В Англия също Mein Kampf се издава многократно след 1945 г. Само едно от изданията има девет преиздания! (Dimlico edition) 1992 г. Reprinted 1993, 1994, 1995 (twice), 1996, 1997 (twice), 1998, 1999.

В Русия книгата излезе през 1992 г. в 5000 тираж.

След 1945 г. Mein Kampf е издавана и в:

Франция (няколко пъти), Италия, Испания, Португалия, Холандия, Швеция, Чехия, Унгария, Канада, Мексико, Бразилия, Аржентина, Парагвай, Египет, Саудитска Арабия, Иран, Хонконг, Япония, Корея, ЮАР, Австралия, Индия (няколко пъти), Пакистан…

17.04.2007 — Добавяне

Глава IX
Основни възгледи върху организацията на СА

Силата на старата германска държава се крепеше, тъй да се каже, на три кита: 1/ на монархическата форма на управление, 2/ на административния апарат и 3/ на армията. Революцията от 1918 г. премахна монархическата форма на управление, разложи армията и направи административния апарат достояние на партийната корупция. Така революцията унищожи всичките три източника на сили на държавната власт. Тъй като трябва да се знае, че източник на сили на всяка държавна власт са именно тези три посочени фактора.

Основен фундамент на държавната власт винаги е нейната популярност. Но онази държавна власт, която се базира само на този фундамент, е крайно слаба и нетрайна. Всеки носител на власт, основана единствено на популярността, ще мисли върху това, че в придатък към популярността непременно трябва да си създаде и друга сила. Вторият от най-важните фактори на всяка държавна власт ние виждаме поради тази причина във въоръжената сила. Такава власт ще бъде много по-стабилна, по-силна от първата. Ако след това популярността се съедини с въоръжената сила и ако тази власт просъществува достатъчно дълго, такава държавна власт ще бъде още по-здрава, тъй като ще получи и авторитета на традицията. Когато се съединят популярността, въоръжената сила и традицията, тогава държавната власт ще стане вече абсолютно непоколебима.

Революцията от 1918 г. напълно унищожи възможността за третия случай. След революцията за никаква традиционна държавна власт не можеше вече и дума да става. Като унищожи старата държава, отстрани старата форма на управление, изхвърли старите държавни символи, революцията рязко прекъсна цялата традиция. Резултатът от всичко това не можеше да не бъде дълбоко подкопаване на държавната власт.

Вторият фактор на държавната власт — въоръжената сила — също беше унищожен. За да направят революцията възможна, революционерите трябваше да разложат и армията, която досега винаги е била въплъщение на организираната сила на държавата. Нещо повече. Разядените от революционна агитация воински част трябваше и непосредствено да бъдат употребени като ударна сила на революционния преврат. Наистина фронтовите армии далеч не всички се поддадоха на процеса на разложението. Но когато войната свърши и армиите след четири години и половина героична борба напуснаха фронтовете, те, завръщайки се в родината, също бяха подложени на дезорганизация и разложение. Демобилизацията преминаваше в най-неблагоприятна обстановка. В кая на краищата, цялата бивша фронтова армия беше въвлечена в хаос и разложение, характеризиращи се с принципа на „доброволната дисциплина“. Тъкмо това беше епохата на прословутите войнишки съвети.

Върху подобни бунтовнически отряди, разглеждащи военната служба от ъгъла на прословутия осемчасов работен ден, разбира се, не можеше вече да се изгради никаква държавна власт. Така беше унищожен и вторият фактор, единствено способен да осигури истинска стабилност на държавната власт. Какво й остана тогава на революцията? Остана й единствено голата популярност. Но само върху нея, както вече знаем, стабилна държавна власт не може да се изгради. Този фактор е крайно несигурен. Ако революцията въпреки всичко успя с един удар да събори държавното здание, този факт се обяснява само с това, че вече в хода на самата световна война у нас беше унищожено онова вътрешно равновесие, което преди се осигуряваше от самата структура на нашия народ.

Всеки народен организъм може де си подраздели натри големи класи. Първата класа е полюсът на най-добрите хора — добри в смисъл на голяма добродетел, голямо мъжество и готовност за саможертва. Втората класа и полюсът на най-лошия човешки материал, полюсът на човешките отпадъци; тези хора се вместилище на всички егоистични инстинкти и пороци. Третата класа е огромната маса, която се намира по средата между двата посочени полюса. Това са именно средните хора, за които не са присъщи нито изключителен героизъм, нито рязко изразена престъпност.

Епохите на подем на държавата обикновено се характеризират с абсолютно господство на полюса на най-добрите хора. Ако тази хора не ръководеха, не би бил възможен и самият подем.

Обикновените нормални епохи на повече или по-малко равномерно стабилно развитие се характеризират очевидно за всички с преобладаването на елементите на средата. Силите на двата полюса в такива епохи обикновено се уравновесяват.

Епохите на крушение на държавата се характеризират с преобладаващата роля на полюса на най-лошите хора.

Интересно е обаче, че златната среда, т.е. широките маси на средните хора слагат своя отпечатък върху епохата само тогава, когато двата крайни полюса се намират в жестоко сбиване едни с други и така взаимно си връзват силите. А победи ли един или друг от крайните полюси, широката маса на средата незабавно се подчинява на дадения победител. Ако победи полюсът на най-добрите хора, широката среда веднага ще тръгне след тях. Ако вземе връх полюсът на най-лошите елементи, то широката среда във всеки случай няма да му окаже съпротива. Тъй като широките маси на средните хора никога не са способни да поведат самостоятелна борба.

И ето, световната война след четири години и половина тежки битки абсолютно наруши у нас равновесието между трите посочени класи. Не може да се отрича, разбира се, фактът, че и средата е дала през войната огромни жертви. Но решаващо значение имаше фактът, че полюсът на най-добрите хора през войната почти изцяло падна по бойните полета. Наистина неизчислимо количество от герои на нашата нация остави костите си по фронтовете.

Да си спомним какви гигантски жертви поиска войната именно от тези героични елементи, които средните хора обикновено не могат да забележат. Доброволци — на фронта! Доброволци — в най-опасните патрули! Доброволци — в разузнаването! Доброволци — на трудната телефонна служба! Доброволци — в колоната за прехвърляне на мостове! Доброволци — на подводните лодки! Доброволци — в авиацията! Доброволци — в щурмовите батальони! И т.н., и т.н. Хиляди и хиляди пъти в продължение на четирите и половина години на войната се разнасяха тези призиви по различни поводи. И винаги можехме да наблюдаваме една и съща картина: на тези призиви се откликваха голобради момчета или зрели хора от числото само на героично настроените немци, които бяха забравили всички лични интереси и изпълнени с гореща любов към отечеството, бяха готови всеки момент да отдадат живота си. С десетки, със стотици хиляди загиваха тези най-добри хора по време на войната. Малобройният кръг на оцелелите не можеше вече задоволително да изпълнява своята социална функция. Какво да кажем само за факта, че през 1914 г. у нас се вербуваха цели армии от доброволци? А повечето от тях загинаха и не можеха да не загинат, тъй като поради престъпната безсъвестност на нашите парламентски и невежи тези хора нямаха достатъчна предвоенна подготовка и поради тази причина неизбежно станаха обикновено пушечно месо. В тогавашните фландърски боеве паднаха (или бяха осакатени) цели 400 хиляди и нямаше с кого да заменим този най-добър слой от хора.

Загубата на тези хора не трябва да се изчислява само аритметично. Тяхната гибел вече доста чувствително наруши равновесието. Полюсът на най-лошите елементи на нацията неизбежно започна да натежава. Низостта, страхливостта и подлостта неизбежно започнаха да вземат връх.

Към това трябва да добавим и следното.

Работата не беше само там, че на бойните полета масово загиваха най-добрите хора. Бедата се състоеше и в това, че в тила по същото време най-старателно се запазваха именно най-лошите елементи. На всеки герой доброволец, смело и безстрашно тръгнал срещу патриотичната смърт, се падаше поне по един „герой“ от тила, избягал от смъртта и запазил своя скъпоценен живот за „полза“ на родината. Ето защо към края на войната ние получихме следната картина: средата принесе своите големи кръвни жертви; полюсът на най-добрите хора образцово и почти изцяло физически загина; полюсът на най-лошите елементи за жалост почти целият оцеля, използвайки за своите интереси много нелепости на нашето законодателство, а най-важното — това обстоятелство, че не пуснахме в ход военния устав. И именно тази много добре запазила се човешка пяна извърши ноемврийската революция, само защото вече не му противостоеше полюсът на най-добрите хора. Болшинството от последните загинали по фронтовете.

Предвид на това трябва да кажем, че германската революция съвсем не я извърши самият народ. Не народните маси на Германия са виновни за тези каинови дела, а само една гнусна шайка дезертьори, сутеньори и подобни гадове.

Редовият фронтовак с радост приветства завършването на кървавата борба и беше щастлив, че може да се върне в родината да види жената и децата си. Истинска вътрешна връзка с революцията той нямаше. Той не обичаше революцията и още по-малко обичаше нейните вождове и организатори. За четирите и половина години на фронта той беше успял да забрави дори имената на онези партийни хиени и цялата им вътрешна драка му беше съвсем чужда.

Само сред една малка част от немския народ революцията беше действително популярна. Имам предвид онзи род хора, които под всевъзможни предлози се мъчат да драснат от фронта и да се скрият в тила. Тези персонажи обичаха революцията, но също не за черните й очи, а за това, че ги избавяше от необходимостта да се борят за родината.

Но от популярността сред такива разложили се елементи революцията не можа де си ушие шуба. Да се изгради държавната власт върху подобни елементи беше невъзможно. А всъщност за младата република беше необходимо да създаде що-годе здрава държавна власт; иначе тя имаше всички основания да се опасява, че след първото объркване остатъците от най-добрите елементи на нашата нация все пак ще се обединят и с един удар ще изтрият цялата тази република.

