Робърт Джордан
Прероденият дракон (25)

Глава 24
Търсене и находки

Слънчевата светлина, прозираща през резбованите кепенци, събуди Мат. За малко остана да се поизлежава. Навъси се. Не можеше да измисли никакъв план как да се измъкне от Тар Валон, но не смяташе да се предава. Твърде много спомени все още лежаха потънали в мъгла, но той изобщо не смяташе да се предава.

В стаята влязоха две забързани прислужнички — носеха топла вода и блюдо, отрупано с ядене — и през смях му заговориха колко много по-добре изглеждал вече и как скоро щял да може да стане на крака, стига да изпълнява това, което му казали Айез Седай. Той им отвърна учтиво, за да не ги дразни. „Нека си мислят, че ще слушам.“ Стомахът му изръмжа при миризмата на храната.

Щом излязоха, той отметна одеялото и скочи от леглото, спирайки се само за да натъпче резен шунка в устата си, преди да сипе вода, за да се измие и обръсне. Зяпна в огледалото над умивалника и спря. Наистина изглеждаше по-добре.

Бузите му все още бяха хлътнали, но не толкова колкото преди. Тъмните кръгове под очите му бяха изчезнали, а самите му очи не изглеждаха така потънали дълбоко в черепа. Като че всяка хапка, която бе изял предната вечер, бе прибавила плът върху костите му. Дори се чувстваше по-силен.

— При тази скорост — измърмори той — ще изчезна преди да са разбрали. — Но сам се изненада, когато, вече обръснат и умит, седна до масата и за секунда омаха всичката шунка, ряпата и крушите на подноса.

Не се и съмняваше, че очакват пак веднага да си легне, но вместо това той се облече. След като напъха краката си в ботушите, погледна вързопа с резервните си дрехи и реши да ги остави. „Първо трябва да разбера какво ще правя. А ако се наложи да ги зарежа…“ Напипа чашките със зарове в кесията си. С тяхна помощ можеше да си купи всичките дрехи, които можеха да му потрябват.

Отвори вратата и надникна навън. Други врати, сковани от бледозлатисто дърво, се бяха опънали по стените на коридора, с цветни пана между тях, а облицованият с плочки под бе покрит с дълга синя пътека. Но нямаше жива душа. Никакви пазачи. Той преметна наметалото си през рамо и забърза да намери изхода.

Посуети се малко по стъпала, коридори и открити дворове, докато намери това, което търсеше — праг, извеждащ от Кулата, и през това време срещна разни хора: разшетани прислужнички и новачки в бели дрехи, като новачките бързаха повече и от слугите, няколко мъже в грубо облекло, понесли големи сандъци, Посветени в техните рокли, поръбени със седемцветни ивици, дори и няколко Айез Седай.

Айез Седай, изглежда, не го забелязваха, минаваха покрай него вглъбени в собствените си задачи — най-много да му хвърлят по някой бегъл поглед. Дрехите му бяха селяшки, но скроени прилично; нямаше вид на скитник, а и присъствието на мъжка прислуга сочеше, че в тази част на Кулата е позволен достъпът на мъже. Подозираше, че може би го взимат за поредния слуга, а това напълно го устройваше, стига някой да не го накараше да вдигне нещо тежко.

Изпита известно съжаление, че сред жените, които видя, ги нямаше Егвийн и Нинив, или поне Елейн. „Тя е хубавелка, нищо че си вири нослето. А и щеше да ми каже как да намеря Егвийн и Премъдрата. Не мога да си тръгна, без да съм се сбогувал. Светлина небесна, не мога да допусна, че някоя от тях ще ме върне само защото ще стават Айез Седай. Огън да ме изгори, какъв съм глупак! Те никога не биха го направили. Все едно, ще рискувам.“

Но щом се озова навън, под яркото утринно небе само с няколко реещи се бели облачета, той изтласка жените от ума си. Пред него се беше ширнал голям площад, настлан с каменни плочи, с шадраван по средата и казарма от сив гранит отсреща. Имаше и няколко дървета, израснали в оставените между плочите дупки. Гвардейци в ризи с широки ръкави седяха пред дългата ниска казарма и оправяха оръжията и ризниците си. В момента му трябваха точно гвардейци.

