Светослав Минков
Другата Америка (5)

Рио де Жанейро

Една ранна утрин в далечината се открива чудна гледка: през наситения с топли пари въздух се очертават странни хълмове и възвишения, чиято неразгадаема хубост потиска човека със суровото си първично величие. Пред тая могъща картина, пред тоя хаотичен пейзаж от конусообразни хълмове и скали, изплавали из мъртвата вода на океана като гърбици на гигантски камили, европеецът изпитва чувството, че е пренесен неочаквано в дните на светосътворението, когато разбунтуваната земя се е показвала над моретата в най-фантастични форми.

Това е Рио де Жанейро — „най-красивият град на света“, а после столица на Бразилия, — това е вечният блян на туристите и безопасното убежище на международните авантюристи и мошеници.

Океанът диша тежко. Над сънно люлеещата се повърхнина пропълзява змийче от синя светлинка, по-нататък из водата се пръсва ослепителна искра, кристално чиста като брилянт. Такова е тропическото слънце над бразилското крайбрежие. Неговите магнезиеви лъчи не шарят водата с багри, а падат, отвесно отгоре й, като запалват само тук-там по някое остро пламъче.

— Ето Пан де Азукар, ето и Корковадо! — обяснява от палубата на парахода един сух бразилец от Рио. — Виждате ли оня кръст на върха на Корковадо? Това е статуята на Христа с разперени ръце. Трябва непременно да я видите отблизо — казва бразилецът и добавя с особена национална гордост: — Висока е 30 метра! Грандиозно, нали?

* * *

Вървите по авенида Рио Бранко, която започва от самото пристанище, и в ушите ви звучи непозната реч: бразилците говорят португалски. Те са приели езика на своите някогашни завоеватели и в никакъв случай не желаят да се откажат от него. Какво значение има, че цяла останала Южна Америка говори испански? Мигар Бразилия не заема половината от нейното пространство и не е 19 пъти по-голяма дори от самата Франция? Който иска да се разбира с народа й — нека учи португалски. Това е закон за гостите на всяка държава.

В началото на авенида Рио Бранко се издига 22-етажното здание на вестник „A Noite“. Тоя единствен небостъргач в Рио де Жанейро е изграден сякаш за реклама — да смае европееца още при влизането му в бразилската столица. Ала веднага след тая изненада авенида Рио Бранко се превръща в обикновен западноевропейски булевард: по средата й минават трамваи, а отстрани — автомобили, които пълзят като костенурки и спират всяка секунда пред светлинните сигнали на кръстопътищата. Тук са магазините с парижка парфюмерия, бижутерите, международните туристически агенции и бюра за пътнически съобщения, тука са кината, банките, големите кафенета и ония малки дюкянчета, които продават евтини „спомени“ от Рио — брошки, пепелници и подноси с лепени по тях криле от бразилски пеперуди.

По двата тротоара на авенида Рио Бранко гъмжи пъстра навалица: мулати, метиси, креоли и негри. Всички тия хора, взети вкупом, се наричат бразилци. В жилите на всеки бразилец тече негърска или индианска кръв. Впрочем, понякога се срещат и съвсем парадоксални случаи: от баща англичанин и от майка холандка например може също да се роди бразилец.

Какво ли би казал за това шарено население някой защитник на чистата раса? Слава богу, че поне засега Бразилия не се управлява от расисти. Иначе в нея не би останал нито един „бразилец“.

Въпреки демократичните принципи на бразилската конституция в Бразилия и днес още съществува феодален строй. Управлението на страната се намира фактически в ръцете на плантаторите на кафе, от чиито семейства излизат почти всички бразилски министри. Тия могъщи „фазендейроси“ ръководят политиката на своя окръг, както туй са вършили преди сто години лендлордовете в Англия. Представителите на тая олигархия се смятат за недосегаеми аристократи и презират хората от народа. Те са не само пламенни оратори, но и добре дресирани сноби, които покровителствуват изкуствата и слушат Бетховен със затворени очи. За поддържане на външния блясък те не жалят парите — особено обществените.

* * *

В една напречна уличка на авенида Рио Бранко се намира ателието на сеньор Николас.

Ще запитате: какъв е тоя сеньор Николас? Художник? Скулптор?

Не. Сеньор Николас е фотограф. Той познава всички видни хора на бразилската, столица и не изпуща случая да подчертае връзките си с тях. Дошъл е в Рио преди няколко години като емигрант от Румъния и с верния усет на авантюриста е разбрал веднага, че тук човек може да направи кариера. Впрочем, неговият румънски произход изглежда малко съмнителен, но това няма никакво значение за бразилската действителност. По-важно от всички е, че днес сеньор Николас се ползува с името на истински артист, който печели добри пари от фотографския си занаят. При него се снимат всички чужди дипломати в Рио, а във витрината на ателието му могат да се видят портретите на такива световни знаменитости като Айнщайн или Игор Стравински.