Вождовете на преврата по онова време най-много се страхуваха, че водовъртежът на вътрешния безпорядък ще ги повлече и че тогава внезапно ще се вдигне някой железен юмрук, който ще ги събори на земята. На младата република й беше необходимо на всяка цена да консолидира своите сили.

Обстановката беше такава, че републиката на всяка цена трябваше бързо да си създаде въоръжена сила, тъй като да се опира само на една слаба популярност беше повече от опасно.

През декември, януари, февруари 1918–1919 г. матадорите на революцията веднага почувстваха, че почвата изпод краката им се изплъзва. И ето че те започнаха да се озъртат, за да намерят хора, които биха искали и биха могли да подкрепят с въоръжена сила онези слаби позиции, които им бяха дарени от „народната любов“. „Антимилитаристическата“ република сега се нуждаеше от войници. А тъй като тази република се ползваше с популярност само в кръговете на сутеньорите, крадците, погромаджиите, дезертьорите, героите от тила и въобще елементите, охарактеризирани от нас по-горе като полюс на най-лошите хора, то да се вербуват сред тези слоеве войници, готови да умрат за новия идеал, би било безплодна работа. Онзи слой, който беше носител на идеите на ноемврийската революция, не искаше, пък и не беше способен да даде войници за защитата на тази своя революция. На този слой му бяха необходими не организация на силите на републиката, а още по-голяма дезорганизация, тъй като само така тя би могла да удовлетвори своите грабителски инстинкти. Този слой вървеше не под лозунга: ред и изграждане на германската република, а под лозунга: разграбване на републиката.

Правителството на народните упълномощени по всички кръстопътища молеше за помощ. Но най-малък отклик то получаваше от страна на носителите на идеите на революцията. Напротив, от тази страна то получаваше само отпор и дори озлобление. Тъй като в опитите да се създаде армия грабителите виждаха опасност за себе си. Те искаха именно такава република, която изцяло да зависи от едната „популярност“ в средата на грабителите. В революцията те виждаха само право да крадат, монопол за господарстване на арестанти, току-що измъкнали се от затвора, за банди от крадци и грабители, с една реч за най-отявлената паплач.

Правителството на народните упълномощени можеше колкото си иска да моли за помощ. От този лагер то не получаваше никакъв отклик. Напротив, оттам се разнесе само ругатня: „предатели!“, тогава и господа народните упълномощени започнаха да разбират какво е истинското умствено ниво на този слой, върху който се градеше тяхната популярност.

И ето, именно по онова време в нашето отечество пак се намериха многобройни млади немци, изразили готовност, както те мислеха, в интересите на „тишината и реда“ отново да облекат войнишките шинели и да вземат пушки на раменете си за борба против рушителите на страната. Тези млади хора отново започнаха да създават отряди от доброволци. В душата си дълбоко ненавиждайки революцията, те заедно с това на практика се обявиха в нейна защита и така в действителност я укрепиха.

Тази младеж действаше, разбира се, с най-добри намерения. Истинските организатори на революцията, които я дърпаха за връвчица, евреите, оцениха тогавашната ситуация трезво и от своя гледна точка правилно. Немският народ още не беше съзрял тогава за това да бъде хвърлен в кървавата локва на болшевизма, както това можа да стане в Русия. Това се обясняваше с факта, че расовото състояние на немския народ все пак беше по-благополучно и единството между немската интелигенция и немското население на физическия труд още не беше достатъчно разрушено. Население то на Русия тънеше в неграмотност, което разбира се, не можеше да се каже за Германия, нито за другите западноевропейски народи. В Русия самата интелигенция в по-голямата си част спада към не руските националности и във всеки случай към не славянските раси. С тънкия слой от интелигенцията в Русия беше лесно да се справят, тъй като между тях и широките народни маси почти съвсем нямаше посредстващи звена, а и умственото и морално равнище на широките народни маси в Русия беше страшно ниско.

В Русия стигаше малко. Трябваше само да се насъска необразованата, не умееща нито да чете, нито да пише, маса срещу горния слой на интелигенцията, и без това почти несвързан с народа. Това стигаше, за да реши цялата съдба на страната и за да може да се смята революцията за успяла. Цялата неграмотна маса на руския народ попадна в пълно робство при еврейските диктатори, на които, разбира се, им стигна да облекат своята диктатура в тогата на „диктатурата на народа“.

Само прилагането на най-драконовски мерки при всеки опит за дезертьорство послужи за достатъчно плашещ пример не само за отделни лица, но и цялата войнишка маса.

В Германия имаше голямо значение още и следното обстоятелство. Разложението на армията, разбира се, ставаше навсякъде — без това ноемврийската революция не би успяла. Но независимо от всичко главен носител на идеите на революцията и главен виновник за разложението на армията не беше фронтовакът. Тази „работа“ свършиха главно негодниците от местните гарнизони или онези субекти, които изобщо можаха да се изкарат „незаменими“ и да се скрият някъде в тила на стопанска работа. Съответни „попълнения“ тези банди получаваха за сметка на дезертьорите. От фронтовете по това време дезертираха в тила десетки хиляди хора, оставайки почти съвсем безнаказани. Страхливците, както се знае, във всички времена и епохи се страхуват само от едно: от собствената си смърт. На фронта смъртта, разбира се, би могла да настигне страхливеца всеки ден и час. Има само едно средство да накараш страхливците, слабите и колебаещите се въпреки всичко да изпълнят дълга си: дезертьорът трябва да знае, че ако избяга от фронта, непременно ще го постигне онази участ, от която най-много се страхува. Дезертьорът трябва да знае, че ако остане на фронта, смъртта може и да го настигне, но ако избяга от фронта, тя непременно ще го настигне.

В това се състои целият смисъл на военния устав.

Разбира се, щеше да бъде много добре и красиво, ако в онази велика борба за съществуване на немския народ, която ни се наложи да водим, можеше да се опрем само на доброволната преданост на всички и всеки. Но ние знаем, че тези качества бяха присъщи на най-добрата част на нацията, а съвсем не на всеки среден човек. Ето защо се необходими специални закони за военно време. Нали и законодателството против крадците е с оглед на принципно честните хора, а само на колебаещите се слаби елементи. Със своето заплашително влияние такова законодателство пречи да възникне положение, когато по-честния го смятат за глупав, и когато поради това хората биха могли да стигнат до убеждението, че е по-добре сами да започнат да крадат, отколкото да останат с празни ръце или да позволяват да го окраждат.

Ето защо беше абсолютно неправилно да се допусне дори за момент, че в една борба, която по всяко човешко разбиране трябваше да продължи поне няколко години, ще може да минем без специални закони за военно време. Нали опитът на много столетия и дори хилядолетия съвсем недвусмислено показва, че в много сериозни времена, когато държавата е принудена да предявява сурови изисквания към нервите на всички граждани, слабохарактерните хора се налага да бъдат принуждавани да изпълнят задълженията си.

Разбира се, за нашите героични доброволци законът за смъртното наказание не беше нужен, но такъв закон беше абсолютно необходим спрямо онези страхливи егоисти, които поставяха скъпоценния си живот над интересите на отечеството. У нас практически смъртното наказание не беше приложено, т.е. военният устав фактически остана не приложен, и ние жестоко си платихме за това. От фронтовете се лееше — особено започвайки от 1918 г. — непрекъснат поток от дезертьори и именно тези елементи помогнаха да се създаде онази престъпна организация, която от 7 ноември 1918 г. внезапно се изяви като главен коневод на революцията.

Фронтоваците като цяло нямат нищо общо с това позорно явление. Страстен стремеж към мир изпитваха, разбира се, и войниците на фронта. Но именно това можеше да стане огромна опасност за революцията. Когато след примирието немските армии започнаха да се връщат у дома, тогавашните главатари на революцията със страх се запитаха: какво ще направят сега фронтовите войски? Ще изтърпят ли фронтоваците всичко това, което сега ще видят в родината?

През тези седмици германската революция беше принудена поне външно да се престори на много скромна и умерена. Главатарите на революцията се страхуваха, че иначе завръщащите се дивизии бързо ще сложат край на цялата революция. Ако тогава беше се намерил поне един решителен човек, и ако той би съумял да преведе на своя страна поне една предана му дивизия, тази дивизия би откъснала от себе си червените парцали, би изправила до стената своя „съвет“, би убила с ръчни гранати съпротивяващите се и за някакви си четири седмици такава дивизия би се разраснала в цяла могъща армия, може би от 60 дивизии или още повече. От това най-много се опасяваха господа еврейските импресарии. За да не стане така, те придадоха на революцията оттенък на умереност. Отказвайки се от откровен болшевизъм, главатарите представиха работата така, сякаш тяхната задача е да „осигурят тишина и рад“. Оттук и всички многобройни големи отстъпки, оттук призива към стария чиновнически корпус, оттук обръщението към старите ръководители на армията. Всички тези хора бяха нужни за известно време. Чак след като ги използваха по необходимия начин, можеше и да ги изгонят, и изземвайки републиката от ръцете на тези стари слуги на държавата, да я хвърлят във властта на ястребите на революцията.

Само така можеше да разчитат да измамят старите генерали и старите администратори. Като се показа много деликатна и невинна, революцията можеше да разчита да сломи съпротивата на тези кръгове и по такъв начин да обезоръжи най-страшните си противници.

Практиката показа, че тази измама напълно сполучи.

Но революцията, както знаем, я извършиха не елементите на „тишината и реда“, а онези елементи, чийто идеал е метежът, грабежът, плячкосването. Новата умерена тактика на революцията не можеше да е по сърце на тези елементи. Те не можеха да разберат, че такъв тактически ход е необходим, а да им се обяснява това гласно, също беше затруднително.

