Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Селестински цикъл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tenth Insight: Holding the Vision, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Джеймс Редфийлд

Десетото откровение на Селестинското пророчество: Мост между световете

(Серия Енигма)

„Епсилон“, София, 1996

(Печат: „Светлина“, Ямбол)

256 с.; 20 см.

История

  1. — Добавяне

ТРАЙНО ВЪТРЕШНО ВИЖДАНЕ

Обърнах се да го погледна и на лунната светлина видях дългата му коса и белега на лицето му.

— Къде са другите? — прошепна той.

— Разпиляхме се — отвърнах аз. — Видя ли какво стана?

Той приближи лице към мен.

— Да, наблюдавах от хълма. Накъде мислиш, че са тръгнали?

Подвоумих се.

— Сигурно ще поемат към Водопадите. Той ми махна и ние тръгнахме в тази посока. След няколко минути се обърна вървешком и каза:

— Докато седяхте заедно в началото на каньона, енергията ви се издигна и се понесе над цялата долина. Какво правихте?

Опитах се да му обясня, като предадох в общи линии цялата история: как бях намерил Уил и проникнал в другото измерение; как бях видял Уилямс и се бях натъкнал на Джойл и Мая; и особено как се срещнах с Къртис и как се опитахме да постигнем Визията на света и да победим Фейман.

— И Къртис ли е бил заедно с вас в устието на каньона? — попита Дейвид.

— Да, Мая и Чарлин също, макар че трябва общо да бъдем седмина…

Той отново ми хвърли поглед, почти засмян. Цялото напрежение и раздразнителност, които проявяваше в града, бяха изчезнали напълно.

— И ти, значи, си открил, така ли? Аз избързах и се изравних с него.

— Бил си в другото измерение?

— Да, видях духовната си група и разгръщането на Рождената ми Визия, така както виждам теб. Спомних си всичко, ставало в миналото и разбрах, че сме дошли, за да разгърнем на Земята Визията на света. И тогава — не зная как — докато гледах всички ви долу на лунна светлина, почувствах, че съм част от групата. Видях пред себе си Световната Визия.

Той спря в сянката на огромно дърво, през което не проникваше лунната светлина и лицето му изглеждаше сериозно и замислено.

Обърнах се към него:

— Дейвид, когато нашата група успя да постигне Визията на света, защо все пак това не спря Фейман?

Той се дръпна отново на светло и аз внезапно разпознах в негово лице разгневения вожд, който се бе опълчил срещу Мая. Ала каменно суровото му изражение в миг се промени и той избухна в смях.

— Ключова страна на това видение е не просто да се преживее, макар и това да е доста трудно. Важното е да можем да проектираме визията в бъдещето, трайно да я предадем на останалата част от човечеството. Това е целият смисъл на Десетото откровение. Вие не успяхте да предадете Визията на Фейман и на неговите сподвижници, така че да им помогнете да се самоосъзнаят — той ме изгледа още миг, след което каза:

— Хайде, трябва да побързаме. След като бяхме вървели поне половин миля, някаква птица изпищя от дясната ми страна и Дейвид рязко спря.

— Какво беше това? — попитах аз. Той вирна глава и се заслуша в крясъка, който отново изпълни нощта.

— Това е сова, която известява на другите, че сме тук.

Аз го погледнах недоумяващо, спомняйки си колко странно се бяха държали всички животни, откакто се появих в тази долина.

— Никой от групата ли не различава сигналите на животните? — попита той.

— Не зная. Може би Къртис?

— Не, той е твърде позитивно настроен.

Внезапно ми дойде наум, че Мая спомена нещо за това, че ни беше намерила в пещерата, следвайки песента на птиците.

— Може би Мая.

Той ме изгледа изпитателно.

— Лечителката, за която спомена, която използва визуализация в процеса на лечение ли?

— Да.

— Добре, това е чудесно. Хайде да последваме примера й и да се помолим.

Извърнах се да го погледна и писъкът на совата се чу отново.

— Какво?

— Ами… Да си представим… че тя си спомня знаците на животните.

— Какви са тези знаци на животните?

Следа от раздразнение премина по лицето му и той помълча за миг, затвори очи, явно опитвайки се да се отърси от това чувство.

— Не си ли разбрал, че когато някое диво животно се покаже на пътя ни, това е знамение от най-висш порядък.

Споменах му за заека, за ятото гарвани и за ястреба, които ми се бяха явили, когато за първи път навлязох в долината, а после за риса, за орела и за малкото вълче.

