Светослав Минков
Другата Америка (4)

През екватора

Дни и нощи — вода. Дни и нощи — все това глухо бучене на параходните машини, които мелят вълните и пръскат наоколо гъста бяла пяна. Напразно пътникът се взира и търси призрачните очертания на някой далечен бряг. Пред погледа му се разлива само безкрайната водна пустиня, напечена от лъчите на слънцето, което се спуща все по-ниско — огромно, мъгляво, разтопено сякаш от собствената си топлина.

Сред това мъчително еднообразие понякога върху чертата на хоризонта се показва едва забележима точица. Тя се приближава и расте, става голяма като купчина и най-сетне се превръща в грамадна моторна гемия, която минава на няколкостотин метра от парахода.

Гемията е натоварена с банани. Тя иде може би от Рио де Жанейро, от Сантос или от Баия и носи своя сладък товар към бреговете на Европа. Бананите са още зелени — те ще узреят зад стъклата на магазините, между кутиите с португалски сардели и бутилките с бургундско вино. Хиляди гроздове от тоя южен плод са струпани един върху друг и образуват странна смарагдова планина, която плава през океана като жив и осезаем мираж от невидимата земя на Бразилия. И за да бъде гледката съвсем екзотична, тук-там в полите на планината се чернеят стройните тела на неколцина негри, неподвижно изправени като часовои.

Фигурите на негрите сред грамадата банани се запечатват в паметта ни с оная плакатна убедителност, с която са запечатани вече рисунките на кравите от обвивките на швейцарския шоколад или усмихнатият образ на момичето с двурогата бяла шапка и с дървените обуща от рекламите за холандско какао.

* * *

В тишината на слънчевите следобеди, когато пътниците спят в кабините си или почиват по пейките и шезлонгите на палубата, откъм залата за музика неочаквано се разнасят звуци на пиано. Някой е дигнал капака на стария олющен роял и се опитва да налучка някоя забравена мелодия. Но роялът е толкова раздрънкан, че звучи като цитра, и пожълтелите му клавиши се зъбят сърдито под пръстите на безотговорния музикант.

В залата за музика най-често идват двама млади хора, мъж и жена, беглеци от Германия. Те се хранят на отделна маса в трапезарията, говорят малко помежду си и не дружат с никого. Тук, при рояла, дето рядко влиза човек, те се чувствуват най-добре. Мъжът седи в някое кресло и постоянно чете една книга със синя подвързия, а жената срича упорито по клавишите ту ноктюрно от Шопен, ту баркаролата от „Хофманови приказки“, като натиска през всичкото време десния педал, за да придаде на свиренето си по-шумна тържественост. Тя обича страшно много вариациите и затова започва и свършва винаги концертите си с някакви уж брилянтни етюди, които, за съжаление, се размазват немилостиво под пръстите й.

Съпругът напразно се мъчи да прочете поне пет реда от книгата със синята подвързия. Музикалното изстъпление на жена му го разсейва и му пречи да прехвърли фаталната страница, по която очите му блуждаят вече дни наред. Той гримасничи нервно, като че иска да отпъди от лицето си някаква досадна муха, дига озадачено веждите си, мръщи се, въздиша и най-сетне оставя книгата настрана, изтяга се удобно в креслото и се заглежда с такова убийствено равнодушие в пианистката, че тя изгубва самообладание и осакатява до неузнаваемост и ноктюрното на Шопен, и баркаролата на Офенбаха.

* * *

Два пъти в седмицата след вечеря лампите наоколо угасват.

Тогава някой се обажда в тъмнината:

— Allons, le cinéma commence!

Пътниците излизат на палубата и се нареждат по тръстиковите кресла пред бара. В полумрака на топлата вечер блещукат запалени цигари, някъде се счупва чаша, по-нататък тригодишният Ален моли майка си да му покаже луната и тънкият му гласец звучи така настойчиво, като че майка му е скрила небесното светило в чантата си, при пудриерата и червилото:

— Où est la lune, maman? Je veux voire la lune.

Скоро върху бялото платно, изпънато насреща, между мачтата и въжетата, един невидим киноапарат разперва вълшебния си сноп светлина, из която се изсипват планини, лозя, малки къщици и хора с натоварени мулета. Тоя къс изглед няма нищо общо с парадношумните световни прегледи на „Фокс Мувитон“. Той се явява пред погледа като загадъчна фата моргана, изплавала из мрачината на океанската нощ, за да угасне след минута.

Веднага след изгледа по платното затрептява с едри синкави букви името на една покъртителна драма.

— La Maison du Soleil — I-ère Partie.

