могат да тръгнат с нас ръка за ръка, т.е. да сключат с нас известен съюз, ако ние станем достоен партньор.

Но тук трябва да се има предвид и следното: да се промени общественото мнение на цял народ в друга насока е много трудна работа. Мнозина във всеки случай отначало няма да разберат това. Ето защо би било глупост и престъпление със своите собствени грешки да даваме оръжие в ръцете на елементи, които искат друго.

Ние трябва да си дадем сметка, че докато целият народ докрай разбере вътрешния смисъл на новите намерения на своето правителство, ще мине много време. Та нали дадено правителство няма да може прекалено откровено да обяснява своите мотиви и окончателни цели. Тук трябва да се надяваме или на сляпата вяра на масата, или на интуитивното разбиране на по-развитите ръководещи слоеве на даден народ. Много хора обаче са лишени от дарбата за политическо предвиждане и далекогледство. И тъй като от политически съображения правителствата, както вече казахме, няма да могат в дадения случай да бъдат много откровени, то най-вероятно винаги ще се намери такава част от интелектуалните ръководители, която поради недостатъчната си прозорливост непременно ще види в новия завой само прост експеримент. Част от консервативното настроените елементи на нашата нация по такъв начин вероятно ще окаже съпротива на новата пропаганда.

Ето защо е особено необходимо да се погрижим тези консервативни елементи в никакъв случай да не получат от нас самите оръжие в ръцете си, чрез което те биха могли да издигат сериозни препятствия за необходимото сближаване. Това не трябва да се забравя особено у нас, където нашите, с извинение, политици, издигат чисто фантастични и съвсем нереални лозунги. Нима не е ясно, наистина, че виковете за необходимостта от създаване на нов военен флот на Германия, отвоюването на нашите колонии и т.н. са само празно дрънкане? Замисли ли се спокойно над тези въпроси, всеки ще се убеди, че няма никакви що-годе реални шансове за това. А тези безсмислени викове, които надават отчасти абсолютно наивни, отчасти побъркани хора, в никакъв случай не могат да са от полза за Германия. В Англия тези викове правят напълно определено впечатление. Всички тези словесни протести и гръмки словоизлияния неизменно служат само на нашите смъртни врагове. Хората изразходват всичките си сили за вредни демонстрацийки против бога и целия свят, забравяйки, че главната предпоставка за всеки успех преди всичко е принципът:

Каквото направиш-прави го докрай.

У нас бълват думи и протести наведнъж против пет или цели десет държави, като забравят, че преди всичко ни е необходимо да концентрираме всичките си физически и духовни сили, за да нанесем удар в сърцето на най-злия си противник. Така ние само се лишаваме от всякакви шансове да сключим този съюз, който ни е необходим, за да си уредим някога сметките с най-проклетия си враг.

Националсоциалистическото движение и тук трябва да се наеме с определена мисия. Ние трябва да научим нашия народ да отминава дреболиите и да се концентрира върху главното, да не разсейва силите си за второстепенното и никога да не забравя, че цел на дадения ден за нас е борбата за голото съществуване на нашия народ и че единственият ни противник в даденото време е онази държава, която ни лишава от правото на съществуване.

Много неща, разбира се, ни огорчават до дън душа; но това още съвсем не е основание да загубим хладнокръвие и с безсмислени викове да се караме с целия свят, вместо да концентрираме силите си против най-смъртния враг.

Пък и най-сетне немския народ въобще няма никакво морално право да се оплаква от поведението на другите държави, докато не призове пред съда собствените си престъпници, продаващи и предаващи нашата родина. Отдалеч да обсипваме с ругатни Англия, Италия и т.н. — това е съвсем, съвсем несериозно, ако ние в същото време предоставяме свобода на действие на негодници, продали се за 30 сребърника на врага — на онези негодници, които на времето постъпиха на служба на враждебната пропаганда, помогнаха да ни избият от ръцете оръжието и се постараха да пречупят моралния гръбнак на парализирания народ.

Противникът прави само онова, което и трябва да се очаква от него. Неговото поведение и неговите действия би трябвало само да ни послужат за урок.

На този, който не иска да се издигне на висотата на тези възгледи, препоръчваме да се вслуша поне в последния довод: та нали в такъв случай ни остава само пълен отказ от всичко, защото всякаква политика на съюзи става за в бъдеще невъзможна. Ако не можем да сключим съюз с Англия, защото е завзела нашите колонии; ако не можем да вървим ръка за ръка с Италия, защото тя владее южен Тирол; ако с Полша и Чехословакия съвсем на можем да сключим никакви съюзи — тогава в Европа изобщо няма да останат никакви други държави, ако не смятаме Франция, която обаче, смеем да напомним, също ни открадна Елзас-Лотарингия.

