Робърт Джордан
Прероденият дракон (4)

Глава 3
Вести от равнината

Мрак бе изпълнил част от процепа, тъй като на едно място трусовете бяха сринали част от скалната стена нависоко към другата страна. Перин предпазливо се взря в чернотата, преди да се пъхне бързо отдолу, но каменната отломка, изглежда, се беше вклинила здраво в склона. Сърбежът в тила отново се бе появил, по-силен отпреди. „Не, да ме изгори дано! Не!“ Усещането изчезна.

Котловината се бе изпълнила със странни сенки от скриващото се слънце. Моарейн стоеше пред входа на колибата си и се взираше към процепа. Той се закова на място. Жената беше тънка, тъмнокоса и стигаше едва до раменете му. И хубава, с онзи прикриващ възрастта чар, който притежаваха всички Айез Седай, използвали дълго време Единствената сила. Не можеше да определи възрастта й при това нейно лице, твърде гладко, за да е на много години, и тези очи, твърде мъдри, за да е млада. Роклята й от тъмносиня коприна изглеждаше раздърпана и прашна, а по обикновено добре оправената й коса стърчаха сламки. Прах бе покрил лицето й.

Той сведе очи. Тя знаеше за него — само тя и Лан, от всички в лагера — и на него не му харесваше разбирането, изписано на лицето й, когато се случеше да го погледне в очите. Жълти очи. Някой ден може би щеше да се осмели да я попита какво знае за това. Една Айез Седай би трябвало да знае много повече от самия него. Но сега не беше моментът. Като че ли подходящият момент така и не настъпваше.

— Той… Той не искаше… Стана случайно.

— Случайно — отвърна тя хладно, а после поклати глава и се прибра в колибата. Вратата се тръшна шумно.

Перин въздъхна и продължи надолу към готварските огньове. Пак щеше да има раздори между Ранд и Айез Седай, утре заран или още тази вечер. Няколко дървета се бяха сринали по склоновете, коренищата им стърчаха оголени. Скършени клони, олющена дървесна кора и бразди по земята отвеждаха към потока, в чието корито бяха нападали нови камъни. Една колиба на отсрещния склон се беше съборила от трусовете и сега шиенарците се бяха струпали около нея, за да я вдигнат. Лоиал беше с тях — огиерът можеше да вдигне дънер, за който бяха необходими четирима мъже. От време на време отекваха откъслечните ругатни на Юно. Мин разбъркваше вареното в котела и се мусеше. На бузата й имаше драскотина, а от котела се долавяше миризма на прегоряло.

— Не обичам готвенето — обяви тя и надникна подозрително в котела. — Понякога го развалям, но този път не съм виновна. Ранд разсипа половината върху огъня с неговото… Как си позволява да ни разбутва така, като чували със зърно? — Отри ръце в бричовете си. — Само да ми падне в ръцете, така ще го напердаша, че няма да го забрави. — Тя размаха черпака към Перин, сякаш се канеше да започне пердашенето от него.

— Пострада ли някой?

— Е, ако не смяташ драскотините — отвърна мрачно Мин. — Стреснаха се отначало, и още как. После видяха как Моарейн е зяпнала към неговата скришна дупка и решиха, че е негова работа. Щом Дракона е намерил за добре да срине планината върху главите ни, значи има основание да го направи. Ако ги накара да свалят кожите си и да му затанцуват по кости, ще сметнат, че е в реда на нещата. — Тя изсумтя и отри черпака в ръба на котела.

Той отново погледна към колибата на Моарейн. Ако Лейа беше пострадала — ако беше загинала. — Айез Седай нямаше да си влезе просто така. Чувството за очакване продължаваше да го гнети. „Каквото и да е, все още не се е случило.“

— Мин, защо не си тръгнеш? Още утре заран. Мога да ти дам малко сребро, а съм сигурен, че Моарейн ще ти даде достатъчно, за да стигнеш с някой търговски керван чак до Геалдан. Докато се усетиш, и ще си пак в Бейрлон.

Тя го изгледа така продължително, че той си помисли дали не е казал нещо не на място.

— Много мило от твоя страна, Перин. Но не.

— Мислех, че искаш да си идеш. Нали все приказваш как са те принудили да останеш тук.