Някои от тях се появиха, дори когато наблюдавахме Световната Визия.

Той кимна, очаквайки да продължа.

— Знаех, че става нещо особено важно — казах аз — но не знаех точно какво да направя, освен просто да ги последвам. Значи всички тези животни са искали нещо да ми предадат?

— Да, точно така е.

— Но как бих могъл да разбера какво е то?

— Много просто. Може да се разбере от вида на животното, което се е появило в определения момент. Всеки различен вид, който се появява на пътя ни, е намек за ситуацията, в която сме, за това коя страна от себе си трябва да повикаме на помощ, за да се справим с обстоятелствата, в които сме попаднали.

— Трудно ми е да повярвам — казах — при всичко, което се случи. Един биолог би казал, че животните са нещо като роботи, които действат по силата на слепия инстинкт.

— Само защото животните отразяват собственото ни ниво на съзнание и очаквания. Ако нашето вибрационно ниво е ниско животните ще следват просто обичайните си екологични функции, без пряко отношение към нас самите. Когато един скептичен биолог свежда животинското поведение до безсъзнателен инстинкт, това е отражение на собственото му ограничено съзнание, което той проектира върху животното. Но когато вибрационното ниво на човека е по-високо, поведението на животните става все по-синхронно, мистериозно и значимо. Аз само го гледах удивен. Той присви очи и каза:

— Заекът, който ти се е изпречил на пътя, е трябвало да ти покаже посоката, както физически, така и емоционално. Когато разговарях с тебе в града, ти беше подтиснат и уплашен и сякаш бе започнал да губиш вяра в Откровенията. Ако продължително наблюдаваш един див заек, можеш да откриеш модели за това как да се справиш със Страха, за да го преодолееш и да започнеш да се отнасяш творчески към обстоятелствата. Заекът живее в непосредствена близост с други животни, които се хранят с него, но той се справя със Страха, остава на мястото си, избягва клопките и продължава да бъде жизнеустойчив, продуктивен и доволен. Такова отношение е трябвало да ти подскаже появата му. С присъствието си заекът ти е дал една възможност да си спомниш заешкия лек да се освободиш от Страха и да продължиш нататък. И защото се е случило в началото на пътя ти из долината, то е задало тона на цялото приключение. Та не беше ли цялото ти пътуване едновременно страшно и много плодотворно?

Аз кимнах.

— Понякога то е предзнаменование и за някои романтични приключения. Имал ли си такава среща? — добави той.

Аз само свих рамене, като си спомних необичайното чувство, което бях изпитал към Чарлин.

— В известен смисъл да. Ами какво означаваха гарваните и ястреба, които последвах преди да намеря Уил?

— Гарваните имат отношение към законите на духа. Ако прекараш известно време с гарвани, те могат да направят удивителни неща, които винаги отварят възприятията ни за духовната реалност. Онова, което гарваните са искали да ти кажат, е било да отвориш съзнанието си, да помниш духовните закони, които ще ти се представят в тази долина. Ако беше успял да ги разбереш, щеше да бъдеш подготвен за преживяванията, които си имал.

— Ами ястребът?

— Ястребите са будни, наблюдателни, винаги отворени за всеки нов знак, за всяка поява на нещо ново. Тяхното присъствие означава, че в съответния момент е важно да повишиш своята бдителност. Те често сигнализират, че наблизо има човек, който ще ти съобщи нещо важно — и той вирна глава.

— Искаш да кажеш, че ястребът ми е предрекъл, че Уил е наблизо?

— Да.

Дейвид продължи да ми обяснява, защо останалите животни които бях видял, са се изпречили на пътя ми. Котките, каза ми той, подтикват да си спомним интуитивните си способности и възможността сами да се лекуваме. Рисът, появил се точно преди да срещна Мая, е бил знак, че възможността за лечение е близо. Аналогично, орелът покорява големи висини и въплъщава възможността човек да се извиси във висшите сфери на духа. Когато аз видях орела над планината, каза Дейвид, това трябваше да ме подготви за срещата с духовната ми група и за осъзнаване на собственото ми предназначение. И накрая, каза той, малкото вълче е трябвало да ми вдъхне енергия и да събуди латентния ми кураж и моята способност да бъда учител, за да намеря необходимите думи и да помогна да се свържат помежду си останалите членове на групата.

— Значи ли това — попитах аз — че животните ни насочват към онази страна в нас самите, която е необходимо да имаме предвид.

