Робърт Джордан
Прероденият дракон (29)

Глава 28
Изход

Облечен само с панталони, Мат тъкмо довършваше втората си предиобедна закуска — малко шунка, три ябълки, хляб и масло — когато вратата на стаята му се отвори и на прага цъфнаха Нинив, Егвийн и Елейн, и трите ведро усмихнати. Той понечи да стане за риза, но на инат си седна отново. Можеха поне да почукат. Във всеки случай, беше му приятно да ги види. Поне в началото.

— Е, ти наистина изглеждаш по-добре — каза Егвийн.

— Все едно че само си се хранил и си почивал цял месец — добави Елейн.

Нинив опря ръка на челото му. Той се дръпна, но си спомни, че тя правеше същото и у дома. „Но тогава си беше просто Премъдра — помисли си Мат. — Не носеше този пръстен.“

Тя забеляза сепването му и бегло се усмихна.

— На мен ми се струваш съвсем готов да станеш и тръгнеш. Омръзна ли ти вече да те държат в курника? По-рано не можеше да издържиш и два дена подред вкъщи.

Той погледна неохотно последния резен ябълка и го остави на масата. Замалко да започне да облизва сока по пръстите си, но и трите го гледаха. И продължаваха да се усмихват. Усети се, че се мъчи да прецени коя от тях е най-хубавата, но не можа. Да бяха които и да е други, но не и тези — и това, което бяха, щеше да покани една от тях или и трите заедно да тропнат една джига или рил. С Егвийн беше танцувал много пъти у дома, а веднъж дори с Нинив, но сега това му се стори много отдавна.

— Една хубавелка — весел танц. Две хубавелки — беда вкъщи. Три хубавелки — бягай по баирите. — Той се усмихна на Нинив още по-бегло и от нея. — Тате казваше така. Намислили сте нещо, Нинив. Усмихвате ми се като котки, зяпнали чинка, оплетена в трънака, и ми се струва, че чинката съм аз.

Усмивките им трепнаха и се стопиха. Той забеляза ръцете им и се учуди защо ли изглеждат така, сякаш са мили чинии. Щерката-наследница на Андор със сигурност не беше измила и една чиния в живота си, а му беше трудно да си представи Нинив да върши това, макар и да знаеше, че си миеше своите в Емондово поле. Сега и трите носеха пръстени с Великата змия. Това беше новост. И не особено приятна изненада. „Велика Светлина, все някога трябваше да се случи. Не е моя работа и толкова. Не ме интересува. Точка.“

Егвийн поклати глава, но, изглежда, по-скоро на другите жени, отколкото на него.

— Казах ви аз, че трябваше да го помолим направо. Реши ли, той е инат като муле и хитър като котка. Такъв си, Мат. Знаеш го много добре, така че престани да се въсиш.

Той бързо се ухили.

— Кротко, Егвийн — каза Нинив. — Мат, само защото искаме да те помолим за една услуга не означава, че не ни интересува как си. Интересува ни и ти го знаеш, освен ако не си станал още по-голям празноглавец отпреди. Добре ли си? Изглеждаш забележително добре в сравнение с последния път, когато те видях. Наистина сякаш е минал цял месец, а не само два дена.

— Готов съм да пробягам десет мили и да изиграя една джига накрая. — Стомахът му изръмжа, напомняйки му колко много време остава все още до обеда. „Дано не са го забелязали.“ Наистина се чувстваше почти все едно, че беше прекарал цял месец в лежане и ядене. — Каква услуга? — попита Мат подозрително. — Нинив никога не молеше за услуги, доколкото си спомняше. Нинив просто казваше на хората какво да правят и очакваше да види, че е направено.

— Искам да отнесеш едно мое писмо — каза Елейн преди Нинив да си отвори устата. — До майка ми в Кемлин. — Тя се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. — Ще ти бъда толкова благодарна, Мат! — Утринната светлина през прозорците сякаш грееше в косата и.

„Чудно, дали обича да танцува.“ Той начаса пропъди тази мисъл от главата си.