Постепенно увеличавайки се числено, германската социалдемокрация все повече преставаше да бъде грубо революционна партия. Това не значи, че тази партия си беше поставила сега други цели или че вождовете й бяха престанали да искат революция, а целият корпус на партията беше абсолютно неприспособен да извърши революция: с 10 милионна партия революция вече изобщо не може да се извърши. Такова масово движение не представя вече полюса на активността; това са вече широките маси от средата, т.е. инертността.

Евреите своевременно разбраха това обстоятелство и именно затова направиха разцеплението в германската социалдемокрация вече по време на войната. Като се убедиха, че социалдемокрацията поради инертността на маста на нейните членове непроизволно е застанала сякаш на страната на болшинството от народа, т.е. в действителност е станала оловен топуз за делото на националната защита, евреите решиха да изземат от социалдемокрацията най-радикално-активистките елементи и да създадат от тях особено ударни настъпателни колони. Независимата партия и съюзът „Спартак“ станаха щурмови батальони на революционния марксизъм. На тях беше възложена задачата да поставят всички пред свършен факт, а подготвената за това от десетгодишна работа с.-д. Маса неизбежно вече трябваше да застане „върху почвата на тези факти“. Марксизмът оценяваше съвсем правилно страхливата буржоазия: той просто я третираше еп сапаШе. С нея изобщо не се съобразяваха. Марксистите прекрасно познаваха кучешката покорност на това отживяло поколение и не се съмняваха, че тя не е способна да окаже никаква сериозна съпротива.

Но ето че революцията е извършена и основата на стария режим е унищожена. Войските от фронта потекоха назад към страната. Сега главатарите на революцията смятат за абсолютно необходимо малко да забавят по-нататъшния й ход. Сега всички най-важни позиции са заети от старата с.-д. партия, а щурмовите батальони на независимата с.-д. партия и спартаковците са отстранени.

Без вътрешна борба тук не можеше да се мине.

От една страна тези активистки батальони на революцията, разбира се, не можеха да бъдат доволни и се чувстваха излъгани, от друга страна и за самите импресарии беше само от полза активистките батальони да продължават да вдигат шум и скандали. Тъй като щом завърши превратът, веднага се оказва, че в лагера на революцията има всъщност две партии: партията на „тишината и реда“ и групата на кървавия терор. Не е ли ясно, че нашата буржоазия на часа побърза да премине в лагера на „тишината и реда“. Сега за жалките буржоазни политици пак се създаде отдавна желаният момент да вървят в крак с представителите на официалната власт, да притискат до гърдите си новите си господари, които те, наистина, ненавиждаха дълбоко в душата си, но още повече се страхуваха от тях. На буржоазните политици беше оказана висока чест; сега можеха да седнат на една маса с три пъти по-омразните им марксистки главатари и заедно с тях да обмислят план за съвместна борба против болшевиките.

Така вече през декември 1918 п, а още повече през януари 1919 г. в Германия се създаде следната картина. Малцинството от най-лошите елементи в страната извърши революцията, под чието знаме веднага застанаха всички марксистки партии. Революцията външно тръгна по умерен път, което веднага предизвика фанатична омраза към нея от страна на екстремистите. Последните веднага хващат ръчните гранати и картечниците, започват да превземат държавните здания, с една дума започват сериозно да застрашават умерената революция. Уплашена от крайните леви, официалната социалдемокрация сключва примирие с привържениците на стария строй, за да се борят заедно срещу екстремистите. В резултат на това противниците на републиката спират борбата си срещу нея и помагат за усмиряването на ония, които, наистина по съвсем други мотиви, също са противници на тази революция. В резултат на това, в края на краищата, опасността от борбата на привържениците на стария строй срещу републиката е абсолютно елиминирана.

Това обстоятелство има толкова важно значение, че трябва да се подчертае колкото се може по-дебело. Само онзи, който вземе предвид това обстоятелство, ще може да разбере как стана така, че на Германия й натрапиха революция, въпреки че девет десети от народа не участваха в нея, седем десети от народа се изказаха против нея, шест десети я мразеха и в края на краищата само една десета активно участва в нея.

Именно така постепенно изчерпаха силите си на барикадите спартаковци от една страна и националистическите фанатици и идеалисти от друга. Двата крайни полюса по такъв начин се унищожиха един друг, в резултат на което, както винаги, победи средата. Буржоазията и марксистите се обединиха върху почвата на „създадените факти“, и младата република започна да се „консолидира“. Това обаче не попречи на буржоазните партии на първо време, особено пред изборите, да продължат да се задяват с идеята за монархията. Извиквайки великите сенки от миналото, буржоазията все още се надяваше да окаже достатъчно влияние върху умовете на младите хора, които вървяха след нейните знамена.

Разбира се, това беше много нечестно. Вътрешно буржоазията отдавна беше скъсала с монархията, но моралният разврат, възцарил си с идването на републиката, до голяма степен и лагера на буржоазните партии. Посредствения буржоазен политик сега се чувстваше много по-добре в обстановката на кал и продажност, създадена от републиката, отколкото се беше чувствал преди в суровата обстановка на предишната държава, изискваща още известна чистота на нравите.

* * *

Както вече казахме, след разгрома на старата армия революцията беше принудена да се погрижи за създаването на нови въоръжени сили, способни да подкрепят новата държавна власт. Поради цялата създала се обстановка революцията мажеше да вербува нови въоръжени сили само от лагера, придържащ се към противоположен на нея мироглед. Само в тези редове можеше постепенно да се завербува армия, чийто размер беше предварително много ограничен от мирния договор. С времето именно тази армия трябваше да стане инструмент на новата държава.

И така, ако се опитаме да се отстраним от всички действителни грешки на старата държава, разбира се, до голяма степен съдействали за революционното движение, и ако се опитаме да си зададем въпроса как все пак при описаната обстановка революцията можа да успее, то ще трябва да си отговорим така. Революцията успя:

1/ в резултат на вкостеняването на нашите понятия да дълг и дисциплина.

2/ в резултат на страхливата пасивност на нашите тъй наречени държавни партии.

Към това трябва да добавим и следното:

Основната причина за вкостеняването на нашите понятия за дълг и дисциплина в крайна сметка беше нашето абсолютно анационално и само формално държавно възпитание. Поради това и в тази област у нас престанаха да разбират действителната роля на средството и целта. Понятието за дълг, изпълняването на своите задължения, дисциплината — всичко това съвсем не е самоцел, абсолютно така, както не е самоцел и държавата. Не, всички тези понятия трябва да бъдат само средство към целта. Самата цел се състои в това да се осигури на обществото, състоящо се от физически и морално еднородни живи същества, възможност за достойно съществуване на тази земя. Когато загива цял народ, когато е изправен пред най-тежки изпитания главно поради действията на отделни негодници, тогава би било чисто безумие да се ръководим от съображенията за формална дисциплина относно тези негодници, дори те да са на власт. Не, при такова положение на нещата действителното изпълнение на дълга изисква да се наруши формалната дисциплина, но да спасим своя народ от гибел. Съгласно разпространените съвременни буржоазни понятия, ако на войника му наредят отгоре да не стреля по бунтовниците, то дисциплината изисква от него действително да не стреля. Такава бездушна формална дисциплина изглежда на някои по-ценна от живота на собствения народ. Съгласно нашите националсоциалистически понятия, работата съвсем не е такава. В такива моменти войникът трябва да спазва не формалната дисциплина спрямо своя слаб началник, а истинската дисциплина спрямо своя народ. В такива моменти всеки от нас трябва да помни за цялата си лична отговорност пред нацията като цяло.

Ноемврийската революция можа да успее, само защото тази действително жива представа за истинската дисциплина по онова време бе съвсем изчезнала у нашия народ — по-точно сред неговите управляващи кръгове. Това жива чувство бе отстъпило място на доктринерски и чисто формални понятия за дисциплина, което при дадената обстановка беше само от полза за революцията.

За да поясним втората от гореприведените точки, трябва да кажем следното.

Действителната причина за страхливостта на тъй наречените „държавни партии“ в последна сметка се корени в това, че по време на войната ние загубихме най-активните, най-доброкачествените елементи от нашия народ. По-нататък, голяма роля изигра тук и обстоятелството, че всички наши буржоазни партии застанаха изключително на почвата на борбата само чрез тъй нареченото духовно оръжие, а прилагането на физическа сила предоставиха само на държавата. Разбира се, такъв възглед говори само за слабостта и дори направо за израждането на буржоазните партии. Този възглед беше абсолютно безсмислен поне заради това, че политическите противници на буржоазните партии отдавна се бяха отказали от подобно гледище и заявяваха абсолютно открито, че са готови да се борят за постигането на своите цели също и чрез прилагане на физическа сила. Идейният свят на буржоазната демокрация неизбежно трябваше да породи марксизма. Но в същия момент, когато марксизмът се роди на бял свят, призивът към борба само с духовно оръжие стана вече пълна безсмислица. За тази нелепица трябваше по-късно да платим ужасяваща цена. Тъй като е известно, че самият марксизъм винаги и неизменно е доказвал, че въпросът за избора на средство за борба е въпрос само на целесъобразност. И самият марксизъм се смяташе в правото си да избира всяко средство за борба, стига то да обещава успех.

Доколко сме прави да оценяваме намеренията на марксистите, доказват събитията от 7–11 ноември 1918 г. През тези дни марксистите дори и не помислиха в каквато и да било степен да си връзват ръцете с принципите на парламентаризма и демокрацията. Без ни най-малко да се колебаят, те пуснаха в ход въоръжени банди от престъпници, които нанесоха смъртоносен удар на тези „велики“ принципи. Е, а буржоазните организации от кречетала, от само себе си се разбира, се оказаха в този момент абсолютно невъоръжени.