Сеньор Николас държи под опекунството си цяла една група от бразилски интелектуалци, на които внушава непрекъснато своите несъстоятелни теории за изкуството. Неговото ателие, или както той само го нарича „студио“, заема всъщност няколко стаи. Една от тия стаи е превърната в малък театър, на чиято естрада се изпълняват пред затворен кръг от богопомазани слушатели най-различни концерти и художествени декламации. Зад вратата на друга стая едно пиано от сутрин до вечер повтаря със затъпяващо и убийствено еднообразие пет-шест такта от някакъв валс без начало и без край: там се учи балет. В трета пък стая, която е интимният олтар на тоя подозрителен храм на изкуствата, се намира грамадната статуя на гола жена, оригинално произведение на доморасъл местен скулптор. В тая стая сеньор Николас може да ви говори с часове за литература, за музика или за театър, тук той ще ви заяви с наивността на закъснял изобретател, че е написал една сензационна книга, в която развива всекиму известната и повтаряна вече до втръсване теория за механизирането на съвременния човек. И за да не скучаете, докато го слушате, сеньор Николас ще ви черпи с любимото народно питие мате, а ако предпочитате алкохола, ще ви налее чашка багасейра или кашаса — тия две ужасни бразилски ракии от грозде и от захарна тръстика, които парят гърлото като пламък.

Във всеки непознат град се срещат едни особени хора, които просто търсят случая да се залепят за някой чужденец. И залепят ли се веднъж за него, те не го изпущат нито за миг из ръцете си: качват го на трамваи и омнибуси, пъхат го в подземната железница, водят го из музеите, показват му паметниците, набиват в главата му всевъзможни исторически дати и имена, докато в края на краищата нещастният гост стане неврастеник и започне да се киска съвсем безпричинно, да кажем, в някоя църква, или пък да плаче в зоологическата градина. Мнозина от тия доброволни чичеронета страдат само от благородната мания да бъдат услужливи, други търсят чужденеца с ясно пресметната цел. Към втората категория спокойно може да се причисли и сеньор Николас.

Ако ви хрумне да се фотографирате в бразилската столица и ако фаталната случайност ви заведе в студиото на сеньор Николас, вие положително сте изгубени. Сеньор Николас ще направи всичко възможно, за да не ви даде навреме портретите и по тоя начин ще ви държи в плен до последната минута на вашето престояване в Рио. Още на следния ден след запознаването си с вас той ще дойде да ви вземе от хотела и ще започне да ви показва забележителностите на града. На пръв поглед в това няма нищо лошо. Напротив, в такъв един град като Рио де Жанейро, дето официалният език е португалски, водачът съвсем не е излишен. Ала бедата е там, че сеньор Николас спира вниманието ви изключително върху мъртвите постройки, паметници и музеи, без да държи сметка, че вие искате да видите живата действителност наоколо, в нейните незначителни подробности, и да усетите пулса на едно непознато за вас всекидневие, което може би е много по-интересно за непредвзетия наблюдател, отколкото всяко официално минало, затворено в стъклен шкаф. Но сеньор Николас знае какво прави. През всеки час на денонощието той може да влезе с вас в народната библиотека, в народния театър или в ботаническата градина и тъкмо тук се крие тайната на неговата услужливост. Отначало вие недоумявате защо тоя човек избира именно неприемните часове и дни, за да ви покаже еди-кой си научен институт или еди-кое си културно учреждение, но после всичко ви става ясно. Той върши съзнателно това поради две съображения. Първо: за да остави у вас впечатлението, че е всесилен и че вратите навсякъде и винаги му са отворени, и второ: за да убеди шефовете на тия институти и учреждения, че вие, известният европеец X (за вашата известност никой не ще прави справка), сте негов приятел, към когото бразилските наредби и правилници не трябва да се прилагат. Така, през всичкото време на престояването ви в Рио, вие трябва да играете ролята на някакъв неодушевен предмет в ръцете на сеньор Николас, който ще ви развежда насам-натам със скритото желание да бъде полезен по-скоро на себе си, отколкото на вас. И най-сетне, когато настъпи часът на вашето отпътуване, тоя ултрапрактичен човек ще ви заведе в студиото си, дето вие ще получите отдавна очакваните снимки — още влажни, ала все пак твърде внушителни с ония едри петна от сенки, които придават на лицето ви израза на някаква свирепа мъжественост. За същите снимки друг фотограф едва ли би ви взел и 50 милрейса, но сеньор Николас е артист и затова ще ви поиска 200. Колкото и голяма да е тая сума, вие ще я дадете с готовност не само поради неудобството да се пазарите с човека, който е бил ваш чичероне, но още и за туй, че спечелвате отново свободата си, която струва много повече от 200 милрейса.