Той тръгна небрежно през площада и се загледа във войниците, сякаш си нямаше никаква друга работа. Те се бяха улисали в работата си, говореха си и се смееха като мъже, седнали да починат по жътва. От време на време някой хвърляше любопитен поглед към Мат, който обикаляше край тях, но никой не оспори правото му да е тук. От време на време той им подхвърляше по някой небрежен въпрос. Най-сетне получи отговора, който търсеше.

— Охраната на моста ли? — отвърна плещест тъмнокос мъж, може би не повече от пет години по-възрастен от Мат. В думите му се долавяше тежък иллиански акцент. Макар и да изглеждаше млад, лявата му буза беше прорязана от тънък избледнял белег, а ръцете му се движеха с вещина и опитност, докато смазваха меча. Той погледна Мат накриво, след което се върна на работата си. — Аз сега ще ходя охрана на моста, и после пак вечерта. Защо питаш?

— Чудех се как ли е от другата страна на реката. — „Можех и сам да го видя.“ — Става ли за пътуване? Едва ли е кално, освен ако е валяло повече, отколкото знам.

— От коя страна на реката? — попита войникът. Очите му не се вдигнаха от мазния парцал, с който търкаше меча си.

— Ами… източната. Източната страна.

— Не е кално. Бели плащове има. — Мъжът се наведе на една страна и плю, но продължи да говори спокойно. — Белите плащове си пъхат носовете във всяко село на десет мили околовръст. Още никой не са набили, ама се мотаят тук само да дразнят хората. Късметът да ме ръчне дано, ако не мисля, че нарочно се моткат да ни провокират, щото наистина май искат да ни нападнат, стига да можеха. Хич не е хубаво за пътуване.

— Ами на запад тогава?

— Същото. — Гвардеецът вдигна очи към Мат. — Само че ти, момко, няма да прекосиш ни на изток, ни на запад. Щото името ти е Матрим Каутон, или късметът да ме остави дано. Снощи една сестра лично дойде на моста, където бях на стража. Описа ни чертите ти няколко пъти, докато не се научихме всички наизуст да те описваме. Гостенин, вика, нищо лошо да не му правите. Ама и да не те пускаме извън града. Ако трябва да ти вържем ръцете и краката, ама да те задържим тука. — Мъжът присви очи подозрително. — Ти да не си им откраднал нещо? Не ми приличаш на онез, дето сестрите ги канят на гости.

— Нищо не съм откраднал! — отвърна възмутено Мат. „Огън да ме изгори, веднага ме познаха. Леле, сигурно всички ме знаят.“ — Не съм крадец!

— А бе, не че ти го пише на лицето. Не ми приличаш на крадец. Ама ми приличаш малко на оня, дето се опита да ми продаде Рога на Валийр преди три дена. Твърдеше, че си е баш той, намачкан и раздрънкан, както си му е ред. Да не би и ти да продаваш някой Рог на Валийр? Или меча на Дракона може би?

Като му споменаха за Рога, Мат подскочи, но успя да овладее гласа си.

— Болен бях. — Сега и други гвардейци се бяха загледали в него. „Светлинка мила, сега вече всички знаят, че не ми е разрешено да напускам града.“ Той се насили да се засмее. — Сестрите ме Изцериха. — Неколцина от гвардейците го изгледаха навъсено. Сигурно смятаха, че мъжете трябва да проявяват по-голямо уважение, а не да наричат Айез Седай „сестри“. — Предполагам, че Айез Седай не искат да напусна, преди да съм си възвърнал силите. — Надяваше се да убеди мъжете — всички, — че е само това. „Просто човек, когото са Изцерили. Нищо повече. Няма защо да се тревожите.“

Иллианецът кимна.

