Робърт Джордан
Прероденият дракон (37)

Глава 36
Щерка на Нощта

Нямаше как да разбере коя точно е неговата каюта и затова пъхна глава в няколко поред. Бяха тъмни й във всяка от тях спяха по двама души, на двата вградени в стените нара, с изключение на една, заета от Лоиал. Той седеше приведен на пода между наровете едва се беше сместил — и драскаше под шумящия фенер в подвързания си с плат дневник. Огиерът искаше да поговорят за събитията през деня, но Перин, чиито челюсти пукаха от усилие да сдържи прозявките си, реши, че корабът вече трябва да е отплавал много далече по реката, за да може да заспи безопасно. Да сънува безопасно. Дори и да се опитаха, вълците нямаше да могат да тичат наравно с течението и веслата.

Най-сетне намери една празна каюта, която напълно го устройваше. Искаше да е сам. „Съвпадение в името, не може да е друго — помисли си младежът, докато палеше фенера, окачен на стената. — Всъщност истинското й име е Зарийн.“ И изхвърли момичето с високите скули и тъмните очи от мислите си. Имаше да мисли за друго. Постави колана си и другите си вещи на единия тесен нар и седна на другия, за да свали ботушите си.

Илиас Мачира беше намерил начин да живее с това, в което се бе превърнал, и не беше полудял. Перин беше сигурен, че Илиас е живял с години по този начин, преди той да го срещне. „Той искаше да е така. Във всеки случай го приемаше.“ Но това не беше решение. Перин не искаше да заживее така, не желаеше да го приеме. „Но ако имаш железен прът, за да направиш нож, правиш нож, колкото и да ти се иска да изковеш секира. Не! Животът ми е нещо повече от къс желязо, за да бъде кован и оформян.“

Той предпазливо се пресегна с ума си, за да опипа за вълци, и… не долови нищо. О, имаше някакво смътно усещане за вълци, някъде в далечината, но то заглъхна още щом го докосна. За първи път от толкова дълго беше сам. Благословено сам.

Духна фенера и за първи път от дни насам се излегна. „Как, в името на Светлината, ще се оправи Лоиал в нар като този?“ Всички почти безсънни напоследък нощи се стовариха върху него, изтощението го налегна. Усети, че е успял да изхвърли айилеца от главата си. Както и Белите плащове, „Тази прокълната от Светлината секира! Да ме изгори дано, никога да не бях я виждал.“ Това беше последната му мисъл преди да дойде сънят.

 

 

Обгръщаше го плътна сива пелена. Мъглата бе толкова гъста, че едва виждаше ботушите си. Наоколо можеше да се крие какво ли не. И освен това нещо с мъглата не беше наред — липсваше й влага. Посегна към колана, за да подири спокойствие в убедеността, че може да се защити, и се сепна. Секирата му я нямаше.

Нещо помръдна сред мъглата, като завихрена сред сивотата сива спирала. Нещо идеше към него.

Той се напрегна, зачуден дали ще е по-добре да побегне, или да се бори с голи ръце, зачуден дали все пак има нещо, с което да се бори.

Разцепилата сумрака бразда се оформи във вълк. Косматото му туловище почти се сливаше с мъглата.

„Скокливец?“

Вълкът се поколеба, после пристъпи и застана до него. Беше Скокливец — сигурен беше, но нещо във вълчата стойка, нещо в жълтите очи, които се вдигнаха за кратко да срещнат неговите, искаше от него да замълчи, в ум и тяло. И да го следва — това искаха очите.

Той положи длан върху козината на вълка и щом го направи, Скокливец тръгна напред. Той се остави да го водят. Козината под ръката му беше дебела и рунтава. Като истинска.

Мъглата се сгъсти и скоро само ръката му подсказваше, че Скокливец все още е тук. Плътна сива мъгла. Все едно че беше увит в току-що остригана вълна. Порази го и това, че не чува нищо. Дори собствените си стъпки. Раздвижи пръсти и се успокои, че поне усеща ботушите на краката си.

