Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Селестински цикъл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tenth Insight: Holding the Vision, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Джеймс Редфийлд

Десетото откровение на Селестинското пророчество: Мост между световете

(Серия Енигма)

„Епсилон“, София, 1996

(Печат: „Светлина“, Ямбол)

256 с.; 20 см.

История

  1. — Добавяне

ОТВАРЯНЕ ЗА ПОЗНАНИЕТО

Дявол да го вземе — казах си, когато се озовах отново на скалата край потока. Дълго стоях загледан в сивото небе, заслушан в шума на водата. Изглежда щеше да вали. Подпрях се на лакът и се огледах наоколо, внезапно почувствал умора и тежест в тялото, както предишния път, когато се върнах от другото измерение.

Едва успях да се изправя на крака. Усещах лека, пулсираща болка в глезена и, накуцвайки, се скрих в гората. Намерих багажа си и си приготвих храна, правейки всичко много бавно и без да мисля. Докато се хранех, продължавах да се чувствам изпразнен от всякакви мисли като след продължителна медитация. След туй постепенно започнах да се изпълвам с енергия, няколко пъти си поех дълбоко дъх и го задържах. Неочаквано до мен отново достигна бумтенето. Вслушах се и в съзнанието ми изникна неочаквана представа. Видях се как вървя на изток по посока на шума, за да разбера от какво е предизвикан.

Тази мисъл ме ужаси и отново ми се прииска да избягам. Бумтенето мигновено спря и зад гърба ми прошумоляха листа. Обърнах се и видях Мая.

— Ти май винаги се появяваш в подходящия момент — промърморих аз.

— Появявам ли се! Ти луд ли си? Търсих те навсякъде в околността. Откъде се взе?

— Бях край потока.

— Не е вярно, търсих те там — тя ме изгледа втренчено, после хвърли поглед към стъпалото ми.

— Как е глезенът ти?

Едва намерих сили да се усмихна.

— Много добре. Слушай, трябва да поговоря с теб.

— И аз трябва да поговоря с теб. Случи се нещо много странно. Един от горската охрана ме видя, когато отивах в града снощи, и аз му казах за положението с тебе. Той май не искаше да се вдига много шум и настоя да изпрати тази сутрин една камионетка да те докара. Казах му къде се намираш и му обещах, че ще го доведа тази сутрин. Стори ми се малко странен, затова реших да дойда преди него, но сигурно скоро и той ще е тук.

— Тогава трябва да се махаме — казах и побързах да се приготвя.

— Почакай малко! Кажи ми какво става — тя бе явно притеснена.

Спрях и я погледнах.

— Не зная точно, но някой провежда експеримент или нещо подобно в тази долина. Изглежда приятелката ми Чарлин е замесена в това и може да е в опасност. Изглежда става с мълчаливото съгласие на горската охрана.

Тя ме изгледа, опитвайки се да разбере за какво става дума.

Аз си събрах багажа и хванах ръката й.

— Повърви за малко с мен. Моля те. Имам още неща да ти казвам.

Тя кимна, взе си раницата и двамата се отправихме покрай потока. Разказах й всичко, откакто срещнах Дейвид и Уил, до Панорамата на живота на Уилямс и разговора си с Джойл. Когато стигнах до нейната Рождена визия, свърнах и седнах на една скала. Тя се облегна на дървото вдясно.

— Това, което става, касае и теб — казах й. — Ти вече си разбрала, че смисълът на живота ти е да въведеш алтернативни методи на лечение, но от теб се иска и още нещо. Ти си част от групата, която се яви във видението на Уилямс.

— Откъде знаеш?

— Двамата с Уил видяхме Рождената ти визия. Тя поклати глава и затвори очи.

— Мая, всеки от нас идва с предварителна Визия за своя живот и за онова, което иска да осъществи. Нашата интуиция, сънищата и случайните съвпадения имат за цел да ни посочват пътя и да ни върнат спомена за това, как сме искали да протече животът ни.

— И какво друго съм искала да осъществя?

— Не зная съвсем; не можах да го разбера. Но се отнася до този всеобщ Страх, който обхваща съзнанието на хората. Експериментът е резултат на този Страх… Мая, ти си бе поставила за цел да използваш познанията си за физическото лечение, за да помогнеш да се преодолее онова, което става в тази долина. Трябва да си го спомниш!

Тя стана и се загледа встрани.