— Вярно, по лицето ти се вижда, че си болен. Може пък и затова да е. Ама не бях чувал за толкоз усилия да се задържи един човек в града само щото е болен.

— Това е причината — отвърна Мат убедено. Те не сваляха погледи от него. — Ами, такова, аз трябва да тръгвам. Казаха, че трябва да се разхождам. Дълги разходки да правя. Да си върна силите, нали разбираш.

Усети как очите им го проследиха и се навъси. Искаше само да разбере доколко е разпространено описанието му. Ако го знаеха само командирите на стражата по мостовете, щеше някак да се промуши. От рождение си беше добър в промъкването на разни места, без да го видят. И да се измъква. Този талант човек го развива, когато майка му непрекъснато го подозира, че гледа да се измъкне, за да направи някоя беля, и когато си има четири сестри, които непрекъснато го клеветят. „А сега съм сигурен, че поне половин казарма, пълна с гвардейци, ще ме познае. Кръв и пепел проклета!“

По-голямата част от терена около Кулата беше заета от градини, обрасли с ясен, клен и бряст, и той скоро се озова не една виеща се, покрита с дребен чакъл пътека. Човек можеше да си помисли, че води през селска местност, ако сред върхарите на дърветата не се мяркаха градските кули. Или бялото туловище на самата Кула, вече зад гърба му — потискаше го, сякаш я бе понесъл на раменете си. Ако изобщо имаше пътища извън кулата, които не се пазеха, то, изглежда, тъкмо това беше мястото, където щеше да ги намери. Стига да ги имаше.

Отпред на пътеката се появи момиче в бяла рокля. Новачка. Крачеше съсредоточено право към него и потънала в собствените си мисли, не го забелязваше. Когато го приближи достатъчно, за да различи големите й тъмни очи и плитките й, той изведнъж се ухили. Веднага позна това момиче — споменът изплува от дълбините на съзнанието му — въпреки че изобщо не бе очаквал да я види тук. Не беше очаквал изобщо да я срещне повече. Ухили се. „Веднъж лош късмет, веднъж добър, и стават наравно.“ Доколкото си спомняше, тя обичаше да се зазяпва по момчетата.

— Елз — извика й той. — Елз Гринуел. Помниш ме, нали? Мат Каутон. С един приятел бяхме на гости в бащината ти ферма. Помниш ли? Ами ти да не си решила да ставаш Айез Седай?

Тя се закова на място и го зяпна, после попита хладно:

— Ти защо си излязъл навън?

— Значи и ти знаеш, така ли? — Пристъпи към нея, но тя се дръпна и той спря. — Не е заразно. Мен ме Изцериха, Елз. — Големите й очи му се сториха по-вещи, отколкото преди, и изобщо не бяха така топли, но той предположи, че е от ученето за Айез Седай. — Какво има, Елз? Защо ме гледаш така, сякаш не ме познаваш?

— Познавам те — отвърна тя. Поведението й също не беше като преди време. Помисли си, че тя спокойно може да дава уроци на Елейн по надменност. — Аз… имам си работа. Пусни ме да мина.

Лицето му се сгърчи. Пътеката беше достатъчно широка, за да минат покрай него шест като нея, без да се сбутат.

— Казах ти, не е заразно.

— Пусни ме да мина!

Той изсумтя под нос и се дръпна в края на чакъла. Тя мина от другата страна, пазейки се да не я приближи. След като го подмина, ускори крачка, озъртайки се през рамо, докато не се скри зад близкия завой.

„Искаше да се увери, че не я гоня — помисли си той кисело. — Най-напред гвардейците, а сега и Елз. Днес нямам късмет.“

Отново закрачи напред, докато не чу трополене някъде встрани и пред себе си, като от дузина тояги, които се блъскаха една в друга. Обзет от любопитство, той сви натам през дърветата.