Сивотата се смрачи още повече и двамата със Скокливец закрачиха през катраненочерно. Не можеше да види ръката си дори когато посегнеше към носа си. Опита за малко да върви със затворени очи и не забеляза разлика. Все още не се чуваше никакъв звук. Дланта му напипваше грубата козина по вълчия гръб, но под ботушите си не усещаше нищо.

Изведнъж Скокливец спря, принуждавайки и него да се закове на място. Той се огледа… и стисна очи. Вече усещаше някаква разлика. И изпитваше нещо — гадене, гърчещо стомаха му. Насила отвори очи и погледна надолу.

Онова, което видя, бе невъзможно да е там, освен ако не стояха във въздуха. Не виждаше нищо от вълка, нито от себе си, сякаш и двамата бяха станали безтелесни — от тази мисъл стомахът му се стегна на възел, — но под него, така видимо, сякаш бяха осветени от хиляда светилника, се простираха безкрайни редици огледала, които сякаш висяха в чернотата, макар да бяха изравнени, като изправени върху някакъв огромен под. Продължаваха докъдето стигаше погледът му, във всички посоки, но точно под краката му имаше голо пространство. И хора в него. Изведнъж той започна да чува гласовете им така ясно, все едно че се намираше сред тях.

— Велики властелине — измънка един от тях. — Къде е това място? — Огледа се и потръпна, когато образът му се върна, отразен хилядократно, и след това задържа погледа си само напред. — Аз бях заспал в Тар Валон, велики властелине. Аз сега спя в Тар Валон! Къде е това място? Да не съм полудял?

Някои от хората около него бяха облечени в богато извезани палта, други бяха с по-просто облекло, трети бяха голи или по долни дрехи.

— Аз също спя — почти изкрещя друг. — В Тийр. Помня, че легнах до жена си.

— Аз пък спя в Иллиан — рече потресен трети, облечен целия в пурпур и злато. — Знам, че спя, но това не може да бъде. Знам, че сънувам, но това тук е невъзможно. Къде ще да е това, велики властелине? Наистина ли си дошъл за мен?

Тъмнокосият мъж, който стоеше пред тях, бе облечен в черно, със сребърна дантела на шията и китките. От време на време опираше ръка на гърдите си, сякаш го болеше. Там долу навсякъде имаше светлина, сякаш прозираща от нищото, но този мъж, точно под Перин, сякаш бе загърнат в сянка. Мрак се виеше около него, милваше го.

— Тишина! — Чернодрехият мъж не заговори силно, но не беше и нужно. Беше вдигнал глава; очите и устата му бяха дупки, зейнали към бушуващ ковашки огън, целите в пламък и свиреп блясък.

Сега Перин го позна. Баал-замон. Взираше се надолу в самия Баал-замон. Страх го прониза като набити с чук клинове. Би побягнал, но не усещаше нозете си.

Скокливец помръдна. Той усети гъстата козина и я стисна здраво в шепата си. Нещо истинско. Нещо по-истинско, надяваше се, от онова, което виждаха очите му. Но разбираше, че и двете неща са истински.

Хората се сгушиха боязливо един до друг.

— Бяхте получили задачи — каза Баал-замон. — Някои от тези задачи изпълнихте. В други се провалихте. — От време на време очите и устата му отново изчезваха сред пламъците и огледалата просветваха с отразен огън. — Онези от вас, що са белязани за смърт, трябва да умрат. Онези, що са белязани да се вземат, ще трябва да ми се поклонят. Няма прошка за оня, който се провали пред Великия властелин на мрака. — Пламък изригна от очите му и мракът около него се завихри. — Ти. — Пръстът му посочи мъжа, който бе споменал за Тар Валон, човечец, облечен като търговец, в просто скроени дрехи от фин плат. Другите се дръпнаха страхливо от него, сякаш беше болен от жлъчна треска, и го оставиха да трепери сам. — Ти допусна момчето да избяга от Тар Валон.

Мъжът закрещя и се загърчи, после крясъкът му стихна.