— Преди време познавах една иллианска старица — промълви тя бавно. — На младини майка й уредила да я омъжи за съпруг, когото дори не била виждала. Така се прави в Иллиан. Та тя ми разправяше, че първите пет години непрекъснато я било яд на него, а през следващите пет крояла как да направи живота му нещастен, така че той да не разбере кой е виновникът. Едва години по-късно, след като той умрял, разбрала, че е бил единствената любов в живота и.

— Не разбирам какво общо има това с теб.

Погледът й говореше, че той очевидно не се и опитва да го разбере, а тонът й стана свръхтърпелив.

— Само защото съдбата ти е избрала нещо вместо ти сам да си го избереш, още не означава, че е лошо. Дори да е нещо, за което си сигурен, че в никакъв случай не би си избрал и след сто години. „По-добре десет дни любов, отколкото години съжаление“, казват.

— Това пък съвсем не го разбрах. Не е необходимо да оставаш, ако не искаш.

Тя окачи черпака на високия чатал, забоден в земята, а после изненадващо се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

— Ти си много добър човек, Перин Айбара. Макар и нищо да не разбираш.

Перин примигва колебливо. Искаше му се Ранд да е с ума си, или пък Мат да е тук сега. Той самият никак не беше сигурен с момичетата, но виж, Ранд като че ли знаеше как да се оправя с тях. Също и Мат — повечето момичета у дома, в Емондово поле, шушнеха, че Мат никога няма да порасте, но той като че ли се оправяше добре с тях.

— А ти, Перин? На теб никога ли не ти се е приисквало да се върнеш у дома?

— Непрекъснато ми се иска — отвърна той трескаво. — Но аз… не мога. Все още не. — Извърна глава към долчинката на Ранд. „Всички сме обвързани един с друг, нали, Ранд?“ — А може би никога няма да мога. — Помисли си, че го е казал твърде тихо, за да го чуе, но погледът, с който Мин му отвърна, беше пълен със съчувствие. И разбиране.

Ушите му доловиха леки стъпки и той се обърна към колибата на Моарейн. Два силуета се спускаха през сгъстяващия се здрач, единият на жена, крехка и грациозна. Мъжът, с една глава по-висок от спътницата си, възви натам, където се трудеха шиенарците. Дори за очите на Перин той бе едва доловим, а на моменти съвсем изчезваше, после отново се появяваше, части от очертанията му се сливаха с вечерния мрак и наново ставаха видими, щом лъхнеше вятър. Само преливащите се цветове на плаща на един Стражник можеха да постигнат това. Мъжът бе Лан, а по-малката фигура — Моарейн. Далеч зад тях друг силует, дори още по-неясен, се прокрадна между дърветата. „Ранд — помисли си Перин, — връща се в колибата си. И тази вечер няма да яде, защото не може да понесе как го гледат всички.“

— Ти май имаш очи и на тила — каза Мин и погледна намръщено към приближаващата се жена. — Или най-острия слух, за който съм чувала. Това не е ли Моарейн?

„Разсеян съм.“ До такава степен бе навикнал с това, че шиенарците знаят колко надалеч може да вижда — поне денем; за нощта те още нищо не знаеха — че беше започнал да се издава и за други неща. „Тази разсеяност може да ме погуби.“

— Туатанката добре ли е? — попита Мин, щом Моарейн се приближи до огъня.

— Почива си.

Плътният глас на Айез Седай както обикновено прозвуча мелодично, като че говоренето при нея беше наполовина пеене. Косата и дрехите й отново бяха в съвършен порядък. Тя отърка длани над огъня. На лявата й ръка проблясваше златен пръстен — змия, захапала опашката си. Великата змия, дори още по-древен символ на вечността, отколкото Колелото на Времето. Всяка жена, обучена в Тар Валон, носеше такъв пръстен.

За миг острият поглед на Моарейн се спря на Перин и сякаш го прониза дълбоко.

— Тя падна и си пукна черепа, когато Ранд… — Устата й се сви, но в следващия миг гласът й отново стана спокоен. — Приложих и Лечителството и сега спи. Винаги тече много кръв, дори при малка рана на черепа, но не е сериозно. Ти видя ли нещо около нея. Мин?

Мин я погледна колебливо.