— Да, те въплъщават страни на нашата същност, които сме развили през животинския период на нашата еволюция, но сме загубили.

Замислих се за Визията на човешката еволюция, която бях наблюдавал заедно с останалите от групата в устието на каньона.

— Имаш предвид еволюцията на видовете ли?

— Ние сме взели участие в нея — продължаваше Дейвид. — Съзнанието ни е преминало през всички форми на живот, разгръщайки се от една към следващата. Преживели сме специфичното възприятие на всеки вид в света, което е важен аспект на цялостното духовно съзнание. Когато определено животно се изпречи на пътя ни, това означава че интегрираме неговата специфика в своето съзнание отново. И чуй какво ще ти кажа — някои от животинските видове дори не можем да достигнем. Ето защо е толкова важно да се съхранят всички видове на Земята. Те трябва да съществуват не само защото са част от екосистемата, но също защото въплъщават някакъв аспект от нас самите, който ние все още се опитваме да си припомним.

Той се смълча, загледан в нощта.

— Това се отнася и до многообразието на човешкото мислене, представено в различните култури на планетата. Никой от нас не знае точно коя е крайната цел на човешката еволюция. Всяка култура по света има известна специфика, свое индивидуално самосъзнание и затова само в интегрирането на всички култури може да се постигне идеална представа за тяхната цялостност.

По лицето му премина сянка на тъга.

— Жалко че трябваше да минат четиристотин години, за да започне да се интегрира реално европейската култура с културата на местните народи. Помисли само какво е станало. Западното съзнание е загубило връзка с мистичното, свело е магията на дълбоките гори до най-прост дървен материал и мистерията на животинския свят до опитомени животни. Урбанизацията е поставила мнозинството от хората в изолирано състояние. За нас връщането към природата се свежда до посещение на площадката за голф. Даваш ли си сметка колко малко от нас могат да усетят мистерията на дивата природа? Нашите национални паркове са всичко, което ни е останало от величествените гори, огромните равнини и диви пустоши, които някога са съществували на този континент. Сега той е твърде пренаселен. А политиците все още са склонни да разпродават обществените земи. Мнозина от нас гадаят на карти съдбата си, вместо да тръгнат и да търсят из дивите пътеки на света реални преживявания.

Внезапно совата изпищя толкова близо, че ме накара да подскоча.

Дейвид присви очи нетърпеливо.

— Можем ли да се помолим сега?

— Не зная какво имаш предвид — казах аз. — Искаш да се помолим или да визуализираме някаква желана представа?

Той се опита да се успокои.

— Да, извинявай. Нетърпението е състояние, което още не съм успял да овладея — и той си пое дълбоко дъх. — Десетото откровение — всичко свързано с вярата в нашите интуиции, с припомняне на предназначението, с-ко-ето сме се родили, с предаване на Визията на света — всичко това е свързано с разбирането на същността на истинската молитва. Защо всички религиозни традиции са възприели някаква форма на молитва? Ако Бог е все-виждащ и всемогъщ, защо тогава трябва да го умоляваме за помощ, да настояваме пред него да направи нещо? Защо той просто не дава своите разпореждания и не налага своите изисквания, като ни съди според тях, действайки според своето желание, а не нашето? Защо трябва да умоляваме за неговата специална намеса? Отговорът е, че когато се молим правилно, ние не молим Бога да направи нещо. А Бог ни вдъхновява да действаме от негово име, за да осъществяваме неговата воля на Земята. Ние сме пратеници на Бога на тази планета. Истинската молитва е метод, вътрешна представа, която Бог очаква от нас да използваме, за да разберем неговата воля и да я осъществим във физическото измерение. „Да дойде Неговото царство, да бъде Неговата воля, както на Небето, така и на Земята“. В този смисъл, всяка мисъл, всяко очакване — всичко, което ние си представяме да се случва в бъдещето — е молитва и спомага за осъществяване на това бъдеще. Но никоя мисъл, желание или страх не е толкова силно, както Визията на човек, който е в хармония с божественото. Ето защо да се постигне Визията на света и да се предаде на всички, е от такова значение — за да можем да знаем за какво да се молим, какво бъдеще да си представяме.

— Разбирам — казах аз. — Но как можем да помогнем на Мая да обърне внимание на совата?

— Какво ти каза тя във връзка с процеса на лечение?

— Каза, че трябва да визуализираме как пациентът си спомня с какво предназначение е дошъл в живота, но още не е изпълнил. Каза, че истинското лечение произтича от това, да разберем смисълът, с който искаме да изпълним живота си, след като оздравеем. Когато му помогнем да си спомни своето предназначение, тогава можем да се присъединим към него, за да му помогнем да задържи трайно този специфичен план в съзнанието си.