Малка пътечка го изведе на една гола поляна със здраво утъпкана земя, широка поне петдесет разкрача и два пъти по-дълга. На интервали около нея под дърветата се виждаха дървени стойки за бойни тояги с железни върхове и учебни мечове, направени от хлабаво вързани с лико дървени пръчки, както и няколко истински меча, секири и копия.

Пръснати по двойки по голата поляна, мъже, повечето голи до кръста, налитаха един срещу друг с учебни мечове. Някои се движеха толкова плавно, че сякаш танцуваха един с друг, преминавайки от една стойка на друга, и си нанасяха удари и противоудари, без да спират да се движат. Освен умението им, нищо не ги отличаваше особено, но Мат беше сигурен, че наблюдава Стражници.

Онези, чиито движения не бяха толкова плавни, бяха по-млади, и всяка двойка се наблюдаваше зорко от по-възрастни мъже, които, макар да стояха на едно място, излъчваха заплашителна грациозност. „Стражници и ученици“ — реши Мат.

Оказа се, че той не е единственият зрител. На десетина крачки от него половин дузина жени с лишени от възраст лица на Айез Седай и още толкова облечени в поръбените с цветни ивици бели рокли на Посветените стояха и наблюдаваха една от двойките ученици — голи до кръста и мазни от пот, те се сражаваха под ръководството на един Стражник, който сякаш беше изсечен от скала. Стражникът държеше в едната си ръка дългоствола лула, от която се виеше струйка дим, и насочваше с нея учениците.

Мат седна с кръстосани крака под близкия ясен, изрови от земята три камъчета и започна разсеяно да си ги подхвърля. Не че се чувстваше точно изморен, но му беше добре да седи. И да имаше някакъв изход от района на Кулата, щеше да почака, докато си почине малко.

Минаха почти пет минути, докато разбере какво гледат Айез Седни и Посветените. Единият от учениците на набития като камък Стражник беше висок, строен младеж с движения като на котка. „И красив почти като момиче“ — помисли си Мат насмешливо. Всички жени гледаха красавеца с блеснали очи, дори Айез Седай.

Високият младеж се оправяше с учебния меч почти толкова ловко, колкото Стражниците, и от време на време си спечелваше гробовен одобрителен коментар от учителя си. Не че противникът му, младеж по-скоро на годините на Мат, с червеникаво-златиста коса, беше неопитен. Съвсем не, доколкото можеше да прецени Мат, макар никога да не беше твърдял, че разбира нещо от мечове. Златокосият мъж посрещаше всяка мълниеносна атака, отклоняваше я преди снопът пръчки да го удари и дори успяваше от време на време сам да нанесе удар. Но красавецът контрираше напалите му и отново политаше напред за по-малко от едно тупване на сърцето.

Мат прехвърли камъчетата в едната си шепа, но не спря да ги подхвърля. Не би посмял да се противопостави на когото и да било от двамата. Във всеки случай не и с меч.

— Почивка! — Гласът на Стражника прозвуча като изтъркулени от ведро камъни. Дишайки тежко, двамата младежи пуснаха тренировъчните си мечове на земята. Косите им бяха мазни от пот. — Можете да отдъхнете, докато си изпуша лулата. Но почивайте бързо — ей сега ще изгасне.

Едва сега, когато спряха танца си. Мат успя да огледа младежа с червеникаво-златистата коса и пусна камъчетата. „Огън да ме гори, залагам цялата си кесия, че това е братът на Елейн. А ако другият не е Галад, ще си изям ботушите.“ По време на пътуването от Томанска глава поне половината от приказките на Елейн като че ли се отнасяха за добродетелите на Гавин и пороците на Галад. О, Гавин също си имал някои недостатъци, но те били малки; за Мат те звучаха като неща, които никой освен собствената ти сестра не би нарекъл недостатък. Колкото за Галад, притиснеше ли човек Елейн, тя го описваше така, както всяка майка би искала да изглежда синът й. Мат не смяташе, че би искал да бъде в компанията на Галад. Егвийн се изчервяваше всеки път, когато се споменеше за Галад, макар да си въобразяваше, че никой не я забелязва.