— Видях… Стори ми се, че видях смъртта и. Лицето й, цялото обляно с кръв. Сигурна бях, че знам какво означава, но ако си е ударила главата… Сигурна ли сте, че е добре? — Попита го с голяма доза неудобство. Айез Седай не Лекуваха, оставяйки нещо нередно, което да не може да се Изцери. А Талантите на Моарейн бяха особено силни в тази област.

Гласът на Мин прозвуча толкова разтревожено, че Перин за миг се изненада. А после кимна мълчаливо. Тя наистина не обичаше да прави това, което правеше, но то бе част от самата нея; мислеше, че разбира как действа то, или поне отчасти. Ако грешеше, беше все едно да разбере, че не знае как да използва ръцете си.

Моарейн я погледна за момент преценяващо, сурова и безстрастна.

— Ти никога не си грешала, когато си ми разчитала, поне за неща, които съм имала начини да разбера. Може би това е за първи път.

— Когато знам, знам — прошепна Мин упорито. — Светлината да ми е на помощ, знам.

— Или може би предстои. Все още я чака дълъг път, докато се завърне при фургоните си, и ще трябва да язди през диви земи.

Гласът на Айез Седай звучеше като студена, безстрастна песен. Перин се окашля. „О Светлина, и аз ли говоря така? Не бих позволил една смърт да означава за мен толкова малко.“

Сякаш доловила мислите му, Моарейн каза:

— Колелото тъче така, както то само пожелае, Перин. Казах ти преди много време, че сме във война. Не можем да спрем само защото някой от нас може да загине. Всеки от нас може да загине преди тя да свърши. Оръжията на Лейа може и да не са същите като твоите, но тя го е знаела, когато е избрала да стане част от това.

Перин сведе поглед. „Може и така да е, Айез Седай, но никога не ще приема начина, по който го правиш.“

Лан се присъедини към тях заедно с Юно и Лоиал. Пламъците хвърляха треперливи сенки по лицето на Стражника и го правеха да прилича повече на изсечено от камък, отколкото обикновено цялото от твърди скули и ъгловато. Наметалото му не изглеждаше по-уловимо дори сега, в светлината на огъня. Понякога приличаше на тъмносиво или на черно, но сивото и черното като че ли се преливаха едно в друго и се променяха, ако човек се вгледаше в него. Оттенъци на сенки се плъзгаха по него, просмукваха се в тъканта му. Друг път изглеждаше като че ли Лан по някакъв начин си беше издълбал дупка във вечерния мрак и бе придърпал тъмнината около раменете си. Съвсем не беше лесно да се гледа нито наметалото, нито пък мъжа, загърнат в него. Лан беше висок и як, с широки рамене, с очи сини, като замръзнали планински езера, и се движеше със смъртоносна плавност, която превръщаше меча на бедрото му в част от самия него. Не че изглеждаше просто способен да причини жестокост и смърт — този човек бе дресирал жестокостта и смъртта и ги пазеше скрити в джоба си, готови да бъдат пуснати на воля само за един удар на сърцето, стига Моарейн да поиска. До Лан дори Юно изглеждаше съвсем безопасен. Сиви кичури бяха прошарили дългата коса на Лан, стегната назад от плетената кожена ивица, завързана под челото му, но дори и много по-млади мъже отстъпваха пред него и се бояха да му се противопоставят — ако имаха достатъчно ум в главата.

— Госпожа Лейа донесе обичайните вести от Равнината на Алмот — каза Моарейн. — Всички се бият срещу всички. Опожарени села. Хора, бягащи във всички посоки. А са се появили и Ловци да дирят Рога на Валийр.

Перин се размърда. Рогът се намираше там, където никой Ловец из Равнината на Алмот не можеше да го намери; където той поне се надяваше, че никой Ловец изобщо няма да го намери. Тя го изгледа хладно, преди да продължи. Не желаеше никой от тях да отваря дума за Рога. Освен когато тя самата пожелаеше, разбира се.

— Донесе ни и други вести. Белите плащове имат може би около пет хиляди души в Равнината на Алмот.

Юно изпъшка.

— Това е прокле… ъъ, простете, Айез Седай. Това трябва да е половината им сила. Никога не са трупали толкова много сили на едно място.

— В такъв случай онези, които са се обявили на страната на Ранд, сигурно са мъртви или разпръснати — измърмори Перин. — Или скоро ще се пръснат. Ти беше права, Моарейн. — Не обичаше да се сеща за Белите плащове. Никак не обичаше Чедата на Светлината.

