Адолф Хитлер
Моята борба (26)

Глава XI
Пропаганда и организация

1921 г. имаше и за движението, и лично за мен голямо значение в много отношения. Когато влязох в немската работническа партия, веднага се заех с ръководството на пропагандата. Тази работа в онзи момент смятах за най-важна. Тогава не си струваше още да си блъскащ главата над организационни въпроси, тъй като цялата задача в онази обстановка се състоеше в това, преди всичко да се запознае с нашите идеи, колкото е възможно по-голям кръг от хора. Пропагандната работа трябваше да предшества организационната, тъй като без това за организацията не би имало съответен човешки материал. Пък и аз изобщо съм противник на твърде бързото създаване на организацията и на педантичния подход по този въпрос. По този начин рядко ще получиш действително жива организация; най-често ще се получи само мъртъв механизъм. Истинската организация трябва да се развива органично. Само тогава тя е действително жизнена. Идеите, обхванали значително количество хора, винаги ще се стремят към създаване на известен ред. От голямо значение е какви ще бъдат формите на вътрешната организация, Но и тук трябва да се съобразяваме с онази човешка слабост, която често, особено в началото, кара много хора да настръхват пред човек с по-високи умствени способности. Ако организацията се създава само отгоре по механичен път, то оттук възниква сериозната опасност, че поставеното начело на нея лице от ревност ще пречи в ръководството да вземат участие по-способни хора. Може да се получи огромна вреда. За едно младо движение такава опасност може да стане направо фатална.

Предвид на това е по-целесъобразно, ако центърът отначало за определено време води чисто пропагандна работа и едва по-късно провежда щателен отбор сред завоюваните привърженици, за да намери сред тях действително пригодни ръководители. При това често се оказва, че тъкмо сред най-малко изявените хора се намират родените вождове.

Абсолютно неправилно би било преди всичко да се вижда главното качество, необходимо за ръководителя, в теоретичните способности.

Често е вярно тъкмо обратното.

Великите теоретици само в много редки случаи ще бъдат и велики организатори. Силата на теоретика, твореца на нова програма, лежи преди всичко в областта на познанието и формулировката на правилни абстрактни закони, а организаторът трябва да бъде най-напред психолог. На организатора му се налага да приема човека такъв, какъвто е, затова е длъжен най-напред добре да го познава. Организаторът не трябва нито да надценява човека, нито да го подценява. Организаторът трябва да се съобразява и с човешките слабости, и със зверските инстинкти, заложени в човека. Само ако вземе предвид всички фактори, ще сполучи да създаде такава организация, която да бъде действително жив организъм, достатъчно здрав и силен, за да бъде надеждна опора за определени идеи и да открие път пред тези идеи в живота.

Още по-рядко големият теоретик ще бъде в същото време голям вожд. По-скоро агитаторът ще съумее да бъде същевременно и вожд, макар че към подобно твърдение обикновено се отнасят скептично хората, привикнали да работят само научно. Аз независимо от всичко държа за това твърдение. Та то е разбираемо. Агитаторът, който има способността действително да завоюва масата на страната на определена идея, винаги трябва да бъде в същото време и психолог, дори този агитатор да е само демагог. Такъв човек все пак е много по-приспособен за ролята на вожд, отколкото един малко познаващ хората теоретик не от този свят. Тъй като да ръководиш означава да движиш масите. Да умееш да формираш идеи, още не значи да умееш да ръководиш. Едното няма нищо общо с другото. Съвсем безполезно занимание е спорът кое е по-важно: да умееш да формулираш идеалите и целите на човечеството, или да умееш да ги осъществяваш. Едното без другото би било съвсем безсмислено, както често забелязваме в живота. Най-прекрасната теория ще остане съвсем безцелна и няма да има никакво значение, ако не си намери вожд, който да съумее да понесе тези идеи сред масите. И обратното. Нека практическият ръководител да покаже дори най-голям размах и качества на гениален вожд, но каква полза, ако не се е намерил достатъчно дълбок теоретик, който би съумял по необходимия начин да формулира самите цели на борбата. Съчетанието от качества на теоретик, организатор и вожд в едно лице е най-рядкото сред това, което срещаме на земята. Именно съчетанието на тези три качества в едно лице дава великия човек.