Вълна сякаш премина през гледащите жени, когато Гавин и Галад се спряха, и те сякаш бяха на ръба да се затичат към тях като една. Но Гавин забеляза Мат, каза тихо нещо на Галад и двамата минаха покрай жените. Айез Седай и Посветените се извърнаха да ги проследят с поглед. Когато двойката се приближи, Мат се изправи.

— Ти си Мат Каутон, нали? — каза ухилен Гавин. — Веднага те познах по описанието на Егвийн. Както и на Елейн. Разбрах, че си бил болен. Сега по-добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна Мат. Зачуди се дали не трябваше да се обърна към Гавин с „милорд“ или нещо подобно. Но беше отказал да нарича Елейн „милейди“ — не че тя всъщност беше настоявала за това — и не виждаше защо трябва да удостоява сега брат й със същата чест.

— Да не си дошъл на тренировъчната площадка да поизучиш малко меча? — попита Галад.

Мат поклати глави.

— Просто се разхождах. От мечове много не разбирам. По-скоро бих се доверил на добър лък или бойна тояга. Виж, тях знам как да използвам.

— Ако прекараш дълго време около Нинив — каза Галад, — ще ти трябва и лък, и тояга, че и меч, за да се предпазиш. Но не съм сигурен дали и те ще ти стигнат.

Гавин го изгледа учудено.

— Виж ти. Галад, ти си знаел да се шегуваш.

— Аз имам чувство за хумор, Гавин — отвърна Галад намръщено. — Но не обичам да го използвам, защото не искам да се подигравам с хората.

Гавин поклати глава и отново се обърна към Мат.

— Трябва да понаучиш малко и меча. Напоследък всеки може да се справи с това знание. Твоят приятел — Ранд ал-Тор — носеше много необичаен меч. Да си чувал нещо за него?

— От дълго време не съм виждал Ранд — отвърна бързо Мат. Само за миг, когато бе споменал за Ранд, погледът на Гавин сякаш стана по-напрегнат. „Светлина небесна, дали знае за Ранд? Не би могъл. Ако знаеше, щеше да ме презре като Мраколюбец само защото съм приятел на Ранд. Но все пак знае нещо.“ — Мечовете не са началото и свършекът на света, нали разбираш. Мисля, че бих се справил доста добре с всеки от двама ви, ако вие сте с мечове, пък аз с бойна тояга.

Покашлянето на Гавин явно беше предназначено да прикрие смеха му. Прекалено учтиво той отвърна:

— Сигурно си много добър.

Лицето на Галад излъчваше откровено неверие.

Може би реши да го направи защото двамата явно го мислеха за празен самохвалко. Или защото не беше се справил с разпитването на гвардейските стражи. А може би защото Елз, която така се заглеждаше по момчета, не искаше да има нищо общо с него, докато всички тези жени зяпаха Галад като котка, зяпнала гърне със сметана. Айез Седай и Посветени или не, но те все пак си бяха жени. Всички тези обяснения преминаха през главата на Мат, но той яростно ги отхвърли до едно, особено последното. Щеше да го направи само защото щеше да е забавно. Пък и можеше да спечели някоя монета. За това дори не му трябваше късмет.

— Ще заложа — заяви той — два сребърника срещу два от всеки от вас, че ще ви надвия и двамата наведнъж, точно както ви го казвам. От този облог по-честен не може и да има. Вие сте двама, аз съм сам, така че двама срещу един е честен облог. — Едва не се засмя на глас като видя ужасените им физиономии.

— Мат — каза Гавин, — не е необходимо да правиш такива облози. Ти си боледувал. Може да го опитаме някой ден, когато поукрепнеш.

— Изобщо няма да е честен облог — заяви Галад. — Няма да приема облога ти, нито сега, нито никога. Ти си от селото на Егвийн, нали? Аз… не бих искал да я разсърдя.

