Робърт Джордан
Прероденият дракон (43)

Глава 42
„Укротяването на язовеца“

Градската шумотевица, която Перин си спомняше от Кемлин и Кайриен, бързо заглуши смеха на Зарийн, доколкото изобщо имаше такъв. Звуците тук бяха някак по-различни, по-провлечени и в по-други тонове, но си бяха и същите. Ботуши, колелета и подкови върху груби, неравни улични камъни, скърцане на главини на каруци и волски коли, музика, песен и смях, леещи се откъм ханове и кръчми. Гласове. Жужене на гласове, все едно че си беше пъхнал главата в гигантски кошер. Голям град, гъмжащ от живот.

Откъм една странична уличка дочу удряне на чук върху наковалня и несъзнателно помръдна рамене. Липсваше му чукът и щипците в ръцете, нажеженият до бяло метал, хвърлящ искри, докато ударите му го оформят. Ковашките звуци заглъхнаха зад гърба му, погребани под тропота на коли и фургони и непрестанното бърборене на дюкянджии и хора по улицата. Миризмите на хора и коне, на готвено и печен хляб, и стотиците миризми, които намираше за присъщи на градовете, се наслояваха над миризмата на блато и солена вода.

Изненада се първия път, когато стигнаха до мост сред самия град — дълга каменна дъга над воден път, широк не повече от тридесет крачки — но при третия мост разбра, че Иллиан се кръстосва от не по-малко канали, отколкото улици, и че мъжете, тласкащи с дълги пръти натоварени баржи, са толкова начесто, колкото тези, които плющяха с камшици, за да придвижат тежките си фургони. Сред уличните тълпи се движеха носилки с навеси и по някоя и друга лъскава карета на някой заможен търговец или благородник, с герба на Дома, изрисуван пищно на вратите. Много от мъжете тук носеха странни бради, с оголени горни устни, докато жените, изглежда, предпочитаха шапки с широки периферии и прикрепени към тях шалове, увити на вратовете им.

Веднъж пресякоха площад, проснал се върху много акри земя, обкръжен от огромни колони от бял мрамор, високи поне петнадесет разтега и дебели по два разтега, които не поддържаха нищо друго освен венци от гравирани в камък маслинови клони на върха на всяка. От двете страни на площада се издигаха два огромни бели палата с пищни колонади и ефирни тераси, стройни кули и червени покриви. Всеки от дворците беше като огледален образ на другия, но след малко Перин забеляза, че единият е мъничко по-малък от другия във всяко отношение — дори кулите му бяха сякаш с една стъпка по-ниски.

— Кралският дворец — обади се Зарийн зад гърба му. — И Великата зала на Съвета. Според преданията първият крал на Иллиан заявил, че Съветът на деветимата може да има какъвто палат пожелаят, стига да не се опитват да си строят по-голям от неговия. Така че Съветът уподобил кралския дворец съвсем точно, само с по една стъпка по-малък на височина и ширина. Оттогава в Иллиан е все така: Кралят и Съветът на деветимата воюват помежду си, а Съборната с него и с тях едновременно, и докато се занимават със своите битки, хората си живеят както си искат. Не е най-лошият начин на живот, ако човек трябва да е вързан към един град. Ти, ковачо, предполагам, би искал да знаеш също така, че това е площадът на Таммуз, където аз положих Ловджийската клетва. Смятам да престана да те уча засега, инак никой няма да забележи сламата в косата ти.

Перин стисна език зад зъбите си с усилие и оттук нататък се постара да не се заглежда повече така открито. Никой, изглежда, не взимаше Лоиал за кой знае каква забележителност; малцина го поглеждаха повторно, дори малките дечица, които подтичваха възбудени наоколо. Изглеждаше, че огиерите не са непозната гледка в Иллиан. Никой от населението не обръщаше внимание на жегата и влагата също така.

Лоиал като че ли не беше много доволен от човешкия прием. Дългите му вежди клюмнаха чак до бузите и ушите му клепнаха унило, въпреки че Перин не беше сигурен дали това не е от въздуха. Собствената му риза се беше залепила на гърба му от пот и влага.

— Да не се боиш, че ще намериш тук други огиери, Лоиал? — попита той. Усети как Зарийн се размърда на гърба му и се изруга наум за развързания си език. Беше се наканил да казва на тази жена по-малко и от онова, което Моарейн смяташе да й споделя. Така, може би, щеше да я отегчи достатъчно, че да я принуди да ги остави. „Стига Моарейн да я остави да се махне сега. Да ме изгори дано, не искам една проклета соколица да ми е кацнала на рамото, даже и да е хубава.“

Лоиал кимна.

— Нашите каменоделци понякога дохождат тук. — Този път говореше шепнешком, не само за огиер, но и за всеки друг. Дори Перин едва го чу. — От стеддинг Шангтай, искам да кажа. Тъкмо майстори от нашия стеддинг са построили част от Иллиан — Двореца на Съборната, Великата зала на Съвета и някои други — и те винаги ни канят, когато има нещо за ремонтиране. Перин, ако тук има огиери, те ще ме върнат в стеддинга. Трябваше да се сетя за това преди. Това място ме притеснява, Перин. — Ушите му помръднаха нервно.

Перин подкара Стъпко по-близо до него и посегна да потупа Лоиал по рамото. Посягането беше нависоко, над главата му. Без да забравя, че зад гърба му е Зарийн, той заподбира думите си предпазливо.

— Лоиал, не вярвам Моарейн да им позволи да те зърнат. Ти си с нас от дълго време и тя като че ли иска да си с нас. Няма да им разреши да те вземат, Лоиал. — „Защо ли? — учуди се внезапно. — Мен ме държи, защото смята, че може да се окажа важен за Ранд, и може би защото не иска да казвам онова, което знам, на никого. Може би иска и той да остане по същата причина.“

— Разбира се, че няма — отвърна Лоиал малко по-уверено и ушите му щръкнаха. — Аз съм много полезен, в края на краищата. Може да й се наложи отново да пътува по Пътищата, а не би могла да го направи без мен. — Облегналата се на гърба на Перин Зарийн помръдна и той поклати глава, опитвайки се да улови погледа на Лоиал. Но Лоиал не го гледаше. Изглежда, се усети какво е казал току-що и туфите в ушите му леко посърнаха. Огиерът огледа града около тях и дори се извърна през рамо. — Не ми харесва това място, Перин.

Моарейн яздеше плътно до Лан и му говореше тихо, но Перин успя да долови част от думите й.

— Нещо в този град не е наред.

Стражникът кимна.

Перин усети сърбеж между плешките си. „Първо Лоиал, сега и тя. Какво е това, което не забелязвам?“ Слънцето огряваше ярките керемиди по покривите и се отразяваше в бледия уличен калдъръм. Сградите, изглежда, държаха хлад отвътре; хората също изглеждаха хладни.

Отначало не забелязваше нищо необичайно. Мъже и жени, забързани по работа, устремени, но някак по-мудни, отколкото беше свикнал да ги вижда по градовете на север. Реши, че може би е от горещината и яркото слънце. После забеляза чираче от някаква хлебарница — подтичваше, нагласило на главата си голяма тава с пресни самуни; на лицето му се беше изписала гримаса, сякаш бе готов да се разреве. Жена, спряла се пред дюкян за тъкани, сякаш бе готова да захапе мъжа, поднесъл й мостри за оглед. Фокусник, застанал на ъгъла, беше стиснал зъби и гледаше сърдито хората, които пускаха дребни монети в шапката му, сякаш ги мразеше. Не всички изглеждаха така, но Перин имаше чувството, че поне на едно лице от пет е изписан яд и омраза. И при това не мислеше, че изобщо си дават сметка за това.

— Какво има? — попита Зарийн. — Нещо си напрегнат. Все едно че съм се хванала за скала.

— Нещо не е наред — каза и той. — Не знам какво, но нещо не е наред. — Лоиал кимна тъжно и отново замърмори как щели да го приберат.

Докато продължаваха да яздят, пресичайки още и още мостове към другата страна на Иллиан, сградите около тях започнаха да се, променят. Бледият камък все по-често беше неогладен. Кулите и палатите изчезнаха, заменени от все повече ханове и складове. Много от мъжете и жените по улиците ходеха със странна, олюляваща се походка; много от тях бяха босоноги и му приличаха на моряци. Във въздуха се носеше наситена миризма на смола и коноп, примесена с миризма на дърво — на току-що отсечени или нарязани трупи, и на вкисната кал. Миризмата от каналите също се усили и ноздрите му се сбърчиха. „Нощни гърнета — помисли си. — Нощни гърнета и стари нужници.“ Догади му се.

— Мостът на цветята — обяви Лан, докато прекосяваха поредния нисък мост. — А сега се намираме в Квартала на благоуханията. Иллианците са поетични хора.

Зарийн прихна зад гърба на Перин.

Сякаш отегчен от мудния иллиански ритъм. Стражникът ги поведе по-бързо през улиците към една странноприемница, двуетажна постройка от блед камък със зеленикави жилки, покрита със зеленясали плочи. Вече се спускаше вечер и светлината от смъкващото се зад хоризонта слънце се смекчи. Жегата стана малко по-поносима, но не съвсем. Едно чернокосо десетинагодишно хлапе попита Лоиал дали е огиер и когато Лоиал му отвърна, че е, момчето каза:

— Така си и мислех. — И кимна доволно и отведе големия кон на Лоиал, като си подхвърляше дадената му монета във въздуха и я ловеше.

Подът на гостната беше прашен, а въздухът — задимен от пушека на табак. Миришеше на вино, на печена риба от кухнята и на тежки благовония. Таванските греди бяха грубо одялани и почернели от времето. Толкова рано вечерта само една четвърт от масите и пейките бяха запълнени от босоноги мъже с работни дрехи. Повечето седяха скупчени плътно около една маса, на която хубаво тъмнооко момиче, от което лъхаше благовонието, пееше под звуците на дванадесетструнен битерн и танцуваше, веейки полата си. Свободно падащата й блузка беше с много дълбоко деколте. Перин веднага разпозна мелодията — „Девойчето танцуващо“, но думите, които момичето пееше, бяха различни от тези, които му бяха познати.

Момиче от Люгард дойде в града,

какво ли търсеше не знам, не знам.

Усмихне се едва, намигне със око

и схруска тук едно момче, а друго там.

С красиви глезени и кожа нежна, бяла

тя завъртя ума на капитана, капитана.

Въздъхне лекичко, усмихне се едва

и всичко й върви кат по вода, кат по вода.

Тя подхвана нов куплет, а когато Перин осъзна какво точно пее, лицето му пламна.

Беше си мислил, че нищо не би могло да го смути повече от танца на момичетата на Калайджиите, но онова при тях беше само намек за нещата. А това момиче пееше направо за тях.

Зарийн кимаше в такт с музиката, ухилена до ушите. Усмивката й се разшири още повече, когато го погледна.

— Е, селянче, не съм си и помисляла, че мъж на твоите години все още може да се изчервява.

Той я изгледа сърдито и едва се сдържа да не изкаже нещо глупаво. „Тази проклетница все ме кара да подскачам. Светлина, обзалагам се, че си мисли, че никога не съм целувал момиче!“ Постара се да не слуша повече песента на момичето. Ако не успееше да махне червенината от лицето си, Зарийн със сигурност щеше да го накара да се изчерви още повече.

Когато влязоха, по лицето на собственичката пробяга нотка на изненада. Беше едра, закръглена жена с навита гъста коса и миришеше на сапун.

— Госпожо Мари — рече тя, — не съм и помисляла, че ще ви видя днес тук. — Поколеба се, измери с поглед Перин и Зарийн и хвърли едно око на Лоиал, но не така изпитателно, както огледа тях. Очите й всъщност грейнаха като видя огиера, но същинското й внимание бе насочено към „госпожа Мари“. Сниши глас. — Гълъбите ми не дойдоха ли читави? — Лан, изглежда, възприемаше като притурка към Моарейн.

— Сигурна съм, че са дошли, Ниеда — отвърна Моарейн. — Бях на път, но съм сигурна, че Адайн е записала всичко, което си съобщила. — Тя погледна към пеещото момиче без външен израз на неодобрение, всъщност без никакъв израз. — „Язовеца“ беше значително по-тих, когато бях тук последния път.

— Аха, госпожа Мари, тъй беше. Но простаците още не са преживели зимата, както изглежда. Не бях имала побоища в „Язовеца“ от десет години, чак до края на тая зима. — Тя кимна към един мъжага, по-едър дори от Перин, който седеше облегнат на стената, кръстосал яките си ръце пред гърди, и потрепваше в такт с музиката. — Даже Били едва ги усмиряваше, та затова наех момичето да им поразсее размътените глави. Някъде от Алтара е. — Тя килна глава, заслушана за миг в музиката. — Хубав глас, ама аз пеех по-добре — аха, че и танцувах по-хубаво — когато бях на нейните години.

Перин изсумтя и се изкашля, представяйки си как тази огромна жена подскача върху масата и пее тази песен — хвана част от думите: „Ще съблека и долната си риза, риза“ — и Зарийн го сръга с юмрук между ребрата. Той изгрухтя.

Ниеда го погледна.

— Ще взема да ти забъркам малко мед със сяра, момко, за това гърло. Не щеш да хванеш настинка преди да се е стоплило времето, при тази хубавелка на рамото ти.

Моарейн го изгледа с укор, че ги е прекъснал.

— Странно, че трябва да се оправяш с тия побоища. Помня, че племенникът ти ги усмиряваше отрано. Случило ли се е нещо особено, та хората тук са станали така раздразнителни?

Ниеда се замисли за момент.

— Може би. Трудно е да се каже. Младите лордчета всеки ден слизат по кейовете да щипят моми и да пируват, като че ли не могат да го правят там, дето въздухът е по-чист. Може би сега слизат насам по-често, отколкото през най-лютата зима. Може би. А и другите напоследък също са станали едни заядливи… Ама люта зима си беше. От туй мъжете, че и жените стават по-сърдити от всичкия този дъжд и студ. Ами че то, аз на два пъти намерих лед в умивалника. Не беше толкоз люта, колкото предната, ама пак си беше тежка зима, от хиляда години не е имало такива. Почти да повярва човек на приказките на ония странници, че някъде от небето падала замръзнала вода. — Тя се изкикоти, за да покаже колко малко вярва на такива небивалици.

Перин поклати глава. „Не вярва, че има сняг?“ Но щом смяташе това време за студено, защо не?

Моарейн наведе глава умислено и качулката засенчи лицето й.

Момичето върху масата подхвана нов куплет и Перин усети, че неволно се е заслушал. Никога не бе чувал жена да прави неща, които смътно да се доближават до онова, за което пееше момичето, но му се стори интересно. Забеляза, че Зарийн го гледа, и се помъчи да се направи, че изобщо не слуша.

— Какво необичайно е станало в Иллиан напоследък? — попита най-сетне Моарейн.

— Ами то, май издигането на лорд Бренд в Съвета на деветимата може да се нарече необичайно — каза Ниеда. — Късметът да ме ръчне дано, не помня даже да съм чувала името му преди зимата, но дойде той в града — някъде откъм мурандийската граница, тъй разправят — и го издигнаха кажи-речи за една седмица. Викат, че бил добър човек, и най-силният от Деветимата — всички го следвали, разправят, макар да е най-новият и непознат — но понявга сънувам странни сънища за него.

Моарейн тъкмо бе отворила уста — да каже на Ниеда, че има предвид последните няколко нощи, Перин беше сигурен в това — но се поколеба и запита:

— Какви странни сънища, Ниеда?

— О, пълни глупости, госпожо Мари. Наистина ли искате да ги чуете? Сънища за лорд Бренд по странни места, върви по едни мостове, увиснали във въздуха. Всичко едно замъглено такова, в тия сънища, но ме спохождат почти всяка нощ. Представяте ли си? Глупости пълни, да ме сръчка орисията дано! Да, странна работа. Били и той разправя, че сънувал същите сънища. Мисля, че като ги е чул от мен, ги повтаря. Били си е глупавичък, тъй де.

— Може би си несправедлива — въздъхна Моарейн.

Перин се взря в тъмната й качулка. Гласът й му беше прозвучал плахо, потресен някак, повече отколкото когато мислеше, че в Геалдан се е появил нов Лъжедракон. Страх не надушваше, но… Моарейн все пак беше изплашена. Тази мисъл за него беше още по-ужасяваща, отколкото да види Моарейн ядосана. Ядосана можеше да си я представи, но изплашена — дори не можеше и да го допусне.

— Ама и аз какво съм се разбъбрила — каза Ниеда. — Сякаш глупавите ми сънища са толкоз важни. — Тя отново се изкиска, този път по-кратко: това не и се струваше толкова глупаво, колкото снега. — Ама вие сте ми уморена, госпожо Мари. Ще ви заведа по стаите. И после едно хубаво ядене от прясно уловена червенощарка.

„Червенощарка? Трябва да е някаква риба“ — реши той; миришеше му на готвена риба.

— Стаи — повтори разсеяно Моарейн. — Да. Ще вземем стаи. Храната може да почака. Кораби. Ниеда, какви кораби потеглят утре рано за Тийр? Тази нощ ми се отваря работа. — Лан я изгледа намръщен.

— За Тийр ли, госпожо Мари? — засмя се Ниеда. — Че то за Тийр няма. Деветимата забраниха всякакъв кораб да плава до Тийр, нито от Тийр да идват тук, отпреди един месец, макар според мен на Морския народ да им е все едно. Но в пристанището сега няма и един техен кораб. Ей това е странно. Заповедта на Деветимата, викам, а кралят си мълчи, макар друг път да надига глас, всякогаш, когато направят нещо, без да го питат. Пък може и да не е толкоз странно. При всички тия приказки, че ще има война с Тийр, ама пък лодкарите и фургонджиите, дето карат продоволствие за войската, разправят, че войниците гледали повече накъм север, към Муранди.

— Пътищата на Сянката са заплетени — въздъхна Моарейн. — Ще направим каквото трябва. Стаите, Ниеда. А после ще вечеряме.

Стаята на Перин се оказа по-хубава, отколкото очакваше, като се имаше предвид всичко останало в „Язовеца“. Леглото беше широко, а дюшекът мек. Вратата беше скована от скосени летвички, а когато отвори прозорците, в стаята лъхна ветрец, носещ миризмите на пристанището. И нещо от каналите също така, но поне беше прохладен. Той провеси наметалото на закачалката заедно с колчана и секирата и постави лъка в ъгъла. Всичко друго остави опаковано в рулото на походното си одеяло и в дисагите. Тази нощ може би нямаше да може да си отпочине.

И да беше доловил уплаха у Моарейн преди, тя не можеше да се сравни с онази в гласа й, когато каза, че тази нощ и се отваряла работа. Тогава за миг от нея беше лъхнала миризма на страх, като от жена, заявила, че ще пъхне ръката си в гнездо на стършели и ще ги смачка с голи пръсти. „Какво ли е намислила, в името на Светлината? Ако Моарейн изпитва страх, аз би трябвало да изпитвам ужас.“

Но не изпитваше. Нито ужас, нито дори страх. Изпитваше… възбуда. Готов нещо да се случи. Почти нетърпелив. Решен. Мигом осъзна чувствата си. Като при вълците преди битка. „Огън да ме гори, наистина би трябвало да се боя.“

Оказа се, че е изпреварил останалите долу в гостната, с изключение на Лоиал. Ниеда им беше подредила голяма маса с тежки столове с кожени облегалки вместо пейки. Дори беше намерила достатъчно голям стол за Лоиал. Момичето в другия край на помещението пееше някаква песен за богат търговец, който след като загубил конския си впряг по един невероятен начин, трябвало сам да тегли каретата. И Слушащите мъже се превиваха от смях. Зад прозорците бързо се спускаше мрак; въздухът миришеше на приближаващ се дъжд.

— Този хан има огиерска стая — поясни Лоиал на Перин, когато младежът седна край масата. — Явно във всеки хан в Иллиан имат по една, надяват се да привлекат гост огиер, когато идват каменоделците. Ниеда твърди, че да имаш огиер под покрива си носело късмет. Но не мисля, че ги посещават много. Строителите винаги остават заедно, когато излязат Навън по работа. Вие, човеците сте толкова припрени и Старейте винаги се боят, че могат да пламнат страсти и някой да набучи дълга дръжка на секирата си. — Той измери с поглед мъжете около пеещото момиче, сякаш ги подозираше в нещо такова. Ушите му отново клепнаха.

Богатият търговец вече губеше и каретата си, при което мъжкият рев и смях се усили.

— Ти разбра ли дали тук има други огиери от стеддинг Шангтай?

— Имало е, но Ниеда каза, че си отишли още през зимата. Това не го разбирам. Строителите не си оставят работата недовършена, освен ако престанат да им плащат, а Ниеда казва, че не е това. Една заран те просто изчезнали, макар че някои ги видели да се разхождат през нощта по Маредонския път. Перин, този град не ми харесва. Не знам защо, но изпитвам… притеснение.

— Огиерите — каза Моарейн, която тъкмо беше дошла — са чувствителни към някои неща. — Лицето й отново беше прикрито, но Ниеда бе изпратила някоя от прислужниците да й купи лека пелерина от тъмносин лен. Миризмата на страх бе изчезнала, но тя говореше стегнато и съсредоточено. Лан издърпа стола й да седне; очите му изглеждаха угрижени.

Зарийн слезе последна, прокарвайки пръсти по прясно умитата си коса. Сега миризмата на дъхави треви около нея беше по-силна отпреди. Погледна голямото плато, което Ниеда постави на масата, и измърмори:

— Мразя риба.

Дебелата жена беше докарала всичката храна на количка с лавици; на места количката беше прашна, явно бе измъкната набързо от склада в чест на Моарейн. Чиниите бяха от порцелан от Морския народ, макар и поолющени.

— Яж — каза Моарейн, загледана в Зарийн. — Запомни, че всяко ядене може да се окаже последното ти. Избра да пътуваш с нас, така че тази вечер ще ядеш риба. Утре може да умреш.

Перин не познаваше кръглата риба с червени шарки, но му замириса хубаво. Сложи две в чинията си с вилицата за сервиране и се ухили на Зарийн с пълна уста. Не само миришеха хубаво, но бяха и вкусни, леко подлютени. „Яж си гадната риба, соколче“ — помисли си той. И му се стори, че Зарийн го изгледа така, сякаш се канеше да го клъвне.

— Желаете ли да накарам момичето да спре да пее, госпожо Мари? — попита Ниеда, докато поставяше на масата купи с грах и някаква жълтеникава каша. — За да се нахраните на спокойствие?

Взряна умислено в чинията си, Моарейн сякаш не я чу.

Лан се вслуша за миг — търговецът вече беше загубил и плаща и ботушите и останалата част от облеклото си, и я беше докарал дотам, че да се бори със свиня за вечерята си — и поклати глава.

— Тя не ни притеснява. — За малко сякаш щеше да се усмихне, но погледна Моарейн и очите му отново станаха угрижени.

— Какво има? — попита Зарийн. Не обръщаше внимание на рибата. — Разбирам, че нещо не е наред. Толкова изразителност не съм виждала на лицето ти, каменолики, откакто ви срещнах.

— Никакви въпроси! — сряза я Моарейн. — Ще знаеш само това, което аз ти кажа, и нищо повече.

— Какво тогава ще ми кажеш? — настоя Зарийн.

Айез Седай се усмихна.

— Яж си рибата.

След това вечерята им продължи почти в пълно мълчание, ако се изключат песните, носещи се из помещението. Имаше една за богаташ, когото жена му и дъщерите му от време на време правели на глупак, без това изобщо да се отрази на важниченето му, друга, в която ставаше дума за млада жена, решила да се поразходи гола-голеничка, и една, в която се разправяше за ковач, който бил толкова смотан, че подковал крака си вместо копитото на коня. На последната Зарийн едва не се задави от смях и дотам се забрави, че отхапа парче риба, след което направи такава гримаса, все едно че беше лапнала кал.