Аз лично, както вече казах през първия период на своята дейност се посветих на делото на пропагандата. Само по пътя на пропагандата можеше да се създаде първото малко ядро, проникнато от идеите на нашето ново учение, и след това можеше да се подбере онзи човешки материал, от който по-късно трябваше да се създадат първите елементи на организацията. Целите на пропагандата по онова време имаха много по-голямо значение от организацията.

Щом като нашето движение си поставя за цел да съкруши всички сегашни порядки и вместо тях да създаде нов строй, то в редовете на нашите ръководители трябва да господства пълна яснота в следните отношения. Своя човешки материал всяко движение трябва преди всичко да подраздели на две големи групи: 1. привърженици на движението и 2. членове на партията.

Задачата на пропагандата е — да вербува привърженици; задачата на организацията — да вербува членове на партията. Привърженик на движението е всеки, който заявява, че е съгласен с целите на движението; член на организацията може да бъде само онзи, който е готов на дело да се бори за тези цели.

Симпатиите на привържениците движението завоюва посредством пропагандата. Задачата на организацията е да подтикне своите членове посредством пропаганда да завоюват нови привърженици, от които по-късно пак ще се вербуват членове на организацията.

За да бъдеш привърженик на една идея, е достатъчно да имаш определено убеждение. За да станеш член на организация е необходимо мъжество открито да се изказваш за това убеждение и да го пропагандираш пред другите хора.

Да се ограничи с пасивно съчувствие е присъщо на болшинството хора, тъй като болшинството е инертно и страхливо. За да станеш член на организация, се изисква определена активност, което е присъщо на малцинство от хора.

Задачата на пропагандата затова е неуморната грижа да се завоюват все нови и нови привърженици на дадени идеи. Задача на организацията винаги ще бъде неуморната грижа за отбора на най-ценните привърженици на движението с цел да бъдат те превърнати в членове на партията. Ето защо пропагандата не е задължена специално да се грижи затова, доколко завоюваните от нея привърженици са хора способни, хора разбиращи, хора с характер. Организацията, напротив, специално е заета с това от масата привърженици най-щателно да отбере именно онези елементи, които действително са способни да осигурят победа на движението.

Пропагандата си поставя за цел да разпространи дадено учение сред целия народ. Организацията си поставя за цел да обхване само онези елементи, които поради психологически причини няма да станат спирачка за по-нататъшното разпространение на дадени идеи.

Пропагандата се старае да повлияе на цялото население в духа на определени идеи и смята за своя задача да подготви всички умове за победата на тези идеи. Организацията си поставя за задача дългият органически подбор на всички боеспособни елементи от числото на привържениците на движението, готови и способни да водят борба за пълна победа на дадените идеи.

Победата на дадени идеи е толкова по-осигурена, колкото по-добре пропагандата съумее да обхване цялата маса на населението. Победата на дадени идеи е толкова по-осигурена, колкото по-строго и по-здраво е изградена онази организация, която има за задача да проведе цялата практическа борба.

От това произтича, че колкото е по-голямо количеството на привържениците на движението, толкова по-добре, но че за организацията прекалено голямото количество членове е по-скоро опасно, отколкото полезно.

Когато пропагандата е завоювала за дадени идеи почти целия народ, тогава съответните изводи може да направи организация вече с малка шепичка хора. От това произтича, че колкото е по-обширна пропагандата, толкова по-малка може да бъде организацията. Колкото е по-голям броят на привържениците, толкова по-малък може да бъде броя на членовете на партията. Тук връзката е обратно пропорционална. Колкото по-добре е поработила пропагандата, толкова по-малка по размери може да бъде организацията. Колкото е по-голям броят на привържениците, толкова по-скромен може да бъде броят на членовете на организацията. И обратно: колкото по-лошо е организирана пропагандата, толкова по-обширна трябва да бъде организацията. Колкото по-малко привърженици има дадено движение, толкова по-голям трябва да бъде броят на членовете на организацията, ако движението изобщо разчита на успех.

* * *

Първата задача на пропагандата е да завоюва симпатията на онези хора, от числото на които по-късно ще се създаде организацията. Първата задача на организацията е да спечели онези хора, които се пригодни за по-нататъшно водене на пропаганда. Втората задача на пропагандата е да подкопае вярата в съществуващия ред на нещата и да пропие хората с вяра в новото учение. Втората задача на организацията е борбата за власт, та по такъв начин да осигури окончателен успех на дадено учение.