— Нека направим същото сега — каза Дейвид. — Да се опитаме да й внушим мислено да последва гласа на птицата.

Дейвид затвори очи и под негово ръководство аз се опитах да си представя как Мая се досеща какво трябва да направи. След няколко минути отворих очи. Дейвид гледаше към мен. Совата изпищя точно над главите ни.

— Да вървим — каза той.

След двайсетина минути се озовахме на хълма над Водопадите. Совата ни бе последвала, като изпищяваше от време на време, и кацна на петдесет стъпки вдясно от нас. Езерото блестеше на лунната светлина и над него се стелеха леки мъгли. Изчакахме десетина-петнайсет минути мълчаливо.

— Погледни! Отсреща! — посочи Дейвид.

Вдясно сред скалите успях да зърна няколко силуета. В същия момент един от тях ни забеляза. Беше Чарлин. Махнах й с ръка и тя ме позна. Двамата с Дейвид се спуснахме по каменистия склон.

Къртис изпадна във възторг, когато видя Дейвид, и здраво стисна ръката му.

— Сега ще можем да спрем тези хора. Един миг те се спогледаха мълчаливо, после Къртис му представи Мая и Чарлин. Аз погледнах Мая в очите.

— Трудно ли се добрахте дотук?

— В началото се объркахме в тъмното, но после аз чух совата и разбрах.

— Присъствието на совата — каза Дейвид — означава, че имаме възможност да преодолеем всяка заблуда от страна на други хора й, ако нямаме желание да им навредим, можем, подобно на совата, да се ориентираме в мрака и да се домогнем до по-висши истини.

Мая се вгледа в Дейвид по-отблизо.

— Изглеждаш ми познат — каза Мая. — Кой си ти? Той я изгледа изпитателно.

— Вече чу името ми. Аз съм Дейвид. Тя сърдечно се ръкува с него.

— Не, имах предвид кой си за мене, за нас?

— Бях с вас по време на войните — отвърна той, — но изпитвах такава омраза към белите, че не те подкрепих; дори и не пожелах да те изслушам.

— Е, сега се отнасяш различно — казах аз.

Дейвид ядно ме изгледа, но се овладя и омекна, както преди.

— Връщайки се назад във времето на онази война, трябва да ти кажа, че тебе презирах повече и от другите. Ти отказа да вземеш позиция. Просто побягна.

— Страхувах се — отвърнах аз.

— Зная.

Всички поговориха с Дейвид за онова, което са изпитвали, като всеки обсъждаше, каквото можеше да си спомни за трагедията по време на войната с американските туземци. После Дейвид обясни, че неговата духовна група са медиатори, души, които трябва да осъществят мост между културите и че той е роден, за да преодолее своя гняв по отношение европейския манталитет и да работи за духовното признаване на всички местни култури и сродяването на народите.

Чарлин хвърли поглед към мен, след което се обърна към Дейвид:

— Значи, ти си петият човек от групата?

Преди той да може да отговори, ние усетихме как земята под краката ни потрепера и езерото се развълнува. Трусът бе придружен от странен мелодичен вой, който се разнесе из цялата гора. С крайчеца на окото си видях светлини на фенерчета, които се стрелкаха на петдесет стъпки над нас по склона.

— Те са тук! — прошепна Къртис.

Обърнах се и зърнах Фейман на края на една надвиснала скала, точно над главите ни. Той настройваше едно командно табло, подобно на портативен компютър.

— Насочват устройството на генератора точно в посока към нас — каза Къртис. — Трябва да се махаме оттук. Мая протегна ръка и го докосна.

— Не, Къртис, моля те. Този път сигурно ще успеем. Дейвид приближи до Къртис и бавно изрече:

— Можем да успеем.

Къртис го изгледа, но накрая кимна в знак на съгласие и ние всички започнахме да се изпълваме с енергия. Както и при двата предишни опита, аз започнах да различавам израза на висшата същност на всеки един, след което се появиха духовните ни групи и бързо се свързаха в кръг около нас, включвайки този път и духовната група на Дейвид. Когато споменът на Световната Визия ни се яви отново, ние бяхме отново посветени във всеобщото предназначение да влеем енергия, познание, самосъзнание във физическото измерение на света.