— Не ми се струва чак толкова трудно, но пътят е дълъг. Какво ще получа срещу това? — Ако можеше да се съди по израза й, трапчинките й едва ли я бяха проваляли често.

Тя се изправи гордо. Само дето тронът не се появи зад нея.

— Ти не си ли верен поданик на Андор? Не желаеш ли да служиш на Лъвския трон и на своята щерка-наследница?

Мат се изкикоти.

— Казах ви, че и това няма да подейства — обади се Егвийн. — Не и на него.

Устните на Елейн се изкривиха кисело.

— Мислех, че си струва да опитам. Винаги действа на гвардейците в Кемлин. Ти каза, че ако се усмихна… — Млъкна и извърна очи: явно не желаеше да го гледа повече.

„Какво си им казала, Егвийн? — помисли си той ядосано. — Че съм пълен глупак пред всяко момиче, което ми се усмихне?“ Външно обаче остана спокоен и запази ухилената си физиономия.

— Бих предпочела да не се молим повече — каза Егвийн, — но ти на никого не правиш услуги, нали, Мат? Въобще направил ли си някога нещо, без да те придумат, да те изкусят или да те заплашат?

Той само й се усмихна.

— Готов съм да танцувам и с двете ви, Егвийн, но по поръчки не припкам. — За миг му се стори, че се кани да му се изплези.

— Ако не възразявате, да се върнем на това, което мислехме отначало — каза Нинив някак прекалено спокойно. Другите две кимнаха и тя се обърна към него. За първи път, откакто бяха влезли, му заприлича на Премъдрата отпреди, с онзи неин поглед, който може да те закове на място, и плитката, готова да изплющи като котешка опашка.

— Ти си по-груб, отколкото те помня, Матрим Каутон. Боледуването ти трая дълго — и Егвийн, Елейн и аз се грижехме за теб като за бебенце в пеленки, а ето че почти си забравил. Въпреки това съм склонна да допусна, че у теб е останала поне капчица благодарност. Ти говореше как искаш да видиш света, да видиш големи градове. Е, има ли по-хубав град от Кемлин? Сега можеш и да направиш каквото мечтаеш, и да покажеш благодарността си и в същото време да помогнеш на някого. — Тя извади сгънат пергамент от наметалото си и го постави на масата. Беше подпечатан с лилия върху златистожълт восък. — Не би могъл и да искаш нещо повече от това.

Той изгледа свитъка. Смътно си спомняше как бяха минали с Ранд през Кемлин. Досрамя го да ги прекъсне точно сега, но реши, че ще е най-добре. „Щом ти харесва джигата, рано или късно ще платиш на гусларя.“ А както го поднасяше Нинив сега, колкото повече отлагаше плащането, по-лошо щеше да стане.

— Нинив, не мога.

— Какво искаш да ми кажеш с това „не мога“? Ти мъж ли си, или муха, лепнала се на стената? Получаваш шанс да направиш услуга на самата щерка-наследница на Андор, да видиш Кемлин и да се срещнеш най-вероятно с кралица Мургейз, и не можеш? Недей да ми се плъзгаш като мас на тепсия, Матрим Каутон! Или сърцето ти така се е променило, че ти харесва всичко, което виждаш наоколо? — Тя замахна с лявата си ръка и го чукна по носа с пръстена си.

— Моля те, Мат! — промълви Елейн, а Егвийн го изгледа така, сякаш му бяха пораснали рога като на тролок.

Той се завъртя на стола.

— Не че не искам. Просто не мога! Амирлин е направила така, че да не мога да се измъкна от този прок… от този остров. Ако оправите това, със зъби ще занеса писмото ти, Елейн.

Трите се спогледаха. Понякога Мат се беше чудил дали жените не могат да си докосват умовете. Защото, изглежда, определено можеха да четат неговия, и то когато най-малко го желаеше. Но този път, каквото и да бяха решили безмълвно помежду си, не бяха прочели неговите мисли.