* * *

Световноисторическата умствена революция постига най-пълен успех тогава, когато съумее да убеди почти цялото население в правилността на своя мироглед, а ако е необходимо по-късно и да наложи своя мироглед на онези, които още не са повярвали в него. А организацията трябва да обхване такова количество хора, което е безусловно необходимо, за да се заемат всички позиции в държавата, да вземе в свои ръце всички нервни възли.

Най-голямата опасност за движението е прекалено бързото, ненормално нарастване на броя на членовете на организацията. Докато дадено движение трябва да води тежка борба, страхливите и егоистични елементи старателно го избягват. Но когато победата на движението е факт или когато близостта на победата е вече напълно очевидна, към редовете на неговите организации бързат всички.

Тъкмо с това се обяснява, че толкова много, на пръв поглед победоносни движения пред самата победа или по-добре казано преди завършека на техните стремежи изведнъж изпадат в слабост, спират борбата си и отмират. Това означава, че благодарение на първите победи към дадения лагер са се устремили толкова много недоброкачествени и недостойни елементи, че са постигнали превес над боевите елементи на организацията. Тогава цялото движение се подчинява на тесните користни интереси на тези непълноценни елементи и пада надолу, приспособява се към ниското ниво на онези, които са го обладали, а победата на първоначалната идея на движението става невъзможна. Целта, към която първите групи от привърженици фанатично са се стремили, сега е смазана. Боевият дух на движението е парализиран. Буржоазният свят в такива случаи правилно казва, че „чистото вино е разредено с вода“. До особено високи идеали движението тогава вече не може да се издигне.

Затова само поради съображения за самосъхранение всяко движение, след като постигне голям успех, трябва да прекрати свободния достъп на членове в неговите организации и да допуска в своите редове нови хора крайно внимателно и след най-щателна проверка. Само предоставяйки цялото влияние на основното ядро от стари деятели, движението винаги запазва своята свежест, чистота и здраве. Движението трябва системно да се грижи ръководството неизменно да принадлежи именно на това ядро. Само то трябва да определя цялата пропаганда, от която зависи общият успех сред населението. Само то трябва да съсредоточава в ръцете си всичката онази реална власт, от която зависи практическият успех на идеите на движението.

Завоювайки един или друг плацдарм, движението трябва да предава всички важни позиции в ръцете именно на това старо ядро. Така трябва да се постъпва до онзи момент, когато принципите и учението на партията не станат фундамент и съдържание на цялата нова държава. Само тогава от недрата на партията ще се роди нова държавна конституция, и на нея може постепенно и внимателно да се предаде кормилото на управлението. Но и този процес не минава без взаимна борба. Това също не е въпрос само на едно човешко предвиждане. То е в значителна етапен резултат от играта и борбата на силите, чието основно направление, наистина, може да се предвижда, но не може докрай да се определи.

Могъщите успехи на всички действително големи политически и религиозни движения са били възможни само благодарение на това, че тези движения действително не са изпускали от очи принципите, които изложихме по-горе. Във всеки случай никакъв продължителен успех не е възможен, ако не се спазват тези закони.

* * *

В ролята на ръководител на пропагандния отдел на партията аз се грижех не само за тава да създам на движението достатъчно голям контингент от привърженици, а си поставях още една задача. Придавайки на пропагандата най-радикален характер, аз се стремях организацията с времето да получи най-доброкачествен човешки материал. Колкото по-радикална и предизвикваща беше моята пропаганда, толкова повече отблъскваше тя всички слаби и колебаещи се и толкова повече пречеше на такива хора да проникнат в редовете на нашата организация и основното й ядро. Нека тези хора да останат привърженици на движението, казвахме си тогава ние, но те са тъкмо онези хора, които ни симпатизират само в душата си, без да се решават да го заявят открито. Колко хиляди хора тогава ни уверяваха, че от цялото си сърце ни симпатизират, но независимо от това на могат да станат членове на нашите организации! Та вашето движение е толкова радикално, казваха ни те, че да станем членове на вашите организации означава да се подложим на много тежки изисквания и опасности, което разбира се, не трябва да се изисква от почтения мирен гражданин. Позволете ни, казваха тези хора, поне на първо време да останем настрана и само в душата си да симпатизираме на вашето движение. Какво пък, това не беше лошо! Ако тези хора, в душата си симпатизират на революцията, всички бяха влезли по онова време в нашата партия и бяха станали пълнокръвни нейни членове, то ние днес щяхме да сме, може би, благочестиво братство, но не бихме представлявали младо, боево, стремящо се към борба движение.