Едва ли можем да се съмняваме, че такава политика съвсем не е полезна на немския народ. Можем да се усъмним само в едно: какви са тези хора, проповядващи такава политика — глупаци, невежи или върли мошеници?

Доколкото става дума за ръководители и вождове, на мен винаги ми се струва, че тези господа спадат към последния сорт хора.

И така, доколкото може да предвиди човешкият ум, да се постигне промяна в наша полза в настроенията на днес враждебни към нас народи, е напълно възможно, доколкото истинските им интереси са подобни на нашите собствени. За това е необходимо само първо, нашата собствена държава да прояви сериозна воля към борба за съществуването си и да придобие качества на ценен съюзник и, второ, необходимо е да престане да дава на тези народи материал против нас самите — за което е необходимо да сложим край на собствените си грижи, а още повече на престъпните действия в нашия собствен лагер.

Най-трудно е да се отговори на третия въпрос.

Мислимо ли е изобщо представителите на истинските интереси на английската и италианската нации да могат да прокарат своята воля въпреки волята на евреите, смъртните врагове на народната и националната държава.

Ще могат ли например, силите на традиционното британско държавно изкуство да се справят с еврейското влияние или не?

Да се отговори на този въпрос, както вече казах, е много трудно. Разрешението на този проблем зависи от твърде голям брой фактори, за да може веднага да се даде напълно определен отговор. Относно едната държава ние във всеки случай можем да кажем, че тя е дотолкова здраво стабилизирана и служи на интересите на своята нация, че тук на никакви еврейски влияния няма да се удаде да преодолеят онези тенденции, които са политическа необходимост за дадена държава. Говоря за Италия.

По-трудна е работата с Англия. В тази страна „най-свободната демокрация“ евреите по заобиколен начин все още неограничено диктуват волята си на общественото мнение. Все пак и в Англия виждаме вече непрекъснатата борба между представителите на истинско британските държавни интереси от една страна и защитниците на еврейската световна диктатура, от друга.

Доколкото остър характер често приемат тези противоречия, за пръв път можеше да се види след войната в онази разлика на позициите по японския въпрос, която се изрази във възгледите на английското правителство от една страна и английската преса, от друга.

Веднага след края на световната война между Америка и Япония, както е известно, възникна старото взаимно раздразнение. Великите европейски световни държави, разбира се, също не можаха да останат равнодушни пред лицето на новата военна опасност. Между Англия и Америка, както е известно, възникна старото взаимно раздразнение. Но тези връзки изобщо не пречат да възникне в Англия известна завист и загриженост по повод на извънредното засилване на Американския съюз във всички области на международната политика и икономика. Доскоро Америка беше колония, доскоро всички гледаха на тази страна като на дете на великата майка Англия. И ето, че сега Америка става господарка на целия свят. Напълно разбираемо е, че Англия в тревожно безпокойство преразглежда всичките си стари съюзи и британското държавно изкуство с боязън гледа в бъдещето да не настъпи момент, когато формулата „Англия — владетелка на моретата“ ще се смени от формулата: „Америка — владетелка на моретата“. Да се справи с американския държавен колос, с неговите неизброими богатства и недокосната неизтощена земя е по-трудно, отколкото да се справи с обкръжената от всички страни Германия. Ако в момента, когато ще се решава спорът между Англия и Америка, Англия бъде предоставена на самата себе си, то присъдата й е подписана предварително. Ето защо Англия така жадно се стреми към съюз с жълтата нация, който от чисто расова гледна точка може да бъде и доста съмнителен, затова пък от държавно-политическа гледна точка е единствената възможност да се подкрепи световното положение на Великобритания против бързо растящото влияние на американския континент.

И какво видяхме? Докато английското, правителство въпреки сътрудничеството с Америка, на европейските фронтове не искаше да отслаби своите връзки с азиатския партньор — еврейската преса в Англия по най-решителен начин удари в тил англо-японския съюз.

Пита се: как беше възможно тези същите еврейски органи, които до 1918 г. нито за миг не престанаха да служат на идеята на британската борба против немската държава, тук изведнъж тръгнаха по свои собствени пътища, сякаш нарушавайки своята клетва за вярност.