Известно време след революцията буржоазните партии отново изплуваха на бял свят, макар и под нови названия. Когато храбрите вождове на набързо пребоядисалите се буржоазни партии решиха как да напуснат своите убежища и да излязат от тъмните мазета, където се криеха в дните на революцията, то се оказа, че тези печални вождове, както му е редът, нищо не са забравили и на нищо не са се научили. Техните политически програми, както преди, изцяло бяха обърнати към миналото, доколкото вътрешно те не бяха се примирили с новия режим. Политическите им цели се състояха в това, непременно да вземат според силите си участие в новите държавни учреждения, създадени от революцията. А единственото им оръжие, както преди, си оставаше дърдоренето.

И след революцията буржоазните партии неведнъж по най-жалък начин капитулираха пред улицата.

Когато на дневен ред беше поставен въпросът за така наречените закони за защита на републиката, отначало нямаше болшинство за този закон. Но когато по улиците на Берлин се появи двухилядната демонстрация на марксистите, държавните деятели от буржоазията така се изплашиха, че против собственото им убеждение гласуваха за закон. Тези господа чисто и просто се страхуваха, някой път при излизане от райхстага демонстриращата тълпа да не им счупи ръцете и краката. След като гласуваха за закона, това за жалост не се случи. Новата държава можеше свободно да върви по каквито си иска пътища, сякаш изобщо нямаше никаква национална опозиция.

Единствените организации, които още се решаваха по това време така или иначе да оказват съпротива на марксистите и на вървящите след тях маси, бяха доброволческите корпуси, съюзите за самоотбрана, гражданската милиция и най-сетне традиционните военни съюзи. Но и тези организации не можаха да окажат що-годе сериозно влияние върху хода на нещата. И ето защо.

Така наречените национални партии не смогнаха да окажат никакво влияние върху хода на нещата, тъй като не им стигна реална сила, която би могла да бъде изведена на улицата. А тъй наречените военни съюзи не можаха да окажат никакво реално влияние върху хода на нещата, тъй като нямаха ясна политическа идея, нямаха никаква що-годе определена политическа цел.

Ако нещо даде на времето сила на марксизма, това беше именно отличното съчетание на политическа воля с активистка бруталност. А ако нещо лишаваше от всякакво влияние немските национали партии, това беше именно пълната липса на каквото и да било съчетание между бруталната сила и политическата целеустременост.

Каквито и да бяха желанията на немските „национални“ партии, те все едно нямаха ни най-малка реална сила, която би могла да бъде изведена на улицата.

С военните съюзи беше тъкмо обратното. Те бяха стопани на улицата и всъщност стопани на държавата. Но им липсваше политическа идея, яснота на политическите цели. Ето защо те абсолютно не бяха в състояние да използват силата си в интересите на националното възраждане на Германия, а хитрите евреи и в двата случая потриваха ръце и правеха всичко възможно, за да увековечат именно това положение на нещата, като ласкаеха и двете страна и им нашепваха медени приказка, че именно това положение е идеалното.

Чрез своя печат евреите забележително умело пропагандираха идеята за „политичността“ на военните съюзи. И също толкова умело ги биваше да пропагандират идеята, че политическите партии, значи, трябва да използват само „чисто духовно“ оръжие. А милиони наши немски балами безсмислено повтаряха цялата тази мъдрост на евреите, дори без да подозират, че по този начин се обезоръжават и изцяло падат в лапите на евреите.

За всичко това, разбира се, си имаше причина. Щом липсва голяма организираща идея, това винаги и неизбежно води след себе си и липсата на голяма физическа сила, способна да се бори за тази идея. Само онези, които абсолютно фанатично са убедени в своята правота и в това, че тяхната идея трябва да победи на всяка цена и да преобърне целия свят — само те ще имат достатъчно решителност в борбата за своята цел да прибягнат и до силата на оръжието.

Движение, което не си поставя такива високи цели и такива велики идеали, никога поради тази причина няма да прибегне към силата на оръжието.

Тайната на успехите на френската революция в това се и състоеше, че тя имаше такава нова велика идея. Тъкмо на това обстоятелство дължи своята победа и руската революция. И същото, най-сетне, трябва да кажем за италианския фашизъм: ако той успя с такъв огромен успех и с полза за делото да реорганизира живота на целия народ, то това стана само защото той имаше своя велика идея.

Буржоазните партии са абсолютно неспособни на това.

Но и за военните съюзи от описваната епоха трябва да кажем същото; доколкото те изобщо не си поставяха каквито и да било политически цели, техният идеал, както и идеалът на буржоазните партии се състоеше в простата реставрация на миналото. Във всички тези военни съюзи скоро пак се укрепи духът на старите шаблонни съюзи отпреди войната. И поради това най-острото оръжие в тогавашното национално движение на Германия бързо се притъпи. Военните съюзи просто попаднаха под робството на новата република. Субективните желания на тези военни съюзи бяха най-почтени, но това ни най-малко не променя работата. Реално тяхната роля беше повече от печална.

След това марксистите постепенно получиха нова база в лицето на консолидиращия се райхсвер. Държавната власт можа сега да се опре на райхсвера. Неизбежната логика доведе до това, че военните съюзи станаха ненужни. А тъй като марксистите през цялото време виждаха в тях известна опасност, то сега те пристъпиха към разпускането им. Най-ненадеждните водачи на военните съюзи, на които марксистите не се доверяваха особено, започнаха да ги дават под съд и да ги прибират в затвора. Водачите на военните съюзи си бяха подготвили тази участ със собствените си ръце.

Когато беше основана германската националсоциалистическа работническа партия, в Германия за пръв път се появи движение, което, за разлика от буржоазните партии, не си поставяше за цел механичната реставрация на миналото, а издигна нов идеал за органична народна държава в противовес на съвременния държавен механизъм.

Още от първия миг на своето възникване нашето младо движение застъпваше гледището, че за своите идеи, то, разбира се, трябва да се бори с духовни средства, но в същото време, ако е необходимо, трябва да защитава идеята с гърдите си и да приложи физическа сила. От самото начало ние бяхме дълбоко убедени, че нашето ново учение има гигантско световно значение, и именно затова ние от първия момент смятаме, че в негова защита може и трябва да принесем най-тежки жертви.

По-горе вече говорих за това защо всяко движение, което иска да завоюва сърцето на своя народ, трябва да съумее само, със собствени сили да се защитава срещу всякакви терористични опити на противника. Целият опит на историята показва, че терористичните средства, предлагани от представителите на определен мироглед, никога не могат да бъдат сломени само от една формална държавна власт, че тук е необходимо да се противопостави на терора преди всичко свой собствен смел и решителен мироглед. Бездушните чиновници от всички времена не могат да разберат тази проста работа. Но фактът си е факт. Държавната власт може да осигури истински ред само тогава, когато идейното съдържание на държавата е в същото време цял мироглед, господстващ над умовете. Тогава само отделни престъпни натури ще се решават на покушение срещу основите на държавата. Тогава терорът против държавата няма да е оръдие за борба на широките маси, намиращи се под обаянието на друг, също така цялостен, но противоположен мироглед. Понякога държавата може дори в продължение на цели столетия да прилага най-насилствени мерки за борба против терора и все пак нищо няма да направи срещу него и, в края на краищата, ще претърпи поражение.

Погледнете борбата на нашата немска държава с идеите на марксизма. Натискът на марксизма срещу държавата става все по-силен и по-силен. В продължение на 70 години държавата се е борила срещу марксизма, но не е могла да попречи на победата на този мироглед, въпреки че е осъждала марксистите на хиляди години затвор и изобщо и прилагала най-кървави средства на борба. В края на краищата, немската държава напълно капитулира пред марксистите (средният буржоазен ръководител на нашата държава, разбира се, ще отрича това, но няма да разубеди никого).

Разбира се, такава държава, която на 9 ноември 1918 г. се влачеше по корем пред марксистите и се предаде на тяхната милост, не може утре внезапно да се възроди и да обуздае марксистите. Напротив, буржоазните глупаци, седнали по министерските столове сега все по-често и по-често започват да дърдорят, че не може да се управлява „срещу работниците“, като понятието „работници“ на практика съвпада у тях с понятието „марксисти“. Тези господа не разбират дори това, че отъждествявайки работниците с марксистите, извършват подла фалшификация на истината. Изтъквайки тази „нова“ аргументация, буржоазните деятели се опитват само да скрият своето крушение и своята собствена капитулация пред идеите и организацията на марксистите.

Изправено пред факта на окончателното подчиняване на съвременната държава на марксисткото иго, Националсоциалистическото движение още повече се чувства длъжно да се бори за своите идеи не само с голи духовни средства, а да съумее да се защити и с физическата сила против упоения от победата Интернационал.

Вече описах по-горе как потребностите на борбата на нашето младо движение постепенно доведоха до необходимостта да организираме собствената охрана на събранията, как след това трябваше да създадем специални отряди за охрана и как пред нас се изправи въпросът за организационните форми на по-нататъшното изграждане на такива отряди.

Външно нашите отряди отчасти напомняха така наречените военни съюзи, но в действителност те нямаха нищо общо с тях.

Вече споменах, че немските военни организации нямаха никаква собствена що-годе определена идея. Това бяха действително само съюзи за самоотбрана, организирани на повече или по-малко целесъобразни начала, и те бяха всъщност само известен нелегален придатък към легалните военни сили на държавата. Ако те имаха доброволен характер, то не беше в смисъл, че са свободни дружини, борещи се за своята собствена освободителна идея и имащи свои собствени политически възгледи, но просто само в смисъл, че от формална страна те възникнаха сякаш наистина доброволно. Отделните главатари на тези съюзи, а понякога и целите съюзи бяха настроени повече или по-малко опозиционно към републиката, но това не променяше нещата. Малко е още да стигнеш до убеждението, че даден ред на нещата и дадени държавни учреждения не са достатъчно добри. Трябва сам да знаеш какви нови порядки и какви нови учреждения искаш да създадеш ти самият в противовес на старите. И трябва след това да се проникнеш от действителна решимост да се бориш за този нов идеал. Само тогава може да се каже, че дадена организация притежава своя собствена по-възвишена идея.