Живата и настъпателна форма, която придадох тогава на цялата наша пропаганда, ни гарантираше, че в редовете на нашите организации ще влязат действително само радикални хора. Изключенията, разбира се, не се броят.

В същото време нашата пропаганда беше организирана така, че вече след най-кратко време започнаха вътрешно да ни симпатизират стотици хиляди хора, но тези хора започнаха да желаят нашата победа, макар че самите те бяха още твърде страхливи, за да се решат да се жертват за общото дело.

До средата на 1921 г. можеше да се мине само с пропагандаторска дейност. Засега тя беше достатъчна за полза на нашето движение. Но събитията от лятото на тази година показаха, че е настъпил моментът, когато трябва системно да приспособим и организация към очевидните успехи на нашата пропаганда и да придадем на делото на организацията също такова голямо значение, каквото досега имаше пропагандата.

По това време една малка групичка народнически фантасти с благосклонното съдействие на тогавашния председател на партията направиха опит да вземат организационното ръководство в свои ръце. Но тази интрига претърпя поражение и на общото събрание на членовете на партията ръководството на движението единодушно беше предадено на мен. Едновременно беше приет новият устав, който възлага цялата отговорност на първия председател на движението, принципно унищожава решенията на комитета и вместо тях въвежда система за разделението на труда, която оттогава се оправда по най-великолепен начин.

От първи август 1921 г. аз взех делото на вътрешната реорганизация на движението в свои ръце. На помощ ми дойдоха редица превъзходни сътрудници, за които ще поговоря особено по-долу.

Преминавайки към създаване на организация, която трябваше да реализира резултатите от нашата предишна пропагандна дейност, аз трябваше да ликвидирам редица стари навици и да въведа редица нови принципи, които досега не познаваше нито една партия. През 1919–1920 г. начело на нашето движение стоеше комитет, който се избираше въз основа на определените уставни точки на членските събрания. Този комитет се състоеше от първи и втори касиер, първи и втори секретар и първи и втори председател. Тук влизаха още партийният контрольор, шефът на пропагандата, няколко други членове на комитета.

Колкото и да е комично, но такъв комитет олицетворяваше тъкмо онова зло, против което нашето движение искаше да види най-рязка борба, а именно парламентаризма. Та нали този принцип, от само себе си се разбира, се провеждаше не само отгоре, но и отдолу, включително до най-малките местни групи на нашето движение в това число и в окръзите, областите, в централните организации на отделните самостоятелни държави и т.н. С една дума, получаваше се същата онази система, под чийто гнет всички ние в Германия страдахме, пък и сега още страдаме.

Беше ми ясно, че на тези порядки трябва веднъж завинаги да се сложи край, ако не искаме заради неправилната структура на нашата собствена организация движението да изгуби способността изобщо да изпълни своята велика историческа мисия.

Заседанията на нашите комитети с протоколи, с гласуване по болшинство на гласовете, в действителност представляваха парламент в умален вид. Тук също изцяло липсваше всяка лична отговорност, а следователно и чувство за отговорност. Тук също процъфтяваше онази нелепа безотговорност и онези нелепи и неразумни порядки, както и в нашите големи държавни представителни органи. В комитетите избираха касиери, секретари, контрольори, ръководители на пропагандата и още бог знае какви, а след това всичките тези хора, взети заедно ги караха по всеки въпрос да вземат общи решения чрез гласуване. По такъв начин излизаше, че човекът, на когото е възложена, да речем, пропагандата, гласува по въпроси, които се отнасят до финансите, завеждащият финансите гласува по въпроси, отнасящи се до отдела на организацията; завеждащият отдела на организацията гласува по въпроси, отнасящи се до секретарите и т.н. и т.н.

Но пита се, защо тогава да се назначава специален човек да завежда пропагандата, ако по този въпрос ще гласуват касиерите, секретарите, контрольорите и т.н. Човек с неповреден мозък няма да разбере това, също както няма да разбере такива порядки, когато да речем, в голямо фабрично предприятие започнат да канят ръководителите или конструкторите от едни големи отрасли с болшинство на гласовете да решават въпроси, засягащи съвсем други отрасли.