— О не, не можеш да ми стовариш такава отговорност! Не помня нищо подобно. Правя всичко, което се изисква от мене като лекар. Мразя всичките тези истории! Разбираш ли? Мразя ги! Най-сетне имам клиниката, за която съм мечтала. Не можеш да искаш от мен да се забърквам в тези каши. Сбъркал си адреса!

Погледнах я, не знаейки какво да кажа. Докато мълчахме, отново се чу бумтенето.

— Чуваш ли този шум, Мая, това глухо бумтене? То идва от експеримента. Провежда се в момента. Опитай се да го чуеш!

Тя се заслуша за момент, след което каза:

— Нищо не чувам. Хванах ръката й.

— Постарай се да се изпълниш с енергия! Тя се изскубна.

— Не чувам никакво бумтене! Аз въздъхнах.

— Добре, извинявай. Може и да не съм прав, не зная. Може би нещата няма да се развият точно така. Тя ме изгледа.

— Имам един познат сред хората на шерифа. Ще се опитам да поговоря с него за твоя случай. Нищо повече не мога да направя.

— Не съм сигурен, че това ще помогне — казах аз. — Очевидно не всеки може да чуе бумтенето.

— Да говоря ли се него?

— Да, но му кажи да проучи нещата сам. Не зная, дали може да се довери на всеки от охраната — вдигнах раницата си.

— Разчитам, че ме разбираш — каза тя. — Не искам да се замесвам в това. Струва ми се, че ще се случи нещо ужасно.

— Но това е така, заради предишния ти опит през деветнайсети век тук, в долината. Не можеш ли да си спомниш?

Тя отново затвори очи в знак, че не иска да чува нищо повече.

Неочаквано ми се яви видение, в което аз, обут в бричове, тегля товарен кон по един хълм. Същият образ, който бях видял и преди. Планинецът бях аз самият! Видях се как спирам на билото на хълма и се обръщам да погледна назад. Оттам се виждаха водопадите и отсрещният пролом. Там бяха Мая, индианецът и младият икономически съветник. Битката беше в самото си начало, както и преди. Обзе ме паника и подкарах коня напред, без да мога да им помогна да преодолеят омразата.

Отърсих се от представите си.

— Добре — казах аз, отказвайки се да я убеждавам повече. — Зная как се чувстваш. Мая приближи.

— Ето още вода и храна, какво смяташ да правиш?

— Ще тръгна на изток… Поне известно разстояние. Зная, че Чарлин е в тази посока. Тя погледна крака ми.

— Сигурен ли си, че глезенът ти е добре? Приближих до нея и казах:

— Не съм ти благодарил за онова, което направи за мен. Глезенът ми е много добре, само е малко подут. Никога няма да разбера колко зле можеше да бъде.

— В такива случаи човек никога не знае.

Кимнах, взех си раницата и се отправих на изток, като още веднъж се обърнах към Мая. В първия момент тя гледаше с чувство на вина, но след това по лицето й премина облекчение.

Отправих се към гъстата гора в посоката, от която идваше бумтенето, без да се отклонявам от потока вляво, като спрях само за малко да ми отпочинат краката. Към обяд шумът престана и аз седнах да хапна и да обмисля положението. Глезенът ми малко бе отекъл и аз починах час и половина, преди да тръгна отново. След още една миля ме обхвана умора и спрях да почина отново. В ранния следобед се опитах да намеря място, където да опъна палатката.

През цялото време вървях сред гъста гора, от десния бряг на потока. Но пред мен се откриваха няколко невисоки хълма със стари гори — дървета на по триста-четиристотин години. Отвъд клоните им се виждаше голяма планинска верига, която се издигаше на югоизток и беше на около миля оттук.

Една затревена местност под билото на първия хълм ми се стори идеално място да прекарам нощта. Когато приближих, забелязах нещо да се движи сред дърветата. Скрих се зад една издадена скала и отново надникнах. Какво ли беше това? Дали сърна? Или човек? Изчаках няколко минути, след което предпазливо поех в посока на север. Както си вървях, най-неочаквано зърнах едър мъж на стотина метра на юг от мястото, което си бях определил да опъна палатката. Ниско приведен и много предпазлив, той съвсем безшумно опъна малка палатка и я прикри с клони. Мина ми през ум, че може да е Дейвид, но движенията му ми се сториха различни, а и беше прекалено едър. След туй го изгубих от погледа си.

Изчаках няколко минути, след което реших да продължа на север, докато напълно се скрия в гората. Вървял съм не повече от пет минути, когато онзи човек внезапно се появи точно пред мене.