Сеньор Николас е надарен с феноменалната съобразителност на оня тип емигранти-кариеристи, които гледат като ясновидци в бъдещето и си подготвят планомерно и упорито едно завидно съществуване. И затова не трябва никак да се учудваме, ако един ден някоя къса радиограма от Рио де Жанейро ни съобщи новината, че не друг, а сеньор Николас именно се е издигнал до най-високото стъпало на бразилската общественост и е станал президент на републиката.

* * *

В Рио де Жанейро човек ще види плодове, каквито само бразилската земя може да откърми в недрата си. Някои от тях, като бананите и ананасите, са отдавна познати на културния гастрономически свят и се продават почти във всички деликатесни магазини в Европа. Други, от рода на портокалите, европеецът среща тук на всяка крачка и ги отминава с равнодушие.

Но има плодове, съвсем екзотични и странни, които наистина могат да озадачат чужденеца, а понякога дори да разстроят стомаха му. Например:

Манго — приятен на вкус, но с мирис на терпентин. След банана и ананаса той е най-любимият плод на бразилеца.

Карангола — жълт шесторъбест плод, прозрачен като стъкло. Вкусът му е непоносим, но дървото му, казват, било великолепно — гъсто и сенчесто, с продълговати жълтеникави листа.

Мамао — пъпеш, който расте на дърво. Яде се само от гладните негри, при липса на друга храна.

Кажу — жълточервен плод във форма на круша, чиято костилка расте отвън и е отровна. От сока на тоя плод правят лимонада.

Жабатикаба — череша, която расте не по клоните, а върху самия дънер на дървото.

Абокато — крушообразен плод с твърда костилка. Месото му е меко, млечнозелено и се маже като масло. Има вкус на варен зеленчук, с лек мирис на бадем. В Антилските острови французите го наричат „beurre végétal“, но бразилците предпочитат да го именуват абокато, сиреч „адвокат“.

Биха могли да се изброят още много такива неизвестни за европееца рожби на бразилската земя, като питанга, гояба, грумишама и тъй нататък, или пък различните видове орехи начело с кокосовия, но каква полза от всичко това, когато поне засега читателят не може да види нито един от тия плодове със собствените си очи и да опита вкуса му със собствения си език!

* * *

Когато човек наблюдава в Рио старомодните летни трамваи с тесни дървени пейки, по които са насядали рамо до рамо бели и негри, неволно се запитва: „Мигар тук не е като в Съединените щати?“

Някога негрите в Южна и Северна Америка са били роби и са се продавали като стока. Сега робството е формално премахнато, но в Съединените щати съществува нещо по-лошо: циничната и безнаказана свобода на янките да изливат на всяка крачка омразата си срещу ония, които по закон са „равноправни“ граждани на страната.

Безспорно негрите в Бразилия живеят при малко по-човешки условия. Вярно е, че повечето от тях и до днес си остават роби по традиция и вършат най-тежката работа в плантациите въпреки дадената им свобода в 1888 г. Ала поне ония, които населяват градовете, могат да посещават спокойно публичните места и заведения — да дишат въздух в градините, да пият кафе в кафенетата и бира в таверните наред с другите бразилски граждани. Може би тая търпимост в отношенията между бразилските „бели“ и „черни“ се дължи преди всичко на обстоятелството, че белите в Бразилия все още не са напълно бели. Но дали с постепенното нахлуване на североамериканските капитали тук не ще нахлуе и влиянието на Ку-Клукс-Клан?

Това изглежда малко вероятно, защото едва ли някога бразилците ще престанат да чувствуват капката негърска кръв в жилите си.

* * *

Една зелена неонова стрела свети в нощта и сочи входа на някакво подземие, из което долитат трептящите звуци на хавайски китари. Няколко каменни стъпала водят надолу към потайния лабиринт на тоя вертеп и изведнъж пред очите на посетителя се открива странна картина: едно съмнително общество от дрипави мулати и негри, от безделници и проститутки се е отдало тук на най-разюздано веселие, а в същото време в самото преддверие на ниската задимена зала, пред три малки огледала на стената, трима бръснари сапунисват и бръснат с невъзмутимо спокойствие трима подозрителни субекти! Дали човек трябва най-напред да се обръсне и после да влезе в залата, или той отива в бръснарницата, след като се е напил — това поне в първия миг остава тайна. Малко по-късно, разбира се, посетителят узнава, че повечето клиенти на тая полунощна бръснарница са келнери и детективи, които едва сега се връщат от работа и бързат да стъкмят тоалета си за утрешния ден.