Отново, както и преди, пред очите ни се разкри заплашителната поляризация, настъпила в наше време, и панорамната Визия на позитивното бъдеще, което щеше да настъпи, когато нашите духовни групи се свържат и се научат да въздействат върху света, като задържат трайно в съзнанието си Всемирната визия.

За пореден път Земята се разтърси.

— Задръжте Визията в представите си — извика Мая. — Задръжте образа на бъдещето, такова, каквото може да бъде.

Чух как точно до краката ми вдясно се отвори процеп, но аз запазих концентрация. Отново видях в представите си Световната Визия като енергийна сила, която се излъчва от нашата група във всички посоки и отблъсква Фейман, побеждавайки енергията на неговата Визия на Страха. От лявата ми страна бе изкоренено едно дърво и с трясък се събори на земята.

— Отново не става — извика Къртис и скочи на крак.

— Не, почакай — каза Дейвид. Той изглеждаше потънал в мислите си и сега протегна ръка и издърпа Къртис до себе си. — Не виждаш ли къде ни е грешката?! Ние се отнасяме към Фейман и неговите хора, сякаш са наши врагове, опитвайки се да ги отблъснем. Това всъщност ги прави по-силни, защото имат срещу кого да се опълчат. Вместо да се опитваме да ги отблъснем чрез Визията, трябва да въвлечем Феймън и неговите оператори в онова, което визуализираме. В реалността няма врагове; всички ние сме души в процес на развитие и пробуждане. Ние трябва да проектираме Световната Визия върху тях така, сякаш са като нас самите.

Внезапно си спомних Рождената визия на Фейман, която бях наблюдавал. Всичко ставаше в този смисъл ясно: виденията на ада, обсебващите състояния на транс, чрез които хората се опитват да прогонят Страха, пръстенът от души, които се опитват да им въздействат. И после, автентичното намерение, с което фейман се бе родил на Земята.

— Но той наистина е един от нас! — извиках аз. — Аз зная какво е неговото предопределение! Той се е родил, за да се отърси от стремежа си към власт; да предотврати разрухата, която могат да предизвикат генераторите и другите нови технологии. В Рождената си визия той се видя как се среща с нас в мрака. Той е шестия член на нашата група.

Мая се приведе напред.

— Също като в процеса на лечение. Ние трябва да си представим как той си припомня автентичното намерение, с което е дошъл — тя се обърна към мен. — Това помага да се разсеят страховите блокажи, да се излезе от транса на всяко ниво.

Щом започнахме да се концентрираме върху това да включим фейман и неговите хора в нашата Визия, енергията ни веднага се повиши. Нощта стана сякаш по-светла и ние ясно различихме силуетите на фейман и още двама други мъже на хълма. Духовните групи се фокусираха по-добре и изглеждаха по-очовечени, докато в същото време ние станахме по-просветлени като тях. Отляво още духовни групи приближаваха.

— Това е духовната група на Фейман! — възкликна Чарлин. — И духовните групи на другите двама мъже заедно с него.

Когато енергията се повиши, огромната холограма на Световната Визия отново ни обгърна.

— Насочете цялото си внимание към Фейман и другите двама, по същия начин както един към друг — извика Мая. — Представете си, че те си спомнят своето предназначение.

Обърнах се леко и погледнах тримата мъже. Фейман продължаваше трескаво да настройва компютъра, а другите двама го наблюдаваха. И те бяха включени в холограмата, по-специално представата, как съзнанието на всеки от тях се пробужда тъкмо в този исторически момент за истинското им предназначение. Наблюдавахме как гората бе обгърната от едва доловимо поле от лъчиста енергия, която сякаш преминаваше през Фейман и неговите съратници. В същото време видях проблясъците бяла светлина, които бяха предпазили Къртис, Мая и мене в момент на опасност. Бялата светлина потрепваше над тримата мъже, след което се разрасна и озари всички посоки, докато накрая се загуби в далечината. Само след няколко минути, земните трусове и необичайният шум бяха напълно прекратени. Лек ветрец издуха праха на юг.

Един от мъжете престана да наблюдава Фейман и се отдалечи сред дърветата. В продължение на няколко секунди Фейман продължаваше да работи над апарата с копчетата, след което се отказа, обзет от безсилие. Погледна надолу към нас, взе си компютъра, държейки го внимателно в лявата си ръка. С другата ръка измъкна ръчна пушка и се отправи в посока към нас. Другият мъж, въоръжен с автомат, го последва.

— Задръжте представата в съзнанието си — предупреди Мая.