— Кой си ти? — попита той. Казах му името си и реших да бъда открит с него. — Опитвам се да намеря една приятелка.

— Тук е опасно — каза той. — Съветвам се да се върнеш. Това са частни земи.

— Ами ти защо си тук? — попитах. Той ме изгледа безмълвно.

Неочаквано си спомних какво ми беше казал Дейвид.

— Да не би да си Къртис Уебър? — попитах. Той ме изгледа и неочаквано се усмихна.

— Явно се познаваш с Дейвид Самотния орел!

— Имах кратък разговор с него. Той ми спомена за теб и ме помоли да ти предам, че ще дойде в долината и ще те намери.

Къртис кимна и обърна поглед към палатката.

— Става късно и трябва да се скрием. Хайде да идем в моята палатка. Може да прекараш нощта там. Последвах го надолу по склона и под укритието на големите дървета. Докато опъвах своята палатка, той запали газов котлон, за да направи кафе, и отвори рибена консерва. Аз извадих хляба, който Мая ми бе оставила.

— Спомена, че търсиш някого — каза Къртис. — Кого?

Разказах му накратко за изчезването на Чарлин и за това, че Дейвид я беше видял да отива в долината, а също — че е забелязана в тази посока. Не му разказах какво ми се случи в другото измерение, но споменах, че съм чул бумтене и съм видял коли.

— Бумтенето — отвърна той — идва от един енергиен блок; някой провежда тук експерименти. Само това мога да кажа със сигурност. Не зная дали се ръководи от секретна правителствена организация, или от частна групировка. Повечето от горската охрана явно не знаят за експеримента, но администрацията може би е уведомена.

— Обърнали ли сте се към средствата за масова информация или към местните власти във връзка с това?

— Още не. Проблемът е, че не всеки чува бумтенето.

— Да, зная.

Той се загледа към долината.

— Само ако знаех къде се намират. В частните земи на националния парк има стотици декари земя, където могат да бъдат. Струва ми се, че искат да си проведат експеримента и да изчезнат, преди да се разбере какво е станало. В случай, разбира се, че успеят да предотвратят възможните трагични последствия.

— Какво имаш предвид?

— Те са в състояние да съсипят това място, да го превърнат в зона на мрака, във втори Бермудски триъгълник, където физическите закони са непредвидими — и той ме изгледа. — Направо не е за вярване, колко щети могат да нанесат. Повечето хора нямат и представа за сложността на електромагнитните феномени. Според последните суперструнни теории например се приема, че радиацията може да прониква през девет енергийни нива, за да задвижи една матрица. Този уред е в състояние да разбие тези нива. Може да предизвика масови земетресения и дори пълно разграждане на определени области.

— Откъде знаете всичко това? — попитах аз. Лицето му помръкна.

— През 80-те години аз самият участвах в разработването на тази технология. Работех в международна корпорация, която се наричаше ДелТек, макар че по-късно, когато получих обгаряния, разбрах че ДелТек е фиктивно име. Сигурно сте чували за Алвин Тесла. Ние разработвахме много от неговите теории и прилагахме откритията му към други технологии, които ни предоставяше компанията. Странно е, че тази технология се гради на няколко несъвместими елемента, но в основни линии функционира на общ принцип. Представете си, че електромагнитното поле на Земята е една гигантска батерия, която може да дава огромна електрическа енергия, ако се включиш към нея както трябва. За целта се взема много сложно електронно захранващо устройство, което е математически изчислено така, че да обхваща определени статични резонанси. След това се свързват няколко такива устройства, които усилват и генерират напрежението, и при точни измервания всъщност може да се черпи енергия направо от пространството. Нужно е съвсем малко количество енергия за начало, една единствена фотоклетка или батерия, след което започва процес на самозахранване. Един уред с размера на топлинна помпа, би могъл да захранва няколко къщи и дори малка фабрика. Възникват обаче два проблема. Първият е, че точното настройване на тези мини-генератори е невероятно сложно. Ние разполагахме с едни от най-усъвършенстваните компютри, които съществуват, но не успяхме да направим всички изчисления. Второ, открихме, че когато се опитаме да увеличим общото захранване отвъд този относително малък размер, пространството около генератора ставаше много нестабилно и започваше да се изкривява. Тогава не знаехме това, но то започваше да черпи от енергията на друго измерение и ставаха странни неща. Веднъж целият генератор изчезна, точно както се бе случило по време на филаделфийския експеримент.

— Мислиш ли, че те наистина са направили така, че да изчезне един кораб и да се появи на друго място през 1942.

