Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dragon Reborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 132 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
TriAM505 (2011)
Сканиране и разпознаване
?
Лека корекция
Борислав (2007)

Издание:

Робърт Джордан. Прероденият дракон

Американска, I издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Консултант: Любомир Николов

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“ Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД Линче Шопова

ИК „Бард“ ООД

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Корекция от TriAM505

Глава 20
Посещения

Жената, която влезе, цялата в бяла коприна и сребро, затвори вратата след себе си и се облегна на нея, след което го изгледа с най-черните очи, които Мат беше виждал. Беше толкова красива, че той почти забрави да диша — с коса черна като нощта, стегната с изящно изтъкана сребърна панделка, и с толкова грациозна стойка, както би изглеждала някоя друга жена по време на танц. Почти му се стори, че я познава отнякъде, но веднага отхвърли тази нелепа мисъл. Никой мъж не би могъл да забрави такава жена.

— Сигурно можеш да минеш за привлекателен, ако позагладиш косъма — каза тя, — но засега може би ще е по-добре да си облечеш нещо.

За миг Мат остана зяпнал в нея, но изведнъж съобрази, че е гол. С изчервено лице, той отстъпи плахо към леглото, дръпна одеялото и се загърна с него като с наметало, след което по-скоро падна, отколкото седна на дюшека.

— Съжалявам за… тоест аз… аз не очаквах… аз… аз… — Пое си дълбоко дъх. — Извинявам се, че ме заварихте така.

Още усещаше топлината по бузите си. За миг съжали, че Ранд или онова там, в което се беше превърнал, или дори Перин не са тук, за да го посъветват. Те като че ли винаги се оправяха добре с жените. Дори момичета, които знаеха, че Ранд почти се е врекъл на Егвийн, често се заглеждаха в него и изглежда, смятаха мудността на Перин за симпатична и привлекателна черта. А той самият, колкото и да се стараеше пред момичетата, все се оказваше в глупаво положение. Също както сега.

— Нямаше да те срещна по този начин, Мат, но се озовах тук в… Бялата кула — тя се усмихна, сякаш това име я развесели — по друга причина и поисках да те видя целия. — Лицето на Мат отново се изчерви и той още по-здраво се загърна в одеялото, но тя като че ли не беше го казала, за да го подразни. По-грациозна и от лебед, жената се понесе към масата. — Ти си гладен. Но това можеше да се очаква заради начина, по който го правят. Гледай да ядеш всичко, което ти дават. Ще се изненадаш колко бързо ще си възвърнеш теглото и силата.

— Извинете — отвърна той колебливо, — но да не би да се познаваме? Моля да не се обиждате, но ми се струва, че ви… познавам отнякъде. — Погледът й го накара да се помръдне притеснено. Жена като нея не можеше да допусне, че някой ще я забрави.

— Може би си ме виждал — рече тя накрая. — Някъде. Наричай ме Селийн. — Главата й леко се килна, сякаш очакваше да си спомни името й.

То се впи някъде в краищата на паметта му. Стори му се, че го е чувал някъде, но не можеше да си спомни нито кога, нито къде.

— Ти Айез Седай ли си, Селийн?

— Не. — Гласът й беше тих, но изненадващо отчетлив.

Едва сега можа да я огледа и да забележи в нея други неща освен невероятната й красота. Беше висока почти колкото него, стройна и както можеше да предположи от движенията й, силна. Възрастта и не можеше да определи — може би година-две по-голяма от него, а вероятно и десет — но бузите й бяха гладки. Огърлицата й от гладки бели камъчета и сребърна плетеница подхождаше на широкия й пояс, но не носеше пръстена с Великата змия. Липсата му не трябваше да го изненадва — никоя Айез Седай не би отрекла така категорично, че не е — и въпреки това го изненада. Около нея витаеше нещо… самоувереност, сигурност в своята сила, достойнство на кралица и дори повече — което той можеше да свърже само с Айез Седай.

— Да не би случайно да си новачка? — Беше чувал, че новачките носят бяло, въпреки че му бе трудно да повярва, че е такава. „Пред нея Елейн би изглеждала като мъниче.“ Елейн, друго име, което изплува в главата му.