Докато негрите наоколо смучат жадно бира, чиято пяна се топи като пухкав сняг по устните им, докато келнерите и детективите се бръснат, а полупияните проститутки се забавляват цинично с кавалерите си, или пък танцуват с несигурни стъпки мачич, докато всички тия хора от дъното на живота се увеселяват тук в някакъв дребен мащаб и всяка секунда проверяват дали парите им ще стигнат за още една чаша бира или кашаса — в същия тоя час по двете крайбрежни авениди Бейра Мар и Атлантика профучават в неспирна гонитба таксита и луксозни частни коли.

По това време в казино „Копакабана“ и в казино „Атлантик“ се играе шмен де фер, бакара и рулетка.

* * *

Играта в казино „Копакабана“ е в разгара си. Четири рулетки се въртят едновременно, четири бели топчета подскачат и гонят щастливия номер. Играчите са обградили дългите зелени маси и следят напрегнато капризите на дяволската машина.

Пред един китаец с черни рогови очила е натрупана голяма купчина жетони. Той печели непрекъснато и след всяка игра подхвърля на крупието, което върти рулетката, по един жетон от сто милрейса.

— Pour les employés! — казва с пискливия си гласец китаецът и върху устните му играе неизменната дискретна усмивка на хората от жълтата раса.

— Obrigado, senor! Obrigado, senor! Obrigado, senor! — повтарят три пъти в хор бразилските крупиета от двете страни на масата, като се кланят учтиво на щедрия си дарител.

До китаеца седи човек на средна възраст с оредяла прошарена коса. Лицето му е изпито, очите му са червени от безсъница и от тютюнев дим. Ако се съди по износения му смокинг, той трябва да е редовен клиент на нощните барове и на комарджийските заведения. От половин час вече тоя злополучен преследвач на щастието огражда номер 23 с трансверсали, карета и шевали, но коварното бяло топче бяга по ръба на рулетката и си избира други номера. Когато човекът с прошарената коса изгубва и последния си жетон и остава само безучастен зрител в играта, бялото топче избръмчава подигравателно и пада на 23. По-жесток удар от тоя едва ли би могъл да се нанесе на професионалния играч, чийто шанс идва с няколко секунди закъснение. Господинът с износения смокинг скръцва сърдито със зъби и става от мястото си. Изпитото му лице изглежда още по-удължено и по-мършаво.

По-нататък един италианец губи също тъй упорито, без да си дава сметка колко всъщност е изгубил. Той е раздразнен от несполуката и всеки пет минути вади из портфейла си по една едра банкнота с намерение да спечели поне собствените си пари. Напразно дамата отдясно се опитва да го укроти. Темпераментният италианец играе с увлечение и нищо не е в състояние да го спре. Ръцете му треперят от възбуда и залагат жетони по цялата маса, вратовръзката му е изкривена на една страна, червеното му лице лъщи от пот. Той има вид на човек, който всеки миг може да получи апоплектичен удар.

— Basta, Pietro, per ora basta! — съветва го дамата и го дърпа за ръката.

— Non seccarmi! Vatene di qua! — отвръща грубо играчът, със закован в рулетката поглед.

И тук, както във всички игрални домове по света, има хора, които играят по някаква „система“. Те отбелязват всеки излязъл номер, изчисляват вероятностите и дебнат щастието из засада. И тъкмо когато са вече сигурни в успеха си, те слагат по няколко жетона върху масата и ги изгубват наред с жетоните на другите играчи, които не са правили никакви предварителни изчисления. Разбира се, тия наивни фанатици не допущат нито за миг, че „системата“ им е погрешна и че все пак рулетката си остава непобедима, защото човешкият разум и човешките чувства не могат да се борят никога със своеволните прищевки на една машина без мозък и без нерви. Последователите на разните „системи“ не изпитват разочарование от неуспеха си — те просто вярват като изобретателите на утопичното перпетуум-мобиле, че „случайността“ или липсата на еди-каква си нищожна бурмичка са причина за временната им несполука. След петото или след осмото завъртване на рулетката победата ще бъде сигурно на тяхна страна. И със занесения поглед на иманяри, потънали в някакво мистично спокойствие, те продължават да отбелязват следващите номера и да чакат все тъй търпеливо щастливия удар.

Но в казино „Копакабана“ освен любителите на рулетка има и по-големи реалисти в хазарта. Те предпочитат играта на карти и са се усамотили в една тиха стая, преградена с тежка кадифена завеса от общата зала с рулетките. Там се играе шмен де фер. Партньорите — десетина на брой — седят наредени около елипсовидната маса със зелена покривка и под широкия виолетов абажур на лампата приличат на съзаклятници или на спиритисти. Това са все изпечени картоиграчи, които играят на едро и само с по една-две думи приемат и предават банката, разоряват се или спасяват за известно време разклатеното си положение. Понякога при тях идва едно сънливо пиколо в червена униформа и им предлага цигари и пури от големия си дървен поднос.