На двайсет стъпки разстояние от нас Фейман остави компютъра на земята и отново настрои клавиатурата, с насочен пистолет. Няколко скали, откъртени преди, паднаха и потънаха във вира.

— Ти не си се родил за това — тихо каза Чарлин. Ние всички насочихме цялото си внимание към лицето му.

Операторът с насочено към нас оръжие отиде по-близо до Фейман и каза:

— Нищо повече не можем да направим. Да тръгваме, Фейман му махна с ръка да върви и отново трескаво задейства клавиатурата.

— Устройството отказва да работи — провикна се Фейман към нас. — Какво сте направили?

Той се обърна към оперативния работник.

— Застреляй ги! — изрева му той. — Застреляй ги!

В първия момент мъжът ни погледна хладно, но после поклати глава и заднешком се отстрани, скривайки се зад скалите.

— Ти си се родил, за да не допуснеш това разрушение — казах аз.

Той захвърли оръжието настрани и ме изгледа. В миг лицето му просветля и доби същия израз, както по време на Рождената му визия. Сигурен бях, че си припомня нещо. Само след секунди по лицето му премина сянка на Страх, който бързо се превърна в гняв. Той направи гримаса и се хвана за корема, после се обърна и се подпря на скалата зад себе си.

Избърса уста и отново вдигна оръжието.

— Не зная какво се опитвате да ми сторите, но няма да успеете — пристъпи няколко крачки напред, но изглежда, силите не му стигнаха. Оръжието падна от ръцете му. — Все едно, няма значение. Има и други гори. Не може да бъдете навсякъде. Аз ще направя така, че този генератор да заработи. Ясно ли ви е?! Вие няма да можете да ми попречите!

Отстъпи на няколко крачки, след което се обърна и хукна в мрака.

Когато стигнахме хълма над бункера, всички изпитахме огромно облекчение. След като Фейман изчезна, ние се върнахме на мястото на експеримента, без да знаем какво ще намерим там. Сега видяхме, че районът на бункера е осветен от фаровете на десетки коли. Повечето от тях бяха с емблемата на горската охрана, както на местните, така и на федералните власти.

Аз допълзях към билото на височината, за да погледна по-отблизо, дали има хора, които са подложени на разпит или са качени на колите. Всички те бяха празни. Вратата на бункера беше отворена и служителите се стрелкаха напред-назад, сякаш обследваха място на престъпление.

— Всички са напуснали — каза Къртис, като се приведе напред, застанал на колене и наблюдаваше иззад ствола на едно голямо дърво. — Накарали сме ги да спрат.

Мая се обърна и седна.

— Е, поне тук им попречихме. Няма да се опитат да повторят експеримента в тази долина.

— Но Фейман беше прав — каза Дейвид, като погледна всеки от нас. — Могат да продължат на друго място, без никой да разбере — той се изправи. — Трябва да отидем там. Аз ще им разкажа цялата история.

— Да не си полудял? — пристъпи Къртис към него. — Ами ако правителството е замесено във всичко това?

— И правителството се състои от хора — отвърна Дейвид. — Не могат всички да бъдат замесени. Къртис приближи до него.

— Сигурно има и друг начин. Няма да ти позволя да отидеш там.

— Все някой в тези агенции ще ни чуе — каза Дейвид. — Сигурен съм в това.

Къртис млъкна.

Чарлин се бе облегнала на една скала на няколко стъпки встрани и каза:

— Той има право. Сигурно ще се намери някой, който е в състояние да помогне.

Къртис поклати глава, борейки се с мислите си.

— Дори и да е така, някой трябва да опише съвсем точно цялата технология…

— Значи и ти ще трябва да дойдеш — каза Дейвид. Къртис успя да му се усмихне.

— Е добре, ще дойда с теб, но само защото имаме плячка в оная дупка.

— Какво? — попита Дейвид.

— Един човек, когото оставихме завързан в пещерата. Дейвид сложи ръка на рамото му.

— Хайде, ще ми разкажеш по пътя. Да видим какво ще стане.

След като се сбогуваха с останалите от нас, те свърнаха вдясно, за да стигнат до бункера от друга страна.

Мая им подвикна полушепнешком да почакат.

— Ще дойда и аз — каза тя. — Аз съм лекарка; хората в района ме познават. Може да имате нужда и от трети свидетел.

Тримата погледнаха към нас с Чарлин, питайки се явно, дали и ние не трябва да ги придружим.

— Аз не — каза Чарлин. — Нужна съм другаде.