— Едва ли — отвърна Селийн с иронична извивка на устните. — Да речем засега, че съм просто някоя, чиито интереси съвпадат с твоите. Тези… Айез Седай са решили да те използват, но на теб това, струва ми се, всъщност ще ти хареса. И си готов да го приемеш. Не с необходимо да бъдеш убеждаван да търсиш славата.

— Да ме използват ли? — Спомни си, че беше мислил за нещо такова, но по отношение на Ранд. Че Айез Седай се канят да използват Ранд, а не него. „Каква полза биха имали от мен, проклети да са! Светлина могъща, за какво толкова мога да съм им нужен!“

— Какво искаш да кажеш? Аз не ги интересувам. Не мога да бъда полезен на никого, освен на самия себе си. Каква слава?

— Знаех си, че това ще те привлече. Повече от всеки друг.

Така му се усмихна, че главата му се завъртя. Той прокара длан през косата си. Одеялото му се изплъзна и той припряно го хвана, преди съвсем да падне.

— Слушай, аз наистина не ги интересувам. — „Ами след като съм огласил Рога?“ — Аз съм прост селянин. — „Може би си мислят, че съм обвързан с Ранд по някакъв начин. Не. Верин каза…“ Не беше сигурен какво бе казала Верин, нито пък Моарейн, но му се струваше, че повечето Айез Седай изобщо не знаят нищо за Ранд. Много му се искаше да си остане така, поне докато не се махне надалеч. — Аз съм най-обикновен селянин. Исках само да видя света и да се върна в бащината ферма. — „Но какво искаше да каже тя с тази слава?“

Селийн поклати глава, сякаш прочела мислите му.

— Ти си много по-важен, отколкото все още можеш да проумееш. Във всеки случай много по-важен, отколкото разбират тези така наречени Айез Седай. Ти можеш да се сдобиеш със слава, стига да си достатъчно разумен и да не им вярваш.

— Ти определено говориш тъй, сякаш никак не им вярваш. — „Така наречените?“ Хрумна му нещо, но не можа да се насили да го изрече. — Ама ти… Ти да не си?… — В такова нещо не беше обвинявал никого досега.

— Мраколюбка ли? — попита го подигравателно Селийн. Изглежда, това по-скоро я развесели, отколкото я ядоса. Тя заговори презрително. — Смяташ, че съм от онези жалки следовници на Баал-замон, които си въобразяват, че той ще ги дари с безсмъртие и власт? Не, аз не следвам никого. Има само един мъж, до когото мога да застана, но не следвам никого.

Мат се изсмя нервно.

— Разбира се, че не. — „Кръв и пепел, един Мраколюбец не би се признал за такъв, ако го попиташ. Може би държи отровен нож, ако е такава.“ Имаше смътен спомен за една жена, облечена като благородничка. Мраколюбка със смъртоносна кама в нежната й ръка. — Съвсем нямах предвид това. Ти приличаш… Приличаш ми на кралица. Това исках да кажа. Приличаш на…

— Мат, Мат, трябва да се научиш да ми вярваш. О, аз също ще те използвам — ти си твърде подозрителен по нрав, особено след като си носил онази кама, не искам да го отричам — но моето използване ще ти донесе богатство, власт и слава. Няма да те принуждавам. Винаги съм смятала, че мъжете се справят по-добре, когато ги убедиш, отколкото когато ги накараш насила. Тези Айез Седай изобщо не разбират колко важен си, а той ще се опита да те разубеди или да те убие, но аз мога да осъществя мечтите ти.

— Той? — повтори рязко Мат. „Да ме убие? Светлина превелика, та те гонеха Ранд, не мен. Откъде знае тя за камата? Сигурно цялата Кула вече знае.“ — Кой иска да ме убие?

Устните на Селийн се стиснаха, сякаш беше казала предостатъчно.

— Ти много добре знаеш какво искаш. Мат, а аз също го знам до трошица, не по-зле от тебе. И трябва да избереш на кого ще се довериш, за да ти го даде. Признавам ти, че ще те използвам. Тези Айез Седай никога няма да ти го признаят. Аз ще те поведа по пътя към богатството и славата, Докато те ще те държат вързан на верижка, докато не умреш.