Всяка нощ в казино „Копакабана“ се разменят пари от всички световни валути. Долари и гулдени, фунтове и йени се изплъзват из ръцете на играчите и потъват в здравите железни каси на казиното. В тая луксозна комарджийница, дето вечерното облекло е задължително за посетителите, човек може да види изискани аристократи, кокаинисти с дълбоки влажни очи, търговци на кафе, на петрол и на бели робини, банкери от Уолстрийт и Ню Йорк, певци от Миланската скала или някой белобрад професор от лайпцигския университет с черно шнурче за очила около шията и със смъкнати панталони, попаднал тук очевидно по погрешка, като заблуден пингвин сред някаква пъстра менажерия. Повечето хора наоколо са гости на самия хотел „Копакабана“, в който се намира казиното — един истински grand hôtel, чиито асансьори изкачват и свалят непрекъснато скъпи гардеробни куфари и тояжки за голф в платнени калъфи и в чието преддверие вечер се мяркат дами с хермелинови пелерини и мъже във фракове и в смокинги.

* * *

Неотдавна, през такава една нощ, пред хотел „Копакабана“ спряла елегантна кола.

Облеченият в бяло шофьор отваря вратата и от автомобила излиза чудна жена с бакърени коси и с голяма бяла лисица на рамене. Тя се обръща към господина, който излиза след нея, и казва мечтателно:

— Каква хубава нощ!

В същия миг се разнасят изневиделица осем револверни гърмежа. Непознатата жена се залюлява върху високите токчета на обущата си, протяга ръка към колата, но ръката й увисва веднага и тялото й се изпъва на тротоара. Из автомобила изскачат още двама мъже и заедно с първия стрелят напосоки в нощта.

После всичко утихва и минувачите от улицата се струпват на мястото на произшествието. Тримата мъже от автомобила питат възбудено:

— Не видяхте ли убиеца?

Тълпата мълчи и гледа любопитно жената. Лицето й е бледо. Под дългите ресници на полузатворените й клепачи е застинал учуденият поглед на две тъжни очи.

От хотела изтичват неколцина господа във фракове. Те дигат непознатата дама и я пренасят в хола — внимателно, грижливо, като счупена кукла. Тогава се чуват гласове:

— Емилия Кайосо! Това е Емилия Кайосо!

Жената е мъртва, но изглежда като заспала. Убита е сякаш само бялата лисица около раменете й, опръскана в кръв.

Така внезапно и тайнствено загива най-красивата и най-загадъчната жена в Рио де Жанейро — порочната богиня на луксозните хотели, на дансингите и на плажовете в цяла Южна Америка.

Кой е нейният убиец? Каква е нейната история?

Преди няколко години в стария град Куско в Перу се явяват отнякъде двама млади хора, съпруг и съпруга. Тяхното минало е забулено в мрак, намеренията им са неизвестни. Какво може да търси една съпружеска двойка в това залутано селище, някогашна столица на изчезналите инки? Днес в Куско живеят индианци и метиси, които обработват памук и кожи, а от далечната култура на инките са останали само тревясалите развалини на отдавна съборените храмове, дворци и крепости. Да се заселиш в това глухо перуанско градче, значи да се осъдиш на сурово и тежко изгнание.

Ала младите съпрузи, изглежда, не мислят така. Те наемат една полуразрушена къща в края на града и заживяват съвсем самотно. Едничкият човек, който ги посещава от време на време, е старата им прислужница-индианка.

В Куско има антиквари. Такъв е и англичанинът Халет Бърлет. Той обича странните истории и умее да ги разказва на приятелите си с пленяващо сладкодумие.

Негови приятели стават скоро и двамата съпрузи. Една вечер Бърлет ги поканва у дома си на вино и на приказки. Още след втората чаша той е вече в настроение и говори за гърбавия изрод на Куско, за Ел Дезиано.

— Вие не можете да си представите по-отвратително същество от тоя получовек-полумаймуна — казва антикварят. — В сравнение с него Квазимодо би минал за истински красавец. При това природната грозота на Ел Дезиано е засилена още повече от тропическите болести, които са разяли тялото му и са го обезобразили напълно. Като над гниеща мърша мухи и комари бръмчат неотлъчно над голия му череп и го хапят немилостиво. Но той не усеща нищо и е доволен от живота си, защото е най-богатият човек в Перу. Между нас казано, Ел Дезиано притежава приказното съкровище на инките, разбирате ли?