Аз също отказах и ги помолих да не споменават за нас. Те се съгласиха и тръгнаха по посока на светлините.

Останали сами, Чарлин и аз се спогледахме. Аз си спомних дълбокото чувство, което бях изпитал към нея в другото измерение. Тя тъкмо приближаваше към мен и се канеше нещо да каже, когато двамата зърнахме светлина на фенерче на петдесет метра вдясно от нас.

Ние се скрихме сред по-гъстите дървета. Светлината се премести и се насочи право към нас. Ние залегнахме неподвижно на земята. Когато светлината приближи, до мен достигна самотен глас явно на човек, който говори сам на себе си. Разпознах го, беше Джойл.

Погледнах Чарлин в очите.

— Аз зная кой е това — прошепнах. — Струва ми се, че трябва да поговорим с него.

Тя кимна.

Когато той приближи на двайсетина стъпки от нас, аз го извиках по име.

Той се спря и насочи фенерчето си към нас. Веднага ме разпозна, приближи и клекна до нас.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Никой не е останал там — отвърна той, като посочи към бункера. — Подземната лаборатория е напълно изпразнена. Мислех да тръгна към Водопадите, но после си промених намерението.

— Бях останал с впечатление, че си тръгваш оттук — казах му аз. — Беше толкова скептично настроен.

— Така е. Смятах да си тръгна, но… Е, сънувах един сън, който ме разтревожи. Реших да остана и да се ориентирам, ако мога да помогна с нещо. Хората от горската охрана ме помислиха за луд, но после попаднах на един човек от администрацията на шерифа. Някой му беше изпратил бележка и двамата дойдохме тук заедно. Тогава открихме онази подземна лаборатория.

Двамата с Чарлин се спогледахме и аз разказах накратко на Джойл за нашата конфронтация с фейман и за изхода от нея.

— Наистина ли са предизвикали такива разрушения? — попита Джойл. — Имаше ли ранени?

— Не — отвърнах аз. — Имахме късмет.

— Кога тръгнаха приятелите ви надолу?

— Само преди минути.

Той се обърна към двама ни.

— Ами вие няма ли да идете? Аз поклатих глава.

— Струва ми се, че е по-добре да информираме властите.

Изразът на Чарлин потвърждаваше, че и тя е на моето мнение.

— Правилно сте решили — каза Джойл, като се обърна назад към бункера. — Аз обаче си мисля, че трябва да се върна, за да им дам да разберат, че пресата ще бъде уведомена за тези трима свидетели. Как мога да се свържа с вас?

— Ние ще се свържем с тебе — каза Чарлин. Той ми подаде визитната си картичка, кимна на Чарлин и се отправи към бункера. Чарлин ме погледна в очите.

— Значи, той е седмият от групата, нали? Аз я докоснах по рамото.

— Да, струва ми се.

Смълчахме се, потънали в мислите си, после Чарлин каза:

— Хайде да се опитаме да се върнем в града.

Вървяхме почти час, когато неочаквано чухме пи-сукането на пойни птици, които бяха с десетки от дясната ни страна. Зазоряваше и хладна мъгла се издигаше над гората.

— Ами сега какво? — попита Чарлин.

— Погледни натам — казах аз. В една просека между дърветата на север се виждаше огромна стара топола около три метра дебела. В здрачевината преди зазоряване пространството около дървото изглеждаше някак си по-светло, сякаш слънцето, което още не се беше показало на хоризонта, озаряваше тъкмо това място.

Аз почувствах онази топлота, която ми бе станала толкова позната.

— Какво има? — попита Чарлин.

— Това е Уил! — отвърнах аз. — Да идем отсреща.

На десетина стъпки от дървото Уил се появи до него, широко усмихнат. Имаше някаква промяна в него. На какво ли се дължеше? Продължих да го наблюдавам и си дадох сметка, че озарението му е същото, но то е по-ясно във фокус.

Прегърна ни и двамата.

— Можа ли да видиш какво се случи? — попитах го аз.

— Да — отвърна той. — Бях там заедно с духовните групи. Наблюдавах всичко.

— Сега си в по-ясен фокус. Какво си направил?

— Аз не съм направил нищо — отвърна той. — Ти заедно с цялата група и особено Чарлин, вие го направихте.

— Какво искаш да кажеш? — попита Чарлин.

— Когато вие петимата издигнахте енергията си и съзнателно си припомнихте по-голямата част от Световната визия, вие издигнахте цялата долина на едно по-високо вибрационно ниво. Тя се издигна по-близко до вибрационното ниво на Отвъдното, тъй че сега аз ви изглеждам по-ясен, както и вие на мен. Духовните групи сега също ще се виждат по-ясно в долината.