„Няма да й се присмивам — каза си Перин. — Колкото и глупава да е, ще й покажа какво значи да се държиш възпитано.“

— Много е вкусно, нали — вметна той. Зарийн го погледна горчиво, а Моарейн се намръщи, че са прекъснали размишленията й, и с това разговорът приключи.

Ниеда тъкмо прибираше блюдата и поставяше сирене върху масата, когато вонята на нещо злокобно накара космите по гърба на Перин да настръхнат. Беше миризма на нещо, което не би могло да бъде, и той вече я беше надушвал на два пъти. Огледа се притеснен из залата.

Момичето продължаваше да пее на плътната група слушатели, някакви мъже тъкмо влизаха, а Били, облегнат на стената, продължаваше да тупа с крак в такт с музиката на битерна. Ниеда поопипа кока на главата си, огледа бързо гостната и се обърна да откара количката.

Той погледна спътниците си. Лоиал, както обикновено, беше измъкнал книга от джоба на палтото си и изглежда, беше забравил къде се намира. Зарийн разсеяно мачкаше парче сирене на топче и поглеждаше ту към Перин, ту към Моарейн, после пак към него, макар да се правеше, че хич и не го гледа. Но неговият интерес сега беше насочен към Лан и Моарейн. Те можеха да подушат мърдраал или тролок, или каквато и да е друга твар на Сянката от неколкостотин крачки, но сега Айез Седай гледаше с празен поглед масата пред себе си, а Стражникът режеше буца жълто сирене и я наблюдавате с едно око. И въпреки това миризмата на нещо лошо си беше тук, както в Джарра и в окрайнините на Ремен, и не си отиваше. Като че ли лъхаше от нещо в гостната.

Той отново огледа помещението. Били до стената, някакви мъже, които пресичаха залата, момичето на масата и смеещите се мъже, насядали около нея. „Мъже, пресичащи залата?“ Изгледа ги навъсено. Шестима мъже с най-обикновени лица, които вървяха право към него. Много обикновени лица. Той тъкмо бе започнал да оглежда отново хората около пеещото момиче, когато му хрумна, че миризмата на нещо лошо лъха тъкмо от шестимата. И внезапно в ръцете им изникнаха ками, сякаш бяха усетили, че ги е надушил.

— Те са с ножове! — изрева той и запокити към тях платото със сирене.

В гостната настъпи суматоха, завикаха мъже, певицата се разпищя, Ниеда изкрещя нещо на Били — всичко стана наведнъж. Лан скочи, огнено кълбо излетя от ръката на Моарейн, Лоиал надигна стола си като коренище, а Зарийн направи стъпка встрани и изруга. В нейната ръка също се появи нож.

Перин сграбчи един от столовете, отчупи дебелия заден крак, запокити стола срещу мъжете и развъртя оръжието си. Непознатите се мъчеха да го застигнат с оголените си стоманени остриета, сякаш Лан и останалите бяха само пречка по пътя им. Имаше място да замахне само колкото да избие ножовете им по-надалече от себе си — ако се развъртеше по-лудо, можеше да засегне Лан, Лоиал или Зарийн вместо шестимата си нападатели. С крайчеца на окото забеляза, че Моарейн е застанала настрана отчаяна: така се бяха омесили, че нищо не можеше да направи, без да засегне някой приятел наред с враговете. Никой от мъжете, замахващи с ножовете, дори и не я погледна — нали не беше между тях и Перин.

Задъхан, той успя да халоса един от мъжете с толкова обикновена външност по главата толкова здраво, че чу как костта изпука и мигом забеляза, че всички са паднали. Струваше му се, че всичко е продължило четвърт час, ако не и повече, но видя, че Били се спира и потрива ръце, зяпнал към шестимата проснали се на пода мъже, и разбра, че той дори не бе успял да се добере до полесражението преди битката да приключи.