Съпрузите се споглеждат изпитателно. В последните думи на антикваря може би се крие частица от истината.

— О, тия вечни легенди за съкровището на инките! — забелязва равнодушно жената. — Колко пъти досега това съкровище е било откривано и все пак до ден-днешен никой не може да твърди с положителност дали то изобщо е съществувало!

— Ел Дезиано знае много неща за старата цивилизация на инките — продължава домакинът. — Той познава миналото на Перу по-добре от всеки специалист и може да ви говори с часове за сина на слънцето Манко Капак, за каменните идоли гуацики, за мнемоническото писмо „кипу“, съставено от разноцветни връвчици с възли, или за последния инка Атахуалпа, чийто богат откуп от цяла стая златни предмети е станал причина за кървавите разпри между испанските конквистадори Пизаро и Алмагро. Но по-хитър и по-недоверчив човек от Ел Дезиано едва ли съществува някъде по земята. Той живее в развалините на Храма на Слънцето и се пази като див звяр от хората, които могат да изтръгнат по някакъв начин тайната му. Вие казвате, мадам, че съкровището на инките било легенда. Ако аз ви призная, че преди няколко месеца Ел Дезиано продаде пред очите ми два килограма злато и един аметист колкото гълъбово яйце, тогава бихте ли повярвали, че легендата е действителност?

И антикварят налива отново вино в празните чаши.

На следния ден още в ранни зори жената отива в Храма на Слънцето. Тя е млада и хубава и прилича на възкръснала из развалините весталка. Месеци наред тя живее в лапите на гърбавия изрод, разкъсвана от тъмния бяс на най-извратените наслади. Привечер при залез-слънце минувачите я виждат да лежи в нозете на Ел Дезиано, прекрасна и демонична като изкусителка от грешните кошмари на пустинниците. Ел Дезиано ръмжи от щастие и я гледа с помътени очи.

Ала тая сатанинска идилия не трае за дълго. Една сутрин старата прислужница-индианка намира мъжа на изменницата мъртъв в леглото му — с една тънка връв около шията.

Полицията арестува антикваря Бърлет, но веднага след това го освобождава поради липса на улики. Вместо него тя хваща Ел Дезиано, макар че и той не изглежда да е извършил убийството. Ала все пак между любовника и законния съпруг на една жена подобно разчистване на сметките не е изключено.

Главен свидетел в делото по убийството на Мишел Кайосо е неговата съпруга Емилия. Тя се явява в съда и дава показанията си, които не хвърлят никаква светлина върху загадката, а, наопаки — заплитат още повече нишките на престъплението.

Ел Дезиано слуша развълнувано свидетелката и следи всяко нейно движение. Когато тя свършва, той скача на мястото си и изкрещява със страшен глас:

— Тя лъже! Тя удуши мъжа си!

Емилия Кайосо се обръща към обвиняемия и казва съвсем спокойно:

— Какво става с тебе, querido?

От кръвясалите очи на гърбавия святкат мълнии. Той трепери и говори като в треска:

— Аз обичах тая жена, господа съдии, и ще я обичам до края на живота си! За още една нейна целувка съм готов да избия всички ви, ако туй е необходимо. Когато тя дойде при мене, аз не й се доверих, защото знаех, че идва да ме измами. Но тя ме победи с неукротимата си страст и аз започнах да й вярвам. Липсваше ми само още едно по-силно доказателство за нейната любов, за да й открия всичко. Затова я накарах да удуши мъжа си. Тя не се поколеба и изпълни желанието ми. Тогава аз й казах тайната…

Председателят на съда заповядва:

— Арестувайте тая жена!

Един полицай извежда свидетелката, невинно усмихната като светица. Но нейната омагьосваща красота й отваря скоро вратите на затвора.

Няколко дена преди екзекутирането на Ел Дезиано, който шепне името й в предсмъртната си минута, Емилия Кайосо напуща Куско.

Тя обикаля Южна Америка и води разгулния живот на милиардерка. Едно камъче от нейните накити струва десет пъти повече, отколкото цялото състояние на покойния й мъж. Винаги придружена от трима телопазители, Емилия Кайосо се явява в най-скъпите хотели и барове и пирува с приятелите си до разсъмване. Тя става легендарна като самото съкровище на инките — за нея се говори навсякъде, за нея мечтаят всички мъже. Страхът и годините разпалват хубостта й, но тя обича вече само приключенията и опасността, която я дебне. Напразно тримата телопазители преграждат пътя й към смъртта. В цъфтежа на своята тревожна красота Емилия Кайосо оставя живота си на тротоара пред хотел „Копакабана“, в чието казино е оставила приживе и част от богатствата си.