— Че тя какво общо има с това? Удряш ме веднъж с един от мечовете ви и аз давам по един сребърник на двамата. Ако аз ви натупам, докато не се откажете, вие ми давате всеки по два сребърника. Или мислиш, че няма да можете?

— Това е тъпо — каза Галад. — Ти нямаш никакъв шанс срещу един обучен с меч мъж, да не говорим за двама. Не бих се възползвал от такова предимство.

— Така ли мислиш? — запита нечий гробовен глас. Набитият Стражник се беше присъединил към тях, навъсил гъстите си черни вежди. — Значи смяташ, че двамата сте достатъчно добри с мечовете, че да се справите с едно момче с тояга?

— Няма да е честно, Хаммар Гайдин — рече Галад.

— Той е боледувал — добави Гавин. — Не бива да се обзалагаме.

— На площадката — изрева Хаммар и кимна натам. Галад и Гавин погледнаха Мат със съжаление и побързаха да се подчинят. Стражникът изгледа Мат недоверчиво. — Ти сигурен ли си, че би се справил, момко? Сега като те погледнах отблизо, май наистина си болен и трябва да пазиш леглото.

— Аз вече станах от леглото — отвърна Мат. — И ще се оправя. Трябва да се оправя. Не ми се ще да загубя два сребърника.

Веждите на Хаммар се вдигнаха от изумление.

— Ама ти наистина ли държиш на този облог, момко?

— Парите ми трябват — засмя се Мат.

Смехът му секна, защото като се извърна към една от стойките с бойни тояги, коленете му изведнъж се подкосиха. Бързо се изправи, надявайки се, че ако някой го е видял, си е помислил, че само се е препънал. Забави се до стойката, за да си избере тояга, дебела почти три пръста и с една стъпка по-висока от него самия. „Трябва да спечеля. Отворих си глупавата уста и сега трябва да спечеля. Не мога да си позволя да загубя тези два сребърника. Без пари, върху които да трупам, никога няма да събера парите, които ще ми трябват.“

Обърна се, стиснал тоягата с две ръце. Гавин и Галад вече чакаха на мястото, където бяха тренирали. „Трябва да спечеля.“

— Късмет — промърмори той. — Време е да хвърлим зара. Хаммар го погледна изумен.

— Ти да не говориш Древния език, момко?

Мат отвърна на погледа му, без да каже нищо. Хлад прониза костите му. С усилие накара нозете си да го понесат към площадката за тренировки.

— Запомнихте ли облога? — заяви той високо. — По два сребърника от всеки от вас срещу два мои.

Откъм Посветените се надигна ропот — бяха разбрали какво става. Айез Седай гледаха мълчаливо. С неодобрително мълчание.

Гавин и Галад се разделиха и застанаха от двете му страни, на разстояние, без да вдигат мечовете си.

— Облог няма — каза Гавин. — Няма никакъв облог.

В същото време Галад каза:

— Няма да ти взема парите по този начин.

— Аз смятам да взема вашите — заяви Мат.

— Давай! — изрева Хаммар. — Ако на тях не им стиска да покрият залога ти, момко, аз лично ще платя.

— Много добре — рече Гавин. — Щом толкова настояваш… давай!

Галад се поколеба за миг, после изръмжа:

— Давай тогава. Да сложим край на този фарс.

На Мат му трябваше само миг. Щом Галад налетя към него, дланите му се плъзнаха по тоягата и той замахна. Краят на тоягата шибна високия младеж в ребрата и той изпъшка и залитна. Мат се завъртя, мушна тоягата под учебния меч на Гавин и го удари по глезена. Докато Гавин падаше, Мат довърши въртенето, фрасна по китката Галад и изби меча от ръката му. Галад обаче ловко се претърколи и се изправи, стиснал меча в две ръце.

Оставяйки го за момент. Мат се обърна и тоягата му изсвистя и удари Гавин, който тъкмо се изправяше, отстрани по главата с глух тътен. Младежът падна.