— Разбира се! Наоколо е разположена секретна технология, конструирана по много сложен начин. В нашият случай бяха способни да унищожат целия екип за по-малко от месец и да ни изгорят всичките, без да се установи никакво нарушение на безопасността, защото всеки екип работеше по изолирана страна на технологията. Тогава не си поставях тези въпроси. Просто ми се стори, че има големи трудности и изобретението едва ли ще може да се осъществи на практика — макар да се пусна слух, че някои от напусналите служители отново са били наети от друга компания.

Той се замисли за миг, след което продължи:

— Аз обаче исках да се заема с нещо друго. Сега съм консултант към малки технологически фирми, давам консултации как да се усъвършенстват проучвателните работи, да се използват ресурсите и да се изхвърлят отпадъците, подобен род неща. И колкото повече работя с тях, толкова повече се убеждавам, че Откровенията оказват въздействие върху икономиката. Променя се нашето отношение към бизнеса. Дълго смятах, че трябва да се използват традиционните средства за получаване на енергия. Не бях се замислял за енергийните експерименти през тези години, докато се преместих в района. Можеш да си представиш колко бях шокиран, когато минах през долината и чух това характерно бумтене, което бях чувал, ежедневно години наред, докато работех върху проекта. Някой е продължил изследванията и, ако се съди по резонанса, е напреднал много повече от нас. Опитах се да се свържа с двамата души, които можеха да потвърдят естеството на шума и да дойдат заедно с мен в ЕПА или в Конгреса, но разбрах, че единият е починал преди десет години, а другият — най-добрият ми приятел от времето, когато работех в корпорацията, също не е между живите. Беше получил сърдечен удар преди няколко дни — каза той със сподавен глас.

— Оттогава — продължи — съм тук и се вслушвам, опитвайки се да разбера къде се експериментира. Обичайно, такива експерименти се провеждат някъде в лаборатория. Но защо не и на открито? След като източник на захранване е цялото пространство, а то е навсякъде. И тогава ми просветна. Сигурно смятат, че скоро ще успеят да настроят точно уредите, което значи, че работят по проблема за усилването на енергията. Предполагам, че се опитват да се свържат с някое от енергийните полета в тази долина, опитвайки се да стабилизират процеса.

По лицето му премина сянка на гняв.

— А това е лудост, и то напълно безсмислена. Ако наистина направят точни изчисления, няма защо да не използват технологията в малки единици, фактически това е идеалният начин за нейното приложение. Това, което изпробват сега, е направо безумие. Аз съм достатъчно запознат с тези процеси, за да виждам какви опасности крият. Казвам ви, че могат напълно да унищожат тази долина и дори нещо по-лошо. Ако насочат експеримента и към Местата на пробив между различните измерения, кой знае какво може да се случи. Той неочаквано млъкна.

— Разбираш ли за какво говоря? Чувал ли си за Откровенията?

Аз го изгледах и споделих:

— Къртис, трябва да ти кажа какво преживях в тази долина. Може да ти се стори невероятно.

Той кимна и търпеливо ме изслуша, докато аз му описах как бях срещнал Уил и опознах някои части от другото измерение. Когато стигнах до Житейската панорама на Уилямс, попитах го:

— Приятелят, за когото казваш, че е починал наскоро, Уилямс ли се казваше?

— Точно така. Доктор Уилямс. Как разбра?

— Видяхме го в отвъдното измерение подир смъртта му — когато правеше Преглед на своя живот. Той изглеждаше потресен.

— Трудно ми е да повярвам. Аз познавам Откровенията, поне интелектуално, и вярвам в евентуалното съществуване на други измерения, но на мен като учен ми е трудно да приема Деветото откровение, възможността за контакт с хората след смъртта им… Значи казваш, че доктор Уилямс е жив, в смисъл, че неговата индивидуалност се е запазила?

— Да, той мислеше за теб.

Къртис ме наблюдаваше внимателно, когато продължих да му разказвам за това, как Уилямс бе разбрал, че двамата с Къртис е трябвало да работят за преодоляването на Страха… и за спирането на този експеримент.

— Не разбирам — каза Къртис — какво е имал предвид, като е говорил за нарастващия Страх?

— И аз не зная съвсем точно. Има нещо общо с това, че известен процент от населението отказва да повярва в появата на ново духовно съзнание. Те смятат, че човешката цивилизация дегенерира. Това поляризира мненията и вярванията. Човешката култура не може да продължи да еволюира, докато не се преодолее тази поляризация. Надявах, че ти ще си спомниш нещо в тази връзка.