— Ти каза много неща — отвърна Мат, — но как мога да съм сигурен, че нещо от това е вярно? Откъде да съм сигурен, че мога да повярвам на теб повече, отколкото на тях?

— Като се вслушаш в това, което те ти казват, и в това, което не ти казват. Ще ти кажат ли, че баща ти идва тук, в Тар Валон?

— Моят баща е бил тук?

— Мъж на име Абел Каутон, и още един, на име Трам ал-Тор. Досадили са им до небесата, докато не получат аудиенция, доколкото разбрах. Настоявали да разберат къде си ти и приятелите ти. А Сюан Санче ги отпратила към Две реки с празни ръце, без дори да им каже дали сте живи. Ще ти кажат ли това, освен ако не ги попиташ? Може би няма, дори и тогава, защото можеш да се опиташ да побегнеш назад към дома си.

— Баща ми смята, че съм мъртъв? — попита бавно Мат.

— Може да му се каже, че си жив. Аз бих могла да се погрижа за това. Помисли си много добре на кого ще се довериш. Мат Каутон. Ще ти кажат ли, че дори в този момент Ранд ал-Тор се опитва да им се измъкне и че една на име Моарейн го преследва? Дали ще ти кажат, че в драгоценната им Бяла кула се е навъдила Черната Аджа? Дали изобщо някога ще ти кажат как точно смятат да те използват?

— Ранд се опитва да се измъкне? Но… — Тя може би знаеше, че той се е провъзгласил за Преродения Дракон, а може и да не знаеше, но той самият нямаше да й го каже. „Черната Аджа! Кръв и пепел проклета!“ — Коя си ти, Селийн? Щом не си Айез Седай, какво си?

Усмивката й криеше тайни.

— Просто запомни, че има и друг избор. Не си задължен да се превърнеш в кукла на Бялата кула или в плячка за Мраколюбците на Баал-замон. Светът е много по-сложен, отколкото можеш да си представиш. Засега прави това, което искат тези Айез Седай, но запомни, че имаш избор. Ще го направиш ли?

— Не ми се струва, че имам кой знае какъв избор — отвърна той мрачно. — Мисля, че ще запомня.

Погледът на Селийн охладня. Симпатията се смъкна от лицето й като стара змийска кожа.

— Мислиш? Не съм дошла току-така при теб, да ти говоря всичко това заради някакво „мисля“, Матрим Каутон. — Тя протегна нежната си ръка.

Ръката й беше празна и тя стоеше на половината разстояние до вратата, но той се наклони назад, по-далече от ръката й, сякаш се бе изправила над него с кама в дланта. Не разбра защо, освен дето в очите й прочете заплаха и беше сигурен, че заплахата е неподправена. Кожата му настръхна и болката в главата му се върна.

Изведнъж тръпките изчезнаха и болката също, а главата на Селийн се бе извърнала рязко към вратата, като че ли се вслушваше в нещо отвъд стените. На лицето й се появи бръчица на безпокойство и тя смъкна ръката си. Бръчицата изчезна.

— Пак ще си поговорим, Мат. Имам много неща да ти казвам. Не забравяй избора си. Не забравяй, че има много ръце, готови да те убият. Аз единствена ще ти гарантирам живота и всичко онова, което желаеш, ако правиш това, което ти казвам. — Тя се шмугна през вратата също така безшумно и грациозно, както се бе появила.

Мат въздъхна дълбоко. На лицето му беше избила пот. „Коя, в името на Светлината, е тя?“ Мраколюбка, вероятно. Само дето говореше със същото презрение за Баал-замон, с каквото и за Айез Седай. Докато Мраколюбците говореха за Баал-замон така, както другите биха говорили за Създателя. А и не беше го помолила да скрие посещението й от Айез Седай.

