Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция
Niya (2013)

Издание:

 

Светослав Минков. Съчинения в два тома. Том втори

Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада

 

Съставители: Милка Спасова, Мария Кондова

Редактор: Татяна Пекунова

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Ана Шарланджиева

 

Формат 32/84/108; тираж 40 113 екз; печатни коли 35; издателски коли 29 40; уик 28,44; л.г. VI/55; №5809; поръчка №114/1982 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 26.II.1982 година; излиза от печат на 30.VII.1982 година; цена 3,78 лв.

 

Код 25 9536172711/5506-38-82

 

Издателство „Български писател“, София, 1982

Държавна печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Сан Пауло — Сантос

Винаги, когато влаковете напущат някой град, една неясна и потискаща мъка обхваща пътника при тъжната гледка на предградията. Тогава пред погледа се занизват мрачни здания, фабрични комини, бедни хижи и полуразградени дворове, мяркат се деца, които спират за миг играта си и махат с ръце към минаващия влак, или изникват сякаш из самата земя мъже и жени от работния народ, все един и същ в неволята си по всички части на света.

Влакът за Сан Пауло оставя зад себе си сивите покрайнини на Рио, из които само тук-там светва с провинциално кокетство някоя синиленосиня или керемиденочервена къщица, колелата на вагоните затракват по-ясно по релсите и неочаквано от двете страни на пътя зашумяват ниските храсти на портокалови градини. Километри наред в лъчите на слънцето пламти искрящото злато на милиони портокали, сетне градините изчезват и напреде се разгръща необятната бразилска равнина с пожълтяла трева и с редки чифлици в далечината.

Преди сто години от Ливерпул за Манчестер е потеглила с всичката сензация на току-що открито чудо една смешна железница. Оттогава техниката е направила гигантски напредък, но това, разбира се, не пречи на бразилските влакове да се движат и днес още със същата бързина, с каквато се е движил първият локомотив на Стефенсона. Те спират едва ли не на всеки километър — уморени и лениви като коне, които се отбиват постоянно на водопой. И все пак въпреки самоварното си устройство локомотивът пъшка и тегли геройски след себе си десетина обикновени вагона, два-три „пулманови“ и един вагон-ресторант, в който чужденецът може да опита бразилската кухня — супа с тапиока, риба, пържена в мандиоково тесто, или говежди котлет с неизбежните картофи пататас, всичко нетърпимо сладко и нарочно нагодено за вкуса на бразилците.

Надлъж край широките стъкла на „пулмановите“ вагони са наредени едно срещу друго, с масичка помежду им, вехти тръстикови кресла, които страдат сякаш от рахитизъм и скърцат не само от най-лекото помръдване на пътниците, но дори от самото им дишане. Ала колкото и неудобно да се чувствува в такова кресло, човек се примирява в края на краищата с положението си и се заглежда в прозореца, зад чието стъкло минават залени от слънце картини — изгорели от жегата поля, пръснати стада добитък, самотни дървета и ниски къщи с катранени сенки под стрехите. Понякога из разпуканата земя внезапно израства грамадно дърво, отрупано с хиляди алени цветове, които грабват и замайват погледа. Сетне се явяват малки станции с мургави бразилски войници, облечени в каки униформи, негри с лек и сиромашки багаж в ръцете, продавачи на оранжада или случайни скитници, попаднали тук след дълги приключения и злополуки.

На перона на една станция недалеч от Сан Пауло двама стари познайници се срещат съвсем ненадейно и започват да се целуват. И двамата изглеждат приятно изненадани от тая неочаквана среща. Единият е рус, снажен мъж, с каскет и със сиви износени дрехи, другият е по-нисък, има загоряло лице и носи полувоенна куртка, брич-панталони и прашни жълти ботуши.

— Вася, голубчик, да неужели это ты? Сколько лет, сколько зим! Ну, откуда и куда? — провиква се весело на руски мъжът с каскета и тупа приятеля си по рамото с оная непринудена топлота, така присъща на славянина.

— Мотаюсь, брат. Сейчас из Рио — отвръща другият също на руски и със същата широка усмивка на лицето.

И след като дълго се прегръщат, двамата приятели, очевидно руски емигранти, се хващат подръка и тръгват по перона. Те се разправят високо, говорят за някаква Оля, която избягала „с каким-то черномазым“, после снажният мъж с каскета обяснява, че живеел отдавна тук, че бил дресьор на кучета и че криво-ляво изкарвал хляба си. На свой ред пътникът от Рио изброява какви професии е сменил досега и с неизменния оптимизъм на руския емигрант заявява, че е тръгнал да копае брилянти в Мато Гросо, дето според думите му човек можел да натрупа нечувани богатства. Когато последният звънец удря, двамата руснаци отново се прегръщат и целуват. Бъдещият брилянтов крал с жълтите ботуши се качва в един мръсен третокласен вагон и се изгубва в неизвестността. Изгубва се и дресьорът на кучета, който остава на перона на малката станция и размахва каскета си в далечината.