Вгледах се в Уил.

— Всичко, на което станахме свидетели в тази долина, всичко онова, което се случи — това е Десетото откровение, нали така?

Той кимна.

— Мнозина хора навсякъде по планетата преживяват всичко това. Когато разберем деветте откровения, ние оставаме на старото си място, опитвайки се да живеем живота си ден след ден в условията на растящ песимизъм и разделение навсякъде около нас. В същото време обаче продължаваме да придобиваме все по-широка перспектива и яснота за своята духовна ситуация, за истинската си същност. Съзнаваме, че се пробуждаме за висшето предназначение на планетата Земя. Десетото откровение ни дава възможност да поддържаме своя оптимизъм и да бъдем винаги будни. Първо се научаваме да разпознаваме и да имаме по-голямо доверие в нашите интуиции, разбирайки, че те са мисловни образи, които се отнасят до автентичното предназначение, с което сме дошли на Земята. Когато се доверим на тези образи и следваме посоката, в която ни водят, всичко започва да ни се случва, сякаш че е предопределено, защото си припомняме, че така сме искали да се развие животът ни. Следвайки вътрешното си предопределение, ние се подготвяме да дадем едно ново познание на света. Тогава започваме да гледаме на живота си от по-високата перспектива на Отвъдното. Започваме да разбираме, че нашият индивидуален път е неотменна част от контекста на пътя, който е трябвало да извърви човечеството в процеса на своето пробуждане. Когато си припомним това, животът ни добива основа, става част от нещо цялостно — и ние започваме да разбираме продължителния процес на одухотворяване на физическото измерение и нашата роля в него. Уил замълча за миг и дойде по-близо до нас. — Сега ще видим, дали ще се появят достатъчно много такива групи, които да си припомнят заедно своето предназначение и да разберат Десетото откровение. Вече видяхме че сме отговорни, за това да осъществим намеренията с които сме се родили и да осигурим бъдещето. Поляризацията на Страха се надига все повече и ако искаме да я преодолеем и да вървим напред, всеки от нас трябва да вземе лично участие в това. Трябва много внимателно да следим своите мисли и очаквания и да се спираме всеки път, щом започнем да гледаме на друго човешко същество като на наш враг. Ние можем сами да осъществяваме своята защита и да спрем злодеянията на други, но ако не се отнасяме към тях като към хора като нас, само ще увеличим Страха. Всички ние сме души в процес на израстване. Човек идва на тази земя винаги с добро призвание и то трябва да бъде извадено от забравата. Отговорността на всеки от нас е да предаде тази идея на другите. Това е част от истинската междуличностна етика. Така ние израстваме и едно ново съзнание обгръща планетата. За да не живеем в страх и човешката култура да не се разпадне, трябва да прокараме мост между световете и да се пробудим. Нашите очаквания представляват молитва, която има силата да предизвиква осъществяването на тези очаквания. Всеки от нас съзнателно трябва да избере между двете възможни алтернативи на бъдещето.

Уил бе погълнат от мислите си и в дъното, на фона на планинската верига отсреща, аз отново зърнах лъчите бяла светлина.

— При всичко, което се случи — казах аз — така и не успях да те попитам, каква е онази бяла светлина. Знаеш ли какви са тези лъчи?

Уил се усмихна, протегна ръце и нежно докосна и двама ни по раменете.

— Това са ангели — каза той. — Те откликват на нашата вяра и Визия, и правят чудеса. Те са мистерия, дори за душите от Отвъдното.

В този момент в съзнанието ми мина мисловната представа за една човешка общност в друга някаква долина, много прилична на тази тук. Чарлин беше там и други хора, включително много деца.

— Следващото, което трябва да разберем, това е ангелският свят — продължи Уил, загледан далеч на север, сякаш в някаква своя представа. — Да, сигурен съм. Вие двамата ще дойдете ли?

Погледнах към Чарлин и по израза на лицето й разбрах, че тя бе видяла същата представа като мене.

— Струва ми се, че не — каза тя.

— Засега не — добавих аз.

Без нито дума да каже, Уил ни прегърна, после се обърна и се отдалечи. В първия миг изпитах порив да извикам след него… но го оставих да си отиде. Някога, някъде, знаех, че ще го видя отново.

Край
Читателите на „Десетото откровение“ са прочели и: