Светослав Минков
Другата Америка (8)

Писмо до Ханс Руин

В края на септември преди две години, драги приятелю, един параход пресичаше екватора на път за Европа. Спомняте си навярно ония нощни часове, когато трима пътници оставаха винаги последни на палубата на „Кампана“: един от Хелзинки, един от Любляна и един от София. Пред три чаши уиски те разговаряха помежду си с непринудената сърдечност на отдавнашни приятели, макар че се познаваха отскоро. Свързваше ги може би парливата носталгия към техния стар континент, който ги теглеше из невидимата далечина като огромен магнит.

И тримата се връщаха от Южна Америка — не от Америка на янките, а от Америка на испанците и на португалците, не от страната на рекордните скорости и на хората-автомати, а от тропическата полудевствена земя на бананите, на змиите и на авантюристите. Близо три месеца те пътуваха заедно и видяха много неща: съзвездието на Южния кръст, бразилското слънце, топлия дъжд от уругвайското небе, улиците на Буенос Айрес.

Но там, сред пъстрите и странни декори на другата Америка, те не видяха никъде Уолстрийт — легендарната улица на североамериканските банкери, оная златна артерия, по която тече и се умножава богатството на Моргановци и дето династията на Рокфелеровци контролира 36 тръста и получава процент почти от всеки литър бензин, продаден някъде по земното кълбо.

Южна Америка стоеше усамотена и затворена в своята испанска романтика, сякаш не се намираше на един и същ континент със Съединените щати. Нейните богатства и капитали си оставаха в самата нея, а милионерите й тепърва учеха значението на думите „тръстове“, „рационализация“ и „динамизъм“ и все още не проумяваха истинския смисъл на прочутата максима „Времето е пари“.

Когато човек пише книга за някое свое пътуване, той никога не успява да каже всичко, каквото е видял и преживял. Много по-късно, след като книгата е вече написана и отпечатана, някой потаен спомен светва неочаквано в съзнанието ни и слага началото на нови страници. Това неуморно акробатство на нашата памет трае понякога цял живот, докато сърцето ни престане да бие и над мисълта ни се спусне завеса. Но дори и в тия последни мигове на земното ни битие ще изплава като из дъното на кладенец усмихнатото лице на някой негър или ще се мерне фасадата на някой южноамерикански хотел, в който сме прекарали няколко нощи преди години.

Какво остава от нашето пътуване освен спомените и два-три албума с изгледи на градове?

Преди всичко — топлото и трайно приятелство между ония, които са пътували заедно.

А после — една книга за хаотичната и парадоксална действителност на далечните земи, които дадоха на Европа сифилиса, тютюна и картофите, за да получат днес от нея оперни певци, парижки тоалети и парфюмерия и стремежа към съвършенство.