Мат смътно забеляза как Айез Седай се затичаха да помогнат на брата на Елейн. „Дано да му няма нищо. Би трябвало да е добре. Аз веднъж се ударих по-силно, като паднах от една ограда.“ Оставаше му да се справи и с Галад, а според позата му — надигнал се на пръсти, с изрядно насочен меч, Галад беше започнал да го взима на сериозно.

И точно в този момент краката на Мат решиха да се разтреперят. „Светлина небесна, не мога да отслабвам точно сега.“ Но вече усещаше как се връща онова мъчително чувство, онзи глад, сякаш от дни не беше хапвал нищо. „Ако го чакам той да ме нападне, ще падна по лице.“ И полетя, по-скоро залитна напред. „Късмет, не ме изоставяй.“

Още с първия удар се увери, че късметът или умението, или каквото там му помагаше досега, все още беше на негова страна. Галад успя да отбие удара, после и другия, и следващия, и още по-следващия, но лицето му взе да се изопва от напрежение. Ловкият мечоносец, добър почти колкото Стражниците, сега се бореше с всяка частица умение, само за да задържи Мат по-надалече от себе си. Не нападаше; единственото, което можеше да направи, беше да се отбранява. Непрекъснато се измъкваше странично, мъчейки се да не го изтласкат, а Мат го притискаше с тоягата, която се въртеше шеметно в ръцете му. И Галад отстъпи крачка назад, после друга… — дървеният меч беше твърде слаба защита срещу вихрещата се тояга.

Гладът загриза Мат така, сякаш беше глътнал невестулки. Пот потече по очите му и силата му започна да изтича, сякаш отмита от потта. „Още не. Още не мога да падна. Трябва да победя. Сега!“ С рев, той събра последните си сили и се хвърли напред.

Тоягата се развъртя покрай меча на Галад и в бърза последователност удари коляно, китка и ребра и най-накрая го мушна в корема като копие. Галад със стон се преви на две, мъчейки се да не падне. Тоягата в ръцете на Мат трепна, готова да нанесе последен, съкрушителен удар в гърлото. Галад се срина на земята.

Мат едва не хвърли тоягата, осъзнал какво се канеше да направи. „Да победиш, не да убиеш. Светлина, какво си помислих?“ Инстинктивно заби върха на тоягата в земята и веднага щом го направи, се наложи да се подпре на нея, за да се задържи прав. Гладът го заяде като нож, стържещ мозък от костите. Изведнъж осъзна, че го гледат не само Айез Седай и Посветени. Всички трениращи, цялото обучение беше спряло. Стражници и ученици стояха и го гледаха.

Хаммар се приближи до Галад, който продължаваше да стене на земята и се мъчеше да се изправи. Гласът на Стражника се извиси до вик:

— Кой е бил най-великият майстор на меча за всички времена? От гърлата на десетките ученици отекна гърлен рев:

— Джеаром, Гайдин!

— Да! — изрева Хаммар, обръщайки се, за да се увери, че всички го чуват. — През живота си, Джеаром се е сражавал десет хиляди пъти, в битки и в двубои. Бил е надвит само веднъж. От един селянин с кривак! Запомнете това. Запомнете това, което току-що видяхте. — Той сведе очи към Галад и сниши гласа си. — Ако не можеш да се изправиш веднага, момко, свършено е. — Вдигна ръка и Айез Седай и Посветените се втурнаха да обкръжат Галад.

Мат отпусна тоягата и седна, никоя Айез Седай дори не погледна към него. Само една Посветена, закръглено момиче, което той може би би харесал за един танц, ако нямаше да става Айез Седай. Тя обаче го изгледа навъсено, изсумтя и също тръгна да види какво правят Айез Седай около Галад.

Мат с облекчение забеляза, че Гавин се е изправил, и стана, когато той се приближи до него. „Не трябва да им давам да разберат. Никога няма да се измъкна, ако решат да ми прислужват от изгрев до изгрев.“ По златистата коса на Гавин беше засъхнала кръв, но не се виждаше нито рана, нито оток.