Реших да не се подчиня на тези глупави порядки. След най-кратко време престанах да ходя на тези заседания. Отдадох се изцяло на своята пропаганда и — баста. И взех най-сериозни мерки в тази област първият срещнат невежа да не може да ми пречи, намесвайки се в нещо, което не знае. Точно така се стараех и аз да не се намесвам в работите на другите.

Когато беше приет новият устав и аз бях призован на поста първи председател, това ми даде достатъчен авторитет и необходимите права, за да сложа край на цялата тази безсмислица. Сега вместо решение на комитетите по болшинство на гласовете решително беше проведен принципът на абсолютната лична отговорност.

Първият председател носи отговорност за цялото ръководство на движението. Той разпределя работата между членовете на подчинения му комитет и между всички други необходими му сътрудници. Всеки от тези работници носи пълна лична отговорност за възложената му работа. Всеки от тези работници е подчинен само на първия председател. Изборът на тези хора зависи само от председателя и председателят е длъжен по съответен начин да осигури организация за работа и да набелязва обща линия на сътрудничество.

Постепенно този закон за принципната лична отговорност стана нещо разбиращо се от само себе си в нашето движение — поне що се отнася до партийното ръководство. В малките местни групи, а също в районните и окръжни организации може би още в продължение на редица години този принцип няма да бъде прокаран напълно, тъй като против него естествено възразяват страхливи и неспособни хора. На такива елементи принципът на лична отговорност за всяко мероприятие винаги е неприятен. Такива елементи се чувстват по-свободни и по-доволни, когато при всяко трудно решение те могат да се скрият зад гърба на болшинството в така наречения комитет. Аз лично обаче смятам за абсолютно необходимо да се води най-решителна борба против подобни настроения. На хората, страхуващи се от принципа на личната отговорност, в никакъв случай не трябва да се прави ни най-малка отстъпка. Само така постепенно ще ни се удаде да изработим такъв подход към ръководителите, който ще даде възможност да се подбере ръководство, действително способно да изпълнява своите отговорни функции.

Във всеки случай, съвсем ясно е, че движение, което иска да освободи държавата от всички нелепости и от безумието на парламентаризма, преди всичко само трябва да бъде свободно от всякакъв парламентаризъм. Само така движението ще може да си създаде достатъчна база и необходимата сила за успешна борба.

Онова движение, което в епохата на принципа на болшинството съумее във всичко само принципно да приеме гледището за първенствуващата роля на вождовете и произтичащия оттук принцип на личната отговорност — такова движение с математическа точност в един прекрасен ден неизбежно ще победи и ще сложи край на съществуващия стар ред.

Тази идея доведе до пълна вътрешна реорганизация на цялото движение. Логичен извод от тази реорганизация беше също това, че ние трябваше да стигнем до най-строго разделяне между общо политическото ръководство на движението и търговското ръководство на всички партийни предприятия. Принципът на личната отговорност естествено беше прокаран и във всички делови предприятия на партията, което неизбежно трябваше да доведе до търговското оздравяване на всички наши предприятия, доколкото те бяха освободени от политически влияния и организирани изключително на стопански начала.

Когато през есента на 1919 г. аз се присъединих към партията, състояща се тогава от шест души, тя нямаше още ни най-малък апарат, нито един служащ, нито един печатен документ и дори нямаше бланки и печати. Комитетът на партията се подслоняваше отначало в малката кръчмичка на Херенхасе, след това в друго неголямо кафене. Разбира се, това положение беше нетърпимо. След известно време аз тръгнах да обикалям мюнхенските ресторанти и кръчми, разчитайки да намеря някаква отделна стая, която би могло да наемем като постоянно помещение за партията. В пивницата на Щернзке намерих малък сутерен, който някога очевидно бяха ползвали господа баварските държавни съветници за особено буйни гуляи. Този сутерен беше много тъмен и затова много повече подхождаше за предишното си предназначение, отколкото за политическа организация. Мазето имаше само един прозорец, гледащ към тясна уличка и дори в най-слънчевите дни в нашето помещение цареше полумрак. Та тъкмо там се настанихме. Даваха ни го само за 50 марки на месец, тогава това ни изглеждаше огромна сума, така че не можехме да предявяваме големи изисквания. Тъкмо преди да се нанесем стопаните свалиха от стените ламперията, която преди беше украсата на мазето. Трябваше да се примирим и с това. Изобщо, помещението правеше повече впечатление на гробница, отколкото на партийно бюро.