Тъкмо с това нашите националсоциалистически отряди за отбрана се отличаваха от всички останали военни организации, че те в ни най-малка степан не позволяваха да бъдат ръководени от учрежденията, създадени от революцията, а напротив, изцяло се отдаваха на разположение на новата велика идея за борба за нова Германия.

Нашите отряди, наистина, си поставяха в началото за задача само охраната на реда на нашите събрания. Техните задачи отначало бяха много ограничени: отрядите имаха за цел само да осигуряват ред на нашите събрания и да не дават на противниците възможност да ги провалят. Нашите отряди от самото начало бяха възпитани в дух на сляпа дисциплина и строго настъпателна тактика. Много глупаци дори от „патриотичните“ кръгове на населението си чешеха езиците по повод на това, че нашите отряди, значи, са били слепи поклонници на гумената палка. Тези тъпаци и хабер си нямаха, че към гумените палки ние прибягвахме, само защото не искахме с чужди гумени палки да бият нашите хора. Пък и освен това нима не знаем от историята, че не веднъж най-големи деятели на човечеството са падали жертви от ръцете на нищожни убийци. Нашата задача се състоеше съвсем не в това да направим насилието самоцел; нашата задача беше да опазим великите вестители на нашите идеали от насилието на другите. И нашето движение веднага разбра, че то не може и не трябва да разчита на охрана от страна на държавата, щом държавата не е в състояние да охранява интересите на нацията. Нашето движение разбра, че напротив, ние трябва да се заемем с делото за защита на нацията и с делото на борба против всички ония, които заплашват да унищожат и народа, и държавата.

След описаното от нас по-горе сражение в залата на мюнхенската Придворна пивница нашите отряди в памет на този шум, който те тогава така успешно проведоха, получиха названието щурмови отдели. Вече самото название показва, че имаме работа с един определен отрасъл на движението, с един негов отдел. Това са също такива отдели, както отделът на пропагандата, отделът по печата, научните институти и другите съставни части на нашата партия.

Доколко щурмовите отряди бяха необходими, можахме да се убедим не само от примера на мюнхенското събрание, но и от примера на събрания в други градове, когато се опитахме да излезем извън пределите на Мюнхен. Марксистите се убедиха, че ние ставаме опасни и затова си поставиха за задача да душат всяко наше събрание още в зародиш. Към каквито и мръсни мерки да прибягваха тук червените, главатарите не даваха косъм да падне от главите им и навсякъде защитаваха тези мероприятия. Че марксистите се радваха на всеки свой успех в борбата против нас — това е разбираемо. Но какво да кажем за онези буржоазни партии, които на много места просто не се осмеляваха да уреждат открити събрания и в същото време се радваха, когато виждаха, че тук или там също не успяват да отстоят своите събрания от’ нападенията на марксистите?

Буржоазните деятели, които не можеха сами да се справят с марксистите и на моменти напълно капитулираха пред тях, се радваха, когато виждаха, че и ние не успяваме да сломим този противник. Какво да кажем по-нататък за такива държавни чиновници, по-лицайпрезиденти и дори министри, които външно обичаха да се изкарват привърженици на „националното“ движение и в същото време по най-безсъвестен начин помагаха на марксистите против нас, националсоциалистите? Какво да кажем за хората, които в своето самоунижение отиваха толкова далеч, че за един жалък комплимент в някой еврейски вестник бяха готови да преследват хората, на чийто героизъм дължат това, че през 1910 г. разбунтуваната тълпа не ги обеси на първите й попаднали фенери.

Жалки хорица! Не току така нашият незабравим Пенер, който до дъното на душата си ненавиждаше всички тези лакеи, с присъщата му прямота веднъж каза: „Цял живот съм искал да бъда преди всичко немец, а след това държавен чиновник; но никога през живота си не съм искал да ме смесват дори за миг с тези чиновнически проститутки, които всеки момент са готови да се продават на всеки, който ги купува.“ Най-печалното беше това, че именно на този сорт държавни чиновници постепенно се удаваше да подчинят десетки хиляди действително честни и мъжествени слуги на немската държава, но и да заразят мнозина със своята собствена безсъвестност. Онези, които оставаха верни на себе си и не губеха честта си, те постепенно изместиха и заместиха с покорни субекти. А самите себе си тези негодници имаха наглостта винаги да изкарват за хора, съчувстващи на „националното“ движение!

Ние, разбира се, не можехме да очакваме каквато и да било помощ и подкрепа от страна на подобни чиновници. Само в редки случаи получавахме помощ от държавни органи. Едва след като създадохме собствена охрана, можахме да осигурим известна свобода на нашите събрания и само по такъв начин можахме да вдъхнем известно уважение към себе си, тъй като уважават само ония, които умеят сами да се защитават.

Пристъпвайки към организирането на нашите щурмови отряди, ние преди всичко се стремяхме да дадем на участниците в тях необходимата възможност за физическо възпитание и едновременно с това се стремяхме да направим от тях привърженици на националсоциалистическите идеи. В тези отряди трябваше да господства най-строга дисциплина.

Ние създавахме своите щурмови отряди така, че те да нямат нищо общо с буржоазните военни организации, но също така да нямат нищо общо и с нелегалните организации.

Борейки се по най-рязък начин против това, щурмовите отряди на германската националсоциалистическа работническа партия да приличат на така наречените военни съюзи, аз изхождах от следните съображения.

Вече по същество ми беше ясно, че да се даде военно образование на целия народ чрез частни военни съюзи е абсолютно невъзможно, тъй като за това се изискват грандиозни държавни средства. Който мисли другояче, в най-голяма степен надценява своите собствени сили. На базата на така наречената „доброволна дисциплина“ може да се изградят само сравнително малки организации. Абсолютно изключено е тук да се надвишат определените размери на една военна организация. Тъй като би липсвало нещо много важно: за да заповядваш, трябва да имаш право да наказваш; необходимо е специално законодателство за наказанията, необходима е принудителна сила. През есента на 1918 г. или по-точно през пролетта на 1919 г., разбира се, можеше да се създават така наречените „доброволчески корпуси“. И то първо, защото повечето от тези корпуси се вербуваха и второ, защото хората, които влизаха в тези корпуси, тогава на практика още се подчиняваха на военната дисциплина, макар и само за ограничен срок.

За нищо подобно не може да претендира една „доброволческа военна организация“ от днешно време. Колкото повече се разраства такъв съюз количествено, толкова по-слаба става неговата дисциплина, и толкова по-малки изисквания се налага да се предявяват към отделните участници в съюза. Така постепенно излиза, че военните организации от съвременността придобиват стария добре известен ни характер на политическите воински съюзи и обединенията на ветераните от войната.

Доброволната военна подготовка, ако зад нея не стои безусловната сила на принуждението, е възможна само за ограничено количество хора. Готовност доброволно да се подчиняват на дисциплината винаги проявяват много малко хора и само в редовната армия дисциплината е нещо, което се разбира от само себе си.

Пък най-сетне провеждането на действително всеобща военна подготовка чрез частни военни съюзи е невъзможно още и защото такива съюзи обикновено разполагат със смешно малко парични средства. А нали делото на всеобщата военна подготовка е сега най-важно. Да не забравяме, че от края на войната са изтекли вече осем години и че за това време не сме дали на нито една възрастова група младежи необходимата военна подготовка. Военните съюзи не могат да си поставят за задача само да обхванат онези набори, които вече са минали през военна подготовка, тъй като тогава би могло веднага математически да се изчисли, кога през тази корпорация ще минат последните от обучаващите се на военно дело млади хора. Даже най-младият войник от епохата на 1918 г. след 20 години ще бъде небоеспособен. А нали ние бързо се приближаваме именно към този срок. И ето как излиза, че всички така наречени военни съюзи все повече придобиват характера на старите обединения на бившите воини. Но това не може да бъде задача на учрежденията, които гледат на себе си не като на организация на бивши воини, а като на съвременна военна организация, което се вижда вече от тяхното название. Нали съвременните военни организации си поставят за задача не просто да запазят старите връзки и традиции на бившите войници, а виждат своята мисия в създаването на действително сериозна военна сила и в пропагандата на военната идея.

За да се изпадни такава задача, трябва да има реална възможност действително да бъде обхваната цялата младеж, която досега не е минала през военно обучение. Ако младежта се обучава само в продължение на един или два часа на седмица, така войник не може да се създаде. При онези повишени изисквания, които военната служба сега предявява на всеки отделен войник, двегодишният срок на службата едва-едва стига, за да се направи от един необучен млад човек обучен войник. Та нали всички ние по фронтовете сами можахме да се убедим до какви ужасни последици довеждаше обстоятелството, че част от нашата младеж идваше на фронтовете без достатъчна военна подготовка. Та нали дори онези отряди от доброволци, които с желязна енергия бяха обучавани в продължение на 15–20 седмици, независимо от това на фронта представляваха само пушечно месо. Налагаше се те да бъдат разпределяни по други военни части и само в редовете на опитните стари войници тези, обучавани за 4–6 месеца новобранци можеха да принесат някаква полза. Само под ръководството на „старците“ тези доброволци постепенно се запознаваха с военното дело и ставаха полезни.

Изглежда ни абсолютно безполезна работа да се опитваме да даваме военна подготовка на младежта, след като можем да употребим за това само по 1–2 часа седмично, след като за това няма достатъчно парични средства и няма определена принудителна компетентност. Да се освежат познанията на старите войници по този начин може би е възможно, но да се превърнат младите необучени хора във войници по този път е невъзможно.