— Всички вие сънувате — каза Баал-замон, — но това, което става в този сън, е истинско. — Врещящият мъж се превърна във вързоп мъгла с човешки очертания, писъкът му заглъхна, после и той се стопи. — Боя се, че той не ще се събуди повече. — Черният се засмя и от устата му лумна пламък. — Останалите повече не ще ме проваляте. Да ви няма! Събудете се и се подчинявайте!

Мъжете изчезнаха.

За миг Баал-замон остана сам, а сетне отведнъж до него се появи жена, цялата облечена в бяло и сребро.

Потрес изпълни Перин. Не можеше да забрави толкова красива жена. Беше същата, от съня му, жената, която го бе подтикнала към славата.

Зад нея се появи изящен сребърен трон и тя седна на трона и нагласи грижливо полите си.

— Използваш най-свободно владенията ми — каза тя.

— Владенията ти? — отвърна Баал-замон. — Значи претендираш да са твои? Нима не служиш вече на Великия властелин на мрака? — Мракът около него сякаш мигновено се бе сгъстил, готов да възври.

— Служа — отвърна бързо тя. — Дълго съм служила на Властелина на здрача. Дълго лежах затворена, в безкраен сън, лишен от сънища. Само на Сивите и на мърдраалите са отказани сънищата. Дори тролоците сънуват. Сънищата винаги са били мои, да ги използвам и да обикалям в тях. Сега отново съм свободна и ще използвам онова, което е мое.

— Което е твое — рече Баал-замон. Вихрещата се около него чернилка изглеждаше някак развеселена. — Ти винаги си се смятала за по-велика, отколкото си, Ланфеар.

Името се вряза в Перин като прясно наточен нож. Една от Отстъпниците е била в сънищата му! Моарейн се оказваше права. Някои от тях бяха излезли на свобода.

Жената в бяло беше станала, тронът бе изчезнал.

— Велика съм толкова, колкото съм. Твоите планове докъде стигнаха? Три хиляди години и отгоре само шепнене и дърпане на конците на короновани кукли, като онази Айез Седай! — Гласът й произнесе титлата с насмешка. — Три хиляди години, а Луз Терин отново крачи по света и тези Айез Седай само дето не са го окаишили. Можеш ли да го удържиш? Ще успееш ли да го обърнеш? Той беше мой още преди онази сламенокоса хлапачка Илиена да го види! И пак ще бъде мой!

— Ти да не би вече да служиш на себе си, Ланфеар? — Гласът на Баал-замон беше тих и спокоен, но пламъкът не преставаше да бушува в очите и устата му. — Да не би да си отстъпила от клетвите си пред Великия властелин на Мрака? — За миг тъмнината почти го заличи, само свирепият пламък я пронизваше. — Тях не е така лесно да нарушиш, както клетвите пред Светлината, от които ти отстъпи, възгласяйки новия си повелител в самата Зала на слугите. Господарят ти държи на вечната ти вярност, Ланфеар. Ще служиш ли, или ще избереш вечност в мъки, безкрайното умиране без избавление?

— Аз служа. — Въпреки думите си тя остана гордо изправена и непокорна. — Служа на Великия властелин на Мрака и на никой друг. Завинаги!

Безкрайната шир от огледала започна да се стапя, сякаш залята от черни вълни, все по-близо до центъра. Приливът заля Баал-замон и Ланфеар. Остана само черното.

Перин усети, че Скокливец тръгва, и го последва с огромна охота, воден единствено от допира на козина под дланта си. Помъчи се да разгадае току-що видяното, но без успех. Баал-замон и Ланфеар. Езикът му се бе залепил за небцето. Незнайно защо, Ланфеар го плашеше повече и от Баал-замон. Може би защото беше идвала в сънищата му в планините. „О, Светлина! Една от Отстъпниците в моите сънища? О, Светлина!“ И освен ако не бе пропуснал нещо, тя бе предизвикала Тъмния. Бяха му казвали и го бяха учили, че Сянката не може да има власт над човек, ако той я отрече; но как можеше една Мраколюбка — и то не каква да е Мраколюбка, а една от Отстъпниците — да предизвиква Сянката? „Трябва да съм полудял, като брата на Симион. Тези сънища са ме подлудили!“

Чернилката бавно отново се превърна в мъгла, а мъглата постепенно изтъня, докато той не излезе със Скокливец на един тревист хълм, ярко огрян от дневна светлина. Птици запяха в горичката в подножието на хълма. Той се озърна през рамо. Хълмиста равнина, осеяна с групи дървета, се простираше чак до хоризонта. Нямаше и следа от мъгла. Големият вълк стоеше и го гледаше.