„Как ли не — помисли си той кисело. — Моля за извинение. Айез Седай, но тази жена взе, че ми дойде на гости. Не беше Айез Седай, но ми се струва, че започна да използва Единствената сила върху мен, и освен това твърди, че не е Мраколюбка, но пък ми каза, че вие искате да ме използвате и че Черната Аджа е в Кулата. А освен това ми каза, че съм важен. Не разбрах защо. Нали нямате нищо против, ако сега си тръгна?“

Да вземе просто да си замине на часа му се стори много по-подходяща идея. Той се измъкна тромаво от леглото и отиде до гардероба. Ботушите му бяха вътре на пода, а наметалото му висеше на една от закачалките, под колана му, с кесията и сгъваемия джобен нож. Беше прост селски нож, с широко острие, но можеше да свърши също толкова добра работа, колкото и някоя изкусно изработена кама. Останалите му дрехи — две груби вълнени палта, три чифта панталони, половин дузина ленени ризи и долни дрехи — бяха изчеткани или изпрани, както се полага, и прилежно сгънати върху рафтовете, заемащи едната половина на гардероба. Напипа кесията, увиснала на колана, но установи, че е празна. Съдържанието й беше посипано върху един от рафтовете заедно с всичко, което бяха намерили по джобовете му.

Тон избута настрана едно гладко шарено камъче, което му бе харесало заради цветовете, бръснача си и джобния си нож с кестена дръжка и опипа няколкото намотки резервна тетива, която си носеше. Огледа и останалото.

— Два сребърника и шепа медни монети — измърмори Мат. — С толкова пари далече няма да стигнеш. — Някога това щеше да му се стори цяло състояние, но това беше отдавна, преди да тръгне от Емондово поле.

Спря се и огледа отново рафта. „Но къде са те?“ Побоя се да не би Айез Седай да ся ги изхвърлили, както би направила майка му, ако ги намереше. „Къде?…“ Усети прилив на облекчение. Чак в дъното, зад кутийката му с прахан и едно кълбо връв за примки, се криеха двете му кожени чашки за зарове.

Когато ги измъкна, те издрънчаха, но той въпреки това отвори здраво прилепващите им капаци. Всичко си беше на мястото. Пет зара с гравирани на тях символи за „корони“ и пет с точици. Заровете с точици щяха да свършат работа за много игри, но повечето хора, изглежда, предпочитаха да играят на корони. С тях двете му сребърни монети щяха да са достатъчни, за да го отведат далече от Тар Валон. „Далече й от Айез Седай, и от Селийн.“

На вратата се чу грубо почукване и тя незабавно се отвори. Той се извърна рязко. Влязоха Амирлинския трон и Пазителката на Хрониките. Щеше да ги познае дори без широкия, със седем цветни ивици шарф на Амирлин, и с по-малкия син шарф на Пазителката. Беше ги виждал само веднъж, много далече от Тар Валон, но не можеше да забрави двете най-могъщи Айез Седай.

Веждите на Амирлин се повдигнаха, като го видя до гардероба, наметнат с одеялото и стиснал в едната си ръка кесията, а в другата — чашите със зарове.

— Не мисля, че за известно време тези неща ще са ти необходими, синко — каза тя сухо. — Остави ги на мястото им и се върни в леглото си, преди да си паднал на пода.

Той се поколеба, гърбът му се вкочани и точно в този момент коленете му решиха да се разтреперят, а двете Айез Седай се взираха в него и тъмните, както и сините очи, изглежда, разчитаха бунтовните му мисли. Направи каквото му казаха, придържайки одеялото около себе си с две ръце.

— Как се чувстваме? — попита го бодро Амирлин и постави ръка на челото му. Кожата му моментално настръхна. Дали бе направила нещо с Единствената сила, или само допирът на Айез Седай можеше да го вледени?

— Добре съм — увери я той. — Ами че… готов съм да си тръгна. Само да си взема довиждане с Егвийн и Нинив и ще се махна от главите ви. Исках да кажа, тръгвам си… ъъ… майко. — Моарейн и Верин сякаш не обръщаха много внимание как им говори, но това беше самият Амирлински трон, в края на краищата.

— Глупости — каза Амирлин, дръпна стола с високия гръб към леглото и се обърна към Леане. — Мъжете, изглежда, никога не искат да признаят, когато са болни, докато не се разболеят толкова, че да отворят два пъти повече работа на жените. А после на часа те уверяват, че са добре, със същото упорство.

Пазителката погледна Мат изкъсо и кимна.

— Да, майко, но точно този трудно може да твърди, че е добре, след като едва стои на краката си. Добре че поне е изял всичко на подноса.