— Тъкмо това е странното — каза Моарейн. — Или поне първото странно нещо. Чедата са обявили, че целта им с да донесат мир, което не е необичайна за тях. Необичайното е, че докато се мъчат да изтласкат тарабонците и доманците обратно в границите на владенията им, не са придвижили никакви сили срещу онези, които са се обявили на страната на Дракона.

— Това сигурно ли е? — възкликна изненадана Мин. — Звучи наистина необичайно за Бели плащове, доколкото ги познавам.

— Едва ли са останали много про… ъъ… много Калайджии в равнината — каза Юно. Гласът му скрибуцаше от усилието да внимава какво говори в присъствието на Айез Седай. Здравото му око бе присвито като навъсеното, изрисувано върху превръзката на другото. — Те не обичат да се заседяват по места, където има размирици, да не говорим за сражения. Едва ли има достатъчно от тях, че да видят навсякъде.

— Достатъчно са за целите ми — отвърна твърдо Моарейн. — Повечето са си тръгнали, но някои са останали, защото аз ги помолих. А Лейа е съвсем сигурна. О, Чедата са ударили някои от заклетите в Дракона, там, където са били шепа хора. Но макар да провъзгласяват, че ще съкрушат този лъжлив Дракон, макар да разполагат с хиляди мъже, които би трябвало да не вършат нищо друго, освен да го преследват, те избягват сблъсъци с всяка част, заклела се да служи на Дракона, ако е над петдесет души. Не открито, нали разбирате, но има някакво забавяне, нещо, което да позволи на преследваните да се измъкнат.

— Ами тогава Ранд може да слезе при тях, ако иска. — Лоиал погледна Айез Седай и примигна неуверено. Целият лагер знаеше за споровете й с Ранд. — Колелото заплита път за него.

Юно и Лан отвориха уста едновременно, но шиенарецът отстъпи на Стражника с лек поклон.

— По е вероятно — каза Стражникът — това да е някакъв белоплащ заговор, макар че Светлината да ме изгори, ако мога да проумея какъв е. Но когато Белите плащове ми дадат дар, винаги търся отровната игла, скрита в него. — Юно мрачно кимна. — А освен това — добави Лан — доманците и тарабонците все още се мъчат да избият Заклетите в Дракона също тъй усърдно, както и да се избият помежду си.

— Има и още нещо — каза Моарейн. — Трима младежи са загинали в селата, край които са минали фургоните на госпожа Лейа. — Перин забеляза потрепването на веждата на Лан — за Стражника това беше точно толкова признак на изумление, колкото неволно изпуснат вик от устата на някой друг човек. Лан не беше очаквал тя да спомене за това. Моарейн продължи: — Един е умрял от отрова, двама от нож. И все при обстоятелства, при които никой не е могъл да се приближи до тях незабележимо, но точно така е станало. — Тя се загледа в пламъците. — И тримата младежи са били по-високи от обикновено и светлооки. Светлите очи са нещо необичайно за Равнината на Алмот, но си мисля, че в тези дни е лош късмет да си висок младеж със светли очи там.

— Но как? — попита Перин. — Как може да са убити, щом никой не е могъл да се приближи до тях?

— Тъмния разполага с убийци, които няма и да забележиш, докато не се окаже твърде късно — промълви тихо Лан. Юно потръпна. — Бездушните. Не бях чувал досега за някой от тях на юг от Граничните земи.

— Стига сме приказвали за това — каза решително Моарейн.

Перин имаше въпроси — „Какво, в името на Светлината, са тия Бездушни? Като тролоци ли са, или като Чезнещи?“ — но ги остави незададени. Когато Моарейн решеше, че по някой въпрос се е говорило достатъчно, нямаше да каже нищо повече. А затвореше ли устата си, човек не можеше да отвори тази на Лан дори с железен лост, Шиенарците също се подчиниха на командата й. Никой не искаше да ядоса една Айез Седай.

— Светлина! — промърмори Мин, оглеждайки с боязън сгъстяващия се около тях мрак. — Не можеш да ги забележиш? О, Светлина!

— Значи нищо не се е променило — промълви тъжно Перин. — Изобщо. Не можем да слезем в равнината, а Тъмния иска гибелта ни.