— Какво беше това? — настоя да разбере той, мъчейки се умствено да превърне въпроса в мисли, достъпни за вълчия ум. — Защо ми го показа? Какво беше това?

Чувства и образи нахлуха в мислите му и той се помъчи да ги облече в думи. „Каквото трябва да видиш. Пази се. Млади бико. Това място е опасно. Пази се като вълче, тръгнало да улови таралеж.“ Последното стигна до него като „малкото трънливо гръбче“, но умът му постави име на животното, както го знаеше като човек. „Ти си твърде млад и нов.“

— Истинско ли беше?

„Всичко е истинско, видимото и невидимото.“ С това сякаш отговорът на Скокливец се изчерпа.

— Скокливец, ти как се озова тук? Видях как загина. Усетих как загина!

„Всички сме тук. Всички братя и сестри, които са, които бяха и които ще бъдат.“ Перин знаеше, че вълците не се смеят, във всеки случай не като хората, но за миг му се стори, че Скокливец се хили. „Тук се рея като орлите.“ Вълкът се стегна и скочи нагоре във въздуха. Въздухът го понесе, все по-нагоре, докато той не се превърна в малка точица в небето, и го застигна сетна мисъл. „Да се рея.“

Перин се загледа нагоре със зяпнала уста. „Той успя.“ Очите му запариха и той се изкашля и отри нос с опакото на ръката си. „Остава да се разплача като момиченце.“ Огледа се да види дали някой не ги е забелязал и от това всичко бързо се промени.

Стоеше на някаква височина със сенчести, неразличими падини и възвишения наоколо. Сякаш изчезваха твърде скоро в далечината. Под него стоеше Ранд. Ранд и разпокъсан обръч от мърдраали и мъже и жени, чиито погледи пронизваха пространството. Кучета виеха някъде далече и Перин разбра, че са по дирите на нещо. Воня на мърдраал и силна миризма на изгоряла сяра изпълваха въздуха. Перин настръхна.

Кръгът от мърдраали и човеци започна да се стеснява около Ранд, всички пристъпваха като в сън. А Ранд започна да ги избива. Огнени топки излетяха от ръцете му и погълнаха двама. Мълния блесна отгоре и овъгли други. Снопове светлина като нажежена до бяло стомана префучаха от свитите му юмруци към трети. А оцелелите продължаваха да пристъпват бавно, все по-близо, сякаш не забелязваха какво става около тях. Падаха и загиваха, докато не остана нито един. Ранд се срути на колене, задъхан. Перин не разбра дали се смее, или плаче — приличаше и на двете.

Откъм височините се появиха нови силуети, на други мърдраали и други човеци и всички тръгнаха към Ранд.

Перин сви шепи около устата си:

— Ранд! Ей, Ранд! Още идат!

Ранд вдигна очи към него и се озъби. Лицето му бе плувнало в пот.

— Ранд, те…

— Да те изгори дано! — изрева Ранд.

Светлина опари очите на Перин и болката опърли всичко.

 

 

Изстена и се сви на кълбо върху тесния нар. Светлината продължаваше да го пари зад клепачите. Гърдите, го боляха. Той вдигна ръка да ги опипа и трепна, докоснал прогорено под ризата си — петно не по-голямо от сребърен петак.

Малко по малко насили вкочанените си мускули да се отпуснат и изпъна крака. „Моарейн. Този път трябва да кажа на Моарейн. Само да изчакам болката да заглъхне.“

Но с отшумяващата болка го обзе изтощение. Смътно си помисли, че трябва да стане, но сънят отново го придърпа.