Той неразбиращо ме изгледа.

— Не зная нищо за тази поляризация, но съм решен да спра експеримента — на лицето му отново се изписа гняв и той отмести поглед встрани.

— Изглежда, Уилямс бе разбрал, как може да стане това — казах аз.

— Но ние никога няма да узнаем, нали?

Докато изричаше тези думи, пред очите ми премина видение за това, как Къртис и Уилямс разговарят на билото на хълма, сред поляна, заобиколена от няколко големи дървета.

Къртис донесе храната, като изглеждаше все още разстроен, и ние се хапнахме смълчани. Когато после се изправих и се облегнах на едно младо дърво, погледнах към хълма и поляната над нас. Четири-пет огромни дъба я заобиколяха в почти съвършена полудъга.

— Защо не опъна палатката си на височинката? — попитах Къртис и му посочих мястото.

— Не зная — отвърна той. — Мислех си, но ми се стори много открито или може би твърде енергетично. Казват му Издайната могила. Искаш ли да идем дотам?

Кимнах и тръгнахме. Над гората се спускаше сивкав здрач. Къртис вървеше пред мен, като споменаваше по нещо за красотата на дърветата и храстите. Въпреки здрача, от върха се откриваше почти четвърт миля на североизток. Над дърветата на изток изгряваше почти пълна луната.

— Да седнем по-добре — посъветва Къртис. — Не е хубаво да ни виждат.

Дълго седяхме смълчани, като се възхищавахме на гледката и чувствахме енергията. Къртис извади едно фенерче от джоба си и го остави на земята до себе си. Бях като хипнотизирай от пъстротата на есенните цветове.

В този момент Къртис вдигна поглед и попита:

— Усещаш ли някаква миризма, може би дим? Веднага погледнах към гората, предполагайки, че може да е горски пожар, и взех да душа въздуха.

— Не, струва ми се, че не. Излъчването на Къртис се промени и настроението му стана носталгично.

— Какъв дим имаш предвид?

— Цигарен дим.

В светлината на изгряващата луна ми се стори, че той се усмихва замислено, сякаш си припомняше нещо. И тогава неочаквано и аз започнах да подушвам дима.

— Какво е това? — попитах аз и отново се огледах. Той улови погледа ми.

— Доктор Уилямс пушеше цигари с точно такъв аромат. Не мога да повярвам, че е починал.

Докато си говорехме, миризмата отлетя и аз не обърнах внимание на станалото. Приятно ми беше да седя и да гледам към пелина и огромните дъбове наоколо. И в този миг най-неочаквано осъзнах, че тъкмо тук си бях представял срещата между Уилямс и Къртис. Тя трябваше да се състои точно на това място!

Само след секунди отвъд дърветата се очерта някакъв силует.

— Виждаш ли нещо отсреща? — тихо попитах Къртис и посочих нататък.

Щом казах това, силуетът изчезна. Къртис започна да се взира.

— Какво? Нищо не виждам.

Аз нищо не казах. По някакъв интуитивен начин започнах да получавам познание, точно както го бях получавал от духовните групи, само че сега връзката ми бе по-далечна и чудновата. Долових нещо, свързано с енергийния експеримент — потвърждение на предположенията на Къртис. Експериментиращите наистина се опитваха да се насочат към отворите между измеренията.

— Току-що си спомних — внезапно каза Къртис — един от апаратите, върху които доктор Уилямс работеше цяла година, беше една микровълнова система за проектиране на далечно разстояние. Обзалагам се, че тъкмо това използват, за да се фокусират към отворите. Но как успяват да разберат къде се намират тези отвори?

Аз веднага долових отговора. Някой духовно отворен човек ги насочва и те уточняват пространственото приближение чрез компютър. Не разбирах докрай всичко.

— Има само един начин — каза Къртис. — Някой трябва да им покаже тези места с по-високо енергийно ниво. Тогава биха могли да направят карта на енергийния профил на местността и да се насочат точно като я сканират с насочен лъч. Много е възможно самият човек да не знае какво вършат — той поклати глава. — Това са злодеи — не може да има и съмнение. Как могат да правят всичко това?

Сякаш от Отвъдното долових някакъв отговор, макар да не можах напълно да го разбера, но явно поведението на тези хора имаше някакво обяснение. То беше свързано със Страха — него трябваше първо да разберем, за да го преодолеем.

Погледнах към Къртис, който бе дълбоко потънал в мислите си.