И все пак това беше вече голям прогрес. Постепенно прокарахме електричество; после, след дълго време успяхме да сложим телефон. Отначало имахме само една маса и няколко взети под наем стола, после успяхме да се сдобием с писалище, а по-късно дори и с шкаф. Две малки шкафчета ни даде за временно ползване стопанинът на помещението. В тях криехме своите плакати, прокламации и т.н.

Да продължаваме да събираме комитета веднъж седмично, беше невъзможно. Трябваше на всяка цена да имаме поне един плетен работник, който би могъл системно да води цялата работа.

За нас тогава това беше още трудно. Партията имаше толкова малко членове, че сред тях беше крайно трудно да се намери подходящ човек, който от една страна, би могъл да обслужва всички многостранни потребности на движението, а от друга, би могъл да мине с много малко заплащане.

Най-после, след дълго търсене, намерихме такъв човек. Това беше бившият войник Шуслер, мой фронтови другар. Шуслер стана пръв управител на партийните работи. Отначало той можеше да ни отделя само по два часа и идваше в бюрото от 6 до 8 ч. вечерта, после започна да идва от 5 до 8 ч. вечерта, после започна да ни посвещава втората половина на деня, а след известно време ние вече можехме да му плащаме напълно и той работеше при нас от ранно утро до късна вечер. Това беше човек във висша степен прилежен, чист, дълбоко честен, предан на движението с цялата си душа. Ето защо той работеше без да скръства ръце. Като премина към нас, Шуслер донесе в бюрото малка пишеща машина система „Адлер“, която беше негова лична собственост. Това беше първата машина в служба на нашето движение. След известно време взехме от Шуслер тази машина, а я плащахме на части. След това решихме, че е абсолютно необходимо да се сдобием с малък огнеупорен шкаф, в който решихме да пазим от евентуални нападения членските книжки и нашата картотека. Както вижда читателят, ние се сдобихме с каса, съвсем не за да пазим в нея големите си пари. Уви, пари ние изобщо нямахме. Партията беше страшно бедна и честичко лично на мен ми се налагаше да откъсвам това-онова за нея от малките си спестявания.

След година и половина това помещение ни беше вече твърде малко и ние се преместихме в ново помещение на Корнелиусщрасе. Това помещение пак принадлежеше на една пивница, но сега имахме на разположение не една стая, а цели три и освен това голям вестибюл. По ония времена такова помещение не изглеждаше истински лукс. В това помещение останахме до ноември 1923 г.

През декември 1920 г. ние придобихме вестника „Фьолкишер Беобахтер“. Този вестник, който се придържаше, както се вижда от заглавието му общо взето към народнически възгледи ние трябваше сега да го реорганизираме в орган на германската национал-социалистическа работническа партия. Вестникът излизаше два пъти седмично. В началото на 1923 г. той се превърна в ежедневник, а от август 1923 г. започна да излиза в голям формат. Тъй като тогава бях още абсолютен новак в областта на вестникарството, аз неведнъж трябваше да плащам големи пари, за да се „науча“. Знаменателен е дори само фактът, че на целия лагер от безбройни еврейски вестници тогава успяхме да противопоставим само един-единствен действително голям народнически вестник. Това се обясняваше до голяма степен с обстоятелството, че всички така наречени народнически предприятия досега се организираха по абсолютно не делови начин. В това имах възможност много пъти да се убедя.

Ръководителите на тези предприятия се вербуваха не по принципа на действителните им способности, а по съображения това да е свой човек, споделящ убежденията на партията. Стигнахме до извода, че това е съвсем неправилен критерии. Според нас убеждението не трябва да бъде нещо външно. Ако даден човек е убеден привърженик на движението, той трябва да го покаже на дело, т.е. трябва да съумее да организира работата, която му е възложена. Този, който съумее да направи за своя народ нещо ценно, доказва с тава, че е убеден човек.

А ако хората само много крещят за своите убеждения и в същото време не умеят с нищо да са полезни на своя народ, такива убеждения пукнат грош не струват и не носят нищо друго, освен вреда. Такива хора са само баласт за движението и за партията.