Когато отново отвори очи, остана излегнат, забил поглед в гредите на тавана. Светлината, проникваща през долния и горен процеп на вратата му, подсказа, че е настъпило утрото. Той пипна гърдите си, за да се увери, че си е въобразил, че си е въобразил всичко толкова добре, че чак усеща парене.

Пръстите му напипаха обгореното. „Значи не съм си го въобразил.“ Имаше смътни спомени за няколко други сънища, разтапящи се, още щом се сетеше за тях. Обикновени сънища. Дори се чувстваше почти така, сякаш беше прекарал нощта добре. „И бих прекарал още една нощ, още сега.“ Но това означаваше, че ще заспи. „Стига да няма вълци наоколо.“

Спомни си, че се беше замислил в онова кратко пробуждане след съня със Скокливец и след миг размисъл бе решил, че сънят е добър.

Почука на пет врати и го изругаха на два пъти — пътниците от две от каютите бяха излезли на палубата, — докато намери Моарейн. Тя беше напълно облечена, седеше на един от наровете, кръстосала крака, и четеше от бележника си под светлината на фенера. Някъде откъм началото, забеляза той — бележки, които сигурно си бе записала още преди да пристигне в Емондово поле. Вещите на Лан лежаха подредени на другото легло.

— Имах сън — каза й той и продължи да й разказва. Всичко. Дори вдигна ризата си да й покаже кръгчето на гърдите си — червено, с вълнисти червени линии, излизащи от него. Досега беше премълчавал някои неща пред нея и подозираше, че отново ще го направи, но това можеше да се окаже твърде важно, за да го премълчи. Нитчето е най-дребната част от ножиците и най-лесно за правене, но без него ножиците не режат. Когато свърши, зачака мълчаливо.

През цялото време тя го беше гледала безизразно, но тъмните и очи претегляха всяка дума, излизаща от устата му, оглеждаха как устните му я оформят, преценяваха я, вдигаха я на светло да я видят по-добре. Сега седеше също така спокойно, но това, което погледът й преценяваше, беше самият той, него претегляше тя и него повдигаше на светло.

— Е, важно ли е? — попита той настойчиво. — Смятам, че беше един от онези вълчи сънища, за които ми каза — сигурен съм; не може да е друго! — но то не прави нещата, които видях, истински. Само че ти каза, че някои от Отстъпниците са на свобода, и спомена за Ланфеар, и… Кажи, важно ли е, или напразно стоя тук като последен глупак?

— Има жени — отвърна тя замислено, — които ще направят всичко, за да те опитомят, ако чуят онова, което току-що чух аз. — Дробовете му се смразиха. Не можеше да вдиша. — Не те обвинявам в това, че можеш да преливаш — продължи тя и ледът в него се стопи — нито че дори можеш да се научиш. Един опит да бъдеш опитомен не би ти навредил, ако изключим грубото отношение на Червената Аджа към теб, преди да разберат, че са сгрешили. Такива мъже се срещат толкова рядко, че дори Червените, при всичкото им усърдно издирване, са намерили само трима през последните десет години. Във всеки случай, преди да избуят Лъжедраконите. Това, което се опитвам да ти изясня, е, че не смятам, че изведнъж ще започнеш да владееш Силата. Не трябва да се боиш от това.

— Много ти благодаря за това — отвърна той с горчивина. — Но нямаше нужда да ме плашиш до смърт само за да ми кажеш накрая, че няма нужда да се боя!

— О, поводи да се боиш има предостатъчно. Или поне да бъдеш предпазлив, както те е посъветвал вълкът. Червени сестри, или други, биха могли да те убият преди да открият, че в теб няма нищо за опитомяване.

— Светлина! Светлината да ме изгори! — Той я изгледа навъсено. — Опитваш се да ме водиш за носа, Моарейн, но аз не съм биче и нямам халка на носа. Червената Аджа или някои други не биха помислили за опитомяване, освен ако няма нещо истинско в това, което сънувах. Означава ли това, че Отстъпниците са се измъкнали на свобода?