Накрая вдигна поглед към мен и каза:

— Ще ми се да зная, откъде се е надигнал този Страх тъкмо сега?

— Когато се извършва преход от една култура към друга — отвърнах — старите убеждения и възгледи започват да се рушат и да се създават нови традиции, при което възниква чувство за несигурност. Докато едни хора се пробуждат и се свързват вътрешно с любов, което им позволява да еволюират по-бързо, на други започва да им се струва, че промените са твърде ускорени и те загубват ориентири. Започват да изпитват страх и да се опитват да се налагат, за да черпят енергия от другите. Това противостоене на Страха може да се окаже много опасно, защото хората, обладани от Страх, са способни на крайности.

Докато говорех това, имах чувството, че развивам идеите на Уил и Уилямс, но в същото време определено ми се струваше, че е нещо, което винаги съм знаел, но за което не съм си давал сметка до този момент.

— Доколкото разбирам — каза Къртис убедено — това е причината онези хора така настоятелно да искат да унищожат тази долина. Те съзнават, че цивилизацията е пред разпадане, и няма да се чувстват сигурни, ако не се сдобият с повече власт. Но аз няма да допусна да стане това. Ще го взривя така, че нищо няма да остане от него.

Аз продължително го изгледах.

— Какво имаш предвид?

— Точно това, което казах. Бил съм експерт по взривни устройства. Зная как да го направя.

Сигурно съм изглеждал разтревожен от думите му, защото той каза:

— Не се безпокой, ще го направя така, че никой да не пострада. Не искам да ми лежи на съвестта. Започнах да долавям нова информация.

— Всяко насилие — казах аз — само влошава нещата, не виждаш ли?

— Има ли друг изход?

С крайчеца на окото си, зърнах отново силуета, който веднага изчезна.

— Не зная точно какъв — казах аз. — Но ако се обърнем срещу тях с гняв и омраза, те ще виждат в наше лице само врагове. Това още повече ще ги обедини. Страхът им само ще се засили. Групата, която си представи Уилямс, имаше друга цел. Ние трябва да си спомним Визиите, които сме имали преди раждането си…и по-нататък една нова, всеобхватна Визия на Света. Този израз ми дойде отнякъде, но не можех да си спомня, къде съм го чувал преди.

— Визия на Света… — размишляваше Къртис и отново потъна в себе си. — Струва ми се, че Дейвид Самотния орел споменаваше нещо такова.

— Да, наистина — потвърдих аз.

— Какво според теб представлява тази Визия на Света?

Тъкмо се готвех да кажа, че не зная, когато ми хрумна нещо:

— Всеобща визия, разкриваща крайното човешко предназначение, свързано с постигане ново ниво на любов, на енергия, което да преодолее противопоставянето и да сложи край на този експеримент.

— Не си представям как ще стане това — каза Къртис.

— Зависи от нивото на енергия, което можем да постигнем — казах аз, без да зная откъде ми идваше това разбиране. — Това може да им повлияе да се осъзнаят и да спрат опитите, сами да предпочетат да спрат.

Няколко минути останахме безмълвни, после Къртис попита:

— Ами как ще се издигнем толкова високо като енергия?

Нищо не ми идваше наум.

— Много ми се иска да разбера, докъде могат да стигнат в експеримента си — добави той.

— Какво предизвиква това бумтене? — попитах аз.

— Дисонансът между малките генератори. Което означава, че още не са успели да ги настроят. Колкото по-несинхронно е звученето, толкова по-зле настроен е апаратът.

Той се замисли за неколцина минути.

— Все се чудя, към кое ли от силовите полета смятат да го насочат.

Ненадейно се почувствах напрегнат, но това бе сякаш напрежение, което ми се предаваше отвън, от друг човек наоколо. Извърнах се да погледна Къртис, но той изглеждаше относително спокоен. Отвъд дърветата отново ми се мярна смътно силуетът. В движенията му се забелязваше вълнение или уплаха.

— Предполагам — каза Къртис, сякаш на себе си — че ако човек се намира около подобно място, ще може да чуе бумтенето и да почувства статично електричество в околността.

Спогледахме се мълчаливо и аз долових слабо едва доловимо трептене.

— Чуваш ли? — попита Къртис, вече разтревожен. Погледнах го и косъмчетата по врата и ръцете ми настръхнаха.

— Какво е това?

Къртис погледна собствените си ръце и вдигна поглед към мен, обзет от ужас.