Пък и какво полза от такава работа! Един или друг военен съюз може би ще успее на така наречените доброволчески начала с огромен труд криво-ляво да обучи на нещо хиляди души, ако последните проявят действително много добра воля. Какво полза от това, ако в същото време съвременната държава със своите пацифистко-демократични форми за „възпитание“ на милиони младежи лишава тези милиони от всички здрави инстинкти, прогонва от тях всички проблясъци на национално-патриотична мислене и посредством тази отрова на разложението превръща нашата младеж в търпеливо стадо от овни.

Та в сравнение с това всички напъни на така наречените военни съюзи са просто смешни.

Но е много по-важно следното съображение, което винаги сме привеждали срещу неправилната идея за организация на военната подготовка на доброволчески начала.

Да допуснем, че въпреки всички изброени трудности на военните съюзи им се отдаде след година да дадат определена военна подготовка на известно количество млади немци. Да допуснем дори, че на съюзите се е удало да дадат на тази младеж и необходимата физическа закалка, да я обучат да си служи с оръжието и дори да й внушат съответните патриотични идеи. Но каква полза, ако всичко това става в рамките на държава, която по самия си характер абсолютно не се стреми към създаване на сериозна военна сила и дори ненавижда военната организация? Цялата извършена работа все едно ще отиде по дяволите, тъй като ръководителите на държавата, се стремят към чисто противоположни цели.

Тези резултати все още ще бъдат нищожни, щом като самите правителства не са показали на практика, че искат да създадат за нацията сериозна военна сила. А нали нашите правителства досега са показали само противоположното. Към военната сила те апелират само в този случай, когато това им е необходимо за подкрепа на своята собствена вредна за народа власт.

Днес работата е уви, точно такава. Нима не е смешно наистина с пот на челото да се работи над това да бъде дадена военна подготовка на някакви си десет хиляди души, когато държавата само преди няколко години позорно е предала осем и половина милиона прекрасно обучени войници, когато държавата не само не е поискала сериозно да се опре на тези войници, а като благодарност за принесените от тях жертви е стоварила върху главите им всеобщ позор. Каква полза да се обучават нови войници за онзи държавен режим, който облял с кал храбрите и славни войници от миналото, отне им кокардите, стъпка в калта знамената им и изобщо направи всичко възможно, за да представи в най-позорна светлина онези геройски подвизи, извършени от самата армия. Ще се реши ли наистина някой да твърди, че съвременният държавен режим е направил поне една крачка, за да възстанови честта на старата армия, да призове към ред онези, които я разлагаха и оскърбяваха? Нищо подобно. Напротив, именно онези, които разлагаха и оскърбяваха старата армия, сега се намират на най-високи постове, стоят на кормилото на управлението. Та нали отдавна е казано, че „правото съпътства силата“. Е, а силата в нашата република сега се намира, както е известно, в ръцете на онези господа, които на времето започнаха революцията. Тази революция, както вече не веднъж казахме, на практика беше най-подла измяна на отечеството, беше най-гнусната машинация на мошеници, каквато познава немската история. Как след това може да има надежди, че такава власт ще си постави задачата действително да създаде нова млада немска армия? Всички разумни доводи говорят тъкмо обратното.

Но няма защо да ходим далеч. Да обърнем внимание на това каква позиция заеха след революцията от 1918 г. нашите правителства спрямо тогавашните големи организации за самоотбрана. Към тях се отнасяха с известно благоволение, докато тези организации можеха да потрябват за лична зашита на най-страхливите главатари на самата революция. Но щом като поради всеобщото разложение на народа тази опасност изглеждаше отстранена и организациите за самоотбрана можеха да потрябват само като оръдие за укрепване на националните идеи, те веднага бяха признати за ненужни, и беше направено всичко, за да се разоръжат тези организации, а по възможност и просто да бъдат разгонени.

Дори истинските князе, както показват примерите от историята, далеч не винаги са се отплащали с благодарност за оказаната им помощ.

Е, а революционните убийци, грабители и предатели, разбира се, още по-малко са мислели да се отплатят с добро за оказаните им услуги. Само сегашните ново изпечени буржоазни „патриоти“ могат да повярват в това. Що се отнася до мен, когато са ми говорили за необходимостта да се създават доброволни военни съюзи, никога не съм могъл да се сдържа да не се запитам: а за кого ще създавам нова армия от нашите млади хора? За какви цели ще бъде употребена тази армия? Кога, в каква обстановка ще бъде тя призована към действие? Щом си поставех тези въпроси, веднага стигах до отговора, който действително трябваше да определи нашите собствени действия.

За нас беше ясно, че ако съвременният режим когато и да било се обърне към такава военна сила, то във всеки случай няма да е, за да защити истински националните интереси, а само за да укрепи собствената си насилническа власт против народа, когато търпението му се изчерпа и му омръзне спокойно да гледа как го мамят, предават и продават.

Вече по тази причина стигнахме до извода, че щурмовите отряди на германската националсоциалистическа работническа партия не трябва да имат нищо общо с подобна организация на военните сили на държавата. Ние от самото начало гледахме на щурмовите отряди като на организация за охрана на националсоциалистическото движение, като на възпитателен орган. Ето защо смятахме, че задачите на щурмовите отряди се намират в съвсем друга сфера от задачите на така наречените военни съюзи.

Но нашите щурмови отряди в никакъв случай не трябваше да станат и тайни нелегални организации. Целите на тайните организации са винаги противозаконни. Но поради това размерите на подобни организации естествено са много малки. Да се създаде голяма по размери организация и в същото време да се запази съществуването й в тайна или дори само да се скрият истинските й цели е невъзможна работа, особено ако се има предвид бъбривостта на нашия немски народ. Всеки такъв опит хиляда пъти ще се провали. Първо, сегашната полиция винаги има на свое разположение достатъчен щаб от сутеньори и тем подобни гадове, винаги готов да 30 сребърника да предадат всички, което успяват да научат и дори да измислят неща, които не съществуват. А второ, и собствените привърженици никога няма да бъдат достатъчно конспиративни, за да запазят организацията в тайна. Само посредством дългогодишен личен отбор може да се създадат много малки тайни организации, състоящи се от съвсем малобройни групи. Но такива малки организации биха загубили всякаква стойност за Националсоциалистическото движение. Това, което ни беше необходимо и което ни е необходимо сега, е не някоя и друга стотна от отчаяни заговорници, а стотици и стотици хиляди фанатични борци, готови да отдадат живота си за победата на нашия мироглед. Необходимо ни е да работим не в тайни кръжоци и конспиративни организации. Необходими се ни мощни изяви на масите. Не с помощта на кинжала и отровата или револвера ще открием път на нашето велико движение, а чрез завоюването на улицата. Ние трябва да покажем на марксистите, че бъдещите стопани на улицата сме ние, националсоциалистите. Ние ще им докажем, че в бъдеще ще станем не само стопани на улицата, но и стопани на държавата.

Тайните организации можеха да станат опасни и с това, че членовете им биха могли да започнат да забравят за величието на стоящите пред тях задачи и да стигнат до мисълта, че може да се променят съдбините на народа към по-добро чрез едно или друго отделно убийство. Такова мнение може понякога да си намери историческо оправдание. А именно — в случай, когато народът страда под тиранията на някой действително гениален угнетител и когато е позволено да се мисли, че този ужасен гнет е толкова здрав главно поради личните качества на дадения тиранин. При такива обстоятелства сред народа винаги ще се намери отмъстител и този отмъстител, излязъл от народната среда, ще се пожертва, за да довърши омразния тиранин с един точен изстрел. Само дребните хорица, само негодниците, възторгващи се от нравите на съвременната република, ще сметнат такъв акт за достоен за осъждане и всякакви морални лементации. А ето че най-великият певец за свободата на нашия народ в своя „Вилхелм Тел“ възпява, както знаем, именно такъв акт.

През 1919–1920 г. можеше сериозно да се опасяваме, че в тайните организации непременно ще се намерят хора, които, ужасени от безкрайните нещастия на родината и вдъхновени от исторически примери, наистина ще хванат револвера, за да отмъстят на ония, които мъчат Германия и ще си помислят, че по такъв начин действително могат да излекуват народа си. Но такъв начин на действия би бил безсмислен, тъй като в действителност нашите марксисти победиха съвсем не благодарение на превъзходните качества на отделните свои главатари, а само и изключително поради безграничната страхливост и жалка нищожност на буржоазния свят. Нашата буржоазия сама си подписа най-безжалостната присъда именно с това, че се подчини на революцията, която не издигна нито една що-годе значителна глава. Може още така или иначе да се разбере, че трябва да капитулираш пред такива хора като Робеспиер, Дантон или Марат. Но си произнасят унищожаваща присъда хора, които капитулират пред субекти като мършавия Шайдеман, дебелите Ерцбергер и Фридрих Еберт или пред всички останали политически мъничета на ноемврийската революция. В Германия не можеше дори да се каже, че именно еди-кой си главатар на революцията поради своите големи лични качества е главно нещастие за отечеството. Не, около нас имаше само революционни дървеници, дезертиращи спартаковци, от дребни по-дребни хорица. Да хванеш револвера и да премахнеш от пътя един или друг от тези господа абсолютно нямаше смисъл. Най-много това би довело до възкачването на двама нови кръвопийци на мястото на един.

В описваното време се налагаше най-рязко да се обявяваме против такива покушения. Такава практика е била целесъобразна, когато на арената на историята наистина са действали големи личности, но тя никак не подхождаше за нашата епоха на политически лилипути.