— Вече ти казах, че е възможно да са. Някои от тях. Твоите… сънища не са това, което очаквах, Перин. Съновничките са писали за вълци, но това не очаквах.

— Е, аз пък мисля, че беше истинско. Мисля, че видях нещо, което наистина се случи, нещо, което не трябваше да виждам. — „Нещо, което трябваше да видиш.“ — Мисля, че най-малкото Ланфеар е на свобода. Какво ще направиш?

— Ще ида в Иллиан. А оттам ще тръгна за Тийр. И се надявам да стигна там преди Ранд. Наложи се да напуснем Ремен преждевременно и Лан не можа да открие дали той е прекосил реката, или е тръгнал по нея. Но ще го разберем още преди да стигнем до Иллиан. Ще намерим знаци, ако той е минал оттук. — Тя погледна към бележника си, сякаш искаше да продължи да чете.

— И това ли е всичко, което ще направиш? При все че Ланфеар е на свобода и Светлината знае само колко още други?

— Не ме питай — отвърна му хладно тя. — Не знаеш какви въпроси да зададеш, а няма да разбереш и половината от отговорите, ако ти ги кажа. А аз няма да ти ги кажа.

Той пристъпи на място пред равнодушния й поглед и разбра, че няма да му каже нищо повече. Ризата се отри болезнено в прогореното петно на гърдите му, раната не изглеждаше тежка — „Не и за ударен от мълния!“ — но как се бе появила, беше друг въпрос.

— Ще Изцериш ли това?

— Това, че Единствената сила е била използвана срещу теб, не те ли притеснява вече, Перин? Не, няма да го Изцеря. Не е сериозна, а и ще ти напомня, че трябва да внимаваш. — Да внимава да не й досажда, разбра той, и да не разказва сънищата си на други. — Нещо друго има ли, Перин?

Той тръгна към вратата, но се спря.

— Има още нещо. Ако знаеш, че една жена се казва Зарийн, ще сметнеш ли, че това означава нещо за нея?

— Защо, в името на Светлината, ми задаваш този въпрос?

— Едно момиче — отвърна той неловко. — Млада жена. Запознах се с нея снощи. Тя е от другите пътници. — Реши да я остави сама да разбере, че Зарийн е открила, че е Айез Седай. И че, изглежда, смята да ги следва, за да намери чрез тях Рога на Валийр. Не желаеше да премълчава неща, които му се струваха важни, но щом Моарейн предпочиташе да пази тайни, защо да не го прави и той?

— Зарийн. Името е салдейско. Никоя жена не би кръстила дъщеря си така освен ако не очаква, че ще стане голяма красавица. И че ще сломява мъжките сърца. Красавица, на която е отредено да лежи на меки възглавници в палати, заобиколена от слуги и лакеи. — Тя се усмихна насмешливо. — Може би имаш още един повод да бъдеш предпазлив, Перин, щом сред пътниците с нас има и една Зарийн.

— Смятам да съм предпазлив — отвърна той. Поне беше разбрал защо Зарийн не харесва името си. Наистина не подхождаше на един Ловец на Рога. „Стига да не се нарича Соколица.“

Излезе на палубата, Лан се занимаваше с Мандарб, а Зарийн седеше върху едно навито въже, точеше един от ножовете си и го гледаше. Големите триъгълни платна на „Снежната гъска“ се бяха издули и корабът се носеше надолу по течението.

Очите на Зарийн проследиха Перин, който мина край нея и застана на носа. Водата се къдреше от двете му страни като земя, обръщаща се под натиска на добър плуг. Той се замисли удивен — за сънища, за айилци, за виденията на Мин и за соколици. Гърдите го боляха. Животът никога не му беше се струвал толкова заплетен.