Филмът се върти безшумно, чува се само тракането на апарата. Зрителят се връща петнадесет години назад, във времето на Аста Нилзен и Франческа Бертини, и гледа старомодно облечени жени и мъже, които се движат светкавично бързо по екрана, махат отчаяно ръце и на всяка цена се мъчат да убедят благосклонната публика, че преживяват наистина нещо изключително. Пред съвременните постижения на тон-филмовото изкуство тоя ням филм изглежда като възкресен анахронизъм, като някаква рекордна безсмислица, съчетала в себе си наивната сантименталност на сценариото, глупостта на режисьора и безподобния шарж на артистите.

И все пак филмът е твърде забавен тъкмо поради своята отживялост. Както някога, той трепка и се къса всеки две минути, после изгрява отново върху платното, ала един от героите остава пресечен надлъж и лявата му половина се изгубва в тъмното с явното намерение да се хвърли в океана и да се избави завинаги от непоносимите си душевни страдания.

Така драматично завършват първите две части от филма „Слънчевата къща“.

Продължението и краят на тая страшна човешка трагедия ще бъдат представени следния път.

* * *

Калугерките, които се бяха качили на пристанището в Марсилия, седят една до друга на палубата на втора класа. В широките си черни рокли, с тия бели колосали шапки и нагръдници те напомнят някакви странни птици, долетели из безкрайната шир на океана и кацнали тук на почивка.

Всяка калугерка държи в ръцете си молитвеник, всяка повтаря движението на съседката си — всички вкупом извръщат глави към хоризонта и гледат в една точка с един и същ строг поглед, в който се чете прекомерно задоволство от собствените им добродетели.

Като наблюдава това малко, мълчаливо ято от стари моми, прехвръкнали високите зидове на неизвестен манастир, човек изпитва чувството, че вижда всъщност само една-единствена калугерка, чието отражение се явява едновременно в няколко огледала. Така изравнени и оковани в мислите и постъпките си с някаква обща верига, калугерките плават към Южна Америка, дето ще изчезват навярно зад стените на друг манастир, все тъй боязливи като прилепи, които бягат от яростното пъстроцветие на живия живот.

Един особен шум привлича вниманието на пътниците. В далечината, под блестящия купол на тропическото небе, се задава огромна сребърна граната. Това е цепелинът, който се връща в Европа от Рио де Жанейро. Той минава съвсем ниско над парахода, избръмчава за миг с мощните си мотори и оставя зад себе си само ослепителната диря на своя гигантски корпус, цял окъпан в слънчева светлина.

Среща и разминаване на две епохи.

Цепелинът разкъсва лъчите на слънцето и отнася сякаш към самите планети новите хора на двадесетия век.

В същото време параходът се клати като старинна фрегата по леко накъдрената вода на океана, със своите грамофонни плочи, с олющения си роял, с първобитното си кино и с черните двойници на калугерките, които седят неподвижно на палубата с молитвеници в ръце и възкресяват мрачната идиличност на една средновековна романтика.

Франсоа носи вече шеста чаша коктейл на младия уругвайски доктор. Докторът дига чашата, заглежда се в рубиненочервената вишна на дъното и казва на събеседника си:

— Ние, уругвайците, сме страстни спортисти, господине, и затова не трябва да ви се вижда никак чудно, че аз заключих за три месеца клиниката си в Монтевидео и отидох на Олимпиадата в Берлин. Щях да остана там още няколко седмици, ако не беше ми се случило нещастието, за което ви загатнах преди малко. Една сутрин, знаете, ставам от леглото си и гледам: под вратата на стаята ми пъхнато писмо. Взимам го — писмо от Монтевидео, от жена ми. Не бях получавал отдавна известия от къщи, та затуй разтворих с нетърпение плика. По-добре да не бях го отварял. Знаете ли какво пишеше жена ми?

Докторът смръщва чело, отпива глътка коктейл и продължава с отпаднал глас:

— Съобщаваше ми, че в мое отсъствие издала два романа и сега пишела третия. Как ви се вижда тая работа? Чудовищно, нали?

— Защо чудовищно? — казва учудено събеседникът. — Може би госпожата има талант?