Дали нейните убийци не принадлежат към някоя иманярска мафия, която иска да сложи ръка върху заграбеното съкровище? Или може би те са членове на някоя тайна секта от съществуващи и днес жреци в разрушения Храм на Слънцето?

Едничкият човек, който би могъл да каже нещо за убийците, е антикварят Халет Бърлет. Но той няма сили да понесе загубата на приятелката си и да направи от загадъчната драма един увлекателен разказ.

Половин час след убийството на Емилия Кайосо в една от стаите на същия хотел „Копакабана“ се чува гърмеж. Когато прислугата отваря вратата, Бърлет лежи неподвижно върху мекия килим. В крайчеца на устата му играе тънка лентичка кръв, а в нозете му се чернее като въглен неговият малък пистолет.

* * *

Всеки гост на Рио трябва да се изкачи на Пан де Азукар и на Корковадо, да отиде до близките селища Петрополис и Терезополис, да посети островчето Пакета и да прекара един час в ботаническата градина. По това неизбежно разписание на туристическите агенции чужденците имат рядкото удоволствие да бъдат водени като стадо от едно място на друго и да се любуват на чудесата на бразилската природа. Увиснали върху желязното въже, по което малката вагонетка пълзи като паяк към Пан де Азукар, те пищят възбудено над зиналата бездна и ведно със страха изпитват някаква спотаена гордост от туй, че все пак са се решили да предприемат такова опасно пътуване.

Пътят за Корковадо — откъм Тижука — минава през тъй наречената „девствена гора“, в която вместо маймуни и папагали човек може да види на всеки сто метра по един пъстър плакат с познатия надпис: Philips Radio! Европа рекламира стоките си навсякъде — дори сред лианите и араокариите на Бразилия. Може би навътре в страната, по слънчевите брегове на Амазонка, има крокодили, върху чиито гърбове са изрисувани реклами за крем „Нивеа“. Спекулантите са винаги изобретателни и практични — те искат да докажат, че много по-полезно е да прочетеш една реклама сред недрата на природата, отколкото да губиш времето си в излишно съзерцание на хубостите, които те обкръжават. Но ето че и бразилците не падат по-долу от европейците, а в някои отношения дори ги надминават. На върха на Корковадо те са издигнали една грамадна статуя на Христа с разперени встрани ръце. Тази статуя, която отдалече прилича на гигантски кръст и се вижда от всички краища на Рио, е образец на безвкусие и бездарност. Впрочем, самите бразилци се гордеят с нея не като с произведение на изкуството, а по-скоро с монументалността й като материал. Тя е висока 30 метра и тежи еди-колко си тона — при тия замайващи данни човек наистина изпитва известно уважение ако не към таланта на неизвестния ваятел, то поне към труда на работниците, които са монтирали статуята на такава височина. Мнозина смятат бразилците за фанатизирани католици, но това не е вярно. Техният католицизъм е изостанала от миналото традиция, каквато е, да кажем, традицията у англичаните да притежават замъци и къщи с привидения. Южноамериканците изобщо са религиозни не по убеждение, а по навик, не по силата на някакви нравствени принципи, а просто от лекомислие. Христовата статуя на върха на Корковадо се издига символично над цяла Южна Америка като рекламен манекен на тамошната суетност и мания за велики дела.

По време на гостуването си в бразилската столица Айнщайн е казал, че открил две неща: теорията за относителността и ботаническата градина в Рио де Жанейро. Ако тия изявления не са направени с преднамереното желание да се погъделичка националното чувство на бразилците, трябва само да се съжалява, че бележитият учен е изпаднал отново в онова декламаторско пустословие, така присъщо на някои знаменитости. Наистина, в ботаническата градина в Рио посетителят може да види малайски черен пипер или мадагаскарското дърво равенала, чието стъбло, промушено с нож, изхвърля като чешма струя бистра вода. Тук могат да се видят и представителите на бразилското растително царство: таблообразните водорасли Victoria regia, различните видове орхидеи, мулатовата палма или каучуковото дърво сирингейра. Ала всички тия растения и дървета все пак са затворени в обикновена ботаническа градина, разделени са на групи, оградени са с тел и са накичени с латински надписи, които придават на цялата околна гледка някаква строга системност, някаква музейна формалистика, нямаща нищо общо с дивата и величествена оргия на растителния живот в потайните глъбини на природата. Случайният посетител тук не изпитва нито възторг, нито изненада, а само любопитствува, както любопитствуват обикновено посетителите на зоологическите градини, когато видят например някоя странна птица, затворена в клетка.