Лицето на Лан беше по-мрачно от обикновено; той затършува по телата грижливо, но някак припряно, което говореше, че изпитва отвращение. Лоиал все още държеше стола си вдигнат над главата; сепна се и го остави на пода със смутена усмивка. Моарейн гледаше втренчено Перин, както и Зарийн, която изваждаше ножа си от гърдите на един от мъртвите. Вонята на нещо грешно и лошо бе изчезнала, сякаш умряла с тях.

— Сиви — промълви тихо Айез Седай. — И преследват теб.

— Сиви ли? — Ниеда се разсмя, силно и някак нервно. — Че то, госпожо Мари, остава да ми кажете, че вярвате в таласъми, в мечки-буболечки и торбаланци, и в самия Старий Тръп, дето язди с черни псета в Дивия лов. — Някои от мъжете, които бяха слушали песните, също се засмяха, въпреки че поглеждаха притеснено към Моарейн и мъртъвците. Певицата също се взираше с широко отворени очи в Моарейн. Перин се сети за онази огнена топка, преди всичко да се разбърка. Един от Сивите изглеждаше леко поовъглен и от него се носеше сладникаво-гадна миризма на изгоряла плът.

Моарейн извърна очи от Перин към дебелата жена.

— Човек може да върви в Сянката — каза кротко Айез Седай — дори и да не е нейна твар.

— О, ами да, Мраколюбците. — Ниеда сложи длани на пищните си бедра и огледа намръщено труповете. Лан, приключил с претърсването, погледна Моарейн и поклати глава, все едно че изобщо не беше се надявал да намери нещо важно. — По-скоро са крадци, макар че никога не съм чувала за толкова дръзки крадци, че да нахълтат в един хан. Досега не бях имала убийство в „Язовеца“. Били! Я ги изхвърли тия в канала и посипи пресен талаш. Ама през задния, ей. Не искам стражите да си пъхат дългите носове в „Язовеца“. — Били кимна, доволен, че ще свърши нещо полезно, след като не бе успял въобще да се включи преди малко, награби с всяка ръка по един мъртвец за колана и ги повлече към кухнята.

— Айез Седай? — промълви тъмнооката певица. — Не исках да ви оскърбя с простите си песни. — Беше покрила с ръце широката си пазва, показваща по-голямата част от гърдите й. — Мога да пея и по-прилични, ако пожелаете.

— Пей си каквото искаш, момиче — каза Моарейн. — Бялата кула не е толкова откъсната от света, колкото, изглежда, си мислиш, а съм чувала и по-непристойни песни от твоите. — Въпреки всичко не изглеждаше много доволна, че всички в гостната са разбрали, че е Айез Седай. Погледна Лан, уви се в ленената пелерина и се запъти към вратата.

Стражникът бързо я догони и двамата заговориха тихо до вратата, но Перин ги чуваше толкова добре, все едно си шепнеха до него.

— Да не смяташ да тръгнеш без мен? — каза Лан. — Заклех се да те опазя цяла, Моарейн, когато приех своето обвързване.

— Винаги си знаел, че има опасности, за които не сме подготвени, Гайдине мой. Трябва да отида сама.

— Моарейн…

Тя го прекъсна.

— Послушай ме, Лан. Ако се проваля, ще го разбереш и ще трябва да се върнеш в Бялата кула. Не бих го променила, дори да разполагах с време. Не ще допусна да загинеш в суетен опит да отмъстиш за мен. Вземи Перин със себе си. Изглежда, Сянката е разпознала значението му в Шарката по-ясно от мен. Глупава бях. Ранд е толкова силен тавирен, че не обърнах внимание какво означава около него да има още двама. С Перин и Мат Амирлин може би все още е в състояние да въздейства на хода на събитията. След като изтървахме Ранд, ще трябва да го направи. Предай й какво се е случило, Гайдине мой.

— Говориш така, сякаш вече си мъртва — отвърна дрезгаво Лан.

— Колелото тъче така, както то само пожелае, и от Сянката светът помръква. Послушай ме, Лан, и се подчини, както си се заклел. — И тя пристъпи навън и се изгуби в мрака.