— О, вие не я познавате — забелязва горчиво уругваецът. — Жена ми няма никакъв талант. Тя пише вече от десет години и все още не се е отчаяла. Едничките хора, които понасяха произведенията й, бяха моите пациенти. Тя ходеше от стая в стая на клиниката ми, избираше си някоя жертва измежду болните и по цели часове им четеше романите си. Веднъж един нервно разстроен испанец не можа да издържи това нейно насилие и я изгони навън с отчаяни викове. Но жена ми отиде в съседната стая и намери един емигрант швейцарец, който страдаше от язва в стомаха и беше, както изглежда, по-търпелив човек. Като крайна последица от непоправимия навик на моята съпруга да тиранизира болните с литература, аз останах най-сетне само с един глухоням пациент, чието спокойствие не можеше да бъде смутено от никакви романи. И ако искате да знаете, господине, тая е всъщност главната причина, която ме накара да заключа клиниката си и да замина на Олимпиадата в Берлин. Разбира се, в края на краищата писателската мания на жена ми не е най-голямото нещастие. Не е нещастие дори и туй, че днес аз съм лекар без пациенти. От покойния си баща съм наследил земя и чифлици с петнадесет хиляди глави добитък. Мога, значи, да стана естансиеро и да се заловя за новата си работа със същото усърдие, с каквото служех досега на медицината. Но тук има нещо друго, което не е обикновена беда, а истинска и пълна катастрофа за семейството ми. Ах, да знаете моята трагедия, господине!

— Да не би жена ви да се занимава и с живопис? — пита съчувствено събеседникът.

— Не — отвръща мрачно докторът. — Тя е подала молба за развод. Пише ми, че животът й с мене бил непоносим, че аз съм спъвал литературното й развитие, че един ден романите й щели да се четат на всички земни езици и че аз все пак съм трябвало да й бъда благодарен, задето името ми щяло да се споменава в биографията й. Не искам аз тая чест, господине! Нека тя върви по дяволите със своите романи и биографии! Друго ме вълнува мене. Кой ще гледа децата? Ние имаме четири деца. Най-голямото е на осем години, а най-малкото — на единадесет месеца. Тя ми пише аз да се грижа за тях, разбирате ли?

Франсоа носи седмата чаша коктейл.

* * *

Моряците са отдавна на крак и гласовете им звучат по-бодро и по-весело от други път.

Днес параходът празнува най-големия си празник — минаването на екватора. Това велико събитие е накарало някои ранобудни пътници да излязат още в ранни зори из кабините си. Те стоят надвесени по перилата на палубата и гледат във водата. Между тях е и дебелата белгийка, която пътува от мъглявия Анверс към слънчевите хълмове на Рио де Жанейро и гълта непрестанно хапчета против морска болест. Тя също гледа във водата и по едно време се провиква отчаяно:

— Но, боже мой, аз не виждам никакъв екватор!

Един шегобиец посочва с ръка надолу и казва съвсем убедително:

— Ето, ето, мадам, гледайте точно под оная риба, която иде насреща. Виждате ли, сега тя пресича екватора!

Белгийката се заглежда към посоченото място и лицето й се прояснява.

— Ах, да, сега виждам! — съгласява се тя. — Възхитително наистина! Каква красота!

Слънцето е покрило сякаш цялото небе. По гребените на вълните играят едри люспи от светлина, която реже очите. Тук въображаемият синор на екватора разделя земното кълбо на две полушария — Северно и Южно. Тъй твърдят учените и те навярно са прави, защото поне досега никой не е доказал противното. Ала както за влюбените човешкото сърце не е обикновен мускул, така и за пътниците от Северното полукълбо екваторът не е само сухо научно понятие. Да минеш тая линия на постоянното равноденствие, дето денят е винаги равен на нощта, значи да се намериш под друго небе, под други съзвездия и да се приближаваш към нови земи, из които блика буйната зеленина на една непозната пролет, докато в същото време, през същия тоя месец август, по клоните на дърветата в твоя стар материк жълтеят вече като лимони първите есенни листа.

Някъде съвсем наблизо засвирва игрива музика. Скоро от единия край на палубата се задава странно карнавално шествие. Начело вървят трима моряци с кларнет, хармоника и тъпан. Зад тях пристъпват бавно мъж с дълга бяла брада и с тризъбец в ръката, до него — жена, която прилича на пенсионирана богиня и носи бели пантофки с високи токове. Мъжът е богът на морето Нептун, жената е неговата съпруга Амфитрита. Останалите участници в процесията са все познати веселяци. Някои са облечени в бански костюми, други са препасали около кръста си само по една кърпа.

Под игривите звуци на кларнета и на хармониката и под шумните удари на тъпана шествието обикаля палубата, нахлува в коридорите и измъква насила из кабините ония, които не искат да вземат участие в тържеството. Нито един пътник не може да остане некръстен във водите на екватора. Такава е неумолимата традиция на парахода и всички трябва да й се подчиняват. Изключение се прави само за калугерките и за тия, които са пътували вече през екваториална област.