След десетчасово клатушкане из бразилската степ най-сетне влакът пристига привечер в Сан Пауло.

* * *

След Рио де Жанейро Сан Пауло е вторият по значение град в Бразилия. Но паулистите, които се смятат във всяко отношение първи, не могат да търпят тая върховна несправедливост и си отмъщават на жителите на Рио, които ги наричат с презрителното име „кариока“. За тях Сан Пауло е сърцето на бразилската република, огнището на бразилската култура, средището на бразилския стопански живот. Паулистите са високомерни и самонадеяни, обичат книгите и се радват на висшите си учебни заведения, както се радват децата на картонените си къщици.

Една вечер в бара на хотел „Еспланада“ неколцина европейци се запознават случайно с един истински паулист, по професия депутат, който говори цели два часа за литература и изкуство. Когато някой му задава въпроса, кои са най-известните бразилски писатели, той без колебание посочва най-напред себе си като автор на някаква драма за Али баба и четиридесетте разбойници, а след това споменава и един свой приятел, който бил написал някакво гениално съчинение за… петрола. През всичкото време паулистът-депутат очевидно бърка понятията „художествена“ и „научна“ литература, без да се смущава ни най-малко от това смешение на крайностите. Наопаки, видимо вдъхновен от собственото си величие и от гениалността на отсъствуващия си приятел, симпатичният невежа започва да поръчва безразборно всякакви напитки и на края се трогва дотам, че измъква неочаквано портфейла си и го подарява на едного от европейските си събеседници в знак на побратимяване, като преди това прибира парите си и оставя вътре според бразилския обичай една дребна банкнота — за „портбоньор“.

* * *

„Бутантан“. Тъй се казва змиярникът в околността на Сан Пауло, дето се отглеждат като скъпи питомци най-опасните отровни змии за добиване на серум против смъртоносното им ухапване. Институтът „Бутантан“ е прочут в цял свят. В „Бутантан“ постоянно пристигат не само учени и професори, но и всякакви любители на силните усещания.

Стотици живи възли — неподвижни, лениви и охранени — се пекат от сутрин до вечер на слънцето пред кълбовидните си циментови леговища. В това змийско царство, отделено от публиката с ров и с ниска стена, растат големи дървета, по чиито клони са нависнали безброй питони и кобри. Уловени в непристъпните бразилски лесове, всички тия змии са застинали в лукаво и тежко вцепенение, в някакво сънно равнодушие към науката, сякаш искат да подчертаят неизмеримото си презрение към нея. Те са безразлични дори към пазача, който прекрачва понякога оградата им и ги подхвърля с дълга двузъба вила. Само някоя по-честолюбива кобра ще изсъска срещу високите му ботуши и ще му покаже раздвоеното си езиче, но когато той я притисне с вилата, тя се укротява и загубва за миг злината си. Тогава пазачът я хваща ловко за шията и я изнася пред любопитните посетители, а дежурният лекар разтваря устата й и изцежда с щипци жлезата над коварния й зъб, из който блясва капка бистра отрова.

След тая сценка публиката отива да види още по-забавно зрелище. Една змия трябва да изяде друга, два пъти по-голяма от нея. Това изглежда почти невероятно и всеки очаква с напрегнат интерес започването на драмата. Но тоя път похитителката е сита и не обръща никакво внимание на жертвата си. Напразно пазачът се опитва да я раздразни. Тя лежи като мъртва и отказва да изиграе ролята си. Какво разочарование за зрителите! Една дама, цяла трепереща от възбуда, хвърля със садистично настървение запалената си цигара върху опашката на ленивката — дано поне по тоя начин я предизвика да нападне поднесената й плячка, но напразно. Двете змии излизат по-умни от хората и не искат да им доставят очакваната наслада.

— Господи — казва с огорчение дамата, — мигар тия лишени от всякаква страст животни са наистина опасни?

Всъщност отровата на привидно безстрастните влечуги е толкова силна, че безцветната капка от зъба на кобрата например причинява бърза парализа на мускулите и смърт от задушаване. А има и змии, чиято отрова предизвиква кръвотечение из очите на ухапания или разрушава тъканта и нервите му като разтопено олово.