— Всичко се променя — отвърна спокойно Моарейн. — И Шарката поема всичко. В Шарката трябва да яздим, а не в моментните промени. — Тя ги изгледа един по един, после каза: — Юно, ти сигурен ли си, че твоите съгледвачи не са пропуснали, нищо подозрително? Дори да е нещо съвсем дребно?

— Прераждането на Господаря Дракон развърза всички връзки на сигурността, Моарейн Седай, и сигурност нивга не съществува, когато се сражаваш с мърдраал, но живота си бих заложил, че съгледвачите вършат работата си не по-зле от всеки Стражник. — Това беше едно от най-дългите слова, които Перин беше чувал от устата му, без да е придружено от проклятие. По челото на Юно бе избила пот — очевидно от усилие.

— Всички бихме — отвърна Моарейн. — Но това, което направи Ранд, бе все едно да запали огън на върха на планината, та да го види всеки мърдраал на десет мили околовръст.

— Може би… — промълви колебливо Мин. — Може би няма да е зле да сложите прегради по-надалеч. — Лан я изгледа сурово. Той самият понякога поставяше под въпрос решенията на Моарейн, макар рядко да си го позволяваше, когато можеше да го чуят, но не одобряваше, когато го прави друг. Мин отвърна на погледа му навъсено. — Какво пък, мърдраалите и тролоците са достатъчно опасни, но тях поне мога да ги видя. Никак не ми харесва да си представя, че тези… тези Бездушни могат да се промъкнат тук и да ми прережат гърлото, без изобщо да ги забележа.

— Преградите, които разположих — каза Моарейн, — ще ни скрият от Бездушните не по-зле, отколкото от всяка друга твар на Сянката. Когато си слаб, каквито сме ние сега, често най-добрият избор е да се скриеш. Но ако наистина има някой Получовек достатъчно близо, че да… Е, да поставя прегради, които да могат да ги убият, ако се опитат да нахлуят в лагера ни, е извън моите възможности, а дори и да можех, такова ограждане само ще ни затвори тук като в кошара. И след като е невъзможно да се поставят едновременно две различни прегради, оставям на съгледвачите, на стражите — и на Лан — да ни защитават и използвам само този вид прегради, който може да ни е от полза.

— Бих могъл да обиколя лагера — каза Лан. — Ако има нещо, което съгледвачите да са пропуснали, ще го намеря. — Не беше самохвалство, просто споделяне на факт и Юно кимна в знак на съгласие.

Моарейн поклати глава.

— Ако имаш нужда тази нощ, Гайдин, ще бъда тук. — Погледът й се издигна към тъмните върхари. — Долавя се нещо във въздуха…

— Очакване. — Думата се изплъзна от езика на Перин, преди да успее да я спре и когато Моарейн го погледна, той съжали, че не може да я върне.

— Да — каза тя. — Очакване. Погрижи се тази нощ стражите ти да са нащрек, Юно. — Не беше нужно да съветва мъжете да спят оръжията си подръка — шиенарците го правеха винаги. — Лек сън — добави тя към всички, сякаш изобщо имаше някаква възможност за това сега, и тръгна към колибата си. Лан се позабави, за да изгълта три блюда варено, после забърза след нея и нощта го погълна.

Очите на Перин блеснаха златни след отдалечаващия се в мрака Стражник.

— Лек сън — промърмори той. От миризмата на сготвеното месо изведнъж му се догади. — Аз третата смяна ли поемам, Юно? — Шиенарецът кимна. — Тогава ще се опитам да последвам съвета й. — Други мъже идваха към огньовете и тихото им мърморене го последва нагоре по склона.

Имаше си своя колиба — висока едва колкото да може да се изправи в нея, процепите между фенерите бяха запълнени с кал. Грубо ложе, застлано с борови клонки, заемаше почти половината място. Този, който бе разседлал коня му, беше прибрал и лъка му зад вратата. Перин закачи на една кука колана си заедно със секирата и колчана, след което се съблече и затрепери. Нощите бяха студени, но пък студът не му позволяваше да заспи дълбоко. Защото тогава го спохождаха сънища, от които не можеше лесно да се отърси.

Завит с едничкото одеяло, той лежеше, взираше се в тавана и трепереше. А после дойде сънят и с него — сънищата.