Той постави два сребърника в шепата на Мат и каза сухо:

— Следващия път трябва да съм по-умен. — Забеляза погледа на Мат и се опипа по слепоочието. — О, Изцериха го. Но не беше кой знае какво. Елейн веднъж ме удари по-силно. Ама ти наистина си добър.

— Не толкова, колкото баща ми. Той винаги печелеше в боя с тояги на Бел Тин, само веднъж-дваж го победи бащата на Ранд. — Заинтересованият поглед се върна в очите на Гавин и Мат съжали, че изобщо спомена за Трам ал-Тор. Айез Седай и Посветените продължаваха да се суетят около Галад. — Аз… май съм го ударил лошо. Не исках да се стига дотам.

Гавин погледна нататък — не се виждаше нищо освен два кръга женски гърбове: белите рокли на Посветените, които надничаха над раменете на струпалите се Айез Седай, оформяха външния — и се разсмя.

— Не си го убил — чух го да стене. Сигурно вече се е изправил, но те не искат да го изпуснат, след като им е паднал в ръчичките. О, Светлина, ами че четири от тях са от Зелената Аджа! — Мат го погледна объркано — „Зелена Аджа? Какво общо има всичко това със станалото?“ — а Гавин поклати глава. — Няма значение. Бъди спокоен. В най-лошия случай Галад ще се окаже Стражник на някоя Зелена Аджа преди мозъкът му да се е избистрил. — Той се засмя. — Не, чак това не биха направили. Но бих заложил двата си сребърника, дето са в ръката ти, че някои от тях биха искали да го направят.

— Това вече не са твои сребърници — каза Мат, пъхайки ги в джоба си — а мои. — Обясненията не му говореха нищо. Освен че Галад е добре. Всичко, което знаеше за отношенията между Стражник и Айез Седай, бяха късчета спомени за Лан и Моарейн, а в предположенията на Гавин нямаше нищо такова. — Смяташ ли, че ще имат нещо против, ако отида да си взема облога от него?

— Най-вероятно ще имат — отвърна му сухо Хаммар, който се беше присъединил към тях. — В момента ти не си никак популярен сред точно тези Айез Седай. — Той изсумтя. — Човек би си помислил, че дори Зелените Айез Седай ще се държат по-свястно, а не като момиченца, току-що пуснали се от полите на майките си. Той не е чак толкова голям красавец.

— Не е — съгласи се Мат.

Гавин им се ухили, а Хаммар го изгледа сърдито.

— Вземи — рече Стражникът и пъхна още два сребърника в шепата на Мат. — Ще си ги прибера от Галад по-късно. Ти откъде си, момко?

— От Манедерен. — Мат замръзна, щом се усети за изплъзналата се от устата му дума. — Исках да кажа, от Две реки. Слушал съм какви ли не разкази. — Двамата го гледаха безмълвно. — Аз… мисля да се прибера да потърся нещо за ядене. — Още не бе ударил Сутрешният гонг, но и двамата кимнаха, сякаш го приеха за съвсем логично.

Задържа тоягата — никой не му каза да я остави — и закрачи бавно, докато дърветата не скриха тренировъчната площадка зад гърба му. А когато я скриха, се подпря на тоягата, сякаш тя бе единственото нещо, което можеше да го задържи прав. И наистина беше така.

Помисли си, че ако разтвори палтото си, ще види дупка на мястото на стомаха си, дупка, която се разраства, поглъщайки останалата част от него. Но за глада почти не се сещаше. Продължаваше да чува гласове в главата си. „Ти говориш на Древния език, момко? Манедерен.“ Това го накара да потръпне. „Светлината да ми е на помощ, продължавам да затъвам все по-надълбоко. Трябва да се измъкна оттук. Но как?“ И той закрета обратно към Кулата, присвит като стар, много стар човек. „Как?“