— Съмнявам се дали е оставил достатъчно трохи, за да привлече и някоя чинка. И още е гладен, освен ако не греша.

— Да кажа ли да му донесат баница, майко? Или пълнени питки?

— Не, мисля, че засега е поел толкова, колкото може. Ако изхвърли всичко, полза никаква.

Мат се навъси. На него лично му се струваше, че когато ти прилошее, ставаш невидим за жените, освен ако в момента не разговарят точно с теб. А после ти свалят поне десет години от възрастта. Нинив, майка му, сестрите му, Амирлинския трон, всички го правеха.

— Изобщо не съм гладен — обяви той. — Съвсем добре съм. Ако ми позволите да си облека дрехите, ще ви покажа, че наистина нищо ми няма. Ще изчезна оттук, преди да сте ме забелязали. — Сега и двете го изгледаха. Той се окашля. — Ъъ… майко.

Амирлин изсумтя.

— Изял си ядене за петима и ще ядеш още много дни наред по три-четири пъти на ден по толкова, иначе ще умреш от глад. Ти току-що беше Изцерен от връзката с едно зло, което е убило всеки мъж, жена и дете в Аридол, и което е останало не по-малко силно цели две хиляди години, очаквайки да те хване. То те убиваше толкова сигурно, колкото е убило тях. Това не е като да се убодеш по пръста с шипа на някоя риба, момче. Ние сами едва не се убихме, докато се мъчехме да те спасим.

— Не съм гладен — настоя той. Стомахът му обаче изкъркори лакомо и разкри наглата му лъжа.

— Добре те прецених — още първия път, когато те видях — каза Амирлин. — Още тогава разбрах, че ще се мяташ като птица-рибар, само щом си помислиш, че някой иска да те задържи. Затова взех предпазни мерки.

Той я изгледа с тревога.

— Предпазни мерки ли?

— Името и описанието ти са разпратени до стражите по мостовете — поясни Амирлин. — А също и до пристанищните управници. Няма да се опитвам да те задържам в Тар Валон, но няма да напуснеш Тар Валон, преди да си оздравял напълно. Опиташ ли се да се скриеш някъде из града, гладът най-вероятно ще те върне тук, а ако не, ние ще те намерим преди да си умрял от глад.

— Защо толкова държите да остана тук? — попита той настоятелно. И сякаш чу гласа на Селийн: „Те искат да те използват“. — Какво ви интересува дали ще гладувам, или не? Мога и сам да се нахраня.

Амирлин се изсмя късо и невесело.

— С два сребърника и шепа медни монети ли, момчето ми? Заровете наистина ще трябва много да ти вървят, за да успееш да си купиш всичката храна, от която ще имаш нужда през следващите няколко дни. Ние не Лекуваме хора, за да ги оставим после да провалят усилията ни, умирайки, докато все още имат нужда от грижи. А освен това може да се окаже, че имаш нужда от още Лечителство.

— От още ли? Нали казахте, че сте ме Изцерили! За какво ще ми е още?

— Синко, ти си носил тази кама месеци наред. Вярвам, че сме изровили и най-малката следа от нея в теб, но ако сме пропуснали и едно петънце, то все пак може да се окаже фатално. А знае ли човек как може да ти е въздействало вече нейното притежаване? След половин година или година току-виж си съжалил, че няма някоя Айез Седай край теб да проведе Лечителството отново.

— Искате да остана тук цяла година? — ахна той невярващо. Леане го изгледа остро, но спокойното лице на Амирлин остана невъзмутимо.

— Може би не чак толкова дълго, синко. Но бъди сигурен, че ще е доста дълго. Сигурна съм, че няма да се противиш. Ти би ли отплавал с лодка, ако не си сигурен, че кълчищата с катрана ще държат, или че някоя дъски не е прогнила?

— С лодки никога не съм си имал много работа — промърмори Мат. Можеше и да е права. Айез Седай никога не лъжеха, но в приказките й имаше твърде много „може би“ и „би могло“. — От дълго време не съм се прибирал вкъщи, майко. Баща ми и майка ми сигурно вече си мислят, че съм умрял.