* * *

Освен Пан де Азукар, Корковадо и ботаническата градина, освен разните паметници и културни институти Рио де Жанейро се слави и с друга една забележителност, която чужденецът трябва да открие сам, защото туристическите агенции и самолюбивите бразилци никога не ще му я покажат. Това е кварталът Манга — отвъд оградения с палми канал под същото име, — дето се намират публичните домове.

Човек не би могъл да си представи нищо по-мизерно от тия тесни улички с малки схлупени къщи, прилични на бараки, по чиито врати и прозорци са изложени на показ десетки полуголи жени. Такъв разврат съществува може би само някъде в дълбокия Ориент. На всяка крачка тук се чувствува ужасът на покварата, смрадният дъх на нещо гниещо, липсата на каквито и да било добродетели или престорено благоприличие. Слезли до последното стъпало на порока, всички тия жени по вратите и прозорците на схлупените бордеи са оживели сякаш из картините на Фелисиен Ропс. Те напомнят неговата „La buveuse d’absinthe“ — със същите хлътнали и помътени очи, със същото изпито лице, със същата жалка усмивка на устните.

Привечер, когато светнат лампите, кварталът Манга приема празничния вид на истински панаир на евтината любов. Из близките кръчми свирят банди — пращят тромпети и думкат тъпани, — тълпи от мулати, негри, скитници и моряци се разхождат бавно из тесните улички и оглеждат високомерно изложената наоколо стока. Жените крещят като папагали към минувачите на всички земни езици и им предлагат неподозирани наслади.

Върху вратата на всеки вертеп са написани с груби и разкривени букви името и отечеството на „дамата“, която чака клиенти: „Кармен — Испания“, „Бианка — Италия“, „Одет — Франция“, „Роза — Унгария“, „Зюйла — Египет“. В това космополитно гнездо на разврата са събрани жени от цял свят. Те са минали най-страхотните перипетии на бялото робство, докато стигнат до Манга, дето остават закрепостени до края на живота си и дето тялото им се превръща най-сетне в някаква мръсна дрипа, проядена от болести. Някога може би тия получовешки същества са преживявали трагедии, борили са се на живот и на смърт с прелъстителите си и са се опитвали да бягат. Но насреща им се е изпречвал океанът и ги е връщал назад. Сега те са се примирили вече със съдбата си и изглеждат предоволни, когато някой им подхвърли сиромашкото възнаграждение от пет милрейса.

На прага на една къщурка с олющена мазилка е седнала разголена жена, наметната с тънка шарена дреха. Върху начервеното й като маска лице личат следи от някогашна хубост. Тя плете тантела и не задиря минувачите, както другите нейни сестри. Отвън, през прозорчето на къщурката, се вижда бедна стаичка с две-три картини по стената, с ниско дървено легло и с малка масичка, на която е сложена проста ваза с увехнали вече цветя. От тавана се спуща мъждукаща лампа, скрита в абажур от навързани на конци хартийки.

От време на време жената хвърля равнодушен поглед към пъстрия човешки поток и после отново навежда глава над тантелата. Тя знае, че непознатият гост ще дойде, и тая нейна самоувереност я прави странно спокойна сред дивата вавилония наоколо.

Не минава много, и гостът наистина идва. Той е младеж с дръзко лице, с одърпани дрехи и с нахлупена до очите шапка. Момъкът и жената си разменят няколко думи по испански, след това и двамата влизат в къщата и затварят вратата. Ръката на домакинята дръпва едно перденце и забулва прозорчето. Приетият ред налага да се крият известни неща от очите на минувачите — разбира се, не от срам или от благоприличие, а само за да се запази професионалната тайна.

Малко по-късно, когато момъкът напуща бордея, жената сяда пак на прага и продължава прекъснатата си работа в очакване на друг клиент. Едно хилаво котенце, изскочило кой знае отде, се опитва да се погали в нозете й, но тя го ритва немилостиво, без да съобразява, че дори и тук могат да се намерят хора, които са готови да й съставят акт за грубо отнасяне с животните.

Да продаваш непрекъснато тялото си и в паузите да плетеш тантела, да вършиш тия две неща — почти едновременно и с еднаква естественост — ето кое изглежда необяснимо и чудовищно в своя нелеп реализъм. Може би в странната успоредица на това двойно занимание се пробужда дремещият у жената инстинкт към домакинство. А може би тук проблясва някакъв далечен атавизъм, преминал в кръвта и в подсъзнанието на нещастната улична хетера от някоя нейна прабаба къщовница.

В квартала Манга човек може да види интересни неща. Но най-интересното все пак е това, че и тоя квартал се намира под закрилата на Христовата статуя, която се издига тържествено на върха на Корковадо и простира покровителствено ръце над целия Рио де Жанейро — над прекрасните хълмове и залива, над комарджийниците и над публичните домове — трогателно внушителна със своето тридесетметрово величие!