* * *

Автомобилът хвърчи към градчето Кампинас. Облаци от червен прах засипват пътниците. Из тоя хълмист червенозем са пръснати обширните кафеени плантации, чиито ниски дървета с бели ухаещи цветове са вечно зелени.

Оттатък Кампинас се намира плантацията на сеньор Перейра — една истинска бразилска фазенда с милиони дървета и с цяла армия от работници. Самият сеньор Перейра отсъствува от имението си, заминал е на почивка в Ривиерата. Но неговият домоуправител посреща и изпраща с удоволствие гостите, като се задоволява само да им покаже вилата на господаря си: библиотеката, спалнята, трапезарията и приемния салон, всичко наредено според вкуса на типичния парвеню богаташ, който се интересува едновременно и от търговски сделки, и от книги, и от рицарски оръжия, и от удобни кресла за излежаване.

В приемния салон домоуправителят застава благоговейно пред един грамаден мъжки портрет, рисуван с маслени бои, и казва със затрогващо умиление:

— Ето, това е сеньор Перейра!

На портрета стои човек на средна възраст, облечен в черни дрехи. Мургавото му лице изразява по-скоро нахалство, отколкото енергия, ала и тъй все пак внушава известно страхопочитание у посетителя. Тоя бразилски аристократ с поглед на цирков хипнотизатор очевидно е искал да завещае на поколенията най-величавата маска на своя земен образ.

Богатството на сеньор Перейра е неизмеримо. Докато той си почива в някой луксозен хотел на Лазурния бряг или обикаля парижките антиквари, за да купи гвоздея, на който Наполеон си е закачвал шапката на остров Света Елена, работниците негри и мулати в плантацията му пълзят приведени над плодородния червенозем, берат и сушат кафето, насипват го в чували и го изпращат в Сантос. За тая каторжна работа човешките термити в плантацията получават такива нищожни надници, че едва могат да се изхранят или да сложат нова кръпка върху дрипите по тялото си. Полугладни, боси и потънали в пот, те събират ароматните кафеени зърна с някакво необяснимо усърдие, сякаш сами притежават акции от предприятието на многоуважаемия сеньор Перейра.

— Amateurs de café! Demandez le café du Brésil!

Колко пъти човек е срещал тоя надпис във вагон-ресторантите на Кук?

Бразилия дава две трети от цялото световно производство на кафе, а провинцията Сан Пауло — почти половината от годишната реколта на страната.

Така се печели слава на международния пазар, когато цената на кафето е съвсем ниска благодарение на евтината работна ръка.

* * *

Пътят за Сантос пълзи по шеметни височини, вие се като серпантина по ръба на страхотни пропасти, губи се сред водопади от буйна и пъстра растителност. Едва тук човек усеща вече дивото великолепие на бразилската природа. Не е ли това прародината на органичния живот, дето земните сокове кипят с неудържим напор в жилите на дърветата и дето всяко растение бърза да изпревари другото, да изникне по-високо, да се изскубне из земята, напращяло от хлорофил? Каква е тая хаотична зеленина, която извира така стихийно из земните недра, залива скалите и изпълня дълбочините на пропастите като тежка мъгла?

Сред гъстата мрежа от преплетени лиани се промушват тънки палмити и папратите развяват сребристи пера. Тук-там самотно се издигат гигантски дървета, забили корен в земята сякаш преди хилядолетия. От тях лъха несломима първична мощ, нещо от трагичното величие на вкаменените праисторически чудовища. Отдавна тропическото слънце позлатява гладката им кора, по която няма нито една пъпчица, нито един паразит, нито една орхидея. В своята слънчева чистота тия великани дървета не спират растежа си, а се издигат все по-нагоре, бунтуват се срещу земните си окови и искат да стигнат с върха си небето.

Върху далечната синева на хоризонта лъсва ивица от океана и чудното видение от бразилската земя остава назад като сънувана картина.

Отсреща в равнината се показва Сантос — с неговите бели къщици и с няколко димящи парахода по крайбрежието. От пристанището на тоя град бразилското кафе продължава триумфално пътя си по цял свят.

Сантос е едновременно борса и гробница на кафето. В години на свръхпроизводство тук се изгарят на клади или се изсипват на дъното на океана милиони чували с кафеени зърна. Колкото и нелепи да са тия закони на икономиката или тъкмо поради тях плантаторите все пак печелят, защото запазват кафето от обезценяване.

В Сантос има много магазини с фотографически апарати, много слънце, много хамали и тук-там по някой крадец измежду прислугата в хотелите.

На плажа в Сантос се събират хора от всички краища на Бразилия. Те се къпят в океана, ровят се из пясъка и гонят с поглед редките облаци по ведрия свод на бразилското небе.