Всъщност, това трябва да се каже и по въпроса за мерките на борба против обикновените изменници. Какъв смисъл има наистина да се разстреля да речем, един субект, предал в ръцете на врага оръдие, ако най-високите длъжности у нас се заемат от негодници, продали цялата държава, върху чиято съвест тежат два милиона напразни жертви, и които са виновници за осакатяването на милиони и при всичко това съвсем спокойно си седят на местата и си вършат своите републикански работници. Безсмислено е да се убиват дребни предатели в такава държава, където самото правителство освобождава предателите от каквото и да било наказание. Тъй като при такова положение на нещата е напълно възможно големите предатели да накарат да отговаря някой идеалист за това, че е надупчил с куршум челото на някой попаднал му на пътя дребен мошеник или предател. И нали трябва да си зададем въпроса: а кого наистина да изпратим да премахне един такъв дребен предател? Да изпратим ли с тази цел също такова дребно човече или да изпратим истински идеалист? В първия случай рискуваш да не получиш необходимия резултат и рано или късно срещу теб непременно ще направят донос. Във втория случай дребният мошеник наистина ще бъде отстранен, но затова пък трябва да се рискува ценният живот на един може би незаменим идеалист.

Моята гледна точка по въпроса е следната. Никак не ни приляга да бесим дребните крадци и да оставяме да тичат на свобода големите крадци. Много по-добре ще бъде, ако в един прекрасен момент създадем национален трибунал, който ще съумее да изправи пред съда и да разстреля няколкото десетки хиляди ноемврийски престъпници, онези, които играеха ролята на организатори на революцията и затова трябва да носят главна отговорност. Такъв пример ще бъде достатъчно заплашителен за всички бъдни времена също така и за дребните предатели и ще им послужи като необходим урок.

Всички тези съображения ме подтикнаха тогава още и още веднъж най-решително да забраня участието в тайни организации и да не допусна нашите щурмови отряди да приемат нелегален характер. В онези години аз предприемах най-настоятелни мерки, за да не допусна участието на нашите националсоциалистически организации в експерименти, начело на които в повечето случаи стоеше превъзходна, идеалистически настроена немска младеж, принесла много големи жертви, но не съумяла поне малко да промени към по-добро съдбините на родината.

Но ако нашите щурмови отряди не трябваше да станат нито обикновени военни организации, нито тайни сили, то от това произтичаше следното:

1. Главният принцип за организацията на нашите щурмови отряди трябваше да стане не военният критерий, а критерият на партийната целесъобразност.

Членовете на нашите щурмови отряди трябваше, разбира се, да получат съответната школа за физическо развитие, но центъра на тежестта ние виждахме не в чисто военните упражнения, а в спорта. Аз винаги се бях придържал към възгледа, че боксът и жиу-жицу имат много по-голямо значение от лошите стрелкови курсове, тъй като все едно доброволческите общества бяха в състояние да дават на своите членове само полуобазование, а не пълно военно образование. Дайте на немската нация 6 милиона безукорно тренирани спортисти, постигнете тези 6 милиона да са изпълнени с фанатична любов към родината и да са закалени с мисълта, че настъплението е най-добрата тактика — и истински народната държава ще съумее за някакви си две години да създаде от тях, ако бъде необходимо, истинска армия, особено ако имаме необходимите за това кадри. Кадри за такава армия при нашите условия може да ни даде само райхсверът, а не половинчатите военни съюзи. Ние смятаме, че физическите упражнения са необходими на нашия щурмовак, за да се вкорени в него съзнанието за физическото му превъзходство, което единствено може да го убеди в собствената му сила. А спортът трябваше да развие у нашите щурмоваци всички онези качества, които биха им дали възможност успешно да се изявят в защита на нашето движение там, където и когато е необходимо.

2. За да не се превръщат нашите щурмови отряди в тайни организации, ние веднага въведохме определена униформа, по която всеки можеше да познае члена на нашия отряд. А после и самите размери на отрядите трябваше да покажат на всеки срещнат, че съвсем не става дума за тайни организации. Нашите щурмови отряди не трябваше да се крият в нелегалност, а трябваше да маршируват под открито небе. Само това трябваше веднага да сложи край на всякакви легенди за „тайни организации“. Членовете на нашите щурмови отряди възпитавахме преди всичко в пълна идейна преданост към великите идеи на движението. Поставяхме си за задача да разширим хоризонта на всеки щурмовак дотолкова, че всеки от тях да разбира онази велика мисия, която лежи върху него. На всеки редови щурмовак помагахме да осъзнае, че нашата задача е създаването на нова националсоциалистическа държава. След като разбереше това, нашият щурмовак, разбира се, вече не можеше да вижда задачата си в премахването на един или друг дребен или дори по-голям мошеник. И по такъв начин отпадаше опасността, че нашите щурмоваци ще започне да ги съблазнява дребната конспирация и че ще търсят удовлетворение на своя активизъм в отделни покушения. Само така можехме да разпръснем атмосферата на дребнаво отмъщение и дребнави заговори, присъщи на съвременната република. Само благодарение на това издигнахме нашата борба на по-високото равнище на борба на два мирогледа. Всеки наш редови щурмовак трябваше да разбере, че нашата борба е изтребителна борба на цял нов мироглед против мирогледа на марксизма и всичко онова, което той поражда.

3. От това произтича, че и организационните форми на щурмовото движение и начинът на въоръжаване на щурмоваците и дори униформата им не можеше и не трябваше да напомня старата армия. Всичко това трябваше да бъде изградено върху съвсем друг принцип, според задачите, които стояха пред щурмовото движение.

В продължение на 1920 и 1921 г. аз най-усилено проповядвах именно гореизложените възгледи. Постепенно успях напълно да внуша тези възгледи на нашата млада организация. Резултатът беше такъв, че към края на лятото на 1922 г. ние разполагахме вече с изрядно’ количество щурмови отряди /стотни/, а към края на есента на 1922 г. тези отряди бяха вече облечени в своя собствена униформа. Безкрайно важно значение за цялото по-нататъшно развитие на щурмовите отряди имаха три събития.

1. Голямата обединена демонстрация на всички патриотични съюзи, насочена срещу закона за защита на републиката. Тази демонстрация се състоя в края на лятото на 1922 г. на Кралския площад в Мюнхен.

Мюнхенските патриотични съюзи пуснаха прокламация за протест против закона за защита на републиката и в тази прокламация приканваха населението да вземе участие в предстоящата грандиозна манифестация. Пред секциите на нашата партия пуснахме шест щурмови отряда, всеки по сто души. Пред нашите колони вървяха два оркестъра музиканти, а нашите манифестанти носеха 15 партийни знамена. Когато нашите колони наближиха площада, той беше вече наполовина запълнен с народ. Но събралата се там тълпа нямаше в ръцете си нито едно знаме. Появата на нашите колони с оркестрите, със знамената и с неколкостотин щурмоваци предизвика истински взрив от ентусиазъм. На мен лично се падна честта да изляза като един от ораторите пред събралата се на площада шестдесет хилядна тълпа.

Успехът на манифестацията беше огромен. Сега беше доказано на всички, че въпреки заплахите на червените и националните организации на Мюнхен умеят да манифестират на улицата. Когато червените се опитаха да пуснат срещу нашите маршируващи колони известно количество свои въоръжени хора, нашите щурмоваци за няколко минути разгониха тези господа, направиха ги на пух и прах. За пръв път нашето националсоциалистическо движение показа тук своята решимост и за в бъдеще да отстоява правото си върху улицата и веднъж завинаги да лиши от тази привилегия господа предателите.

Този ден окончателно доказа, че онези организационни принципи и психологически съображения, заложени в основата на изграждането на щурмовите отряди, бяха съвсем правилни.

Върху тази победоносна основа ние продължихме да разширяваме движението на щурмоваците. След няколко седмици броят на щурмовите отряди в Мюнхен се удвои.

2. Походът на Кобург през октомври 1922 г.

Народническите съюзи взеха решение да организират в Кобург тъй наречения „ден на нацията“. Лично аз също получих покана за Кобург, при което в писмото се казваше, че е желателно да пристигна не сам, а „с известен брой съпровождащи“. Тази покана получих в 11 ч. през деня и веднага реших, че всичко това ще бъде много навременно. Вече след час бях дал всички необходими нареждания. Като „съпровождащи“ набелязах 800 души щурмоваци. Разделих ги на 14 отряда, качих ги на специален влак и ги изпратих за Кобург — градец, който сега е баварски. Съответни заповеди бяха изпратени също така до другите националсоциалистически щурмови групи, образувани по това време в различни градове.

За пръв път в Германия се изпращаше такъв специален влак. На междинните станции на него се качваха нови групи щурмоваци, което предизвика огромна сензация. Публиката до този момент не беше виждала нашите знамена, сега можеше да ги види. Ефектът беше много голям.

Когато пристигнахме на Кобургската гара, посрещна ни делегация от комитета, който ръководеше „деня на нацията“ и ни съобщи следното. Между комитета и местните профсъюзи, а също местните организации на независимата с.-д. партия и комунистическата партия било сключено съглашение, че ние, значи, трябва да отидем в града не под строй, а като тълпа, без знамена и без своя музика (водехме свой собствен оркестър от 42 души).

Разбира се, аз начаса решително отхвърлих това позорно условие и изразих пред делегацията възмущението си, че комитетът изобщо е намерил за необходимо да встъпва в каквито и да било съглашения с подобни господа. След това спокойно заявих, че моите щурмоваци незабавно ще се строят и че ние, разбира си, с музика и със знамена ще тръгнем към града. Речено-сторено.

Още на площада пред гарата ни посрещна многохилядна тълпа, която започна да ни обсипва с ругатни и заплахи. Срещу нас се посипаха викове: „убийци“, „бандити“, „грабители“, „престъпници“ и други ласкателни епитети, каквито обичат да употребяват прословутите творци на германската република. Младите щурмови отряди запазиха образцов ред. Наложи се да се разгърнем пак тук на площада пред гарата пред очите на публиката. Щурмоваците се държаха сдържано, без изобщо да забелязват сипещите се оскърбления. Не знаехме накъде се намира градът. Стъписаната полиция погрешно ни насочи не към предназначените за нас квартири в покрайнините на града, а към голямото помещение на една от пивниците, разположена близо до центъра на града. От двете страни след нашите колони се движеше голяма пъстра тълпа, която продължаваше да шуми. Щом последният от нашите отряди започна да влиза в портите на пивницата, събралата се тълпа направи опит с викове и дюдюкане да се втурне след нас. За да попречи на това, полицията побърза да затвори портите и всички входове в помещението. Създаде се съвсем невъзможно положение. Построих щурмоваците в двора, казах им няколко думи и дадох съответните указания. После поисках полицията незабавно да отвори портите. След кратко колебание полицията отстъпи пред моето искане.