Работата се обяснява много просто. Унищожаването на Германия го искаха най-напред не интересите на Англия, а интересите на еврейството. Истинските държавни интереси на Англия не изискват също и унищожаването на Япония. Това също е нужно само на евреите, които се стремят, както се знае, към неограничено господство над целия свят. И излиза, че докато Англия е загрижена само да укрепи положението си в света, евреите в същото време се готвят да овладеят господството над целия свят.

Евреите вече държат в свои ръце съвременните европейски държави. Те превръщат тези държави в свои безволни оръдия, използвайки за това или метода на така наречената западна демокрация, или метода на прякото угнетение под формата на руския болшевизъм. Но евреите сега държат в свои ръце вече не само стария свят. Не, същата участ заплашва и новия свят. Евреите са истинските главатари на борсата в северноамериканските съединени щати. С всяка година евреите все повече започват да управляват съдбините и на този 120-милионен народ. Евреите гледат с бяс на това, че на малко народи все пак се е удало още да запазят известна независимост спрямо тях.

С безсрамна ловкост евреите моделират общественото мнение така, както им е необходимо, за да го превърнат в оръдие на борба за техните собствени мечти.

Най-големите глави на еврейството смятат, че вече е близък часът, когато ще видят изпълнена заветната мечта и ще могат да погълнат всички други народи.

И ето, евреите се страхуват, редом с голямото стадо народи, което все повече им се удава да превърнат в свои колонии, да не остане поне една действително независима държава, която в последния момент може да провали цялата им игра. Тъй като болшевизираният свят ще може да се задържи само в случай, че обхване всички.

Ако на света се запази поне една истинска национална държава с достатъчни мащаби, то еврейската световна сатрапия неизбежно ще загине в борба с националната идея. Такава е съдбата на всяка тирания в този свят.

Евреите прекрасно си дават сметка, че в продължение на хилядолетия са успели да се приспособят към европейските условия. Тук те успешно подкопават расовите фундаменти на нациите, все повече превръщайки европейското население в безполови изроди. Но евреите не по-лошо знаят, че да подготвят същата съдба на една азиатска национална държава като Япония едва ли ще им се удаде. Да се правят на немци, англичани или французи евреите успяват, но мостовете към жълтите азиатци не могат да намерят. Ето защо евреите се стараят да разрушат японската национална държава, използвайки за това силите на все още съществуващите други национални държави. Евреите своевременно искат да се избавят от един опасен противник, преди в ръцете им да премине властта над всички останали държава и те по такъв начин да се превърнат в световна деспотия.

Евреите се страхуват от Япония, тъй като в сегашния й вид тя съвсем не се вписва в рамките на хилядолетното еврейско господство. Ето защо те искат да сломят националната държава още преди окончателно да обосноват своята собствена диктатура.

Ето защо евреите сега насъскват всички народи срещу Япония, точно така, както на времето правеха това спрямо Германия. Ето защо стана така, че в същото време, когато английските държавни деятели се стремят да сключат съюз с Япония, британско-еврейската преса иска пряка борба против японския съюзник. Не е изключено под флага на демокрацията или под лозунга за борба против японския милитаризъм и японския кайзеризъм евреите наистина да успеят да подготвят изтребителна война срещу Япония.

С това се обяснява обстоятелството, че евреите влязоха в открито противоречие с английските държавни деятели.

Но благодарение на това и в Англия неизбежно ще започне борба против еврейската световна опасност.

Ето защо пред Националсоциалистическото движение пак възниква огромна задача.

Нашето движение трябва да отвори очите на народа за положението на чуждите нации и да успее да покаже на целия свят къде е действителния враг. Вместо омраза против арийците, от които може да ни отделя твърде много, но с които във всеки случай ни обединява общността на кръвта и общността на културата, нашето движение трябва да насочи всеобщия гняв против онези, които са действителни врагове на цялото човечество и истински виновници за всички страдания.

Но преди всичко ние трябва да се погрижим поне в нашата собствена страна всички да разберат къде е действителният ни противник. Тогава нашата собствена борба ще стане най-добрият пример и ние ще покажем на другите народи пътя, който ще доведе до щастие цялото арийско човечество.

Да бъде наш ръководител разумът, а наша сила — волята! Нека съзнанието за нашия свещен дълг ни помогне да проявим достатъчно упоритост в действие! В останалото — да ни помогне господ-бог, да ни бъде той защита!

Към следващата част или към съдържанието

Адолф Хитлер Моята борба (28)

Метаданни

Данни

Моята борба

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XIIIСледвоенната германска политика

Адолф Хитлер
Моята борба (28)

Глава XIII
Следвоенната германска политика