— Ако искаш да им напишеш писмо, ще се погрижа да пристигне в Емондово поле.

Мат изчака да чуе нещо повече, но не чу.

— Благодаря ви, майко. — Изсмя се престорено. — Малко съм изненадан, че татко не е дошъл да ме потърси. Той непременно би го направил. — Не беше сигурен, но му се стори, че долови известно двоумение у Амирлин, преди да му отвърне.

— Но той идва. Леане говори с него.

Пазителката веднага поде:

— Тогава не знаехме изобщо къде си, Мат. Казах му го и той напусна, преди да падне дебелият сняг. Дадох му една жълтица, за да улесня пътя му на връщане.

— Несъмнено — каза Амирлин — той ще се зарадва, ако получи вест от теб. А и майка ти сигурно. Дай ми писмото, като го напишеш, и аз ще се погрижа за него.

Казаха му го, но трябваше да ги попита.

И не споменаха за бащата на Ранд. Може би защото не смятаха, че го интересува, или пък… „Огън да ме гори дано, не знам. Кой може да ги разбере тази Айез Седай?“

— Пътувах с един мой приятел, майко. Ранд ал-Тор. Сигурно си го спомняте. Знаете ли как е той? Обзалагам се, че баща му също се тревожи.

— Доколкото знам — отвърна спокойно Амирлин, — момчето е съвсем добре, но знае ли човек? Виждала съм го само веднъж, тогава, когато видях и теб, във Фал Дара. — Тя се обърна към Пазителката. — Може би ще се оправи с една малка баница, Леане. И нещо за гърлото му, че нещо много се е разприказвал. Ще се погрижиш ли да му донесат?

— Както наредите, майко — измърмори високата Айез Седай и излезе.

 

 

Амирлин отново се обърна към Мат. Беше усмихната, но очите й бяха леденостудени.

— Има някои неща, които може да се окажат опасни за теб да ги говориш, може би дори пред Леане. Цапнатият език е убивал много повече хора и от най-силната буря.

— Опасни ли, майко? — Устата му сякаш изведнъж пресъхна, но той се сдържа да оближе устни пред нея. „Светлина небесна, какво ли знае тя за Ранд?“ — Майко, аз не знам нищо, което да е опасно. Едва ли ще запомня и половината от това, което правя сега.

— Рога помниш ли го?

— За какъв рог говорите, майко?

Тя се изправи и се наведе над него така бързо, че той почти не забеляза движението й.

— Игрички си играеш ти с мен, момченце, но ще те накарам за майка си да заревеш. Нямам време за игри, нито пък ти. Казвай, спомняш ли си?

Той придърпа одеялото около себе си и преглътна.

— Помня, майко.

Тя, изглежда, се успокои, поне малко и той болезнено присви рамене. Струваше му се, че току-що са му позволили да ги вдигне от дръвника на палача.

— Добре. Това е добре, Мат. — Тя бавно седна на стола си, без да го изпуска от очи. — Знаеш ли, че си обвързан с Рога? — Той повтори изумен, безмълвно думата „обвързан“ и тя кимна. — Не мислех, че знаеш. Ти беше първият, който засвири на Рога, след като беше намерен. За теб той ще призове мъртви герои от гробовете им. За всеки друг той е най-обикновен рог — докато ти си жив.

Той вдиша дълбоко.

— Докато съм жив — повтори глухо, а Амирлин кимна. — Могли сте да ме оставите да умра. — Тя кимна отново. — Тогава можехте да накарате когото си поискате да го надуе и той щеше да заработи за вас. — Ново кимване. — Кръв и пепел! Искате да го надуя за вас. Когато, дойде Последната битка, искате аз да извикам героите от гроба да се бият с Тъмния за вас. Кръв и пепел проклета!

Тя постави лакътя си на облегалката на стола и опря брадичка върху дланта си. Очите й не го изпускаха.

— Би ли предпочел другото?

Той се намръщи, но веднага съобрази кое е „другото“. Ако някой друг трябваше да огласи Рога…

— Значи искате да надуя Рога? Добре де, ще ви го надуя тоя Рог. Да съм казвал, че няма?

Амирлин въздъхна раздразнено.