Надвечер се стигна да сериозни сблъсъци. Нашите патрули вдигаха изпаднали в безсъзнание отделни националсоциалисти, подложени на гнусно нападение от страна на противника. Тогава и ние престанахме да се церемоним с врага. На зазоряване можахме да констатираме, че червеният терор, под чието иго населението на Кобург стенеше в продължение на много години, с един удар е смазан. Червените веднага пуснаха листовки, в които с присъщата им еврейско-марксистка лъжливост уверяваха, че значи, нашите „банди“ ни в клин, ни в ръкав повели „изтребителна война против мирните работници“. „Другарите работници и работнички“ се приканваха да излязат на улицата и да ни дадат отпор. Организираната от червените демонстрация трябваше да се състои в един и половина. И на тази „грандиозна народна демонстрация“ бяха призовани десетки хиляди работници от цялата околност. Твърдо решен веднъж за винаги да свърша с червения терор в Кобург, аз в единайсет и половина събрах своите щурмоваци, които в този момент наброяваха вече хиляда и петстотин души. Построих ги в редици и сам застанах начело на отряда, и ние тръгнахме към кобургската крепост, пътят към която минаваше тъкмо през големия площад, където беше определена демонстрацията на червените. Ще видим, мислех си, дали червените ще посмеят отново да ни нападнат. Когато се приближихме до площада, там вместо обещаните десетки хиляди имаше всичко на всичко неколкостотин души; част от тях начаса се разбягаха, другата част се стараеше да се държи много тихо. Само тук-там срещащите се червени отряди, дошли от други места и затова още незапознати с нас, се опитваха отново да ни подхвърлят оскърбления. Но ние за няколко минути веднъж завинаги ги отучихме от това. И ето сега, когато нашата победа беше очевидна, местното население веднага облекчено въздъхна. Хората се окопитиха. Населението започна да вика приветствия по наш адрес. А надвечер, когато се връщахме, на редица места ставаха стихийни възторжени демонстрации в наша чест.

Когато стигнахме на гарата, за да се качваме на влака, железничарският персонал неочаквано ни заяви, че няма да карат нашия влак. Тогава заповядах да съобщят на редица главатари, че ако железничарите действително не карат влака, веднага ще арестувам всички онези червени главатари, които ми попаднат и ще ги кача по няколко души във всеки вагон, на локомотива и на тендера, а после моите хора сами ще подкарат влака. Заповядах да кажат на господа червените, че такова пътешествие ще бъде, разбира се, доста рисковано, но затова пък ако стане катастрофа и ние трябва да загинем, то и техните главатари ще загинат заедно с нас. Поне ще имаме утешението, че сме отишли на оня свят не сами, а в „почетния“ съпровод на червените апостоли на „братството и равенството“.

Щом това беше съобщено на когото трябва, влакът незабавно дойде и тръгна на минутата. На следващата сутрин най-благополучно пристигнахме в Мюнхен.

По такъв начин в Кобург за пръв път от 1914 г. беше възстановено от нас действителното равенство на гражданите пред закона. Ако нашите високопоставени глупци под път и над път самодоволно заявяват, че съвременната държава най-строго защитава живота на своите граждани, това просто не е истина. В действителност в ония години на практика гражданите трябваше да се защитават от самите представители на съвременната държава.

Кобургските събития имаха най-благоприятни последици. Духът на нашите победоносни щурмови отряди, разбира се, укрепна. Всички се убедиха, че ръководството на отрядите се намира на пълна висота. Но най-важното, населението се заинтересува сега от нас много повече, отколкото до този момент, и мнозина за пръв път започнаха да осъзнават, че Националсоциалистическото движение очевидно е именно онази сила, която в повече или по-малко близък срок ще ликвидира марксистката безумие.

Само в лагера на демокрацията съскаха по повод на това, че не сме позволили спокойно да ни строшат черпите, че сме се решили в една демократична република да отговорим на подлото нападение не с пацифистки песни, а с юмруци и с палки.

Буржоазната преса се държа, разбира се, гнусно и долно както винаги. Само много малко на брой честни вестници приветстваха факта, че поне на едно място на марксистките насилници е бил даден необходимия отпор.

В самия Кобург част от измамените от марксистите работници получи много полезен урок. В сблъсъците с нашите национал-социалистически работници тези червени разбраха, че и нашите работници се борят за определен идеал, тъй като не беше трудно да се сетят, че така могат да се бият само хора, които се борят действително за нещо възвишено и скъпо.

Но най-голяма полза от всички тези събития имаха, разбира се, самите щурмови отряди. Те бързо започнаха да стават по-многобройни. Когато на 23 януари 1923 г. се откри нашият пръв конгрес, то в освещаването на знамето взеха участие вече шест хиляди щурмоваци и първата част от отрядите беше в своята униформа.

Кобургските събития още и още веднъж доказаха, че на нас ни е необходимо не само системно да развиваме корпоративния дух вътре в нашите отряди, но и на всяка цена непременно еднакво да обличаме щурмоваците, за да могат те да се разпознават помежду си още по външен вид. До тази момент бяхме се ограничавали само с превръзка на ръката. Сега въведохме още френча и познатата на всички шапка.

Възползвайки се от опита от Кобург, решихме системно и планомерно да направим същото в редица други градове, където за последните години червените не бяха допуснали нито едно събрание на друго мислещи. Сега в тези градове ние решихме да възстановим свободата на събранията. Избирахме град след град, концентрирахме там нашите националсоциалистически батальони и така карахме да капитулират една след друга баварските крепости на червените. Щурмовите отряди все повече и повече свикваха в ролята си. Все по-малко и по-малко приличаха те на старите безжизнени военни съюзи и все повече и повече придобива характер на истински живи бойни организации, играещи най-голяма роля в делото на борбата за ново бъдеще на германската държава.

Така системно се развиваха нещата до март 1923 г. към това време се разразиха събития, които ме накараха в много отношения да променя тактиката и да преместя движението на нови релси.

З. В началото на 1923 г. французите, както се знае, завзеха Рурския басейн. Това на първо време оказа много сериозно влияние върху хода на развитието на нашето щурмово движение.

Дори и сега не мога и не намирам за целесъобразно от гледище на националните интереси да разкажа открито за всичко, свързано с това. Трябва да се огранича само с фактите, които бяха засегнати в публични обсъждания и които така или иначе станаха обект на гласност.

Завземането на Рурския басейн от французите съвсем не беше неочаквано. Ние имахме тогава сериозно основания да се надяваме, че със страхливата политика на постоянни отстъпления вече ще бъде свършено и че върху военните съюзи при новата обстановка ще легне напълно определена обществена задача. При такива обстоятелства ние смятахме, че и нашите щурмови отряди, наброяващи тогава вече няколко хиляди млади закалени бойци, не трябва да останат настрана от общонационалното обединение на военните сили. През пролетта и лятото на 1923 г щурмовите отряди бяха реорганизирани и превърнати във войнска боева част. Този факт изигра голяма роля в по-нататъшното развитие на събитията от 1923 г., поне дотолкова, доколкото в тях участваше нашето движение.

Хода на събитията през 1923 г. аз осветих на друго място. Тук ще се огранича само в това да забележа: щом като предпоставките, от които изхождахме, пристъпвайки към реорганизирането на тогавашните щурмови отряди, не се оправдаха; щом като преходът към активна съпротива срещу Франция не се извърши, то се налага да кажем, че от чисто партийна гледна точка тази реорганизация беше вредна.

Колкото и да е ужасен на пръв поглед краят на 1923 г, все пак, гледайки назад, трябва да кажем, че нейният финал беше необходим. Поведението на германското правителство направи безпредметен онзи път, по който бяхме решили да преведем нашите щурмови отряди. И сега с един удар беше свършено с онази реорганизация на щурмовото дело, която, както вече казахме, от наша партийна гледна точка беше вреден.

Сега след събитията на 1923 г. беше ясно, че пак трябва да се върнем на стария път и да започнем с това, с което свършихме, преди да преведем щурмовите отряди на нови релси. В това своебразната добра страна на събитията от края на 1923г. Отново организираната през 1925 г. германска националсоциалистическа работническа партия трябва отново да реорганизира своите щурмови отряди в духа на онези именно принципи, които изложих в първата част на настоящата глава. Именно на тези начала да се организира делото и в този дух да се продължава и по-нататък. Германската националсоциалистическа работническа партия трябва по такъв начин да се върне към онези истински здрави възгледи, от които изхождахме от самото начало. Висшата си задача тя трябва да вижда в това: от своите щурмови отряди да направи инструмент за защита и пропаганда на идеите на нашия мироглед.

Партията не трябва да допуска нито щурмовите отряди да се превърнат в така наречени военни съюзи, нито да се превърнат в тайни организации. Партията вижда в щурмовите отряди авангард на великите националсоциалистически идеи. Когато партията съумее да направи така, че нашите щурмови отряди действително да станат такава стохилядна гвардия, партията ще постигне желанието си щурмоваците да станат паладини на най-великата и свята идея на земята.

Към следващата част или към съдържанието

Адолф Хитлер Моята борба (24)

Метаданни

Данни

Моята борба

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава IXОсновни възгледи върху организацията на СА

Адолф Хитлер
Моята борба (24)

Глава IX
Основни възгледи върху организацията на СА