 

 

Ранд изправи гръб след изтощителния сън. Наметалото, което бе използвал за завивка, се бе отметнало. Хълбокът го болеше, старата рана от Фалме пулсираше. Огънят беше изгорял до въглени, само тук-там потръпваха пламъчета, но бе достатъчен, за да отблъсне сенките. „Това беше Перин. Той беше! Беше той, не беше сън. Не знам как. За малко да го убия! О. Светлина! Трябва да внимавам!“

Вдигна един дълъг дъбов клон, за да го напъха в жаравата, и спря. Към огъня идваха коне. Поне десетина. „Трябва да внимавам. Не бива да допускам повече грешки.“

Конете навлязоха в сумрачната светлина и спряха. Сенките прикриваха ездачите, но повечето изглеждаха мъже с грубовати лица, е кръгли шлемове и дълги кожени елеци, обшити с метални дискове, като рибешки люспи. С тях имаше и една жена, с посивяла коса и съсредоточен поглед. Тъмната й рокля беше вълнена, без везмо, но фино изтъкана и украсена със сребърна брошка с формата на лъв. Търговка, така му се стори — беше виждал такива сред ония, които идваха понякога да изкупят табак или вълна в Две реки. Търговка с охраната си.

„Трябва да внимавам — помисли си той пак. — Никакви грешки повече.“

— Хубаво място за бивак си избрал, младежо — каза тя. — И аз много пъти съм го използвала на път за Ремен. Наблизо има изворче. Вярвам, че нямаш нищо против да го споделим? — Стражите й вече слизаха от конете, придърпвайки коланите на мечовете и отвързвайки връзките на седлата.

— Нямам — отвърна Ранд.

„Внимавай.“ Две стъпки го приближиха достатъчно и изведнъж той скочи и се завъртя — „Трън, полетял сред вихъра“ — с меч със знак на чапла, изсечен от огън, за да вземе главата й още преди изненадата да се бе изписала на лицето й. „Тя беше най-опасната.“

Стъпи на земята още преди главата й да се изтъркули край коня. Стражите й зареваха, запосягаха за мечовете си, закрещяха, разбрали, че мечът му гори. Затанцува сред тях, както го беше учил Лан, и разбра, че би могъл да избие и десетимата с обикновена стомана — но мечът, който държеше, бе част от него. И последният мъж рухна. Всичко толкова приличаше на тренировка, че той понечи да прибере оръжието в ножницата с движението, наречено „Сгъване на ветрилото“, но се сети, че ножница няма и че и да имаше, това острие щеше да я изпепели.

Остави меча да се стопи във въздуха и се извърна да огледа конете. Повечето се бяха разбягали, но високият кон на жената стоеше на място, гледаше го с бялото на очите и пръхтеше тревожно. Обезглавеното тяло на жената лежеше на тревата, все още стиснало в ръка юздите, и главата на животното се беше свела надолу.

Ранд издърпа юздите от изстиващата ръка, събра оскъдните си вещи, без да ги пуска и се метна на седлото. „Трябва да внимавам“ — помисли си той, оглеждайки труповете. — „Никакви грешки.“

Силата все още го изпълваше, потокът на сайдин, по-сладък от мед на диви пчели и по-смрадлив от гнила леш. И той внезапно преля — без всъщност да разбира какво прави, нито как, просто му се стори, че така трябва — и подейства, телата се надигнаха. Положи ги в редица, с лице към себе си, на колене, с лица, заровени в земята. Поне онези, на които им бяха останали лица. На колене пред него.

— Щом аз съм Прероденият Дракон — рече им той, — така трябва да бъде, нали? — Трудно бе да пусне сайдин, но го пусна. „Ако го задържа дълго, как ще се предпазя от лудостта?“ Изсмя се горчиво. „Или е твърде късно за това?“

Навъсено огледа редицата. Беше сигурен, че мъжете са само десет, но в тази редица пред него бяха коленичили единадесет, един от които без никаква броня, но все още стискащ кама в ръката си.

— Лоши спътници си си избрал — каза му Ранд.

После смуши коня с пети и го подкара в лудешки галон в нощта. Дълъг беше пътят до Тийр, но той бе решен да стигне там по най-прекия път, дори да се наложеше да умори този кон и да открадне друг. „Ще сложа край на всичко това. На гаврата. На примамките. Ще сложа край! Каландор.“ Зовеше го.