— Трябва веднага да се махаме оттук! — викна той, грабна фенерчето си и скочи на крак, като ме дръпна надолу по склона. Изведнъж чух онзи същия проглушите-лен тътен, който бяхме чули с Уил, и който бе съпроводен от такъв мощен вихър, че и двамата се свлякохме на земята. В този момент тя цялата се разтърси под нас и на шест метра отсреща се образува огромна пукнатина, откъдето изригнаха прах и камънаци.

Един от дъбовете, издигащи се зад нас, бе подкосен при разместването на земните слоеве, разклати се и рухна с оглушителен тътен. Само след секунди зад гърба ни се раззина още един пролом и под нас земята се разтърси. Къртис не успя да се задържи, подхлъзна се и залитна право към раззиналата се бездна. Улових се за един шубрак и протегнах ръка към Къртис. Един миг се задържахме, но ръцете ни се изплъзнаха и аз безпомощно станах свидетел как той се подхлъзна надолу към бездната. Процепът все повече се разширяваше и нов взрив на камънаци и прахоляк изригна, след което утихна. Един клон от падналото дърво силно изпращя. После нощта притихна отново.

Когато облаците прах се разсеяха, аз се пуснах от шубрака и запълзях към ръба на огромната дупка. След като получих някаква видимост, зърнах Къртис на самия й ръб, въпреки че със сигурност го бях видял как се свлича надолу и пропада в дупката. Той се повлече към мен и се изправи на крака.

— Да се махаме! — извика. — Може отново да започне!

Без нито дума повече, ние се спуснахме по склона към палатките — Къртис отпред, аз, накуцвайки, подире му. Щом стигнахме, Къртис хвана и двете палатки, изскубна ги от земята заедно с подпорите и ги натъпка в раниците. Аз прибрах всичко останало, и се отправихме на югозапад, докато стигнахме равнинна местност, покрита с гъсти шубраци. След още половин миля болката в глезена и изтощението ме принудиха да спра.

Къртис огледа терена.

— Надявам се, че тук ще бъдем в безопасност — каза той — но по-добре да се скрием вдясно в гората.

Последвах го на петнайсетина метра навътре в гъсталаците.

— Тук е добре — реши той. — Да опънем палатките.

Само след минути и двете палатки бяха вдигнати и покрити с клони, и ние се спогледахме, без да можем дъх да си поемем, седнали в широкия притвор на палатката му.

— Как мислиш, какво беше това? — попитах аз.

Къртис гледаше мрачно, докато ровеше в раницата си за вода.

— Правят точно, каквото предполагах — каза той. — Опитват се да насочат генератора към отвъдно измерение — той дълго пи от манерката. — Ще съсипят долината. Тези хора трябва да се спрат.

— Ами какво ще кажеш за дима, който усетихме?

— Не зная какво да мисля — каза Къртис. — Имах чувството, че доктор Уилямс е там. Струваше ми се, че едва ли не чувам гласа му, интонацията му, онова, което би казал при такава ситуация.

Погледнах Къртис в очите.

— Според мен, той наистина беше там. Къртис ми подаде манерката.

— Но как е възможно?

— Не зная — казах аз. — Но ми се струва, че беше дошъл специално да ти предаде нещо. Ние с Уил видяхме колко страдаше, когато Прегледът на живота му разкри, че не бе успял да се пробуди, да си спомни защо е бил роден. Беше убеден, че вие двамата е трябвало да участвате в групата, за която ти споменах. Ти нищо ли не можеш да си спомниш? Той искаше да те предупреди, че насилието няма да спре тези хора. Трябва да намерим •друг подход, имайки предвид Визията на Света, за която е говорил Дейвид.

Той ме погледна в недоумение.

— Ами как стана така, че, когато земята се разтърси, те видях да падаш в онази дупка, а после се оказа на ръба й? — попитах аз.

Той изглеждаше напълно объркан.

— Не знам всъщност какво стана. Не можах да се задържа и започнах да падам в дупката. Но както падах надолу, ме обзе невероятно умиротворение и се отпуснах на нещо меко като тюфлек. Обгръщаше ме бяла мъглявина. Следващото, което осъзнах, бе, че лежа на ръба на пролома и ти си там. Допускаш ли, че доктор Уилямс може да е направил това?

— Мисля, че не — казах аз. — Нещо подобно се случи вчера и с мен. Едва не бях премазан от камъни и видях същото бяло очертание. Тук става нещо друго.

Къртис се загледа в мен и каза още нещо, но аз не отвърнах. Унесох се в сън.