Вестникът „Фьолкишер Беобахтер“, както се вижда от заглавието му беше така наречен народнически орган с всички онези предимства и още повече с всички онези слабости и грешки, които са присъщи на всички народнически предприятия. Съдържанието на вестника беше твърде почтено, а търговската страна на цялото предприятие — под всякаква критика. Издателите бяха на мнание, че такъв вестник трябва да живее за сметка на доброволни пожертвувания на привържениците на движението, докато ние смятахме, че вестникът сам трябва да се плаща и трябва да си пробие път в сериозна конкуренция с другите вестници. Ние бяхме на мнение, че е просто неприлично да бъде принуждавана партията да плаща за грешките и слабостите в търговската страна на това предприятие. Не трябва заради собствената ти неспособност да караш да плащат порядъчните патриоти.

Аз сметнах за свой дълг да се стремя на това положение да се сложи край веднъж за винаги. И ми провървя. За щастие намерих човек, който съумя не само да реорганизира цялата работа във вестника, но и да стане пръв търговски ръководител на всички предприятия на партията и да завоюва огромни заслуги пред нашето движение. През 1914 г. аз срещнах на фронта днешния търговски ръководител на цялата наша партия Макс Аман, който тогава още ми беше началник. За четирите години на войната имах възможност много пъти да се убедя в това, че този човек притежава съвсем необикновени способности, прилежание и поразителна добросъвестност. Ето този човек и стана сега мой сътрудник.

През късното лято на 1921 г. нашето движение преживяваше тежка криза. От много наши работници не бях доволен, а един от тях чисто и просто ограби касата. Тъкмо в този момент случайно срещнах моя предишен фронтови приятел Макс Аман и започнах да го моля да се заеме с търговското ръководство на партийните дела. След дълги колебания — Аман имаше тогава много добра длъжност, която му откриваше големи перспективи — той се съгласи, като постави само едно условие — че не е съгласен да бъде момче за услуги на невежите комитети, а ще признава само един стопанин — лично мен.

И ето, трябва да кажа, че незабравима заслуга на този действително търговски образован човек е, че нашите партийни предприятия бяха приведени в пълен ред. Оттогава нашите централни партийни предприятия станаха образцови; във всеки случай нито едно от предприятията на по-ниските партийни звена не съумя да се издигне на такава висота, а още по-малко те можаха да изпреварят в търговско отношение нашите централни предприятия. Но както винаги в живота именно такива хора с превъзходни качества стават обект на завист и вражда. Това правило за съжаление се потвърди в дадения случай. Но тук вече нищо не може да се направи. Трябваше само да се запасим със съответното търпение.

През 1922 г. движението вече бе поставено на здрава основа както в организационен смисъл, така и в смисъл на търговското организиране на нашире предприятия. Ние притежавахме вече напълно завършена централна картотека, обхващаща всички членове на партията; финансирането на парията беше поставено на здрава основа; текущите разходи се покриваха от текущи доходи; извънредните доходи се употребяваха само за извънредни разходи. Въпреки че времената бяха много тежки, партията почти не влизаше в дългове, ако не се смятат някои малки текущи сметки, и постепенно дори започна да увеличава капитали си. Ние работехме на същите начала, на каквито работят частните предприятия: служащият персонал не трябваше да се позовава само на знаменитите „убеждения“, а трябваше на дело да доказва, че хората са си на мястото. Истинският националсоциалист потвърждава убежденията си с това, че действа прилежно и осведомено изпълнява работата, която му е възложил колективът. Хората, които не умеят както трябва да изпълняват задълженията, по-добре да не се позовават на тях, тъй като в действителност те само нарушават националсоциалистическите убеждения. С крайна енергия, независимо от лицата, нашият нов търговски ръководител прокара гледището, че партийните предприятия в никакъв случай не трябва да бъдат топли местенца за лентяи, ако ще те да спадат към привържениците на движението и дори да са членове на партията. Партия, която като нашата води толкова рязка борба против партийната корупция, господстваща в съвременните органи на управлението, преди всичко не трябва да допуска собственият й апарат да бъде заразен от същите тези болести. Имали сме случаи, когато в администрацията на вестника приемахме хора, принадлежащи по своите убеждения към баварската народна партия, но затова пък доказали на дело, че са действително квалифицирани работници. Резултатът от тези опити беше превъзходен. Честно и откровено излагайки именно този критерий, движението по-бързо и по-сигурно завоюваше сърцата на своя персонал, отколкото това би било възможно при друг подход към работата. Болшинството от тези служащи по-късно ставаха добри националсоциалисти и умееха да докажат това не само на думи, но и с честна работа в служба на новото движение. Разбира се, ако пред нас имаше двама еднакво квалифицирани, от които единият беше член на партията, а другият безпартиен, то в този случай ние давахме предимство на първия, но никога не приемахме на служба хора само затова, че са членове на партията. Онази решителност, с която нашият нов партиен ръководител, въпреки съпротивата прокарваше и прокара този принцип, по-късно донесе на движението много голяма полза. Само благодарение на това беше възможно в тежкото време на инфлацията, когато загиваха десетки хиляди предприятия и спираха хиляди вестници, търговското ръководство на нашето движение да остава както преди на висота и вестникът „Фьолкишер Беобахтер“ все повече да укрепва. Именно по това време нашият вестник стана един от най-големите органи на ежедневния печат.