Сега процесията излиза отново на палубата — по-многолюдна и по-пъстра — и се запътва към площадката пред бара, дето се намира заграденият с платнища басейн, пълен с вода от екватора. Там стоят невъзмутими двама души: Франсоа в новото си преображение на Йоан Кръстител и един здравеняк матрос, негов помощник.

Нептун и Амфитрита заемат почетни места до басейна и едва в тая церемониална минута човек открива под изкуствената брада на морския бог представителя на автомобили, а в лицето на Амфитрита — благодетелната дама, която хвърляше на негрите в пристанището на Дакар цели франкове. Разбира се, Нептун не се смущава от нищо и произнася пред присъствуващите подходяща за случая реч.

Пръв излиза напред, за да приеме кръщението, един висок фламандец с мустакато лице, чието мършаво тяло напомня поразително легендарната фигура на Дон Кихота. Фламандецът коленичи пред бога на морето, който го благославя, после едрият матрос го хваща не особено нежно за костеливите космати нозе и го хвърля в басейна, дето Франсоа довършва тайнството.

Така се изреждат един по един насъбраните за кръщаване пътници и всеки излиза из басейна, получил името на някое животно от подводното царство: омар, делфин или медуза. Женски писъци и смях кънтят наоколо, някой протестира и крещи: „Faites pas des bêtises!“ — ала след миг и той се изтърсва в кръщелния купел, тъй както е облечен, с яка, с панталони и с обуща.

Денят угасва с едно виолетово петно на хоризонта. Вечерта пътниците получават галавечеря с шампанско, а след вечерята горе на палубата започва балът.

Дамите, които чакат отдавна тая вечер, за да се покажат в официалните си тоалети, дълго се стягат пред малките огледала в кабините си и се ядосват, че не могат да се огледат цели. Още през деня те са фризирали косите си в параходната бръснарница, сега им остава само да отскубнат три-четири косъмчета от веждите си и да драснат върху устните си две цинобърни черти.

На площадката пред бара няма вече басейн. В тоя час там се танцува и се пие под звуците на моряшкия оркестър, който свири танго. Мъже в смокинги и жени в паяжинни рокли се въртят около наредените в кръг маси. Франсоа се промъква между танцуващите и балансира с удивителна ловкост тежкия си поднос, отрупан с чаши и бутилки. Той е отново барман и разнася все тъй неуморно наоколо коняк и уиски, коктейл и шампанско. В една от паузите между танците някой извиква високо имената на пътниците и им раздава кръщелни свидетелства. Понякога параходът се залюлява силно, разтърсен от някоя голяма вълна, и всички се наклоняват на една страна. Когато след това танцуващите двойки продължават прекъснатия си танц, под нозете им хрущят парченца от счупено стъкло.

Късно след полунощ празникът свършва. Пътниците се прибират с викове и песни в кабините си и на палубата остават само празни маси с недоизпити чаши и с измърсени покривки. На една маса се поклаща, подухвано от вятъра, едно забравено кръщелно свидетелство. То е заляно до половина с вино. На него пише:

Ние Нептун, син на Сатурна, брат на Юпитера и на Плутона, цар на Екватора, княз на екваториалните зони, велик господар и повелител на империята на моретата и на бурите, в присъствието на Амфитрита, Нашата благородна съпруга, удостоверяваме с настоящето, че Г-Н ДЮШАМПЕН — полип, минаващ през Нашето влажно царство, изтърпя с всичкия блясък за случая Кръщението на Екватора, което му дава право да пътува из Нашето владение, без да бъде подлаган отново на солено миросване. Умоляват се тритоните, найадите, сирените и всички други власти на Нашата държава да му оказват помощ и съдействие в случай на нужда.

Господин Дюшампен — полип.

Лека нощ, непознати пътниче, който си кръстен с това недостойно име!

Дано потомците ти бъдат по-щастливи от тебе и минат някога екватора поне като омари!

* * *

Топла лепкава влага мокри лицето и дрехите. Откъм бреговете на Африка пасатните ветрове носят леки, млечнобели пари, които димят над чугунената вода като разкъсани облаци. Често заръмява дъжд, ала капките му се изпаряват, преди да стигнат до водата.

В дъното на палубата е окачена карта на рейса Европа — Южна Америка. По нея са накацали малки книжни флагчета, които бележат изминатия път. Всяка сутрин едно ново флагче скъсява разстоянието между парахода и бразилския бряг. Досега върху картата са забодени четиринадесет такива знаменца, а броят им трябва да бъде осемнадесет.

Вечер върху фона на Млечния път тъмнее черно петно. Недалеч от него, сред прах от разноцветни звезди, трепти химеричното съзвездие на Южния кръст. Под това незабравимо небе пътникът се приближава към Рио де Жанейро.