— Хайде да спим — предложи той.

Къртис бе станал, когато аз се измъкнах от палатката си. Утринта бе ясна, но бе паднала слана. Веднага пролича, че е ядосан от нещо.

— Не ме напуска мисълта за това, което вършат — заговори той и тежко въздъхна. — Нямат и намерение да се отказват. Сигурно вече са разбрали какви опустошения са нанесли на хълма. Ще пренастроят уредите известно време, но няма да се забавят да повторят експеримента. Аз мога да ги спра, но трябва да се установи къде са.

— Къртис, с насилие ще стане само още по-лошо. Не разбра ли какво искаше да ти подскаже доктор Уилямс? Трябва да се домогнем до Визията на света, за да я приложим.

— Не! — провикна се той най-неочаквано, дълбоко развълнуван. — Опитвал съм вече това! Погледнах го.

— Кога?

На лицето му се изписа обърканост.

— Не зная.

— Е, на мен ми се струва, че зная — казах натъртено аз. Той ми махна да ме спре да не продължавам.

— Не искам да слушам. Това е съвсем налудничаво. Моя е вината за това, което става. Ако не бях работил за откриването на тази технология, сега нямаше да се случва това. Трябва да го спра, както мога.

И той започна да си стяга багажа. След като се поуспокоих и аз започнах да развалям палатката си, опитвайки се да размисля. След минута казах: — Вече съм изпратил за помощ. Срещнах една жена Мая, която смята, че може да убеди хората на шерифа да проучат случая. Моля те да ми обещаеш, че ще ми дадеш време.

Той бе коленичил до раницата си и търсеше нещо в един издут страничен джоб.

— Не мога да ти обещая нищо. Възможно е да се на-ложи да действам според случая. — Взривно устройство ли имаш в раницата? Той приближи до мен.

— Казах ти и преди, няма да засегна никого.

— Дай ми малко време — повторих аз. — Ако успея да се свържа отново с Уил, мисля, че ще мога да науча нещо повече за Визията на света.

— Добре — отвърна той. — Ще почакам, колкото мога, но ако експериментите започнат отново, ще трябва да направя нещо.

Докато той говореше, пред очите ми отново се яви Яйцето на Уил, обгърнато от златиста светлина.

— Има ли друго енергитично място наблизо? — попитах аз.

Той посочи на юг.

— Чувал съм за една скална издатина на отсрещната планинска верига. Но това е частна собственост, продадена наскоро. Не зная кой сега й е собственик.

— Ще ида да го потърся. Ако открия мястото, може би там ще успея да се свържа отново с Уил.

Къртис прибра целия си багаж и ми помогна да опаковам моя и да застеля с листа и клони мястото, където бяха опънати палатките. На северозапад се чуваше далечно бумтене на коли.

— Аз ще тръгна на изток — каза той.

Кимнах и той пое, след което метнах раница през рамо и тръгнах по скалистия склон на юг. Прехвърлих няколко по-малки хълма и се отправих по стръмнината към планинската верига. Преполових пътя и започнах да се взирам през гъстата гора за скален навес, но нищо такова не се забелязваше.

След още стотина метра отново спрях. Скална издатина не се очертаваше до самото било на склона. Не знаех по кой път да поема и реших да седна и да се опитам да се изпълня с енергия. След няколко минути се почувствах по-добре и започнах да долавям пеенето на птици и крякането на дървесни жаби сред гъстите клони над главата ми, когато едър златопер орел размаха криле от гнездото си и полетя на изток над билото на планинската верига.

Разбрах, че появата на птицата не е случайна, и реших да следвам полета й, както ястреба преди. Постепенно склонът стана по-каменист. Натъкнах се на малко ручейче, което извираше от скалите, и напълних отново манерката и си наплисках лицето. След още половин миля прекосих млада елхова горичка, и ето че пред очите ми се откри величественият скален навес. Почти половин акър от склона бе покрит с огромни тераси плътен варовик, а в най-отдалечения край от склона се бе надвесила петнайсеметрова издатина, шест метра широка, и от нея се откриваше живописна гледка към долината. В миг пред очите ми се мярна тъмнозлатистата светлина, която заобикаляше издатината.

Близо до скалата се намираше гъст храсталак и аз свалих раницата си и я затрупах с купчина листа, след което излязох на открито и седнах на скалата. С лекота успях да извикам образа на Уил в съзнанието си и да се концентрирам върху тази представа. Поех си дълбоко дъх и почувствах, че се движа.