1921 г. беше ознаменувана прочее и с това, че след като станах председател на партията и другите партийни предприятия бяха освободени от намесата на комитетите и от критиката на еди-какво си количество членове на колегиите. Това беше много важно, тъй като иначе не можеше за сериозно предприятие да се намери сериозен човек. Сериозният работник не се съгласяваше да започне работа, ако знаеше, че нищо неразбиращи кречетала ще му се намесват в работата на всяка крачка, представяйки нещата така, че те биха свършили всичко по-добре, когато в действителност те създават само хаос и безпорядък. Всички тия господа съветници трябваше да се махнат. На някои от тях нищо друго не им остана, освен да започнат да си търсят други „функции“, които по старому да им дават възможност да „контролират“, да „вдъхновяват“ и т.н. По онези времена съществуваше цял кръг от хора, които бяха направо побъркани от вечни стремежи навсякъде да намерят „нещо“ и постоянно бяха бременни със забележителни планове, проекти, идеи, методи и т.н. Висш идеал за тези хора по старому беше образуването на някакъв контролен орган или комитет, който да направи своя специалност душенето какво правят другите и да ги „контролира“. На тези комитетчици дори не им минаваше през ума, че, от гледна точка на истинския националсоциализъм, да се пречи на хора, които действително си знаят работата, на всяка крачка да се „контролират“ те и да се осъществява намеса в техните разпореждания, е истинско оскърбление. Аз, разбира се, сметнах за свое задължение да защитя от такива опити всички действително добросъвестни и знаещи работата си работници. Смятах за своя задача да им осигуря тила и да създам за тях всички условия, при които единствено е възможна сериозна и отговорна работа.

Най-доброто средство да се обезвредят подобни комитети, занимаващи се с произнасяне на неизпълними решения или просто безделничещи, беше да им предложа някаква действителна работа. Просто беше смешно да се гледа как в този случай подобни комитети моментално се изпаряваха и членовете им вече и със свещ не можеше да ги намериш. Всеки път в подобни случаи ми идваха на ум днешните наши високи държавни учреждения — най-напред нашият германски райхстаг. Как моментално биха се изпарили, мислех си, всички тези почтени депутати от райхстага, ако им бяха казали: престанете да дрънкате, ето ви такава и такава практическа работа! Как биха се изплашили тези господа, ако начаса им се заяви още, че всеки от тези дърдорковци по отделно ще носи най-строга лична отговорност за определена работа!

Аз вече и тогава системно отстоявах гледището, че ние сме длъжни в това отношение да постъпваме така, както постъпват частните предприемачи: за всеки пост във всяко предприятие търсят изключително способни и честни чиновници, добросъвестни и умели администратори и ръководители и ги сменят дотогава, докато не се подбере необходимият състав. Но след като се подберат тези хора, трябва да им се осигури безусловен авторитет и да им си предостави пълна свобода на действие спрямо подчинените им работници с цел те да носят и пълна отговорност. Никой през главата им не трябва да дава разпореждания на техните подчинени, след като самият той не е най-добрият познавач на дадения отрасъл на работата. Борих се за това свое гледище в продължение на две години. Постепенно успях да го прокарам на практика. Сега такъв подход към работата се смята у нас за нещо разбиращо се от само себе си — поне доколкото става дума за централното ръководство на партията.

На 9 ноември 1923 г. можахме да проверим, доколко е правилен такъв подход. Когато преди четири години аз се присъединих към движението, партията нямаше още дори своя визитка. На 9 ноември 1923 г, когато партията беше разпусната, нейното имущество беше конфискувано. И какво? В този момент капиталът на партията, включвайки и имуществото на нашия вестник, наброяваше вече повече от 170 хиляди златни марки.