— Обясни — подкани го учтиво Нинив. — Защо Амирлин иска да те задържи тук?

Той сви рамене, погледна я право в очите и я дари с възможно най-печалната си усмивка.

— Защото бях болен. И защото болестта ми продължи много дълго. Каза, че няма да позволи да напусна преди да е сигурна, че няма да отида някъде и да умра. Не че ще стане, разбира се. Да умра, искам да кажа.

Нинив се намръщи, подръпна плитката си и внезапно хвана главата му между двете си длани. През тялото му премина тръпка хлад. „Светлина небесна. Силата!“ Преди мисълта да заглъхне, тя вече го беше пуснала.

— Какво… Какво ми направи, Нинив?

— Няма и една десета от това, което заслужаваш, най-вероятно — каза тя. — Здрав си като бик. По-слаб си, отколкото изглеждаш, но си здрав.

— Казах ви, че съм — отвърна той неспокойно. Помъчи се да си възвърне широката усмивка. — Нинив, тя приличаше точно на теб. Амирлин, искам да кажа. Извиси се някак, макар да ми беше с една стъпка по-ниска, и заплашва една такава… — Веждите й така се вдигнаха, че той реши да не продължава. И не биваше да им споменава и за Рога. Зачуди се дали знаеха. — Добре. Както и да е. Мисля, че искат да ме задържат тук заради онази кама. Искам да кажа, докато не разберат как точно ме е разболяла. Нали знаете какви са Айез Седай. — Той се изсмя късо. И трите го изгледаха. „Май не биваше да казвам точно това. Огън да ме гори! Ами че нали те искат да стават проклети Айез Седай. Да ме изгори дано! Отидох много далече. Няма ли Нинив да престане да ме гледа така? Спри се малко!“ — Амирлин направи така, че да не мога да прекося нито един мост — нито да се кача на кораб без нейно разрешение. Разбирате ли? Не че не искам да помогна. Просто не мога.

— Но ще го направиш, ако те измъкнем от Тар Валон? — попита напрегнато Нинив.

— Измъкнете ме от Тар Валон и ще занеса Елейн при майка й на гръб.

Този път веждите на Елейн хвръкнаха нагоре, а Егвийн го изгледа рязко и устните й безмълвно промърмориха името му. На жените понякога им липсваше чувство за хумор.

Нинив даде знак на двете да я последват до прозорците, където му обърнаха гръб и си заговориха така тихо, че той успя да чуе само някакво мърморене. Стори му се, че дочу как Егвийн каза, че им трябвало само едно, ако не се разделят. Той ги гледаше и се чудеше дали наистина смятат, че ще могат някак да заобиколят заповедта на Амирлин. „Ако успеят, ще им занеса проклетото писмо. Наистина ще го занеса със зъби.“

Без да мисли, вдигна резена ябълка и го лапна. Сдъвка го и набързо изплю горчивите семена в чинията.

Трите се върнаха при масата и Егвийн му подаде един дебел сгънат лист. Той го погледна подозрително, после го разгъна. И докато го четеше, започна да си тананика, без да се усеща.

Вършеното от преносителя е по моя заповед и от мое име. Подчини се и пази мълчание по моя команда.

Сюан Санче

Пазителка на Печатите

Пламък на Тар Валон

Амирлински трон

И подпечатано отдолу с Пламъка на Тар Валон върху кръгъл бял восък, твърд като камък.

Усети се, че си тананика „Джоб, пълен със злато“, и спря.

— Това истинско ли е? Да не сте… Как се сдобихте с това?

— Не го е фалшифицирала, ако това имаш предвид — каза Елейн.

— Как сме го получили не те интересува — каза Нинив. — Истинско е. Това ти е достатъчно. На твое място не бих го показвала навсякъде, иначе Амирлин ще си го прибере, но може да те прекара през стражите и да те качи на някой кораб. Каза, че ще занесеш писмото, ако го направим.

— Смятайте, че вече е в ръцете на Мургейз. — Искаше му се да чете листа и да го препрочита, но въпреки това го сгъна и го постави върху писмото на Елейн. — Дали не ви се намира и някоя и друга монетна покрай това, а? Някой сребърник? Или жълтичка-две? Имам си почти достатъчно, за да премина, но чувам, че надолу по реката всичко било поскъпнало.

Нинив поклати глава.

— Ти нямаш ли си пари? Играеше комар с Хюрин почти всяка нощ, докато не се поболя толкова, че да не можеш да държиш заровете. Защо смяташ, че нещата по реката трябва да са поскъпнали?

— Ние залагахме медници, Нинив, пък и той много бързо се отказваше. Няма значение. Ще се оправя. Не чувате ли какво разправят хората? В Кайриен имало гражданска война, а чувам, че и в Тийр става лошо. Чух, че една стая в хан в Арингил вече струвала колкото един добър кон у дома.

— Бяхме заети — отвърна му тя рязко и се спогледа загрижено с Егвийн и Елейн, което отново го учуди.

— Няма значение. Ще се оправя някак. — В хановете край пристанищата със сигурност играеха комар. Само една нощ със заровете и на заранта щеше да се качи на някой кораб с пълна кесия.

— Ти само занеси това писмо на кралица Мургейз, Мат — каза Нинив. — И никой да не разбере, че е у теб.

— Ще й го занеса. Казах ви, че ще го занеса, нали? Кога не съм си спазвал обещанията? — Погледите на Нинив и Егвийн му напомниха за един-два такива случая. — Добре де, ще го направя. Кръв и пеп… ще го направя!

Задържаха се още малко, приказваха си предимно за дома. Егвийн и Елейн седяха на леглото, Нинив беше заела креслото, докато той си остана на стола до масата. Разговорът за Емондово поле предизвика у него мъка по родния край и, изглежда, натъжи Нинив и Егвийн, като че ли си говореха за нещо, което никога повече нямаше да видят. Беше сигурен, че очите им се навлажниха, но когато се опита да смени темата, те отново я върнаха: за хора, които познаваха, за празниците на Бел Тин и Слънцеднева, за танците по жътва и седенките по време на стрижбата на овцете.

Елейн му каза за Кемлин — какво да очаква в Кралския палат и с кого да говори, и малко за самия град. Понякога се държеше така, че едва не му се привиждаше корона на главата й. Човек трябваше да е пълен глупак, за да си позволи да се забърка с жена като нея. Но когато станаха да си тръгват, той съжали.

Изправи се и изведнъж се почувства неловко.

— Вижте, вие сега, значи, ми направихте услуга. — Докосна бележката на Амирлин на масата. — Голяма услуга. Знам, че ще станете Айез Седай — тук малко се засуети — и че ти ще станеш кралица един ден, Елейн, но ако някога имате нужда от помощ, ако има нещо, с което да ви помогна, ще дойда. Можете да разчитате… Да не казах нещо смешно?

Елейн беше запушила устата си с шепа, а Егвийн открито се мъчеше да не прихне.

— Не, Мат — каза спокойно Нинив, но и нейните устни потрепваха. — Просто нещо, което съм установила при мъжете.

— Трябва да си жена, за да го разбереш — каза Елейн.

— Лек път и се пази, Мат — рече Егвийн. — И запомни, ако една жена има нужда от герой, той й трябва днес, а не утре. — Смехът й бликна неудържимо.

Той зяпна неразбиращо към затворилата се вече врата. Жените, реши поне за стотен път, са странни същества.

После погледът му се спря на писмото на Елейн и сгънатия върху него лист хартия. Благословеното, непонятно, но добре дошло като огън в зима писмо на Амирлин. Изтанцува няколко стъпки върху цветния килим, Кемлин да види и кралица да срещне. „Собствените ти думи ще ме освободят от теб, Амирлин. И ще ме измъкнат и от Селийн.“

— Няма да ме хванете — засмя се той, като си го мислеше и за двете. — Никога няма да хванете Мат Каутон.