— Знаеш ли, ти ми напомняш за моя чичо Хюан. Никой не можеше да го накара да падне по гръб. И той си падаше по комара и повече обичаше забавлението, отколкото работата. Загина, докато вадеше деца от една горяща къща. Не пожела да престане да се връща в пламъците, докато не бъде извадено и последното. Да не си като него, Мат? Ще бъдеш ли там, когато лумнат пламъците?

Той не посмя да срещне очите й. Загледа се в пръстите си, които мърдаха нервно, стиснали одеялото.

— Аз не съм герой. Правя каквото трябва, но не съм герой.

— Повечето от онези, които наричаме герои, само са правили това, което е трябвало. Предполагам, че това е достатъчно. Засега. За Рога не трябва да говориш с никого, освен с мен, момчето ми. Нито за връзката си с него.

„Засега? — помисли си той. — Това е всичко, което ще получиш от мен, проклето да е, сега или когато и да е.“

— Не искам да казвам прокл… — Тя повдигна вежда и той се постара да придаде спокойствие на гласа си. — Не искам да го казвам на никого. Бих искал никой да не знае. Защо държите да го пазя в такава тайна? Нима не вярвате на своите Айез Седай?

Последва дълга пауза, в която му се стори, че е отишъл твърде далеч. Лицето й се вкочани, а погледът й можеше да издяла дръжка на секира.

— Ако можех да направя така, че да го знаем само ние двамата — рече тя хладно, — бих го направила. Колкото повече хора знаят за едно нещо, толкова повече това знание се разпространява, дори да е с най-добри намерения. По-голямата част от света вярва, че Рогът на Валийр е само една легенда, а онези, които знаят по-добре, са убедени, че тепърва трябва да го намери някой от Ловците. Но Шайол Гул знае, че той е намерен, а това означава, че поне няколко Мраколюбци го знаят. Но не знаят къде е, и Светлината дано освети пътя ни, не знаят кой го е огласил. Нима наистина би искал Мраколюбците да тръгнат по дирите ти? Получовеци или други твари на Сянката? Те искат Рога. Това трябва да го знаеш. Той може да подейства както за Сянката, така и за Светлината. Но за да подейства за тях, те трябва или да те пленят, или да те убият. Искаш ли да рискуваш това?

Мат съжали, че няма още едно одеяло, или може би юрган, пълен с гъши пера. Стаята изведнъж му се стори много студена.

— Да не искате да ми кажете, че Мраколюбците могат да дойдат за мен тук? Мислех, че Бялата кула може да задържи Мраколюбците навън. — Спомни си какво му беше казала Селийн за Черната Аджа и се зачуди какво ли щеше да сподели Амирлин за това.

— Основателна причина да останеш, нали така? — Тя се изправи и заоправя полите си. — Почивай, синко. Скоро ще се почувстваш много по-добре. Почивай. — И тихо затвори вратата след себе си.

Мат дълго остана излегнат по гръб и забил поглед в тавана. Едва забеляза, когато една прислужница влезе с парче баница и нова кана с мляко и отнесе таблата с празните съдове. Стомахът му гръмко изкъркори при миризмата на ябълки и подправки, но той и на това не обърна внимание. Амирлин си мислеше, че го държи като овца в кошара. А Селийн… „Коя, в името на Светлината, е тя? Какво иска?“ Селийн се беше оказала права за някои неща. Но Амирлин му беше казала, че смята да го използва, и как. В известен смисъл. Твърде много дупки имаше в това, което му беше казала, за да му харесва, твърде много дупки, през които можеше да се изплъзне нещо смъртно опасно. Амирлин искаше нещо, Селийн също искаше нещо, а той беше въжето, което двете си дърпаха. Струваше му се, че по-скоро би се изправил пред тролоци, отколкото да се озове между тях двете.

Трябваше да има някакъв начин да се измъкне от Тар Валон, да избяга от прегръдката и на едната, и на другата. Веднъж да прехвърли реката и щеше да се измъкне от ръцете на Айез Седай, както и от Селийн, и от всякакви Мраколюбци също така. Беше сигурен в това. Не можеше да няма някакъв изход. Трябваше просто да обмисли нещата от всички страни.

Баницата на масата изстина.